Халид Зия Ушаклъгил
Забраненият плод (10)

10

Декември… Припадаше мрак. От тягостно начумереното небе преди половин час заваля сняг на парцали, всичко наоколо се забули в бяла пелена. Бихтер лекичко открехна вратата на Бехлюл, но не се престраши да влезе, а само подаде глава. Потърси го с очи из стаята, в която цареше тъмнина и проблясваха единствено прокрадващите се през вратичката на току-що разбумтялата се печка алени пламъчета.

— Бехлюл бей! Да не сте забравили пак моите бонбони?

Той беше чак в отсрещния край, до прозореца.

— Вие ли сте, лельо? Бонбоните ли?… Не, как е възможно да ги забравя?

Бихтер влезе. Бехлюл тръгна към нея. В полутъмната стая виждаха единствено силуетите си — две сенки срещу проблясващите пламъчета, чиито отражения току милваха с алените си езичета ту края на килима, ту ъгъла на канапето, ту краката на малката масичка.

— Бонбоните, бонбоните… Почакайте да видя къде съм ги сложил. А! Ето ги, на масата…

Още щом посегна към картонената кутийка, няколко неща се хлъзнаха по масата и се разпиляха по червени пламъчета върху килима.

— Ооо!… Какво е това? — възкликна Бихтер. — Цяла кутия снимки на жени. Та какви други снимки да намери човек при вас?… Дайте да ги поразгледам…

— Ами сега? Всичките ми прегрешения се проснаха във вашите нозе. Кой знае какво ще си помислите за мен. Какви ли най-безпочвени подозрения ще ви хрумнат. Да знаехте само с какви чисти подбуди са направени тези снимки, с каква артистична страст. Ето че се разсмяхте. Защо не поседнете, лельо?

Бихтер моментално се настани на канапето до печката, Бехлюл приклекна върху килима в краката на младата жена и се зае да събира снимките. Тя се наведе и грабна една от тях. Обърна я така, че пламъкът да я освети и я заразглежда.

— Ако знаехте какъв интерес представляват театралните костюми — започна да обяснява той. — Ето, това са артистки от операта, за която ви разказвах толкова много през лятото. Фотографирани са изключително заради костюмите.

— Заради костюмите? — прихна Бихтер. — Та те си имат всичко друго, само не и костюми. Дайте да ги видя, всичките ми ги дайте.

Пак се наведе и взе от ръцете му целия куп. Той се настани на канапето до нея да ги разглеждат заедно.

— Ох! Господи!… Отвратително! — намръщи се Бихтер. — За това ли цяло лято ходихте да ги гледате?

Бяха толкова близо един до друг, че ръката на Бихтер докосваше бузата му. Дървата в печката догаряха, пламъците стихваха, като че ли бяха решили да спуснат над това кътче пълната мистериозност на мрака.

Може би съвсем случайно ръката му се отпусна върху коляното й. Отсреща, зад заледения прозорец, снежинките играеха лудешки танц, топликът на печката до тях ги размекваше до самозабрава. В стаята съвсем притъмня. Бихтер седеше безмълвна, все още със снимките в ръка, макар че вече не можеше да ги вижда, скована от непонятен страх, и не смееше да помръдне. Единствено двете червени очи на печката им се усмихваха с помръкнал гаснещ поглед.

В един и същи миг и двамата ги побиха тръпки. Тъкмо тук, сред тайните на мрака, те бяха обхванати от такъв трепет, че не посмяха нито да продумат, нито да помръднат. Все едно ги налегна някакъв кошмарен сън. Стори им се, че и най-дребният повод ще им навлече неочаквани злини. Никога не бяха изпитвали подобно нещо.

Бехлюл усещаше, че Бихтер го отбягва. Досега не им се беше случвало да останат двамата насаме, обгърнати от тишина и потаен мрак. Настъпваха мигове, когато, потънал в размисли на фона на замъгленото си от цигарен дим въображение, съзираше образа на Бихтер, но тутакси въздъхваше: „Ох! Невъзможно! Само някой като мен може да си го помисли!“ После все по-ясно стигаше до категоричния извод, че тя го отбягва, докато накрая скалъпи поредната си теория за любовта. „Ако някоя жена бяга от вас, тя се страхува. Страхува се всъщност от себе си“.

С Пейкер не успя да стигне до никакъв извод. Когато насред най-развихрените си ухажвания той изведнъж удари на камък, чисто и просто си каза: „Глупачка! Глупашки опазена чест!“ И за кого? За Нихат бей. Това му се стори толкова еснафско, че към нея се настрои пренебрежително, а към съпруга й — враждебно.

Ръката му все още лежеше върху коляното на Бихтер. Нейната все още докосваше лицето му. Нижеха се минута след минута, дълги като часове, без да говорят, без да гледат снимките. Колкото повече време минаваше, толкова повече назряваше все по-осезаемото предчувствие за опасност, което всяваше в сърцата им трепетен страх. Тези невинни няколко минути, съвсем невинни, прекарани тук, щяха от сега нататък да тегнат помежду им като непростим грях.

— Бонбоните!… Бонбоните!… Къде са?… — използва най-дребния повод Бихтер, за да се измъкнат от неловкото положение.

Отдръпна се леко от Бехлюл и понечи да стане. В този миг той стоеше като парализиран от страх, че чувства съвсем близо до себе си нейната свежест, нейната топлина и онзи зашеметяващ аромат на теменужки, който излъчваше тялото й. Но щом усети да му се изплъзва направо обезумя пред мисълта, че може би никога вече няма да бъдат насаме така съкровено и съзаклятнически.

— Лельо! Къде отивате? — извика той, обзет от дивото желание да я задържи.

От това „Лельо!“ го полазиха студени тръпки.

— Бихтер! Защо си отивате… — повтори въпроса си с обръщението, което не само нямате да ги отчужди, а напротив, би ги сближило още повече: — Да поседим така, на тъмно…

Тя се престори, че нито е чула обръщението, нито е разбрала молбата му.

— Полудяхте ли? Защо трябва да седим на тъмно?

Вече се бе изправила. Също прав, Бехлюл я гледаше с кутията бонбони в ръка. Едва се различаваха в мрака. Долавяха само напрегнатото си дишане. По най-неочакван, най-невероятен начин днес онова, което не бяха посмели да си признаят досега, пролича по-ясно от всякога. В един-единствен миг Бехлюл отиде толкова далеч, че вече не можеше да се върне назад. В същия този един-единствен миг той си помисли: „Защо пък не? Така ли ще премине целият ми живот в продажни връзки, със снимките, които се разпиляха в нозете на Бихтер? Ето една жена, която ме обича, пък даже и да не е днес, утре ще ме обикне; да, да, една жена, която непременно ще се влюби, ако не в мен, то в някой друг… Защо тогава да обикне друг, а не мен?…“

Само при мисълта, че има вероятност да не е той, го обзе луда ревност още от сега и затова реши: изпусне ли я тази вечер, не се ли случи нещо, което би ги обвързало докрай, тя ще се превърне само в някакъв витаещ из недостижимите висини мираж. Тогава той би умрял от мъка.

Пристъпи към нея. Докосна с устни косите й и започна още по-развълнувано, още по-съкровено да мълви в мрака:

— Не си отивайте, не си отивайте… Толкова щастлив се чувствам, когато съм до вас, само с вас, насаме с вас… Какво щастие би било, ако можехме да бъдем заедно…

Бихтер занемя. Нито чуваше, нито разбираше. В ушите й бучеше, лед сковаваше разума й.

Когато влезе тук и през ум не й беше минало, че би могло да я заплашва подобна опасност. Сега се укоряваше. Защо дойде? Та нали още в същия ден край Гьоксу тя реши да стои настрана от този човек, така де защо дойде тук и защо всъщност продължава да стои, вместо да побегне.

— Но Бехлюл бей! — сподавено рече тя и отдръпна глава. — Вие сте полудели, оставете ме, моля.

В същия миг си представи Бехлюл от Гьоксу, дебнещия зад Пейкер Бехлюл, който се навеждаше към нея с разтреперани от похот устни.

— След Пейкер аз ли съм наред?

Този въпрос се изтръгна от устата и неволно. Моментално се разкая. Ала Бехлюл я хвана за ръцете и ги обсипа с целувки.

— Не, не! Не след Пейкер, вие сте единствената, вие сте всичко, разбирате ли? Единствената в моя живот. Помислете! Защо да не се обичаме, защо?

Слисана донемайкъде, младата жена се опитваше да се отскубне; Бехлюл, вкопчен в нея я следваше. Докато се озоваха при прозореца. Бихтер немееше, внезапно той се опомни и като стреснат от някакъв кошмар, стъписано застина в полумрака край стъклото.

И двамата се взряха навън. Всичко бе забулено от мъгла. Бавно се стелеше ситен снежец, той единствено даваше искрица живот на едва прозиращия отсреща бряг.

Огромна плътна димна завеса сякаш се раздираше там, а после парче по парче потъваше в морето. Бихтер я наблюдаваше унесено, изобщо не можеше да разсъждава. И нейното съзнание бе забулено от плътна димна завеса. И нейните мисли бяха оплетени в същата мъгла, и те се разпиляваха парче по парче, за да потънат в морето. И ето че онова нещо, същото като в кошмара й през нощта след излета до Гьоксу, се надигна точно сега, в този миг, и я повлече в шеметната бездна.

Алените очи на печката в другия край на стаята вече притваряха клепачи, а навън ситният снежец се стелеше все така бавно и все така обвиваше целия хоризонт в бяла пелена.