Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Aşk-i Memnu, (Пълни авторски права)
Превод от
[Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 10 гласа)

Информация

Сканиране
Радост (2014)
Разпознаване и корекция
egesihora (2014)

Издание:

Халид Зия Ушаклъгил. Забраненият плод

Турска. Второ издание

ИК „Слънце“, София, 2011

Редактор: Гергана Шутева

Коректор: Бранимира Георгиева

ISBN: 978-954-742-171-4

История

  1. — Добавяне

12

След този първи грях Бихтер се чувстваше като болна. Напусна стаята на Бехлюл без никакво вълнение. Сладък, тежък сън бе притъпил сетивата й. Единственото й желание бе да мълчи и за нищо да не мисли. Легна си и веднага заспа. Но заранта, още в леглото, едва отворила очи, откри че ведно с нея се е пробудила и грозната истина. Значи тази сутрин тя бе не предишната, а някаква друга Бихтер. Не клетницата, която оплаква погубеното си щастие, а мръсно, подло същество, белязано с кал. Ето че в края на краищата стана достойната за Фирдевс ханъм дъщеря. Още щом си го призна изпита желание да избяга от себе си — така, както се бяга от гадна твар. Но защо се случи всичко това? Нямаше никакво оправдание. Та тя не обичаше Бехлюл, напълно бе сигурна. Не изпитваше никаква любов към този мъж, който не представляваше нищо повече от един разхайтен хлапак. Защо тогава, така де, защо отиде при него и най-вулгарно, като последна уличница се хвърли в обятията му, след като бе толкова лесно да избяга, да не се вслушва в неговите хиляди пъти повтаряни пред кого ли не излияния, а дори и изобщо да не влиза в стаята му? Нямаше никакво, ама абсолютно никакво оправдание. Плюс това не хранеше и надежда поне за мъничко щастие. Какво ти щастие, щом потъпква съпруг, дълг и авторитета си пред всички, които я уважават, щом погазва собственото си достойнство и се превръща в нищожество? Какво ти оправдание? Отврати се от себе си, от живота, от всичко.

Най-сетне стана истинска дъщеря на Фирдевс ханъм. Само заради това се омърси в ръцете на този човек. Не би могло да има друга причина. Значи в самата й кръв, във всяка капчица кръв е съществувало нещо, което я е подтиквало непрестанно, докато в края на краищата ей така, без повод и причина, без никакво оправдание, я направи дъщерята на Фирдевс ханъм. Прехвърляше върху майка си цялата отговорност за своя грях, за тази мръсотия. Мразеше я, ненавиждаше я, проклинаше съдбата, която й бе отредила да бъде нейна дъщеря.

Какво да прави сега? Отсега нататък тя е играчка в ръцете на Бехлюл и ще трябва да се примири с това. А първото падение е достатъчно основателен аргумент да полети в бездната, нали така? Ще трябва вече да лъже наляво и надясно, ще трябва да вдига към съпруга си лицемерни очи. Ще трябва пред Пейкер да демонстрира фалшиво достойнство: „Аз също обичам мъжа си, аз също не му изневерявам и никога няма да го направя!“ Целият й живот ще се превърне в лъжа, в гнусна лъжа. Дали ще издържи? Дали няма един ден да я разобличат? Дали ще издържи да не сведе очи и да не се изчерви, когато друга жена започне да се хвали с изневерите си? Ами Бехлюл, този проклет неин съучастник? Непрекъснато ще са заедно, под един покрив, как ще диша един и същ въздух с него?

Не, не би могла да издържи, не би могла да живее живот, изтъкан от непрестанни лъжи. Сега още ще отиде при мъжа си и ще му каже: „Знаете ли? Не съм достойна за вас, аз съм едно подло същество, достойно за дъщеря на Фирдевс ханъм. Пуснете ме да си вървя. При майка ми, там ми е мястото. А и вие — не трябваше ли да си помислите предварително? Защо избрахте за жена точно дъщерята на Фирдевс ханъм…“

Ох! Намери ли сили да изрече тези думи, намери ли сили сама да се накаже за постъпката си, тя ще носи петното на позора. Но не намери сили — не само за това, а и за каквото и да било. Падението премаза всичките й защитни реакции. Сутринта, едва започнала да се разкайва за извършения грях, тя се отврати от себе си, но в същото време съвсем подсъзнателно разбра, че е невъзможно вече да се възпре, че е невъзможно вече да не се завърне отново в онази стая и в обятията му. Не би трябвало да остави у Бехлюл впечатление на случайно срещната уличница, тя трябваше да го обладае докрай, трябваше да му принадлежи, трябваше да го обикне дори. Пътят на тази греховна любов трябваше да я отведе не към унижението, а към извисяването. Точно така, единствено любовта би могла да заличи позора.

Когато сутринта Аднан бей влезе в стаята й и закачливо й напомни: „Скъпа, днес няма ли да ме целунете?“, тя го направи — без чувство, без трепет, без никакъв свян — и сама се учуди как е възможно да е толкова безразлична. Значи е способна да поднася устни на съпруга си, след като без да й мигне окото, се е поддала на ласките на друг. Значи е толкова хладнокръвна, толкова безпристрастна. Удивяваше се от себе си. Нещо в нея се опълчваше против греха, но нещо друго пък не само че приемаше, ами го смяташе и за съвсем естествен.

Цяла седмица отбягваше и най-дребния повод задруга среща. С Бехлюл се отнасяше както и досега — пренебрежително и равнодушно. Споменът от онази нощ си остана единствено като сън в мрака. Не се застояваше насаме с него, не го поглеждаше, не отиваше в стаята му дори и когато той отсъстваше от къщи. Отбягваше тази стая, страхуваше се да не се задуши, ако вдиша макар и глътчица от въздуха на приспания спомен. Дотолкова се отърси през въпросната седмица от своя позор, че взе да се съмнява дали изобщо е съществувал. Дали пък не е било просто някакъв сън? В отделни моменти това съмнение просветляваше разума й като светкавица и тогава й идеше да викне на всички: „Лъжа е, лъжа! Грешите…“

Живееше с усещането, че всички знаят, всички я гледат със съжаление, но си мълчат. Погледите им като че ли се промениха оттогава. Промениха се дори и предметите — все й се струваше, че я следят най-проницателно.

Бехлюл си беше същият — ще разкаже някоя смехория, ще намери какво да изтърси, за да подразни Нихал, ще внесе живот точно тогава, когато надвисне тягостно мълчание. И никакъв намек за онази нощ — нито с дума, нито с поглед.

Както преди, така и сега той се обръщаше със своя топъл глас към Бихтер така безгрижно, че хвърляше младата жена в смут. „Внимание! — казваше си Бехлюл. — Почти винаги втория път е по-трудно, иска се повече тактичност. Защото вече е налице всичко онова, което отблъсва жената от вас — разкаянието, душевните терзания. Повечето жени си въобразяват, че първият грях ще им бъде опростен, ако предотвратят следващия. В този период трябва или пак случайно да ги постигнеш, или да им се показваш безразличен. Продължиш ли да уважаваш жената, тя е спокойна. Повечето се задоволяват с това, че все още им обръщаш внимание, че все още ги преследваш. И са доволни. Но безразличие не могат да понасят, ето защо започват сами да ви преследват.“

 

 

Бехлюл се беше наканил да ходи в Истанбул, но едва прекрачил прага на стаята си и видя Бихтер и Нихал да слизат забулени с фереджета от горния етаж.

— Къде така?

— При майка ми!

С фередже Бихтер изглеждаше още по-стройна и той почувства неудържимо желание да я придружи.

— О, чудесна идея! Бас държа, че отивате с лодка. Един ден, през лятото… Нали ще ме вземете с вас? Я да видя, откога не съм се срещал с майка ви…

— Само ще ни пречите — отхвърли със смях предложението му Бихтер. — Ние искахме да се видим по женски, нали, Нихал?

И му обясниха защо: сватба се е задала в рода; всички те били поканени, заради Нихал ще отиде и Бихтер. Днес ще обсъждат тоалетите си.

— Няма по-подходящ повод от този да вземете и мен — възкликна Бехлюл. — Ще видите какви оригинални идеи ще ви предложа. Давайте чадърчетата и чантите…

Набързо ги грабна от ръцете им и като същински слуга тръгна пред тях. В лодката седна между двете. Говореше си предимно, с Нихал. Беше чудесен ден.

— Днес — подхвана той — ще измисля за моята мъничка Нихал такъв тоалет, че да заслепи всички гости на сватбата. Знаеш ли, Нихал, ти ставаш доста елегантна и хубавичка девойка. Я вдигни очи към мен да видя…

Нихал го послуша.

— Доволен ли сте, господине, от очите на Нихал? — попита тя. — Да се усмихна ли лекичко? Не искате ли да видите и зъбките ми?

Разтегли устни, оголи зъби и се наведе към него.

— Доста хубавичка, доста елегантна девойка е тази Нихал — отсъди той. — Не само че е хубавичка, ами и нещо повече от това. Ти също си го знаеш. Нихал, ти си нещо повече от хубавичка — красива, чаровна, как да го кажа, изящна, да, изящна… Нали носят от Япония — онази загадъчна страна от Далечния изток, едни такива рисунки с по няколко бледи щрихи, дето приличат повече на цвете, отколкото на човешка фигура, ама такова цвете, че чак не можеш да се наситиш на очарованието му и все ти се струва, че ха си го докоснал, моментално ще се прекърши… Ето, нещо такова има в тебе, Нихал. Крехка екзотика, момиче — жасмин, създадено за съзерцание…

— Имам чувството, че ме превъзнасят — откликна Нихал, отправяйки думите си не към него, а към Бихтер. — Какъв отговор подобава в подобен случай, моля?

След което подчертано официално кимна и на Бехлюл.

— За бога, господине… Мъничката Нихал не е нито красива девойка, нито изящно цвете. Лъжете се. Нихал не е нищо друго, освен една малка японка с ветрило в ръка и дълги игли в косата…

— Нихал! — извика той, осенен от внезапно хрумване. — Защо да не се облечеш за сватбата като японка?

— Я вижте, струва си да се обсъди! — тутакси прие предложението му тя.

Бихтер им възрази. Къде се е чуло и видяло такова чудо! Ще стане за смях пред цял Истанбул.

— За смях! — защити идеята си Бехлюл. — Ами че за нас това си е закон. Да приемаме всяка новост с подигравка. Но това не ни пречи тайничко да завиждаме на онези, които се осмеляват да я въвеждат, че дори и харесваме — е, повечето не си го признаваме. Така или иначе, с подигравката, с присмеха, ние плащаме дан за съжалението, че не сме имали смелостта да бъдем първите. А сетне полека-лека започваме да подражаваме, защото вече ни е омръзнало да се подиграваме, и то подражаваме без ни най-малко стеснение. Но вече е късно, времето му е отминало.

За по-голяма убедителност Бехлюл се позоваваше на конкретни примери. Бихтер явно все повече възприемаше току-що изложените възгледи. И без туй сватбата щеше да е нещо като ревю. Омъжваха някаква братовчедка на Фирдевс ханъм. Не е чак толкова неуместно Нихал да се появи във въпросния тоалет.

— Обещай да ми повееш с ветрилото си — настоя Бехлюл. — След което…

— След което една целувка ето тук — прекъсна го тя като посочи крайчеца на късата си вежда.

 

 

Завариха Фирдевс чалъм излегната в шезлонга. С настъпването на зимата болките я бяха приковали за стола, макар че тя ги прикриваше всячески.

— Пак ли не ти е добре, мамо? — целуна я Бихтер?

— Е, не чак толкова — отвърна Фирдевс ханъм.

Сетне притегли главата на Нихал и я целуна по челото.

— Няма ли да целунете и мен? — наведе се Бехлюл към ухото й.

Тя направи такъв жест, сякаш искаше да откъсне с два пръста устните му.

— Голямо бебе!

Нихал и Бихтер заразправяха на Пейкер каква идея е хрумнала на Бехлюл за тоалета на Нихал.

— Сядайте тук — махна му с ръка Фирдевс ханъм.

Той притегли някакво малко столче и се настани близо до нея.

— Знаете ли откога не сте ме посещавали? С днес стават точно осемнадесет дни. Виждате ли? Накарахте ме да броя дните. Как ги прекарахте тези осемнадесет дни?

— В копнеж да дойда да ви видя… — засмя се Бехлюл.

— Ама че опашата лъжа… Кой знае през тези осемнадесет дни колко неща са се случили с вас, достойни да бъдат разказани, а, не, по-точно — премълчани.

Реши, че е далече от него, и поиска да я поизправи в шезлонга.

— Ще ми повдигнете ли малко възглавниците, Бехлюл бей?

Той стана и я поиздърпа, като оправи и възглавниците зад гърба й. Стори му се, че това отпуснато женско тяло чезне от желание да му се отдаде. „Жалко — мина му през ума, — закъснял съм точно с десет години!“

Фирдевс ханъм въздъхна дълбоко, погледна го и разочаровано затвори очи, сякаш да задържи виденията си, посегна към ръката му и я стисна…

„Охоо! — рече си Бехлюл. — Работата става сериозна. Накрая ще има и обяснение в любов. Дъщерите — след това и майката; да, но не знам дали в теорията за любовта съществува обратният случай.“

Никога не му бе хрумнало да установява с Фирдевс ханъм някакви други отношения извън границите на шегата. Гледаше на нея не като на жена, а като на особен екземпляр, който заслужава да бъде изследван. В мига, когато почувства как ръката й стисна неговата, той изпита непривичен смут. Някъде в подсъзнанието му се беше загнездила мисълта, че с тази жена трябва да отбягва всякакви подвеждащи в друга плоскост отношения. Лекичко изтегли ръка, загледан в притворените, приканващи към някакъв далечен сън очи на Фирдевс ханъм.

Без да отрони дума, тя отвори очи и го погледна така, сякаш се пробуждаше от дълбок унес. В тях се четеше упрек.

— Без мен няма да се справите — подвикна набързо към Пейкер, Бихтер и Нихал, които обсъждаха пръснахте по канапето и по пода модни журнали. — Пейкер ханъм как възприема това, което сте намислили за Нихал?

Пренесоха журналите и се скупчиха при нея. Бихтер й показа какво е избрала за себе си. Нихал като че ли бе забравила японския си тоалет — отстояваше идеята ба Бехлюл, докато Бихтер се противопоставяше, но сега вече бе я възприела.

— А вие, вие? — Бехлюл отправи този път въпроса си към Пейкер. — Да знаете какъв тоалет бих направил на ваше място.

И взе да обяснява как дрехите трябва да бъдат подчинени на особената й красота.

— Вие трябва да отбягвате крещящите цветове. Златистите очи, кестенявите коси, леко матовият тен — всички тези пастелни багри изискват студени, бледи тонове. Вие притежавате красотата на припадащия здрач, след залез-слънце, когато става неосезаем, сладостен. На такова нещо подобава рамка, която да открои нежността и свенливостта, а не да я удави. За да изглеждате още по-бледа, още по-ефирна, как да се изразя, още по-красива красива като припадащия здрач…

Бехлюл отделяше прекалено внимание на Пейкер и направо сам се учудваше, че в сърцето му все още пламва неизтляващо влечение към тази жена.

— Стига, стига! — махна с ръка Пейкер. — Съвсем ще ни объркате с тези ваши разбирания.

Бихтер мълчеше. До дън душа бе огорчена от Бехлюл, че се занимава с Фирдевс ханъм, с Пейкер, а дори и с Нихал, все повече я обземаше желанието да избяга от тях. Трескаво прелистваше списанията, дебнейки и най-дребния повод да се заяде с него.

— Мамо, направихте ли вашия избор? — попита тя.

Тоалетът на Фирдевс ханъм вече бе измислен. Ще комбинира черно с аленочервено, ще отвори едно немного дълбоко деколте, което ще се разширява към раменете, ръкавите ще са прихванати само с едно копче на лактите, а надолу ще се стелят в лек набор като на джепкен.

— Да, да, разбирам — намеси се Бехлюл. — Вие сте решили да докажете на всяка стресната от напредналата си възраст жена, че би могла да надхитри годините и да изглежда вечно млада с достойни за показ ръце и деколте.

Бихтер настояваше да си тръгват. Днес Бехлюл будеше у нея отвращение, мисълта, че такъв човек се е докосвал до нея, я караше да се погнусява и от себе си. Внезапно бе решила да наприказва на мъжа си такива неща, че да я отърве веднъж завинаги от него.

На връщане в лодката, изобщо не проговориха. Бихтер изпиташе необходимостта да го уязви, да разпали такава вражда между себе си и него, че никога да не стихне. Без сама да знае защо, гореше от желание да му удари плесница.

Когато пристигнаха в имението, Нихал изтича напред, а те двамата заизкачваха стълбите един до друг. Бехлюл бе леко развълнуван. Бушуващото у Бихтер раздразнение личеше отдалече. Сама си го търсеше и си го получи; на всичко бе готова, само и само да изкара този човек от безразличието му през цялата седмица; а ето че сега не можеше да отрони и дума. Преди да се разделят, те се спряха във вестибюла и впиха очи един в друг.

— Ще ми разрешите ли да ви кажа нещо? — попита Бехлюл.

— Кажете! — процеди през зъби тя.

Той посочи към стаята си.

— Там! Как бих могъл да говоря тук? Размислете сама, могат да ни чуят…

Шепнеше, застанал съвсем близо до нея.

— Във вашата стая? Никога… — тръсна глава Бихтер.

— Защо? Да не би да се страхувате от мен? — подигравателно попита той.

Бихтер се обърна и без да му отвърне, понечи да си тръгне. Бехлюл я хвана за ръка, наведе се над ухото й и зашепна:

— Но защо?… Не бива да си отивате, преди да сте ме изслушали. Не ме ли чуваш, Бихтер? Не бива…

И лекичко я задърпа. Тя се опита да се отскубне. Но вече бяха в стаята му. И двамата не можеха да говорят от вълнение. Отново си размениха продължителен враждебен поглед. Изведнъж тя се свлече на някакъв стол и се разрида от яд със скрито в длани лице.

Бехлюл коленичи в нозете й и я остави да се наплаче до насита. Пристъпът й не след дълго стихна.

— Оставете ме, моля ви, оставете ме… — вече умолително подхвана тя. — Какво е това, не знам, но то ще ме погуби. Бях ваш добър приятел, но сега ви мразя, отвращавам се от вас. Гнуся се от вас, гнуся се и от себе си. А можехме да си останем предишните приятели, можехме да се обичаме с чиста, открита обич.

Гальовно като просещо нежност дете Бехлюл се притисна към коленете й и оброни глава на ръката й.

— Но нима е възможно да съществува по-голяма болка от тази да не ви галя ето така? Само да знаете как страдах през тази седмица. Мислех, че никога повече не ще мога да бъда с вас насаме, че никога повече не ще мога да слушам гласа ви, коленичил във вашите нозе. Ах! Миговете, когато не можех да ви любя, когато не можех да ви говоря за това, бяха мигове на непоносима мъка, на същинско изтезание. Вие също копнеехте за мен, чувствах го отдалече. Тогава какво ни пречи да бъдем щастливи? Днес, когато щастието е в наши ръце, какво би ни попречило да се любим, какво би ни накарало сами да го погубим?

Бихтер закри с ръка устата му — да не говори повече, да не го слуша повече. Той целуна тази ръка. Ето тук, до нея, опиянен до полуда, сам откри колко се е променил. Говореше вече с дълбоко проникновение. Не беше предишният лицемерен играч. От все сърце и душа вярваше, че изповядва самата истина. Полекичка седна до Бихтер, полекичка я притегли към себе си и с прелял от любов глас замълви:

— Ох! Ако знаехте какво спечелих с любовта си към вас: живота си, себе си, съществуванието си — ето всичко това ми го дарихте вие. Преди да ви обикна, аз бях само една твар без чувства, без душа. Занимавах се и тичах подир разни залъгалки отнемай къде, от скука само и само да не пропилявам без нищо младостта си. Разбирате ли ме? Целият ми живот — от начало до край — бе един фалш. Имах чувството, че душата ми е вече похабена от лъжи, че е лишена дори от способността да трепне пред чистата и възвишена любов. Вие променихте всичко. Разбудихте чистите и възвишени пориви на тази умъртвена душа. Доказахте на лишеното от способността да обича сърце, че то никога досега не е обичало и че отсега нататък ще обича само и единствено вас.

Да знаеш, Бихтер, как те обичам! Да знаеш как ще те обичам до края на живота си, и в смъртта дори. Ще ме обикнеш и ти, нали, Бихтер? Ще бъдеш моя, само моя, нали?

С устни търсеше устните на младата жена, с устни искаше да изтръгне от тях жадувания отговор. Съединиха се в дълга и този път всеотдайна пламенна целувка.

— Но това е лудост! — скочи внезапно Бихтер. — Аз съм тук от цял час…

Понечи да си тръгне. Също скочил на крака, Бехлюл я държеше за ръце и не искаше да я пусне. Стояха вгледани един в друг. Отново се целунаха, след което младата жена се отскубна и се втурна навън.

След тази втора среща всичките й терзания стихнаха. Съвсем чистосърдечно си призна, че обича Бехлюл. Полека-лека от хоризонта на любовта изчезнаха всякакви тревоги и той все повече просветляваше от изгряващата там зора. Забранената сладост на любовния грях уталожваше страстите й така чародейно, че за нея не съществуваше повече живот без тази любов. Всецяло й се отдаде, без да изпитва вече нито болка, нито угризения. Беше щастлива, безкрайно щастлива; само онази тръпка на внезапен страх, която от време на време припламваше в сърцето й, пронизваше го за миг и отново стихваше, засенчваше безметежното й щастие.

Примамлива бе тяхната любов — опасна, рискована. Пред очите на всички двамата си имаха свой собствен, прикрит, съкровен свят, който със своите потайности пораждаше у тях още по-силна привързаност, още по-интимна близост.

Използваха всяка открадната минута, за да си стиснат набързо ръцете, да се целунат крадешком, да си уговорят с недомлъвки поредната среща. Разговаряха твърде рядко. Горяха в непрестанен копнеж като годеници, които все не успяват да останат насаме.

И у двамата вечно искреше жаравата на неудовлетворените желания, в кратките и редки любовни срещи всеки жадуваше другия с неутолима страст.

Зорко се пазеха от околните. Смятаха, че всичко, което по-рано би могло да изглежда нормално за техните отношения, сега би могло да се превърне в повод за разобличаването им. Един ден и двамата пребледняха в мига, когато забелязаха, че Аднан бей ги наблюдава точно когато си разменяха лъчезарен поглед. Бихтер се разстрои така, че цял ден трепери да не би съпругът й да се нахвърли върху нея, да й извие ръцете и да закрещи: „Ти ме мамиш, по очите ти личи!“

Така и не успя да се отърси от подозрението, че всички вкъщи знаят, но си мълчат; реши да се отнася кротко с тях, а от Несрин и Шайесте да стои възможно по-настрана. Доскоро тя не пропускаше случай да смачква демонстративното непокорство на двете прислужници, сега започна да въдворява такава атмосфера, с която да им покаже, че отказва да се занимава с тях по своя воля.

С Нихал се държаха като чужди. След напускането на Шакире ханъм помежду им назря вече открита офанзива. Нихал непрестанно я отбягваше. Баща си — също. Напрегнатото й лице носеше отпечатъка на обидата.

Понякога у Бихтер проговаряше чувството, че трябва да прикотка това дете, че трябва да намери начин да спечели отново нейното доверие. Измисляше най-разни поводи да я вземе със себе си, щом тръгнеше нанякъде. Докато бяха заедно, Нихал се променяше, но върнеха ли се у дома, моментално се превръщаше в момичето, което се крие от нея и се спотайва под крилото на гувернантката. Всъщност Бихтер се радваше, че Нихал стои настрана, а може би се страхуваше най-много от нея? Едно беше ясно: ако Нихал не се криеше от нея, тя трябваше да се крие от Нихал.

— Знаеш ли — призна си тя веднъж пред Бехлюл, — най-много се боя от Нихал.

— От Нихал? — учуди се той. — Да не би да ревнуваш, сладка моя?

Нима е възможно да ревнува от Нихал, от това дете. И защо да ревнува?

— Оо! Що за приумица! — възкликна той.

Никога повече не се върнаха на тази тема.

Един ден Бехлюл поиска от нея и още нещо. Отначало не смееше да го изрече. Подобна молба щеше да се стори на Бихтер толкова невероятна, че нямаше дори да го изслуша до край. Затова се опита да изтръгне обещание, преди да е обяснил в какво се състои молбата му, започна дори да я убеждава колко лесно може да се осъществи. Но Бихтер не искаше да обещава каквото и да било, преди да е разбрала за какво става дума. Когато най-сетне се престраши, тя не успя да сдържи своя вик на изненада:

— В моята стая?! Цяла нощ? Вие сте луд…

Не искаше и да чуе. Невъзможно, никога не би приела. Дори да не съществуваха евентуални рискове, тя не би осквернила предопределения за съпруга олтар. Толкова ниско не би паднала, не би имала сили да го понесе.

— Това е невъзможно! — категорично отказа с ръка.

Но веднага я осени друго хрумване. Да прекара цяла нощ с Бехлюл — ето кое ще допълни щастието в тяхната любов и ще увенчае несбъднатите им копнежи. Тогава тя ще му принадлежи докрай.

— Нека да не е там, във вашата стая… но да бъде цяла нощ… — настоя Бехлюл.

И двамата се развълнуваха от тази идея.

Да прекарат една цяла нощ заедно — това ще затвърди чувството им, че си принадлежат, и ще стопи и последното отчуждение помежду им. Точно една такава нощ ще ги дари с усещането за всеотдайност.

Но как?…

— Разчитайте на мен — изрече Бихтер. — Ала само една-единствена нощ, нали?

От стаята на Бехлюл се влизаше в малка спалня. Бихтер беше надзъртала там само от прага. Според нея тази стаичка бе неговото скривалище. Да, ето къде ще прекара тя цялата нощ, за да заплени докрай Бехлюл.

С възникването на тази идея в отношенията им настъпи оживление. Престрашила се веднъж, Бихтер си даваше сметка за всички опасни последици. Някой би могъл да забележи, че тя не е в стаята си. Или пък можеше да се натъкне на някого посред нощ — и тогава всичко щеше да излезе наяве. Възможните рискове й навяваха страх, като същевременно придаваха нова стойност на техния замисъл. Точно такива вълнения, трепети и грехове очакваше тя от любовта, а не упойваща тишина. Точно чрез тях вкусваше истинската сладост на отдайността. С поемането на подобни рисковани начинания тя доказваше на своя любим: „Виждаш ли? Всичко това е заради теб!“

Някоя нощ, когато всички заспят, тя ще се измъкне тихичко от леглото, ще нахлузи на бос крак пантофите, ще наметне нещо и с притаен дъх ще открехне вратата… Ах, този трепетен миг!… Ще й се стори, че ударите на собственото й сърце са нечии чужди стъпки, че някаква желязна ръка стиска китката й и нечий глас шепти: „Къде си тръгнала?“ Тогава тя ще си признае, ще му каже: „Там! В онази стая!“ Ще му каже, че бяга от брачното си ложе, което не вля и капчица утеха в накърнените й мечти, и че отлита към другата стая, към гнездото на греховната си страст. След това ще рухне под ударите на възмездието, пред очите й ще се завие водовъртежът на бъдещия ужас и ще я повлече да я погуби; но тя ще бъде пак щастлива, щастлива, че загубила всичко, щастлива, че дори умира, устремена в полет към своята любов…

Колко пъти се измъкваше като трескава престъпница от леглото и се прокрадваше до вратата. Но едва стигнала до там, така си и оставаше, втренчена в мрака, вледенена в безкрайно очакване. Какво очакваше? Може да се надяваше на тъмнината да й вдъхне малко смелост.

Когато си мисли, че някой го дебне, и едва дишащ от страх, човек има усещането, че ще припадне само като си представи как за миг се открехва вратата му. Същия страх изпитваше и Бихтер — минеше ли й през ум, че я дебнат, усещаше някаква странна несигурност в стаята си и се прощаваше с по-нататъшната си решителност.

„Пак не дойдохте!“ — упрекваха я очите на Бехлюл. При най-малка възможност впиваше поглед в нея и я умоляваше да останат насаме, да се срещнат само за да й каже няколко думи. Бихтер не му предоставяше тази възможност, преди да му дари своята нощ.

Всяка вечер Бехлюл прекарваше у дома. Имаше навика да излиза почти половината дни от седмицата, а ето че вече цял месец не бе отсъствал, макар и за една нощ. Понякога Аднан бей току подхвърляше на шега:

„Бехлюл се отказа от живота!“, и след като изредеше цял куп факти, стигаше до извода, че само някаква безнадеждна любов би могла да го тласне към подобно усамотение.

— Бехлюл непрекъснато се хвалеше със своите триумфи — добавяше Аднан бей. — Де да можеше да ни разкаже и за разочарованията си!

В същото време Бихтер отвръщаше очи, просто не беше в състояние да погледне нито единия, нито другия. Ех, да можеше да кресне пред всички: „Нима не разбирате? Бехлюл се отрече от всичко заради мен, единствено заради мен?“

Да, той се отрече от всичко единствено заради нея, а тя не го възнаграждаваше поне с една нощ. Все не успяваше да му докаже: „Ето на, аз пък излагам целия си живот на опасност — заради теб!“

Най-сетне издебна тази нощ.

Денят на сватбата беше насрочен. Щеше да започне с вечеринка за роднините и най-близките приятели. Поканени бяха Фирдевс ханъм, дъщерите й и специално Нихал. В сряда щяха да тръгнат, в четвъртък да се върнат.

В сряда цялото имение закипя от оживление. Фирдевс ханъм и Пейкер пристигнаха, натоварени с пакети още сутринта. Тук щяха да се извършат всички приготовления, от тук щяха да поемат със специално наета лодка. Нямаха друг избор — толкова много багаж бяха помъкнали: цяла камара нощници, тоалетни принадлежности, пакетираните в отделни кутии тоалети за четвъртъка. Настъпи всеобща суматоха: Фирдевс ханъм не можеше да намери помощница и само подвикваше. Несрин и Шайесте бяха решили, че в такъв знаменит по-добре да се занимават със себе си, отколкото с когото и да било и затова изобщо не подаваха носове от стаята; Бихтер се вайкаше, че не може да намери ключа от гардероба. Пейкер гълчеше мъжа си, задето скъсал ширита на корсета й, докато го стягал; Феридун, изоставен на Катина, която пък беше се втурнала да помага на Фирдевс ханъм, неистово плачеше. По едно време долови репликата на Бихтер, отправена към Аднан бей, но той не се отделяше от стаята й, за да й помага с каквото може.

— Ще се приготвя по-бързо, ако ме оставите на мира.

И като пъхна в ръката му пухчето от пудрата, повдигна раменете си.

— Щом не щете да си идете, свършете поне нещо.

— Бихтер! — проехтя отдалеч гласът на Фирдевс ханъм. — Изпратете ми машата си…

Бешир тропаше по вратата, зад която се бяха заключили Шайесте и Несрин, за да им поиска игла и конец, тъй като копчето на ботинките на Нихал се беше скъсало докато го закопчаваше; намерила необходимите атрибути, мадмоазел Дьо Куртон викаше отдолу на нейния завален турски език:

— Бешии! Бешии! Ела тук! Намерих…

Бехлюл ходеше от врага на врага и само подпитваше:

— Нямате ли нужда от помощ? Един човек в този дом стои без работа…

Първа приключи с приготовленията Бихтер. Оставаше само да се прикачи панделката на талията й и невероятно непохватният в подобна дейност Аднан бей току подвикна:

— Бехлюл! Ела. Ето тук има една работа за теб.

Бихтер му се усмихна свенливо — такова интимно задължение не биваше да се възлага на Бехлюл. Но той приклекна на коляно и грабна карфицата от чичо си.

— Най-сетне ме избавихте от напразните усилия цяла сутрин да предлагам услугите си.

Справи се на бърза ръка и стана. Отнякъде долетя смехът на Нихал и Аднан бей се втурна към междинната врата, по всяка вероятност отиваше при дъщеря си. Още щом се озоваха сами, Бихтер и Бехлюл впиха очи един в друг.

— Колко сте красива! — тихичко пристъпи към нея той. — Плаче ми се от възторг.

Бялата коприна открояваше прелестни ръце и деколте в пищна младост, плътно прилепваше към бюста, след което се струйваше до земята — стройна, изящна като кристална статуя на самата Пролет, Бихтер беше истинско олицетворение на триумфиращата красота.

Лъчезарно му се усмихваше. Внезапно я обзе желание да му каже нещо неизричано, да му се отдаде в една-едничка дума цялата, такава, каквато е сега.

— Но защо? Нали те обичам.

Бехлюл се наведе да целуне ръцете й. Тя се озърна, отблъсна го и промълви:

— Недейте, да не сте полудели? Утре през нощта.

„Утре през нощта…“ Неволно й се изплъзна от устата. Как? Дали ще има възможност? Не знаеше. Но погледът, с който я дари Бехлюл, гореше с такава страст, от промълвените преди малко думи бликаше такава пламенна молба, че тя непременно щеше да отиде при него следващата нощ, каквото и да стане.

Той така и не успя да реагира. Аднан бей се беше върнал.

— Водя ви една елегантна дама — обяви той.

Беше с Нихал. В края на краищата тя се отказа от японския тоалет, защото всеки го намираше за смешен. Бяха измислили нещо друго, което да е в унисон с чувствения финес на лицето. Плат на бледожълти и бели райета. Само за полата. Горната част, от врата до талията, представляваше обшита с бели мъниста блуза, ръцете прозираха през ръкави от тюл.

Само толкова — никакво цвете в косата, никакво бижу: семпъл, изящен тоалет… Но в него Нихал изглеждаше така крехка, така ефирна, че Бихтер неволно възкликна:

— О! Моя мъничка Нихал!

Спусна се към нея, хвана я за ръцете и я разцелува. Отдръпна се, без да я пуска, и започна да я оглежда.

— Каква красива дъщеря сме имали! — обърна се тя към Аднан бей.

— Знаеш ли, Нихал — намеси се и Бехлюл, — каквото и да облечеш, все на японче ми изглеждаш. Сам не знам как ми се натрапи тази представа. Но така ми изглеждаш — една красива, фина, крехка японка, толкова крехка, че само да я докоснеш, и ще се строши…

— Нихал, нали ме караше да те целуна ето тук, в крайчето на веждата, дето прилича на ония чертички по японските ветрила…

Нихал се разсмя, скри си веждата с длан и се отдръпна.

— Все още ме мислите за дете!

Сетне погледна баща си.

— Татко, нали Бехлюл вече не бива да ме целува?

Застанала прел огледалото, Бихтер вадеше своите бижута. Още щом се ожениха, Аднан бей й подари цял изумруден комплект, но досега не бе имала подходящ случай да го сложи. Нихал само беше слушала от момичетата за него, така и не беше го виждала. Какво говореха за цената му? Спорел прислугата сумата била баснословна.

Нихал носеше само обички с малко камъче по средата, заобиколено с миниатюрни бисери. Колко пъти се канеше да помоли Бихтер да й го покаже. Но всеки път я възпираше мисълта, да не би да си помисли, че й завижда.

Завижда, разбира се. Завиждаше й за всяко най-дребно нещо, не само за бижутата. А от това клетото й сърчице страдаше безкрайно. Прекрасно разбираше чувствата си. Завиждаше й не заради самите вещи, а заради онова, което беше вложено в тях, да, завиждаше й, защото баща й я беше забравил напълно, защото мислите му бяха обсебени единствено от тази жена.

Хвърчеше от радост, че за пръв път в живота си отиваше на сватба, но като забеляза Бихтер да поставя върху канапето червената кадифена кутия, усети как сърцето й запърха до болка, преди още капакът й да се вдигне.

Отвори я Аднан бей.

— Нали ще я прикрепиш в косата си, скъпа? — посочи той едно от бижутата, което служеше и за шнола, и за брошка.

Нихал избяга. Пейкер беше вече готова, викаше от вестибюла нещо на майка си, която пък не искаше да пусне Катина. Шайесте и Несрин най-после се бяха появили, Бешир беше пременен с черно сако, с червена вратовръзка. Нихал не хареса възела му и току набързо го оправи от тук от там.

— За бога, Пейкер ханъм! Вижте го моя Бешир! Какъв красавец, нали? Нали е най-красивият от всички?

Вече бяха готови. Събраха се във вестибюла и закачаха Фирдевс ханъм. Нихал се слиса, като видя Бихтер: очите й се спираха ту на шнолата, ту на обиците, ту на пръстена. Несрин и Шайесте започнаха да пренасят към лодката пакетите с тоалетите за четвъртък и чантите с нощниците. Мадмоазел Дьо Куртон се зае да забулва Нихал с яшмака. Бихтер и Пейкер бяха с дълги поли и не вървеше да слагат яшмаци, щяха да облекат мантата си. Всички с нетърпение подканяха Фирдевс ханъм да побърза, но тя все още се бавеше в стаята си. Нихат бей, натоварен, със задължението да залъгва малкия Феридун, се провикна:

— Пуснете поне Катина, това дете се притесни вече, така жално тропаше по вратата.

— Внимание! — внезапно обяви Бехлюл. — Вратата се отваря!

Най-сетне. Катина проправи път, всички застинаха с усмивка на уста. Леко прошумоляване извести появата на Фирдевс ханъм. Още щом застана на прага, проехтя всеобщ вик на възхищение. Доста състарена напоследък и все по-грохнала, днес тази жена бе коренно преобразена — в желанието си да блесне още веднъж с последния сияен ореол на залязващата си красота, тя изглеждаше неузнаваема. Но малкият Феридун оповести: „Мама!“

Безупречно, цветисто, свежо прозвуча в устата на детето дори тази думичка, тази ужасна думичка, отправена към бабата. А тя пристъпваше триумфираща, че и на петдесет години е съхранила своята младост и красота, правеше се, че не забелязва възхищението на околните и с някакво чародейно умение прикриваше болките, които до вчера я приковаваха към шезлонга. Тоалетът й беше поразителен: черна пола, блуза в червено и черно, открояваща белотата на деколтето и ръцете, с две червени рози, прикрепени точно върху гънката между гърдите й…

— Забавих ви — небрежно подметна тя.

И впи в Бехлюл преливащ от укор и тъга поглед: „Виждате ли, аз все още съм красива…“

Бихтер започна припряно да се разпорежда, като намери какво да подвикне на всекиго:

— Несрин! Яшмакът на майка… Пейкер! Феридун ще спи в стаята на Нихал, нали? Мадмоазел, моля ви, наглеждайте през нощта детето.

След което се сети, че е забравила нещо.

— А! Чантата, къде ми е чантата? Малката ми чантичка?

Огледа се в очакване на отговор. Всеки се суетеше. Загръщаха се в яшмаците, Нихал и Фирдевс ханъм не можеха да си поделят огледалото, за да нагласят печетата си, Пейкер намяташе пелерината, като внимаваше тюленият капишон да не развали прическата и, Несрин и Шайесте се бяха спотаили далеч от госпожите, за да прикрепят спокойно на главите си омотаните вече около телата им яшмаци. В този момент Бихтер погледна Бехлюл.

— Моля ви, бихте ли надзърнали в стаята ми? Изглежда съм я оставила там…

Той изчезна тичешком по коридора, но в това време Бихтер се сети за още нещо.

— Ами ръкавиците? — промърмори на себе си тя. — Да не би да съм ги оставила в чантата?

След малко всички се занизаха надолу по стълбището. Нихал разцелува за довиждане мадмоазел Дьо Куртон. Аднан бей и Нихат бей се надвесиха през прозорците да видят как ще се качат от пристана в лодката. Бихтер изтича за ръкавиците. Завари Бехлюл да търси чантата й сред разхвърляните по канапетата и столовете дрехи и бельо.

— Не я ли намерихте? — попита го тя.

Тутакси я зърна на пода, върху килима.

— Ето я…

Той я вдигна, но я задържа в ръцете си.

— Утре през нощта! — вдигна очи към нея.

— Да, утре през нощта… Моля ви, дайте ми чантата. Всички слязоха, някой ще се усъмни, че сме насаме…

Докато й подаваше чантата, от това „насаме“ в него лумна необуздан порив и той сграбчи ръцете й. Устните им се сляха. Целуваха се дълго, в самозабрава.

Бяха като зашеметени. Тъкмо сега, обкръжени от всевъзможни опасности, те можеха да си принадлежат. Опомниха се от проскърцване на врата; разтреперани отскочиха един от друг. Бихтер се втурна по коридора, Бехлюл я последва, едва-що окопитен. Когато минаваше покрай стаята на мадмоазел Дьо Куртон, тя видя вратата й да се полюшва. Ясно, нямаше ни най-малко основание за тревога. Гувернантката сигурно се е прибрала.

 

 

Най-сетне дългоочакваната нощ настъпи. Цялото имение тънеше в сън. Откакто Бихтер размени със съпруга си кратка целувка и заключи междинната врата, бяха изтекли часове.

След лудешката веселба и безсънието на сватбената нощ, след навалицата и шумотевицата в четвъртък тя се чувстваше разнебитена. Седеше в стаята си и се грееше с протегнати към камината крака. В един миг сърцето й подсказа, че е настъпил най-безопасният час.

Запъти се към вратата. Тази нощ, когато по нощница, с наметка на рамене, превъртя топуза на бравата, нито тялото й трепна от страх, нито сърцето й от вълнение. Като че ли вършеше нещо съвсем естествено. Взе ключовете от стаята. Заключи отвън. Уверена, че никой не я е чул. Веднъж да прекоси коридора, нямаше повече от какво да се плаши. Нямаше защо да се плаши, че биха могли да я видят или усетят във вестибюла, по стълбите, на долния етаж. При евентуална среща си имаше готов отговор; търси спасение от безсъницата и слиза до библиотеката на мъжа си да вземе някаква книга, така ще каже. Докато прекосяваше вестибюла и слизаше по стълбището, непрекъснато си внушаваше: „Не бива и мисля за нищо!“ Ако за миг се замислеше, ако за миг се поспреше, щеше да се върне. А не искаше да се връща. Тя ще отиде, пък да става каквото ще. Промъкваше се като сомнамбул. Блъсна открехнатата врата на Бехлюл. Той я чакаше. Хвана го за ръка, без да продума, без да чуе дума и от него, и повлече този млад мъж по-надалеч от тук, от вратата, да се махнат, да се доберат час по-скоро там, закъдето бяха поели, до онази изпълнена с потайности стаичка на любовта, час по-скоро да си отреже пътя назад.

Опомни се едва сред уханието на стаята, напръскана от Бехлюл с теменужен одеколон, пробуди се сякаш от някакъв страшен сън, омагьосал самотния дом през нощта. Видя безбройните джунджурийки, залети от розовото сияние на лампата с червения абажур и пръснати в безпорядък от Бехлюл из цялата спалня, видя и леглото, притулено в ъгъла под балдахина — и скри лице в длани, да е вижда всичко това, да не вижда светлината, която пробужда свенливостта.

Бехлюл я притисна до себе си, промълви: „Дете!“, опита се да й благодари: „Ти ме обичаш Бихтер! О, убеден съм. Щом дойде тука тази нощ, сигурно ме обичаш…“

Бихтер заговори нещо за угризения на съвестта, за позора от изневярата. Струваше й се, че по този начин ще постигне онова облекчение, което носи самопризнанието за извършено престъпление.

Но в гласа и прозвучаваха фалшиви нотки, долови ги със собствените си уши. Нима изричаше само лъжи? Нима не изпитваше ни най-малко угризение на съвестта, нима не чувстваше позора на изневярата?

— Но защо се поддавате на подобни мисли? — попита Бехлюл. — Не предусещате ли щастието на тази нощ? Нека бъде безметежно, нека не го помрачаваме.

Бихтер мълчеше в знак на съгласие, после оброни глава на рамото му.

— Да, щом те обичам!

Как ли щяха да прекарат заедно тази дълга нощ? Все още помежду им витаеше известна сдържаност, отчуждение, в отношенията им полъхваше хлад, а това им пречеше да си принадлежат до край. Бихтер искаше да разгледа отделните предмети, започна да обикаля из стаята, като дълго се застояваше прел оригиналните неща. Когато очите й се спряха върху женските портрети по стената, тя се засмя.

— Колекционирани по всяка вероятност пак от интерес към костюмите…

В същия миг я осени една идея. Какво ще стане, ако Бехлюл й разкаже всяка своя любовна авантюра до най-малките подробности? Като дете се радваше на хрумването си, пляскаше с ръце. Бехлюл се суетеше. Никаква любов не е имало в живота му. Дори най-голямото му прегрешение не би могло да се сравни със сърцето на врабче. Приписваха му лоша слава, а всъщност той е най-непорочният мъж на този свят.

Говореше й закачливо. Но тя продължаваше да настоява. Не! Тази нощ тя непременно трябва да проникне в неговия живот, в неговото минало. При това положение Бехлюл започна да измисля разни истории, съчини фантастични любовни похождения. Необикновени бяха неговите прегрешения, толкова необикновени, че Бихтер напълно му ги прости. Но все пак не се сдържа да го попита:

— И не обикнахте нито една жена, никоя ли не обикнахте?

Челото й беше тревожно напрегнато. Смееше се на невероятни те му приключения, но в душата й се надигаше скрита болка. Тази нощ също би могла да се превърне в поредна негова авантюра, която някой ден ще разказва на друга жена и ще се подиграва по същия начин.

Бехлюл долови болката и, хвана я за ръце, притисна я до гърдите си и промълви: „Тебе, единствено тебе…“ Гласът му прозвуча така искрено, че младата жена поднесе устни, за да изпие до дъно чистосърдечното му признание.

О! Какво щастие! Те двамата ще се обичат все така, с нестихваща любов.

— Ами… — подхвана по едно време Бихтер.

— Ами? — прекъсна я Бехлюл.

— Ами ако някой ден например ето тук, опиянени от щастие, ни завари…

Не можа да изрече името на съпруга си.

— Чудесно! — веднага разсея опасенията и Бехлюл. — Тогава ние с теб ще се махнем от тук. И ще бъдем безкрайно щастливи!

Бихтер го погледна с недоумение. Къде биха отишли, като се махнат от тук? Значи Бехлюл е готов да захвърли всичко, за да заживеят заедно? Нима наистина е възможно да заминат надалеч, много надалеч от тук, само двамата, за да не се върнат никога повече, за да умрат прегърнати? При тази мисъл тя цялата засия. От все сър… закопня да ги заварят тутакси, още в този миг. Положи ръце върху раменете му, впи очи в неговите и попита:

— И ще се махнем от тук!… Но как? Къде?

— Знам ли? — отвърна й той. — Далеч, далеч от всичко.

Тогава пред младата жена засия хоризонтът на въжделенията, лелеяни единствено в бляновете за една дивна поема на любовта: те двамата ще преплуват безбрежни морета, но ще открият онова неповторимо кътче — свитото с нежност и радост гнездо на любовта, гнездото на вечната пролет. Със своите неизбродими лесове и бистроструйни шеметни водопади то ще бъде истинското олицетворение на непреходния пролетен кипеж на тяхната обич.

Ще бродят ръка с ръка, един до друг, под приветстващото чуруликане на птиците, сред цветята отправили към тях невинни усмивки за поздрав. А нощем, под ефирната недоловима музика на лунните лъчи, заслушани в любовния зов на сърцата си, ще се любят безкрай в тяхното малко, прелестно, потънало в зеленина гнездо, в тази малка кутийка, в този малък зелен кафез. Ще се любят до насита, докато закопнеят годините да се нижат неусетно, а те да се запазят вечно млади, вечно щастливи, нетленни. Това гнездо на любовта така много ще прилича на рая, че няма да е невероятно, ако смъртта ги отмине.

Бехлюл говореше все по-вдъхновено, сам запленен от сладостния пожар на любовните въжделения. Приказната картина поведе Бихтер в далнините, възнесе я в един непознат свят, изваян от поезия и любов. Мълчеше, защото се страхуваше да не би най-малкият звук да срути шеметния блян. Мислеше само за едно: Бехлюл бе готов да захвърли всичко, готов бе да тръгне с нея… Идеше й да се хвърли в обятията му и с благодарност да промълви: „Да знаеш само с какво щастие ме даряваш!“ Да, тя постигна своето щастие, това бе наградата й за сторения грях.

Страхът я обзе в момента, когато реши, че е време да се прибира. На идване изобщо не мислеше как ще се връща. Сама не разбираше защо трябва да се страхува. Когато идваше насам, я грозяха същите опасности, както и на връщане. Напусна стаята си, без да й мигне окото, а сега необяснимо и за самата нея се плашеше да се върне пак там. Страхуваше се от мрака, сигурно е това, страхуваше се от диханието на нощта, от дългите коридори, от стените, от всичко, страхуваше се да не би безброй ръце да посегнат към нея и да я сграбчат, страхуваше се да не би да извика от ужас и да припадне. Но вече трябваше да си върви, не биваше да стои повече, призори някой можеше да се събуди.

Загърна се с наметката, набра смелост и изскочи през открехнатата врата. Притича през тъмния вестибюл. Едно от стъпалата проскърца. Застина за миг, преди да прекрачи по-нататък, сетне пак се изплаши, че се бави. Така и не разбра как стигна до вратата си. Едва там се сети за ключа. Къде ли го беше сложила? Изобщо не си спомняше, а в същото време си представяше какво ще стане, ако евентуално не го намери. Не можеше да се сети къде е. Изтече минута — цяла вечност. Още малко, и щеше да се строполи на пода, без капчица сили, като сразена в неравен бой. Но ето, че изведнъж си спомни. Ами че ключът висеше на гърдите й, вързан за панделката на наметката. Как не го беше видяло досега?

Докато отключваше, цяла се разтрепери. Не забелязваше дали вдига шум, или не. Още щом влезе и затвори вратата зад гърба си, спря да се ослуша. Никакъв звук. Нищичко не бе обезпокоило този огромен дом, той спеше своя дълбок сън, дишаше равномерно и нищо не го интересуваше.

Значи никой не я бе забелязал, само тъмните очи на нощта. Значи никой не бе разбрал, че тя прекара нощта в чужда стая. Удиви се колко лесно било. Щом е така, може да ходи там, когато си поиска, още на следващата вечер, всяка нощ.

Доста вероятно е някой път да я забележат. Но тя няма защо да се страхува. Нали ще заминат заедно… През безбрежните морета… Бихтер се виждаше, хванала Бехлюл под ръка, да пристъпва леко сред зелени лесове и пеещи водопади, опиянена от любов.