Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Aşk-i Memnu, (Пълни авторски права)
Превод от
[Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 10 гласа)

Информация

Сканиране
Радост (2014)
Разпознаване и корекция
egesihora (2014)

Издание:

Халид Зия Ушаклъгил. Забраненият плод

Турска. Второ издание

ИК „Слънце“, София, 2011

Редактор: Гергана Шутева

Коректор: Бранимира Георгиева

ISBN: 978-954-742-171-4

История

  1. — Добавяне

22

Нихал се чувстваше като пребита; за да изиграе тази трагикомедия, тя бе изчерпала силите си до последна капка. Прибра се и се заключи в стаята. Свечеряваше се. Бехлюл със сигурност нямаше да си дойде. Значи всичките й опасения бяха някаква детинщина. Как можа да си го помисли! Стана й смешно. И за да не задълбава повече, отвори прозореца и възкликна на глас: „Горкият Бешир!“

Опитваше се да мисли за него.

Навън бе мрачно. Облаците се скупчваха на черни кълбета. Изглежда, щеше да завали. Нихал се облакъти на перваза. Някъде в далечината отекваше глух тътен на гръмотевици, тук-там по прашните листа на дърветата потрепваха едри капки. Ето такива дъждоносни облаци се струпваха и в нейната глава, такъв тътен отекваше и в глъбините на мозъка й. Проблясваха мълнии, разтърсваха я от глава до пети и настойчиво повтаряха: „Няма да си дойде!“ Отново се насили да мисли за Бешир. Но просто не можеше, не можеше да страда за него. Сама се обвиняваше. Защо не можеше да заплаче?

Отвори очи и се загледа в зачестилите над градината все по-тежки капки дъжд. Някои затрополяха по разсъхналите от слънцето первази. Протегна ръка и те се посипаха върху дланта й топли, парещи като жарава. По навъсеното небе се наслояваха черни като сажди облаци, от време на време ту надалеч, ту съвсем наблизо изтрещяваше гръмотевица, след което рукваше още по-силен дъжд. След дневния задух захладня. По-скоро алени, отколкото синкави, огнени пламъци раздираха черните облаци, все по-обилен, дъждът се просмукваше в пясъка на градината, къпеше дърветата, валеше, валеше. Пред очите на Нихал се спускаше черна пелена. Настъпваше нощта.

Прибра ръката си и започна да я попива с кърпичката. Дълго я подсушава, като същевременно си мислеше, че Бехлюл няма да си дойде от този час насетне. Разтапяше се от щастие. Още утре заран ще припне към Острова, към бяла стая. Бехлюл също ще дойде там. А може и да я изпревари.

Внезапно някакъв глас, мъжки глас, абсолютно различен от гласа на баща й, я сепна. Там, във вестибюла, при Фирдевс ханъм, имаше някой. Нима е Бехлюл? Надвеси се над прозореца да чуе. Различи още един глас: нежен, женски. Сети се, бяха споменали, че тази вечер ще дойдат Пейкер и мъжът й.

Откъм вестибюла долетя дружен смях. Над всички се извиси Фирдевс ханъм. „Ще се пръснат от смях“ — помисли си Нихал. И се раздразни. Там долу Бешир е обречен на смърт, а те се смеят.

Със свито сърце се загледа пак в дъжда. Той постепенно стихваше, тук-там по небето се прокрадваше синева. Внезапно черните облаци се разпокъсаха, разпръснаха се и дъждът секна. Синевата, оная виолетовоздрачна синева, присъща единствено на припадащата нощ, набъбваше все повече и повече. Остатъците от облаците за миг се втурваха заедно в надпревара като ята на странни огромни птици с разперени криле. Нихал ги следеше в захлас. Ето че небето съвсем се проясни. Ала над здрача се спусна гъста черна сянка. С всяка изминала минута мракът все по-бързо се наслояваше. Вече бе нощ.

Нихал въздъхна дълбоко и с облекчение си повтори: „Няма да си дойде! Да, няма да си дойде!“ Преди малко долетелият отдолу смях я беше ядосал, ала сега я примамваше. Тя също ще се посмее. Накани се да стане. Но всяка нейна фибра бе размекната от умора всяко движение — парализирано. Този дъжд, задухът отначало, а сетне — влагата, навалящият над градината мрак, тежкият мирис на прясно напоената земя — всичко това я унасяше. Затвори очи. Откъслечните гласове се преплетоха… Не беше в състояние дори и да мисли…

Някакъв вътрешен глас откликна на долитащия отвън зов: „Идвам!“ Сетне отчетливо произнесе: „Няма да си дойде!“ Стресна се от собствения глас, отправи сънен взор към отворения прозорец, после към мрака в стаята, но така и не успя да се пребори със съня и под напора на неудържима сила притвори клепачи.

Нима заспива?…

Подобна сънливост понякога я налягаше след много страдания, като я измъчваше подобно на продължително боледуване, изтощаваше я докрай, изписваше сини кръгове под очите й. Колко ли време е била в това състояние?

Стори й се, че става от стола, тръгва из стаята, пали свещта, оправя си косата пред огледалото, отваря вратата и излиза. Вече е на светло, сред много хора. Всички се смеят и тя заедно с тях.

Внезапно се пренесе пак на стола в притихналата стая, до прохладния прозорец. С усещането, че не може да се отърси от сънливостта, тя изпитваше нужда от нечие присъствие, опитваше се да извика: „Татко!“ Нещо обаче стягаше гърлото й, устата й не се отваряше.

Внезапно промълви: „Дойде си!“ И отвори очи сред настръхналия мрак. „Дойде си!“ Изрече го сякаш някой друг… Някой друг сякаш го изкрещя и леденият му дъх я блъсна в лицето: „Дойде си!“

„Да, дойде си! — скочи тя от стола. — И по всяка вероятност е там, при нея!“ Уверена беше. Бехлюл се е върнал. Залитайки като сомнамбул, тръгна към вратата с протегнати напред ръце.

Бихтер издебна удобен момент да сподели с майка си:

— Убедена съм, че Нихал знае всичко!

Двете се изгледаха изпитателно.

— Бехлюл няма да дойде — добави дъщерята.

— Ще дойде! — уверено й отвърна Фирдевс ханъм. Тонът й не допускаше ни най-малкото съмнение, че нейните повели винаги се изпълняват.

За Бихтер този кратък диалог бе достатъчен, за да започнат мъките на очакването. Навърташе се долу без никакъв повод, само и само час по-скоро да разбере дошъл ли е, или не. Позалиса се малко, когато пристигнаха Пейкер и зет й, поигра дори на гоненица с Феридун.

Но вече се свечеряваше, Несрин палеше големия полилей във вестибюла. Значи Бехлюл няма да дойде, значи това е последната нощ в нейния брачен живот. Щом Пейкер и Нихат си тръгнеха, а тя и съпругът й се запътеха към спалните, тя щеше да се отбие при него и да му признае всичко. Едва си го помисли, и видя как Аднан бей усмихнато слуша странния й разказ. Смирената му радост я трогна. „Горкият, колко е далеч от онова, което го чака тази нощ!“

Искаше й се всички да изчезнат от тук. Имаше нужда да остане насаме. Обзе я желанието под някакъв предлог да отиде в стаята при Нихал и по вида й да подразбере нещичко. Какво ли правеше сама в стаята си? Нямаше сили. Слезе долу. Търсеше с какво да се захване. Отби се в трапезарията. Скара се на Шайесте заради някаква зле избърсана чиния. Сетне се сети за Бешир. Позадържа се при него. Затрупа го с куп въпроси. Той се чувстваше значително по-добре и вече не лежеше. В един момент Бихтер се опита да насочи разговора към Острова.

— Сигурно си понастинал на Острова! — подхвърли тя.

Бешир я погледна безучастно и замълча. В очите му заискри такава омраза, че тя не посмя да продължи.

Не я сдържаше повече — в стаята му тегнеше мирис на катран, направо се задушаваше. Напрежението и все повече нарастваше. Печеше се на огън, но така или иначе трябваше да запази самообладание за часа на обяснението.

Какво ужасно изтезание! Но едва след него тя най-сетне щеше да намери покой.

Излезе от стаята на Бешир, прекоси коридора и се качи във вестибюла. Запъти се към кабинета на Аднан бей. Вратата на Бехлюл беше открехната.

Нима си беше дошъл?

Поспря за секунда. Изведнъж й се стори, че в тъмнината се мерна нечий силует. Рязко се извърна. Нямаше вече причина да отива в стаята на мъжа си. Уплаши се да остане насаме с Бехлюл в такъв момент. Запъти се към стълбището за горния етаж. Усети как някой я последва по петите. Ето ги стъпалата. Само една крачка — и Бехлюл нямаше да я проследи по-нататък. Отгоре долиташе гласът на мъжа й, смехът на Феридун. Ала не успя да направи тази крачка.

Бехлюл я беше настигнал. Тя се обърна.

— Защо бягаш от мен? — тихичко попита той. — Минутка само. За доброто и на двама ни.

Бихтер го гледаше онемяла, вкаменена.

— Нихал знае всичко — продължи той. — Бележката е в ръцете й…

Бихтер кълчеше, отвърна му само със саркастична усмивка.

— А, смешно ви е! — избухна този път Бехлюл. — Това може да погуби и двама ни. Няма да го допуснете. Всъщност — приближи се той към нея заплашително — помежду ни застана едно невинно момиче, едно дете. Всичко това му е достатъчно, за да го убие. Разбирате ли?

Бихтер продължаваше да се усмихва все така саркастично. Внезапно съвсем близо до тях прокънтя неудържима кашлица: кашлицата на Бешир…

— Бешир? — взря се той в очите на Бихтер. — Бешир е тук?

И начаса разбра. Кръвта се отдръпна от лицето му. Значи Нихал се е върнала от Острова. Значи всичко й е ясно! Ужасено погледна към Бихтер.

— Елате тази нощ! — изведнъж отсече той с най-заповеднически тон.

В мига, когато Бихтер мълчешком се запъти към стълбището, там залитна някакъв силует, плавно започнала се свлича, докато тихичко, без никакъв звук, се строполи на място.

— Нихал! — неистово изпищя Бихтер.

Бехлюл се втурна. В безсъзнание, със сковани челюсти, с вкочанени изопнати ръце, бяла като мъртвец, в краката им лежеше Нихал. Бехлюл коленичи до нея и се опита да повдигне главата й. Но не му се удаде. Устните й бяха сгърчени, косата й се беше овлажнила от студена пот.

— Убихме я, ние я убихме! — в пристъп на безумие се разрила Бехлюл. — Нима не разбирате? — обърна се той рязко към Бихтер. — Ние, двамата с вас…

И обзет от паника, се развика:

— Тичайте, Нихал. Нихал припадна…

Притекоха се всички. Пръв — Аднан бей. Съвсем инстинктивно се беше втурнал надолу по стълбището. Още като видя, че Бехлюл държи главата й, а тя самата се е проснала на сгъналата, разбра какво се е случило. Цял се разтрепери. Наведе се, грабна я в прегръдките си.

— Нихал! Нихал! Погледни ме, Нихал… — задавено прошепна той, наведен над склопените й очи.

Насъбрали се бяха всички.

— Какво се е случило? Как е станало? — обърна се Пейкер към Бихтер.

Бихтер стоеше облегната на парапета, без да помръдне, стоеше там като зашеметена, с невиждащи очи.

Аднан бей вдигна полекичка Нихал и я понесе нагоре. В прегръдките на баща си тя пое дълбоко дъх, отвори очи и ги прикова в него. Каза му с поглед каквото трябваше и отново спусна клепачи.

Когато прекосяваха вестибюла, Фирдевс ханъм, прикована на място, тревожно попита:

— Какво й става на Нихал? Падна ли?

Бехлюл ги следваше по петите.

— Ако се наложи, да повикам лекар — предложи си услугите Нихат бей.

Пред вратата на стаята й Аднан бей направи знак с ръка никой да не влиза. Сам щял да се погрижи за дъщеря си.

Спомняше си подобни нейни припадъци. До петгодишна възраст тя беше направила два по-тежки и един по-лек. Дълго време ги следваха нервни кризи, всяка една почти близо до припадък. Явно този път бе от тежките. С малко одеколон обаче…

Такива обяснения даваше Аднан бей на Бехлюл и Пейкер, последвали го въпреки забраната чак в стаята, като в същото време настаняваше Нихал в леглото и я разсъбличаше. Тя още веднъж отвори очи и ги изгледа един по един.

— По-добре ни оставете сами — настоя Аднан бей.

Пейкер излезе. Бехлюл държеше да остане.

— Не, не, никого не искам — не отстъпи Аднан бей. — Ще видите, след половин час Нихал ще се вдигне от леглото.

След него отпрати и Шайесте.

— Да остане само Несрин.

Внезапно го обзе някакво подозрение. Възприе ненадейното завръщане на Нихал от Острова като най-обикновен детински каприз. Но когато я видя припаднала в краката на Бехлюл и Бихтер си рече: „Тук има нещо…“ В първия момент това бе само някакво смътно предчувствие, без самия той да е наясно за какво. После в най-голямата паника бе потърсил с очи Бихтер. Кой знае защо я нямаше там. Защо? Защо не се суетеше и тя като всички останали, че дори и повече от тях?

Тези въпроси го връхлетяха, докато разтриваше китките на Нихал. В следващия миг забеляза колко крехки са тези китки, колко измъчено и бледо е лицето под русите коси, слепнати от пот по слепоочията. Болка сграбчи сърцето му, непоносима болка, че най-вероятно той самият е пожертвал това дете заради собственото си щастие, заради собствения си свръх егоизъм.

Когато останаха насаме с Несрин, дълго време се колебаеше да я попита за каквото и да било. А я беше задържал, с цел да разбере защо се върнаха от Острова.

— Ще затвориш ли вратата? — проговори най-сетне.

И пак не посмя. Остана загледан в Нихал.

Сега тя по-скоро изглеждаше заспала, отколкото припаднала. Пръстите и ръцете й се бяха отпуснали, гърдите й поемаха въздух на дълбоки и продължителни вдишвания и издишвания. В очите на Аднан бей плувнаха сълзи. С безпощаден упрек в съзнанието му започнаха да се изреждат едно по едно всички негови прегрешения. Признаваше си, бракът му беше грешка, ужасна, фатална може би. Така е, но как да я поправи? Нима жертва на тази грешка не бе и мъничката Нихал, крехкото цвете, клюмнало при първия повей ей така изведнъж, за да не вдигне никога повече глава? Наведе се и целуна като изкупление брадичката й, красивата, остра като на козле брадичка.

Вратата скръцна. Кой ли е влязъл? Може би Бихтер? Не събра смелост да вдигне глава я да погледне. Нихал бе затаила лъх — дъхът на обжарено от слънцето цвете. Вратата пак се отвори, затвори се и той усети нечие присъствие в стаята. Едва тогава вдигна глава, та да види изправения до леглото Бешир.

Стоеше там като оживяло страшно привидение, с пресъхнали треперещи устни, с потресаващо усмихнато втренчени очи — стоеше и гледаше Нихал с изкривено в мъчителна гримаса лице. По едно време примигна и прикова поглед в Аднан бей, понечи да му каже нещо, но устните му едва помръднаха. Рязко се обърна, повлече крака към вратата, там отново се извърна и настойчиво го загледа — очакваше разрешение да проговори.

— Какво има, Бешир? — попита Аднан бей. Гласът на Бешир прозвуча дрезгаво:

— Те погубват госпожицата. Ще ви разкажа всичко, от игла до конец.

Облегна се на леглото и подхвана, без да погледне повече към Аднан бей.

Всичко знаел. Колко нощи ги дебнел часове наред, следил ги най-упорито, на студ и дъжд, притулен в някой ъгъл. Но все не се престрашавал да ги издаде, да разкрие тайната, която го глождела.

И докато разказваше, докато объркано изливаше всичко видяно и дочуто, от време на време току възкликваше:

— Защо ли не ви казах?

Без да си отговаря, само се взираше в лицето на Аднан бей и си мислеше. „Вероятно нямаше да се стигне дотук.“

Аднан бей не откъсваше от него очи, слушаше го блед като мъртвец, вцепенен, безмълвен, а в ушите му бучеше ураганен вой и заглушаваше всяка дума. Бешир беше вече стигнал до самото им завръщане днес от Острова.

— Пристигна Бюлент, а Бехлюл бей още в същия час тръгна към Истанбул.

Като изчака Аднан бей да асимилира чутото, той се прехвърли на днешната случка.

Той очаквал да се случи нещо, нещо голямо. Очаквал го в стаята си, полуоблечен, така, както само болникът може да очаква някакво обещание.

На последната дума силите му се изчерпаха, свлече се до леглото на Нихал, захлупи лице в длани и се разрида на глас.

Отначало Аднан бей остана все така с впити в Бешир очи, смазан под товара на сгромолясалия се върху главата му свят. Сетне скочи в пристъп на необуздан гняв, загубил контрол над себе си, обезумял от желание да троши, да убива.

Замята се из стаята объркано — не знаеше как да постъпи. Бихтер! Бихтер! Бихтер му трябваше: нея щеше да я сграбчи и да я насече на парчета. Втурна се към междинната врата.

 

 

При тази най-неочаквана развръзка Бихтер така и не успя да последва съпруга си, когато той понесе Нихал на ръце, остана си прикована на място, без да помръдне. Озърташе се с блуждаещ поглед, в очакване да се случи нето друго, та да я изтръгне от тук.

Ето, тя бе изправена пред един финал, който бе абсолютно различен от всяка нейна представа. Онази бележка, двата твърде красноречиви реда са попаднали в ръцете на девойчето. Слязла е безшумно по стълбите, подслушала ги е и е разбрала всичко. Няма съмнение, че в този момент го разказва на баща си. Ще се хвърли на врага му и ще изхлипа: „Татко! Мъжът, когото искахте да направите мой съпруг, е любовник на Бихтер!“ Аднан бей ще се разбеснее и ще изхвърли и нея, и всички.

Жената, която имаше сили да се изправи пред съпруга си и да му признае цялата истина, сега трепереше от страх, че е разобличена по този начин. Значи ще я изхвърлят от тук като долнопробна уличница. За два дни новината ще се пръсне навред, градът ще забръмчи като кошер, подигравките ще завалят. Тогава за Бихтер ще започне животът, който водеше Фирдевс ханъм. Всички ще я гледат с упрек, с насмешка, в къщата им ще се подхвърлят писъмца…

Побиха я ледени тръпки.

… И тя трябваше да се примири. Нямаше да може да се пребори. А и с какво право? Не беше ли дъщеря на Фирдевс ханъм? Не беше ли изхвърлената от дома на мъжа си блудница? Този унизителен живот щеше да я приковава като верига, която трябваше да влачи на врага си дотогава, докато я удуши.

Понечи да отблъсне пропълзялата към шията й верига. Всичко би понесла, всичко, и смъртта дори, само не това… Някой се спусна по стъпалата и тя трепна. Дали не е съпругът й? Не, беше Бехлюл, спря се пред нея. Погледна я с безумни, изцъклени от паника очи и тихо промълви:

— Заминавам!

Той усети опасността още щом напусна стаята на Нихал. Едва тогава проумя, че при една такава развръзка всичко излиза наяве, и моментално реши: трябва да избяга от тук!…

— Подлец! — просъска през стиснати зъби Бихтер.

Бехлюл пристъпи и впи очи в нея.

— От къде на къде? Единствената причина сте вие, вие!… А имаше начин всичко да приключи чудесно…

Така и не успя да довърши. Бихтер отстъпи крачка назад. Върху лицето му изплющя плесница. Така ненадейно, че отначало дори не я осъзна. Сетне го обзе диво желание да се нахвърли върху тази жена и да й изпонатроши ръцете. Моментално обаче се овладя и без да сметне за необходимо да се отбие в стаята си, за последен път метна яростен поглед към Бихтер и се затича надолу по стълбата.

Ето на, той си отиваше. Какво щеше да стане с нея? Видя Бешир да излиза от вестибюла и бавно-бавно да изкачва стъпалата. Стори й се, че когато мина покрай нея, той я изгледа като звяр. Във всеки вече щеше да открива все този поглед. И в майка си, и в сестра си, и в зет си, а какъв ли смисъл щеше да придобие този поглед най-вече в очите на човека, който винаги я карате да свежда глава?

Да живее, да живее сред подобни погледи… А защо пък да живее? Точно тогава я навести мисълта за смъртта. Така, така, тя трябваше да умре. Внезапно се сети за нещо. В стаята на мъжа й, в чекмеджето на нощното шкафче лежеше един предмет, който със своята инкрустирана със седеф дръжка приличаше на красива играчка. Ако допреше малкото му дуло ето тук, където кървеше неизлечимата рана в сърцето й, и проявеше храброст само за миг, колкото лекичко да натисне спусъка, край на всичко, край!

Тогава нямаше да лишат покойницата от милосърдието, което щеше да бъде откачано на живата клетница.

При тази мисъл цялата й енергия се възроди наново. Запъти се нагоре по стълбището. В ъгъла на вестибюла видя Фирдевс ханъм в компанията на Пейкер и зет си. Още щом я зърнаха, те вдигнаха глави и се загледаха в нея. Подмина ги.

Пред вестибюла, направо върху килима, седеше Ема и залъгваше Феридун с кибрита. „Лельо!“ — протегна ръчички към нея детето. Шайесте и Несрин, облегнати на стената, си шушукаха нещо. Не промениха позата си и когато Бихтер мина покрай тях. Усети как на гърба й се залепиха ироничните им погледи. Поспря за миг пред стаята на Нихал. Подвоуми се дали да влезе. Може пък още да не е разобличена…

В същия миг се отврати от собственото си лицемерие. Не й ли беше дошло до гуша от лицемерие? Подмина и влезе в стаята на мъжа си. Спусна се към шкафчето, дръпна чекмеджето. Там си беше. Изтръпна при мисълта, че той може да влезе и да я завари. Твърде е вероятно. Но си спомни, че виновникът е само един и той трябва да бъде убит, по лицето й плъзна жестока усмивка — този дълг щеше да го изпълни самата Бихтер.

Още с влизането заключи вратата на стаята си. Ето че най-сетне тази врата, затваряна милион пъти заради правата на съпруга й над нея, сега се затвори заради правото му на възмездие.

Когато се опомни с красивия като играчка предмет в ръце, съвършено сама сред мрака на стаята, тя цяла се разтрепери. Силите я напуснаха. Нима наистина щеше да го направи?… Толкова млада, красива, непоживяла… Най-напред се опита да запали свещта. Във всеки случай — нямаше да умира на тъмно. Без да се е огледала в огневото за последен път… Така, със смъртта й всичко ще свърши. Тя също, самата тя ще свърши, за да не се върне никога повече към живота. Чисто и просто ще се превърне във вечна сянка, сянка от мрака, от бездънната тъма.

С лявата ръка опипваше за кибрита, с дясната стискаше пистолета. Изведнъж дочу заключената миг преди това междинна врата да проскърцва. Явно някой се опитваше да отвори. Коленете й се подкосиха, цялата се разлюля. Прикова очи през мрака във все по-силно скърцащата врата, още по-здраво стисна седефената дръжка.

Тази врата беше като паст на кръвожаден звяр, тресеше се, тракаше в див изблик на мъст, зъбеше се насреща в смразяващ кикот. С приковани в нея очи, с вледенен мозък, Бихтер трепереше от глава до пети. Дали пък не беше някакъв кошмар?

Но в този миг в низ от бързо сменящи се картини пред очите й изплува голата истина. И вкочанените й пръсти още по-силно стиснаха седефената дръжка. Толкова силно, че чак я заболя. Защо я стиска? Защо не насочи това проклето дуло към зловещо тракащите челюсти на оная ужасна паст и не стреля в нея? Нима го взе, за да се самоубива?

Но то се е вкопчило в ръката й като звяр. Не може да се изскубне от него. Сега тя е плячка на този звяр. Неведома сила натиска, обръща против волята й черното дуло на малката красива играчка, насочва го към нея. А вратата се тресе все повече и повече, гласът на мъжа и, стаил заплахата на буреносните облаци, кънти.

— Отворете! Защо не отваряте?

А, така значи, Бихтер няма сили нито да застане пред този човек, нито да отвори вратата, нито пък да отвърне на този глас. Така значи, тя трепери от отчаяние, от унижение, трепери като нищожество. Няма сили дори да се изплъзне с лъжа, да изрече едно: „Мамят ви!…“ А черното дуло на малката красива играчка в ръката й все се обръща, обръща се, насочва се към нея, търси я в мрака. През тресящата се врата пак долита гласът на мъжа й:

— Бихтер! Отворете, моля ви. Нима не разбирате. Умолявам ви.

Тя пристъпи. Със стиснати зъби. Лицето й се разкриви в насмешлива гримаса над сгъстения мрак в стаята, трескава гримаса, предизвикателна… Разтрепераните й колене се блъснаха в нещо, някаква табуретка издигна пред нея цяла стена и й препречи пътя. Ох! Няма как да му отвори, няма как да застане пред този човек. А малкото дуло на красивата играчка в ръцете й все се обръща, обръща се, насочва се към нея, нея иска да улучи през мрака: „Да, млада елегантна красавице, това е единственият ти изход!“

Само да се откопчи от това проклето нещо, което се мъчи да я подмами, и да го запрати настрани, тя няма да умре. Младата елегантна красавица ще живее. Но всеки миг тресящата се врата ще рухне, ръцете й отведнъж отмаляха. Неведомата сила ги разхлаби, надделя. Най-сетне черното дуло се обърна, насочи се и със змийско вероломство се прицели точно там, където кървеше неизлечимата рана на любовта.

 

 

Нихал лежа само три дни, но продължи да се чувства отпаднала в продължение на три месеца.

— Махнете се от тук — посъветваха баща й лекарите. — Заведете дъщеря си на Острова, използвайте обилното слънце и боровия въздух за продължителни разходки.

От три месеца вече всяка сутрин и вечер виждаха бащата и дъщерята из Острова, в кабриолета на старата леля. Той — позастарял, тя — още по-крехко дете. В кабриолета седяха притиснати, почти не разменяха дума, в гората бродеха хванати подръка… Приличаха на две болнави същества, които търсеха изцеление един в друг.

Не споменаваха нито Бехлюл, нито Бихтер. Отбягваха зловещия спомен. Като че ли съвсем бяха забравили последните няколко години. Градяха планове за бъдещето, понякога си го представяха така:

С настъпването на зимата мадмоазел Дьо Куртон щеше да пристигне при тях — такъв беше кратичкият отговор от старата гувернантка на дългото писмо, което й изпрати Аднан бей. Шакире ханъм и мъжът й още щом задомят дъщеря си, щяха да оставят двете гълъбчета да си гугукат спокойно в гнездото и щяха да прекарат остатъка от живота си в имението. Бюлент нямаше да нощува повече в училище. Пак щяха да започнат игрите на гоненица из градината, в малката кухня с излъсканите съдини пак щяха да се правят сладкиши по рецепти от списанията. Животът им пак щеше да се превърне в един безкраен празник. Нали бащата и дъщерята се намериха отново.

Липсваше единствено Бешир.

— Ох! Горкият Бешир! — отронваше въздишка Нихал.

И за да се отърси от печалния спомен за него, добавяше:

— И пак ще се смеем, нали, татко?… Като преди…

Опитваше се да налучка безгрижния смях от безгрижното минало. Но се разнасяше някакво подобие на напрегнат, дрезгав смях, в който проплакваше вик на болка, а тя се хвърляше в прегръдките на баща си и обсипваше с целувки врата му, там, където свършваше брадата.

 

 

Късна августовска вечер. Двамата пак бяха на разходка. Вече трябваше да се прибират. Но Нихал грабна поводите от ръцете му.

— Още малко, татко, моля ви!

И с побеляло като саван лице посочи изгряващата луна.

— Вижте, изгрява за нас.

По устните й заигра усмивка. И замръзна там, като символ на болезнен копнеж по нещо недостижимо. Лекичко наклони глава и с премрежени очи се взря в миража на спомена, изплувал от припадащия над пътя здрач. Ето ги, двамата годеници, седнали в кабриолета, понесени в лек тръс — те са щастливи, сърцата им преливат от любов, над тях изгрява лунното сияние на влюбените и те препускат, препускат…

Нихал погали с камшик хълбока на коня, обзе я желание да настигне смътния образ на щастието, да улови това непрекъснато изплъзващо й се нещо. Но се опомни и спря, загубила всяка надежда.

— Да слезем ли за мъничко?

Какви трепети преживя с него тук в магията на оня половин час!… В приглушения ромон на морето пак се извисяваха загадъчни мелодии, бледото сияние на луната пак озаряваше всемира с все по-лъчезарна тайнственост. Но…

Прималя й от болка, не искаше да мисли повече за това, не искаше да гледа, облегна се на бащината ръка, оброни глава на рамото му и промълви: „Нека отсега нататък да бъде все така!…“

Да, все така, завинаги… Ето го нейното щастие. Тя ще затвори очи, ще погребе дълбоко в душата си спомена така, както се погребва спомен за скъп мъртвец, и ще се опита да бъде щастлива ето така — облегната на бащината ръка, с обронена на рамото му глава.

С тази мисъл го дърпаше лекичко навътре. Водеше го. Искаше да навлезе отново в боровата гора, да се върне в зеленото гнездо на любовта, в обсипания с изумруди сън. Но още в началото й спря, като че ли някой й препречи с ръка пътя натам.

Застина с устремен навътре взор. Може би двамата честити годеници Бехлюл и Нихал бяха там… По устните й се изписа огорчение. Не, не бива да допуска подобни мисли. Баща й щеше да умре от това, което й мина през ум. Та нали отсега нататък животът й принадлежеше на него? Единствено на него…

Съществуването на единия зависеше от другия, те двамата имаха нужда един от друг. В този миг сякаш светкавица прониза ума й: ами ако единият от тях остане сам? Направо се ужаси.

— Да си вървим! — дръпна тя баща си, за да се отърси от това чувство.

Затвори очи и отвърна на ужаса с пламенно заклинание:

— Заедно, винаги заедно, и в живота и в смъртта…

Край