Халид Зия Ушаклъгил
Забраненият плод (19)

19

Нихал замина заедно с Несрин и Бешир. Лелята, още щом разбра, че идва на гости за петнадесетина дни, се постара да подреди за нея стая в бяло. Малка стая, с изглед към зелените склонове на остров Хейбели и към проблясващото море — същински сребърен поднос, претрупан от скъпоценни камъни. Срещна Нихал, грейнала от радост. На прозорците трептяха завеси от бял тюл, над малкото легло в ъгъла се спускаше бял балдахин, бели бяха и калъфите на фотьойлите. Така бяло беше тук, така ведро с това ширнало се отпред море, с грейнало слънце, с плувналото в стрелкащи се до безкрая от отблясъци небе, че в скованата от тежките завеси и стени на тяхната къща душица нахлу дългоочакваната светлина на лятото.

— Каква красота! Каква красота! — запляска с ръце Нихал и разцелува леля си.

Красота, съчетана единствено летния зной и ведрината на стаята, разкрила бяла пазва към безкрая — и нищо повече.

— Не може ли да си остане моя, само моя? — възкликна Нихал, докато обхождаше с поглед голите стени.

— Малко трудничко ще си остане само твоя — разсмя се лелята. — Изглежда, има някой, който претендира още тази есен да я подели с теб.

— За бога, лельо — прегърна я Нихал, — и вие ли започвате? Точно от тия одумки избягах.

— Кой знае? — многозначително подхвърли лелята. И добави: — Цяла зима не съм виждала Бехлюл. Нито веднъж не прескочи. Твърде е възможно сега да се възползва от случая…

— Тогава аз ще избягам — изчерви се Нихал.

И съвсем детински попита:

— Лельо! Разправяха, че щял да си наеме стая в Бейоглу. Не знаете ли защо? Струва ми се, че и него ще го изпъдят от къщи.

След женитбата на Аднан бей лелята се отдръпна. Още от преди това познаваше Бихтер. Открито изрази мнението си за този брак и отношенията им охладняха. Поддържаха единствено гостуванията на Нихал и Бюлент.

Тази година обаче, седмица прели Нихал да пристигне при лелята дойде Аднан бей, извини й се и надълго и нашироко й разказа замисъла за женитбата на Нихал. С типичната за всички възрастни жени охота към всякакви сватби, тя веднага я одобри.

— Ооо! Чудесно! Двамата ми племенници…

След последната реплика Нихал взе да излива болките си. Осведоми я за най-скорошните събития.

— Не ми казваш най-важното — забеляза лелята.

— Какво е то? — попита Нихал, но старицата грейна в такава странна усмивка, че начаса се изчерви. — За бога, лельо, ако продължите в същия дух, не бих изтраяла и два дни.

Беше събота. Нихал слезе от стаята си облечена за следобедна разходка. Наметката й — прихваната само на раменете, кокът й — покрит с японски тюл. Свежа, крехка ефирна красота, същински обгърнат с воал бял люляк.

— Излизаш ли, Нихал? — погали с очи старицата това изящно цвете.

— Да, лельо, с ваше благоволение — отвърна Нихал. — Ще вземем кабриолета ви с Бешир… Ще идем до пристанището. Сигурно Бюлент ще дойде тази вечер. После може да отидем до боровата гора за малко, нали, лельо? Надявам се довечера луната да изгрее раничко.

— Нихал, убедена ли си, че отиваш на пристанищен заради Бюлент? — подсмихна се лелята.

В първия миг Нихал не схвана, но сетне изведнъж пламна.

Въпросът докосна онова, което сама не бе разгадала, разчовърка нещото, което бе забулено под тънко покривало.

— Но, лельо! — раздразнено откликна тя. — Защо се държите така? Не ми се излиза вече. Провалихте ми разходката…

Наложи се старицата да прояви настойчивост, дори да се моли на сърдитото, забило очи в земята девойче. Но защо? Нихал е прекалено дискретна с нея. Щом като Бехлюл е вече неин жених, много по-нормално е да чака него вместо Бюлент. Старата й леля съвсем не е тази, дето ще забрани малка разходка пол луната с Бехлюл. Само че…

 

Продължи да убеждава по-бодро поомекналата, вече усмихната Нихал.

— Само че да не закъснеете, нали? Не го казвам ей така, случайно. Бешир пак покашля, разбираш ли, детето ми? Нощ, влага… Имам чувството, че това момче вечно зъзне…

Не се лъжеше. Първите един-два дни решиха, че Бешир се е отървал от пристъпите, но след това кашлицата се поднови. Не само не се сгряваше от обедното слънце на Острова, ами като че ли още повече го втрисаше.

В стремежа си да потисне упоритата, разтърсваща до болка цялото му тяло кашлица, той превиваше щръкналите дори през дрехите рамене, забиваше лакти в хълбоците и трескаво пристъпваше от крак на крак — тресеше го, зъзнеше, по всичко си личеше.

И наистина Бешир зъзнеше. Бешир направо замръзваше. В душата му се беше пробудила носталгията по маранята над нажежените пясъци на Африка. Изплувал бе някакъв таен години наред смътен спомен — пред очите му се ширеше знойната пустиня. Тресеше го непрекъснато. Не го сгряваше и жаркото, залято в слънце бленувано лято — той все така си зъзнеше с превити рамене и забити в хълбоците лакти. А и заради още нещо не можеше да се зарадва на живота. Само той си го знаеше. В отчаяно кротката си агония бе заприличал на объркано дете, което не намира обяснение за своята болка. Обзе го апатия към всичко, към себе си дори. Не беше вече припкащият покрай всекиго Бешир: сега търсеше самотата. Често пъти го откриваха на най-невероятни места по брега, зареян някъде далеч-далеч, с угаснал поглед, като че ли залутан в безкрая на пустинята. Понякога изпадаше в странен унес. Ако в такъв момент го викнеха, той поглеждаше безизразно, чуваше, ала не реагираше.

Още щом поднови кашлицата, Нихал помоли леля си да го заведе на лекар. Нищо му нямало, така казаха. Предписаха му обаче хапчета с мирис на катран и препоръчаха продължителни разходки из боровата гора. Нихал инстинктивно долавяше, че му има нещо. От три дни мислеше за Бешир повече, отколкото за себе си, вземаше кабриолета на лелята, настаняваше етиопчето до себе си и поемаше към боровата гора.

По време на разходката той не отронваше и дума, но беше щастлив, тъжната усмивка на копнежа да бъде все така болен огряваше лицето му.

Надвечер Нихал му каза, че пак ще излязат и че пристига Бюлент.

Този път Бешир пожела да бъде на задната седалка. Нихал караше сама кабриолета. Беше взела малкия седефен бинокъл на леля си, че отдалеч да различи пътниците от парахода. Спряха на морския бряг, там, откъдето можеше да се види кой ще слезе. Пристанището гъмжеше от народ. Островът се готвеше да посрещне неделните си гости. Майки причакваха децата си от училище, девойки в трепетно очакване се взираха кога ще се появи параходът.

Загледана в навалицата от пременени в светли кокетни дрехи хора, Нихал се питаше: „Наистина… заради Бюлент ли дойдох?“ Реши да не търси отговор.

— Бешир! — подвикна тя. — В колко часа излиза от училите Бюлент? Би трябвало да е в този параход, нали?

Бешир сякаш не я чу — мълчеше си. Параходната сирена проехтя някъде в далечината и нейният прелял от надежди поздрав разлюля тълпата посрещачи. Скупчиха се по-нагъсто, струпаха се на пристана, притичаха и други, долетя далечна музика, пет-шест лодки се откъснаха от брега да посрещнат парахода. Свечеряваше се.

Лампите на кафенетата заблещукаха.

Някои се вдигаха на пръсти да зърнат час по-скоро как параходът хвърля котва след повторния поздрав на сирената. Нихал грабна бинокъла, изправи се в кабриолета и заоглежда струпаните на палубата пътници.

— Има ли и друг параход, освен този? — запита тя Бешир. Явно не я чуваше. Седеше си, без да помръдне, очите му се рееха безцелно из обхванатото от оживление гъмжило. Пътниците започнаха да слизат. Майките се хвърляха да разцелуват децата си, гостите стоварваха багажа си, татковците раздаваха поздрави наляво и надясно из тълпата и току се поспираха пред някого.

— Ето го! — седна Нихал.

Цяла поруменяла, тя погледна Бешир и добави:

— Бюлент го няма!

Кого тогава му посочи? Огорчен до болка, той впи очи в нея и зачака отговора на немия си въпрос.

— Бешир той няма да ни види! Ще идеш ли да му кажеш? — ръката й сочеше към пристанището.

Бешир безмълвно слезе от кабриолета. Бехлюл бе вече извън пристанището. Наложи се да го догони. Бехлюл отдалеч махна с ръка на Нихал за поздрав. Минута след това бе до нея в кабриолета.

— Откъде разбрахте, че пристигам?

— Не знаех! — плесна с камшик Нихал. — Чаках Бюлент. Лошо момче! Защо не дойде? Хем го предупредих…

Гъмжилото от пристанището бе останало зад тях. С чудесен завой Нихал бе повела кабриолета в полукръг. Известно време следваха крайбрежната ивица, зареяли поглед в мъглата, сгъстила още повече синевата на морето. Без изобщо да погледне Бехлюл, Нихал говореше все за Бюлент. Кълнеше се, че не я обича повече. Цялата им привързаност полека-лека се била стопила, помежду им се е възцарило дълбоко отчуждение. Самият Бюлент бил пожелал да се откъсне от нея, само и само да се сближи с други същества.

— Нека! — тръсна рамене тя, като се мъчеше да демонстрира равнодушие към пренебрежението на брат си. Все пак се престраши да бъде по-откровена с Бехлюл:

— Да знаете колко усилия ми коства да преглътна сълзите си, като виждам как ме отбягва — открито си призна тя.

Когато се измъкна от глухите улички и излезе на главната, тя спря и попита:

— Накъде?

— Където пожелаете — отвърна Бехлюл. — Само не вкъщи, имам чувството, че сънувам — ние двамата, един до друг в полюшващия се кабриолет…

Нихал погали с камшика ушите на раздразнения от краткия отдих кон и се разсмя:

— Грешите, не двамата! Забравихте Бешир…

Полюшваха се в такт с изящния кабриолет — леко, равномерно, непрестанно. Тесен бе за двама, толкова тесен, че раменете им се докосваха, макар Нихал да седеше малко по-напред, че да държи юздите по-изкъсо. Следваха булеварда към Маден^[1].

Лек ветрец развяваше наметката на Нихал и нежния тюл на главата й. Безлюден бе пътят им, така че тя изобщо не се трогваше от закачливите милувки на вятъра. Разминаваха се с по някое ландо съвсем нарядко, минувачи срещаха тук-там. Нощта забулваше всичко околовръст с все по-гъст мрак. Изведнъж отпред се изпречи удължената черна сянка на Картал.

— Колко е часът? — стресна се Нихал и опъна юздите. — Няма ли да се забавим, ако продължим нататък? Нали знаете как ме е страх от тъмното…

— Не, не! — настоя Бехлюл. — Нека продължим! Карайте нагоре, към боровата гора. Виж, Нихал, понеже твоят страх от тъмното е всеизвестен, луната вече сипе светлина навред.

И посочи небесното светило, увиснало над главите им като същински книжен фенер, посипан с розов прашец. Кабриолетът отново потегли. В един момент Бехлюл й показа още нещо: отпред, встрани от пътя, стояха едно до друго две ланда. Като се вгледа, Нихал различи в едното две жени, а в другото — някакъв мъж. Говореха си нещо, смееха се.

— Любов! — прошепна Бехлюл. — Виждаш ли този фенер горе на небето, Нихал? Като него е преходна и дълговечна и любовта.

Когато се разминаваха с двете ланда, Нихал едва се сдържа да не извика:

— Ах! Познах ги, знаете ли кои са?

Отминаха. Чак тогава каза:

— Едната жена в онова ландо, по-младата, е вдовицата, която имитираше певиците на сватбата. А по-възрастната е жената, чиито ръце целува всяко момиче за женене. Жената, която ме накара да гледам с отвращение на идеята и аз някога да се омъжа…

— Във всеки случай този път, изглежда, се занимава с нещо доста по-различно от сватосване.

Нихал го погледна с недоумение. Бехлюл изпревари въпроса, с който тя би потърсила смисъла.

— Но вече нищо не ти пречи да се омъжиш, нали? Надявам се тази нощ фенерът, който дарява влюбените със светлина, да ни вдъхнови, та най-после и ти да изречеш думата…

Прекъсна го нейният смях.

— Тогава да се връщаме — понечи тя да обърне кабриолета назад.

— Не — хвана я Бехлюл, — да продължим по-добре. По-добре да продължим нататък дотогава, докато не промълвиш своето „да“.

Бехлюл искрено се вълнуваше. От пет дни, особено след оня злополучен разговор с Бихтер, той смяташе женитбата с Нихал за единствено спасение.

Още тогава той избяга от имението и през цялото време изобщо не се сети за Бихтер. Чувстваше се като разтопен от новата си възвишена любов. Единствено за нея си мислеше, живееше единствено сред лазурните блянове на пречистващото щастие. Докато най-сетне, след последния си разговор с Фирдевс ханъм, Аднан бей му рече:

— Можеш да заминеш при леля ти, тя е предупредена… Стига Нихал да е съгласна…

И ето, днес Бехлюл дойде да получи съгласието на Нихал. Докато измоли благоволението на чичо си, той не се съобразяваше много-много с нея, но сега, само като си представи, че тя можеше да каже „не“, изтръпна.

Докато й говореше, той се чувстваше като непохватен младок, който няма смелост да направи първото си любовно обяснение, да излее първия зов на сърцето си. Наведе се още по-близо до нея и все така интимно продължи:

— Нихал, знаеш ли какво каза баща ти? „Стига Нихал да е съгласна…“ Разбираш ли, Нихал? Смисълът на целия ми живот е скрит в една-единствена дума, в едно-едничко „да“. То ще ме направи най-честитият човек на света. Каква красива, каква щастлива съпружеска двойка ще бъдем двамата…

Заслушана унесено, усмихнато, без да вдига очи, Нихал продължаваше да гали ушите на коня с камшика. В миг се сети за нещо.

— Тихо, забравяте Бешир — пошушна му тя. — После, после…

— Сега пък Бешир — тръсна рамене Бехлюл. — После, после, но кога? Една-едничка дума! Толкова бързо може да бъде изречена…

Нихал отново сведе очи. Забарабани нервно с камшика по ушите на коня, като при всяко негово потрепване кабриолетът се люшваше по-силно и още повече ги притискаше един към друг.

— Сега, сега, Нихал, разбираш ли, само едно кратичко „да“…

Мълвеше молитвено, трепетно. Нихал побледня като платно, стисна зъби да не издаде какъвто и да било звук, затвори очи и кимна: „да“, сетне смушка с камшик хълбока на коня и кабриолетът се понесе в бесен галоп.

— Моля ви, престанете — внезапно заговори тя на френски. — Вие не знаете, Бешир е болен…

И като въздъхна дълбоко, доуточни:

— Тежко болен…

Пристигнаха. Нихал спря кабриолета досами гората.

— Най-сетне ще си поотдъхнем…

Бехлюл скочи и й подаде ръка.

— Слизаш ли, Нихал?

Не му отговори, направо му протегна ръка, с другата прихвана наметката си и скочи. Нежният тюл се беше свлякъл на плещите й. Бехлюл събра юздите и ги връчи на Бешир.

— Дръж!

Вървяха един до друг по посипания със златист прашец път. Отпред се изпречваше стръмно възвишение, а по-нататък — нагиздената с разпръснати борове дига, която скриваше от погледа крайбрежната ивица. Някъде в далечината се виждаше синкаво-сребристата морска шир. Нихал разпери ръце, идваше й да прегърне целия този вълшебен пейзаж.

— Каква красота! Каква красота!

Дълго се наслаждаваха — притихнали, неподвижни, омаяни от величавата съкровеност на романтичната панорама. Мълчаха и не смееха да помръднат, да не би и най-лекият трепет да наруши това видение, този ефимерен пейзаж от въздух и светлина, че да отлети за миг. Потънало в покоя на съня, морето заливаше с неподражаемата си красота пламтящия хоризонт; сред тревожни сънища то отронваше протяжни въздишки; вълните се разплискваха по забулените в смътни сенки брегове, сякаш търсеха да се притулят и сгушат в някое по-интимно кътче, в някой тих, потаен подмол. Притичваха покрай извисяващите се черни куполи на Островите — на човек му се струваше, че от неведома бездна са се надигнали някакви страшни мрачни великани с хиляди жълтоогнени зловещи очи — и се понасяха надалече, към безкрая на необятния хоризонт. Това залято от фонтана лунно сияние безбрежно море стигаше чак до небето. Точно там, където се сливаше с него, светлееше белезникавата ивица на деня, в чието огнище още просветваха искрите на припламналото и току-що угаснало слънце.

Такова напрегнато безпокойство тегнеше в това омайващо морско безмълвие, такова завладяващо проникновение, че сърцата и на двамата се свиха от неясна тревога, скова ги някакво вцепенение, дотам ги скова, че не бяха в състояние думичка да отронят.

Нихал изживяваше болката на отхвърлено дете, осъдено на вечно забвение върху пустошта край това заспало море. Отхвърлиха я всички, които бе обичала на този свят, отхвърлиха я с безпощадна жестокост. Изоставена сама, абсолютно сама. Тази нощ й напомняше онази, другата, бялата нощ от нейните видения, когато свиреше любимата си мелодия от Шопен. Тежко й стана, че е сама сред един мъртъв свят: сама, абсолютно сама; забравена от всички, които бе обичала!…

Съзерцавайки кроткия бяг на морето към необятните далнини, тя в един миг усети как нещо я дърпа, мами я да скочи право там, в същите тези далнини. И нямаше нито една крепка ръка да я възпре, нито един нежен поглед да й вдъхне смелост. Нямаше си никого, никого. При мисълта за самотата тя потръпна от страх, отърси се от шемета на безкрайната знойна пустош, откъсна очи от бушуващия кипеж на далечните хоризонти и още щом долови присъствието на Бехлюл, изпита същия покой, същата тишина, същата лекота, сред които се събуждаше в леглото си след тежък кошмар. И в бягството от самотата тя неволно пристъпи с тайно упование към него.

Стояха един до друг, рамо до рамо. Той също се бе поддал на меланхолията. Взираше се в смътно просветляващия сред мрака хоризонт, взираше се в града, заприличал на отминал спомен, на избледнели отломки живот. Неясните очертания с трепкащите под притъмнелите хребети светлинки му напомняха отколешен сън. На фона на тази картина той преосмисляше досегашния си живот, който още тази вечер можеше да се превърне в пустош, още тази вечер можеше да приключи само с една думичка на Нихал. Имаше чувството, че от този живот, предишния, го дели низ от години. Там, в ширналото се помежду им море, в пустошта на оня отколешен сън, бяха погребани всички довчерашни спомени, всички лица, включително и на Бихтер. До него в този миг беше напъпило цветето на надеждата и свенливият му поглед вещаеше един нов живот. Когато видя Нихал да пристъпва към него, той изпита желание да я хване за ръката и да я отведе далеч от тук, да коленичи в нозете й там, под сянката на боровете, да й целуне ръцете и да й промълви: „Обичай ме, Нихал!…“ Ала в същия миг се почувства като премазан — пред това дете той представляваше един осакатен от коварна болест човек и не би могъл да го надари с нищо повече от ограбеното си опорочено сърце. И се уплаши от себе си — какво му гарантираше, че ще направи Нихал щастлива? И през ум не му бе минало да се замисли върху това. Ами ако и това е само една прищявка? Сети се за Бихтер — всичко с нея е приключено. Вече нищо не ги свързваше. Достатъчно малко се задържа той в имението след злополучния ден, за да я срещне пак. Щом твърдо е решил да се жени, Бихтер, тази жена, която омекваше като дете след всеки свой протест, нямаше как да не се съгласи — поставяше я пред свършен факт.

Първа наруши тишината Нихал.

— Чувате ли?

С глух тътен сред безмълвието на притихналата вечер животът на Островите напомняше за себе си. Едва доловимият стон на някакъв невидим, скрит под заспалото море водопад сякаш вибрираше в земята под краката им и в полъха над главите им. С вдигната ръка Нихал прикани Бехлюл да се вслуша. Едва сега дочуха другия стон, изплъзнал се от препълнената с потайности пазва на нощта, плах, недоловим като песенно дихание, като повей, случайно погалил струните на безплътен инструмент. Беше толкова крехък, толкова тих, че почти не се чуваше.

Отначало свенливите, трепетни от боязън да не издадат съкровената си тайна нежни звуци сякаш погалиха ефира. После плахите им талази разбудиха акордите на притихналата в сън природа — песента на стаеното в златни сънища море и на милващия боровете ветрец бе дочакала своя час. Тръпка прониза всемира, самата нощ сякаш запя в екстаз.

— Мандолина! — възкликна Бехлюл.

Мандолина! Малка мандолина, която искаше да повери на нощта кой знае каква потайна мъка, кой знае каква съкровена тайна. Дали, подслонена до дънера на някой бор, не изплакваше на луната своите страдания, или пък разпращаше по въздуха талазите на своя поздрав!

Долетелият сред величавата тишина на нощта незнайно откъде напев пораждаше и у двамата едно и също усещане. Да има по-голяма близост помежду им, да бъдат по-непринудени един с друг сред недоловимата хармония, която приканваше потайния зов в сърцата им да бликне като песен.

— Мисля, че закъсняваме — докосна лекичко ръката му тя.

Бехлюл трескаво стисна пръстите й.

— Не, нека послушаме.

Ръката й трептеше. Но този път не се отдръпна като ранено птиче, довери му се.

В мига, когато нощта съедини тези две ръце, мелодията се извиси ясно, потрепна колебливо и отново затихна. Стояха, без да се пускат, с надеждата пак да я чуят. Изведнъж блажената тишина на нощта се раздра от глуха кашлица някъде зад тях.

— Чухте ли? — трепна Нихал. — Бешир пак кашля!

И без да изтегля ръка, настойчиво го помоли:

— Да се връщаме вече! Знаете ли? Нощната влага много му вреди…

Бешир седеше в кабриолета, досами гората. Там се озоваха пред още по-чаровна гледка.

— Погледни боровете. Нихал! Да се поразходим, за пет минутки поне. Нихал, ти не можеш да ми откажеш!

Много държеше желанието му да бъде изпълнено, притискаше нежно доверилата му се малка ръка и теглеше Нихал към гората.

— Ей сега ще дойдем, Бешир! — подвикна отдалеч той.

Отбиха се от пътя, навлязоха в гората. Бехлюл я водеше все по-навътре, по малките, тесни, криволичещи пътеки.

— Страх ме е! — току продумваше Нихал. — Не знам защо, но ме е страх. Все ми се струва, че всички тия сенки, всички тия дървеса всеки миг ще оживеят и ще се нахвърлят върху нас.

Тутакси се закова на място.

— Вижте! — посочи тя. — Ето един дълъг черен ръкав, една ръка с огромни пръсти, видяхте ли я? Към нас се протяга.

Сама се подиграваше на страха си, но припкаше все така уплашено. Вървеше съвсем близо до Бехлюл. Изведнъж отказа да вървят по-нататък, взря се стресната в нещо, което потрепваше между дърветата, и тихичко прошепна:

— Не, не, стига вече! Да поспрем тук! Или да се връщаме, да, да се връщаме…

Облегна се на ръката му и настръхнала в изпълнената със смътни привидения тишина, запристъпва на пръсти по разгневената, че я тъпчат, трева.

— Какво дете си само! — възкликна Бехлюл. — Вървим успоредно на пътя. Малко да се подадем — и ще видим фенера на кабриолета. А и защо трябва да се боиш от тази невинна гора? Виж каква красота, Нихал! Нима не забелязваш колко е красиво!

— Красиво, да, красиво, но страшно! — скри лице в длани Нихал.

Отпред гората пъплеше нагоре по хълма, застиналите й сенки чезнеха в безкрая, озарени по-скоро от зеленикав, отколкото жълт светлик. Навред в гората витаеше странно дихание — живителното дихание на заспалите самодиви, понесло шепота на гъмжащото от чудовища лоно на мрачните дебри, то пърхаше с невидими криле, прелитайки от дърво на дърво. Далечният глух тътен на Островите напомняше грохота на страховит водопад, който повличаше всичко към зейналата в гората бездна. Едва бяха навлезли в нея. Нихал отказваше да продължат навътре. Над главите им боровете се люшкаха под струите на зеленикавия дъжд, тресяха се заплашително също като хълм, който миг преди да се сгромоляса, се отърсва от въздишките на мрачните си усои. Тук-там покрай тях в приспивното сияние на луната се къпеха резидавосинкави полянки, грейнали под струящата светлина като усмивки.

Бяха на една от тях.

— Искате ли да поседнем? — попита Нихал. — Само за минутка, колкото да позабравя страха си… Ако си тръгнем веднага, знаете ли какво си представям, че ще стане? Цялата тази гора, всичките й борове ще протегнат подире ни дългите си ръце, ще се размърдат, ще ни подгонят да ни хванат и…

Раменете й потрепериха и тя се загърна в наметката. Грациозно приседна. Загледан в нея. Бехлюл стоеше прав. Останаха така, един срещу друг, очи в очи, озарени от зеленикавото сияние. Нихал почувства в погледа на Бехлюл нещо, което я разтърси от глава до пети, нещо, което можеше да я доведе до самозабрава, да я срази в един миг. Без малко да извика от породилия се в нея друг, непонятен страх:

— Отведете ме от тук! В кабриолета, у дома, у дома, да, у дома!…

Копнееше начаса да се озове вкъщи, в стаята си, в бялото си легло. Боеше се не само от мрачните страховити привидения на гората, но и от мъжа, който я гледаше по този начин. Цялата вечер й напомняше лош сън. Изрече нещо, което й хрумна, само и само да пропъди страха:

— Доста смешничка беше тази идея да дойдем тук, признайте…

Бехлюл сякаш не я чуваше. Продължаваше да я гледа със същия унес. Изведнъж падна на колене й и трескаво промълви:

— Обичаш ли ме поне мъничко, Нихал?

— Ясно! — отривисто се разсмя тя. — За да ме попитате това ли дойдохме чак тук? Не беше нужно да идваме чак тук, за да си го кажем, то е толкова просто.

Определено тя нямаше ни най-малкото намерение току-що подетият разговор да излиза извън рамките на шегата. Пресилено се усмихваше. Макар с леко огорчение, отговорът на Бехлюл прозвуча искрено:

— Уверявам те, Нихал, тази вечер, в този час, дори най-невинната шега може да ме засегне дълбоко. Ето, ти самата не си весела. Насила се опитваш да обърнеш всичко на шега, насила, само и само да не ми дадеш отговор… Не отричай. Личи си. Защо тогава не ми го кажеш? Да, защо, Нихал? Поне мъничко сигурно ме обичаш, не много, но поне толкова, колкото ми стига. Щом било таткова просто…

— Грешите — усмихна се Нихал по същия начин, — обичам ви много. Особено след като преустановихме нашите свади! Сега не сме ли нещо повече от приятели, нещо като брат и сестра?

Бехлюл я погледна с такова разочарование, по устните му заигра такава дълбока обида, че закачливата усмивка на Нихал моментално се изпари.

— Бехлюл, няма ли да ми кажете защо искате да се ожените за мен? Признавате, нали, това бе само една шега, кажете де. Вие бихте могли да предположите всичко друго само не и това да се ожените за мъничката Нихал, за момичето, което прилича на картинките по японските ветрила. Чиста случайност беше, че попаднахте под прицела на една прикована за стола жена, която за собствено удоволствие плете интрига след интрига и един баща, на когото шегата му дойде добре дошла, за да осигури спокойствие за себе си и за младата си съпруга. Подръка им е едно момиче, което са решили да дадат на първия срещнат жених и най-напред се сещат за вас, понеже сте им най-близо. Вие пък, уморен, преситен от живота, търсите някаква дори и най-малка промяна. И ето, още в мига, когато ви я поднесоха, вие се вкопчихте в тази идея. Помислихте си ето така: „Чудесна играчка! Подходяща залъгалка за известно време! Нищо не ми пречи да я захвърля, щом се счупи!…“

Погледна го присмехулно, по детински очарователно показа как се захвърля счупена играчка и добави:

— Мисля, че тази играчка е вече за изхвърляне.

Бехлюл я слушаше онемял. Подхвана едва след като спокойният й приглушен глас секна.

— Ето че не ми се иска да изхвърлям точно нея, разбираш ли? Да, мъничка Нихал, да, момиче от японските ветрила, да бъде така, както казваш ти: играчка си, играчка, която срещнах, вече преситен от житейските наслади. Играчка, но не за изхвърляне, а свидна, с цената на една-единствена нишка към живота, скрита някъде между най-нежните, най-изящните цветя! Знаеш ли, Нихал, сам се учудвам на себе си, че ти говоря по този начин. Променил съм се, станал съм съвършено друг! Така е, ти ме промени, да, да, коренно ме промени… Придаде ми нещичко от детинската си честота. С един замах се заличиха годините, изпълнени с гонене на вятъра. Вдетинен, пречистен застанах аз пред теб — защо да не си го призная. Подай ми твоята мъничка ръчица и аз ще съм спасен. Вместо да препускам подир вятърничава илюзия, аз ще стана човекът, който заслужено ще заживее сред своето извоювано щастие… Не се стеснявай да си признаеш. Нихал, ти също имаш нужда от една такава ръка — ръката на покровител и другар…

Беше свела поглед. Слушаше го. Ръката й мачкаше крайчеца на наметката, гърдите й развълнувано се надигаха.

— Да — продължаваше Бехлюл. — Имаш нужда, Нихал. Нима не разбирам всяко твое огорчение, преглътнатите сълзи? Сега ти си далеч от всички, чуждо ти е всяко сърне, самотна си сред хората, които обичаш… Ти, която така жадуваш за обич…

Замълча. Копнееше да надзърне в очите й повече от всичко на света.

— Плачеш ли, Нихал?… Да, да, ти плачеш. Но защо? Ето, в твоята самота съществува едно сърце, което те обича и винаги ще те обича. Ако и ти ме обичаш поне мъничко, да, мъничко поне… Обичаш ме, нали, Нихал? Мъничко поне, ето че се усмихна… Нека се отдадем на нашата обич, без да обръщаме внимание на хората около нас, без да ни интересува каквото и да било, нека й се отдадем, нека се приютим в нея и заживеем един за друг. Нека ни приспива със звездни сънища едно за двама ни разлистено гнездо, гнездото на щастието, една озарена гора, една луна да ни залива със своя светлик…

Тя не плачеше повече. Беше вдигнала очи, все още просълзени, към мъжа, който й обещаваше звездни сънища. Каква ли жажда за обич се бе разбудила в изстрадалата душа на това дете, та изгаряше от желание безконечно да се вслушва в песента на щастието. Мислеше за несретния си живот в предишните две години, за мъките и страданията. На техния фон като неясно видение изплува бледият образ на майка й.

Обичана! Обичана! Единственият копнеж в накърнената й душа! Ето, имаше вече човек, който я обича. Стори й се, че само да изрече тази дума. Бехлюл ще избухне в подигравателен смях, а ехото му ще отекне в боровете хиляди пъти: „Ама че дете! Подиграха ти се!…“ Ами тогава?… Единственият изход беше смъртта…

След малко нечий далечен неведом глас нашепна в сърцето й: „Пази се от Бехлюл!“ Какво ли означаваше? Кога ли го беше чула? Откъде я навестяваше този глас, та не я оставяше на мира дори в мига на бленуваното щастие?

А гласът на Бехлюл, още по-нежен, още по-проникновен, продължаваше да гали слуха й.

— Нали си съгласна. Нихал? Кажи ми една-единствена думичка и веднага след това ще станем и ще си тръгнем, ще литнем с кабриолета и ще възвестим на старата ни леля: „Ето ви една щастлива двойка!“ Да, нали, Нихал?

Нихал наведе глава и със стаен дъх, като че ли скришом от всички, които биха могли да й се подиграят, отрони:

— Да!

Бехлюл притисна към гърдите си изящната й глава и я целуна в крайчеца на тъничката вежда. Отдалече долетяха гласове, конски тропот, откъслечни смехове.

— Минават по пътя — стана Нихал. — Да се прибираме и ние. Кой знае колко сме закъснели…

Сред дърветата проблесна фенерът на кабриолета. Последва упоритата глуха кашлица на Бешир.

— Бешир пак кашля! — промълви тя.

И като посочи гърдите си, добави:

— Знаете ли? Когато се закашля така, имам чувството, че тук, в гърдите ми, нещо се раздира.