Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Aşk-i Memnu, (Пълни авторски права)
Превод от
[Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 10 гласа)

Информация

Сканиране
Радост (2014)
Разпознаване и корекция
egesihora (2014)

Издание:

Халид Зия Ушаклъгил. Забраненият плод

Турска. Второ издание

ИК „Слънце“, София, 2011

Редактор: Гергана Шутева

Коректор: Бранимира Георгиева

ISBN: 978-954-742-171-4

История

  1. — Добавяне

3

Житейската история на мадмоазел Дьо Куртон бе точно толкова семпла и банална, колкото шапките й — прицел на подигравките на Бехлюл — натруфени и помпозни. Нейният баща пропилял по конните състезания в Лоншан[1] цялото си състояние и не му останало нищо друго, освен да пусне куршума в плиткия си мозък. Доста позакъснялата за женитба мадмоазел Дьо Куртон бе заставена да избере едната от двете възможности: или да опозори по парижките булеварди славната история на рода си, или пък като всяка бедна девойка със знатен произход да се приюти за цял живот при някои провинциални родственици. Тя предпочете втората. За да не изпадне в положението на храненица, а да заслужи прехраната си, даже се зае с обучението и възпитанието на децата. Тъкмо това промени съдбата й. Един ден я обвиниха в някаква дреболия и обидата от несправедливостта изведе бедната девойка от затънтената провинция на Франция до положението на гувернантка в известна гръцка фамилия от Бейоглу. Дълго се застоя там, работи години наред, без да опознае кварталите на Истанбул извън улиците и крайбрежието от Бейоглу до Шишли и от Моста до Бююк дере. Аднан бей бе второто и, както по всичко личеше — последното действие от драмата на живота й като гувернантка.

Когато Аднан бей реши, че й е необходима гувернантка, Нихал едва беше навършила четири години. Изниза се цяла върволица от ония създания, които се надпреварваха да спечелят благоволението на хората, търсещи гувернантки за децата си — едни лъжеха, че току-що са пристигнали от Франция, други премълчаваха, че са били на повече от едно, в краен случай на две места, трети прикриваха с изкълчено произношение своя недотам добър френски език, понаучен из манастирските сиропиталища или покрай чиракуването си като шивачки. Така и не се намери коя да задоволи придирчивия вкус на Аднан бей. За две години се изредиха и такива, които по най-дребен повод още на следващия ден смятаха за необходимо да поискат отпуск, и други, които едва издържаха по два месеца. Представяха се за германки, а още на втория ден проличаваше, че не са; преструваха се на италианки вдовици, а само седмица след като постъпеха на работа, току се изпускаха, че изобщо не са се женили. От такива гувернантки, непостоянни дори и в лъжите си, Аднан бей се изплаши до там, че загуби представа какъв изход да намери.

Едната чиста случайност — по въпроса за гувернантките в Истанбул може да се разчита единствено на случайността — сервира на Аднан бей тази, на която все не можеше да попадне: мадмоазел Дьо Куртон.

В Истанбул мадмоазел Дьо Куртон се ръководеше от амбицията да се настани в турска къща… Сърцето й пърхаше от радост, когато пое към имението на Аднан бей, сякаш отиваше към лелеяното в мечтите гнездо. Но щом престъпи прага, вълнението й отстъпи място на изненадата. Беше си изградила представа за огромен вестибюл с мраморен под, за красив свод със седефени орнаменти, поддържан от каменна колонада, за застлани с персийски килими канапета и излегнати по тях жени с къносани ръце и крака и изписани очи, с неотменния яшмак на главата, опиянени през целия ден от звуците на дарбуките[2] на арапите или пък насядали на групички край ухаещия на амбра дим от сребърния мангал, хванали обсипаните в рубини и изумруди тръбички на кристалните наргилета. В тези свои смътни представи за Ориента, плод на предразсъдъците и пустословията на западните писатели и художници, тя дори и за миг не бе допуснала, че един турски дом би могъл да изглежда другояче. Още в малката гостна на имението отправи към придружителката си питащи очи.

— Убедена ли сте всъщност, че ме доведохте в турска къща?

На старата мома съвсем не й се искаше да повярва в измамените си илюзии. Ето на, години наред бе живяла сред турската аристокрация, ала сърцето й копнееше да се убеди в съществуването на предполагаемия ориенталски начин на живот. Изпита обида от разочарованието си още първия ден и желанието да се откаже веднага се прокрадна. Като нищо щеше да го стори, ако внезапната обич към Нихал, примесена с дълбокото състрадание, не преля в сърцето й още в мига, когато момиченцето й подаде ръчичките си с крехките пръстчета с трогателно смирение на бледото копнеещо личице, доведено до апатия и умора от гримасите на подменяните една след друга в продължение на две години гувернантки.

Изпитваше крещяща нужда от обич: не знаеше що е майка, не обикна баща си, към никого не се привърза. Това клето, страдащо от липсата на обич, застаряващо и непорочно сърце вечно диреше на какво да се посвети.

Спечелваше приятелството на децата, на прислугата, на котката, на папагала от дома, в който живееше, обсипваше ги със скътаните си съкровища. Ала идваше денят, когато изведнъж се натъкваше на ненадейно зейналата пустота, когато в горестно прозрение осъзнаваше сред каква безплодна почва е бликал изворът на докрай искрената й обич. И тогава намразваше всички доскорошни приятели — и децата, и прислугата, и котките, и папагалите.

В онзи ден, още като хвана ръката на Нихал, тя каза:

— Мъничка моя, погледни ме!

И когато Нихал вдигна русите, дълги и извити морни мигли и я погледна с усмивка в сините, грейнали с лазура на пролетта очи, мадмоазел Дьо Куртон тутакси се обърна към придружителката, за да оповести внезапно взетото решение:

— Да, оставам…

Сприятели се още на следващия ден с всички. От пръв поглед обикна Шакире ханъм, Шайесте и Несрин само защото, без да разбира езика им, те й се усмихваха и я наричаха „мадмоазел“… Вдигна и подхвърли нагоре току-що проходилата по онова време Джемиле, погали Бешир по брадичката с трапчинката, която разливаше по лицето му талазите на закачливостта, и възкликна:

— Ох! Малка черна перла!

Възхити се от етичността и финеса на Аднан бей. На вечерята той прояви към нея подчертано внимание. Към Бехлюл не изпита чак такава благосклонност, но не почувства и неприязън. На господарката обаче се посвети без остатък — обикна я повече от всички обитатели на тоя дом, повече и от Нихал дори.

Тогава майката на Нихал бе вече болна и бременна с Бюлент. С нея мадмоазел Дьо Куртон се запозна последна. Аднан бей я заведе в стаята й чак след два дни. Лекарите й бяха забранили да става и да ходи. Младата жена бе обречена да стои прикована в широкия фотьойл край прозореца. Още щом зърна бледото й лице, което заради русите коси и бялата дреха изглеждаше още по-бледо, старата мома усети как сърцето й се сви от жал. И болната прочете в изражението й — ведро и спокойно, съхранило непорочността на преживените петдесет години — онова доверие, което не успя да й внуши нито една от изредилите се през двете години други гувернантки.

— Надявам се Нихал да не ви изтормози много — тъжно се усмихна тя. — Глезеничка е, но по характер е толкова блага, че това изкупва повечето от нейните капризи. Вече доста отдавна не се занимавам с нея. Кой знае защо, може би от страх, че скоро ще остане без мен, аз се опитвам да я виждам колкото може по-рядко и да не я мисля. Поверяваме ви Нихал всъщност като сираче. Ще бъдете за нея нещо много повече от възпитателка, вие ще сте нейната майка.

Тези трескаво изречени думи бяха продиктувани не толкова от страх пред смъртта, колкото от майчинското чувство детето да не остане само. Мадмоазел Дьо Куртон не сваляше очи от болезненото лице, по което се разливаха талазите на молеща усмивка, опитваше се, докато слуша превода на Аднан бей, да проникне оттатък думите, направо в душата на бодната.

Последната фраза докосна най-чувствителната, най-нежната струна в сърцето й: МАЙКА!… Мисълта, че ще бъде майка на Нихал, прехвърли моста към най-голямата мъка в живота й. Простилите се вече с женските си копнежи несретници са в състояние да преглътнат в душите си всякакъв вид лишения. Болката по ограбеното майчинство обаче е кървяща рана, чиято отрова се процежда капка по капка. Казват, че люлката е заложена по природа в женската душа, а тя, люлката, не понася празнотата. Точно такава празна люлка витаеше в душата на старата мома, а редом с нея — и приспивните песни, и досущ майчините вопли, чрез които се опитваше поне донякъде да запълни празнотата. Когато при последните думи на болната, мадмоазел осъзна, че люлката ще бъде запълнена, тя начаса се привърза към господарката с цялата си преданост и състрадателна обич.

Мадмоазел Дьо Куртон обаче имаше определени претенции, които не можеше да пожертва — тя държеше на авторитета на знатния си произход. Изтъкна ги още при постъпването си в дома на Аднан бей и изиска въвеждането на някои основни правила: с елементарното обслужване на детето тя нямаше да се занимава; щеше да упражнява контрол върху облеклото му, но в къпането нямаше да участва; щеше да разполага със самостоятелна стая и така нататък… Утвърдиха ги в официален договор. Вечерта след разговора си с болната мадмоазел Дьо Куртон накара Несрин да измие с топла вода краката на детето преди лягане. Но още щом Несрин запличка и загъделичка крачетата, а там момиченцето имаше най-много гъдел, мадмоазел Дьо Куртон тутакси забрави целия си продиктуван от знатния произход авторитет. Приклекна до Несрин, запретна ръкави, натопи ръце в легена и й даде хубав урок — хвана едното от тия мънички бели крачета, гальовно го погъделичка и разсмя момиченцето с глас. Само при мисълта, че ще бъде майката на Нихал, отпаднаха всякакви правила.

Всеки ден по обяд, след като приключеха с уроците, тя водеше детето в стаята на майката и докато Нихал обръщаше всичко с главата надолу, тъй като за минутка даже не се свърташе на едно място, сядаше усмихната до болната. Тези две жени изповядваха безмълвно, само с очи душите си една на друга. В прекараните в мълчание дни те така се сближиха, така се сприятелиха, че отгатваха какво искат да си кажат, без да отронят и дума дори.

След като роди Бюлент, у болната се проявиха симптомите на крайно изтощение. И мадмоазел Дьо Куртон наред с всички разбра, че децата са обречени да останат сираци. Болната крея две години, умираше фибра по фибра, както бавно гинещо под стъклен похлупак крехко стъбълце. Докато най-накрая един ден изпратиха Нихал с гувернантката в Боюкада[3] при лелята на Аднан бей. Прекараха там петнадесетина дни, през което време момиченцето изобщо не се сети нито за майка си, нито пък за вкъщи. Осъзна истината едва в деня на завръщането си по насълзените очи, с които го посрещнаха, и изстена:

— Мамо!… Искам да видя мама!…

Видя как разстроените обитатели на дома извръщат мълчаливо лица и рухна на земята; ръцете и краката му се сгърчиха в конвулсии и то се заля в покъртителни, но за зла участ осъдени да останат без ответ ридания: „Мамо! Мамо!“

В същия миг старата мома прозря святата си мисия в цялата й величавост и нежност: едно сираче трябваше да забрави, че е без майка…

 

 

Мадмоазел забелязваше у Нихал някои прояви, които пораждаха в душата й известни опасения. Това дете бе изтъкано от непонятни, неразгадаеми противоречия. Всички, начело с бащата, го обграждаха с обич, но в тази обич надделяваше съжалението и тъкмо то придаваше на и без това вродената му нервна напрегнатост по-голяма острота, още по-болезнена чувствителност. Заобикаляше го атмосфера на сервилност, а от нея се излъчваше оня отровен полъх, който нямаше да убие, но вече щеше да задушава това крехко цвете.

Ето защо Нихал заживя със своята сирашка горест, всмуквана капка по капка от очите на всички наоколо. Не би правило чак такова впечатление, ако същевременно не съществуваше и другото, което пораждаше противоречивото й поведение и което придаваше повече блясък на нейната безпомощност. Понякога ставаше толкова капризна, че само в един миг се преобразяваше в друго дете. Или пък съвсем се вдетиняваше, особено пред баща си; катереше се по коленете му, опитваше се да го целуне под брадата; превръщаше се в досадно хлапе, ненаситно за обич. Знаеха, че се мъчеше да се изтръгне от непрестанната скръб, от дълбоко стаената болка, която я гризеше. Да се очаква от Нихал поне пет минутки да се заседи на едно място тихо и кротко или пък да се залиса с нещо, беше немислимо.

Мадмоазел Дьо Куртон се разстройваше най-вече тъкмо по този повод. Все не смогваше да застави Нихал, макар и за половин час, да се заеме с краснописа или пък с екзерсисите[4] на пианото.

Всеки урок протичаше разпокъсано, на части. Докато в един прекрасен ден се окажеше, че непонятно как Нихал е усвоила прекалено много знания дори и от тия провалени часове.

Настъпваха и периоди на непрекъснато раздразнение и ако не се уталожеха в пороя на сълзите или в поредната нервна криза, се проточваха с дни. След сълзите, гърчовете и тропането с крака… по лицето й — лице на прекалено дълго спал човек — се разливаше умората: кризите, в които изпадаше, направо я съсипваха, но след това й носеха успокоение. След сълзите, бликнали ненадейно без ни най-малък повод — сякаш самите те имаха нужда да бъдат пролети на всяка цена, явно защото бе прекалено добросърдечна — настъпваха периодите на невъздържана радост: тя всецяло се гмурваше в гълчавата на безконечните гоненици с Бюлент, Джемиле и Бешир по дългите коридори на къщата и из обширната градина.

Мадмоазел Дьо Куртон направо се плашеше да не би при тия резки преходи от едната в другата крайност слабоватото крехко телце на Нихал да се сломи, да се прекърши като нежна вейка под напора на връхлетелия ураган.

Колко пъти бяха разговаряли с Аднан бей, колко изхода бяха набелязали, само и само да овладеят тая противоречивост и да изградят у детето уравновесен характер. Но всеки път срещу предприетите мерки се възправяше загадката на нейната чувствителност.

Най-трудно се справяха с поведението й към Бюлент. Винаги, когато й кажеха, че от корема на майка й ще извадят едно бебе, тя започваше да пляска с ръце от радост. Но обратът настъпи още с раждането му. Дотогава посещаваше майка си само веднъж-дваж на ден, а сега проявяваше какви ли не капризи, само и само да не се отделя от новороденото, да не позволи на някой друг да се занимава с него, да се покатери върху леглото и дълго-дълго да го целува. Първата седмица бебето остана в стаята на майка им и Нихал направо подивя от ревност. Но когато се наложи да го отделят от болната и да го изпратят чак в другия край на къщата, при Шакире ханъм, тя сякаш забрави за съществуването му. То рядко се мяркаше из имението, защото го носеха при майката тайно и нарядко.

По-късно, когато го взеха от Шакире ханъм, за да го дадат на мадмоазел Дьо Куртон, пак се наложи да искат благоволението на Нихал. Казаха й: „Бюлент вече е твой, ти ще го възпитаваш, ти ще го приспиваш, ти ще го преобличаш. Отсега нататък Бюлент е твой“. И тя го прие на драго сърце. Обзе я луда радост, че го поверяват на нея. Оттогава Бюлент стана собственост на Нихал, само на Нихал и на никого другиго.

В нейната ревност още от най-малка възраст липсваше и зрънце от озлоблението, заложено в ревността на почти всяко дете. При нея се проявяваше по различен начин: никого не лишаваше от Бюлент, но самият Бюлент го пазеше от всички, та тя да му бъде по-близка от всеки друг. Създаде се започнала уж на шега, но постепенно придобила силата на закон традиция — станеше ли въпрос за Бюлент, всички бяха длъжни да се допитват до нея; наложеше ли се да му се направи някаква забележка, тя трябваше да го стори. С нея го сплашваха. След смъртта на майката Нихал се привърза към него още повече. Някакъв инстинкт подтикваше момиченцето да се чувства като майка на своето братче. Но такава майка, която ревнува детето си от всекиго и чието сърце страда, ако към него посегне някой друг.

Веднъж Аднан бей друсаше Бюлент на коленете си, Нихал изобщо не поглеждаше към тях. В същия миг, когато момченцето се разсмя, а баща им не се стърпя да го разцелува по бузките, тя се извърна и не издържайки повече, отиде да се сгуши при тях. Но така се сгуши, че да попречи на целувките. Баща им я погледна слисано.

— Ох, спрете де, татко… — изчерви се тя, но чистосърдечно си призна: — Призлява ми!

В последната дума изля цялата си душа. Оттогава Аднан бей започна да се въздържа да гали Бюлент в нейно присъствие. А Нихал въведе такъв закон: още щом смътното й предчувствие подскажеше, че у някого се поражда желание да си поиграе с Бюлент, да му се порадва, тя цяла настръхваше, да не би без нейно съгласие да си позволи подобна прищявка, и набързо подхвърляше нещо от рода на: „Ама вие изобщо не обичате Бюлент!“.

Единствен Бюлент нехаеше, единствен той не бе обвързан с безброй задължения, единствен той нямаше представа какво става покрай него. Само дето обичаше да се смее. А съществото, което щеше да го разсмее най-много, което щеше да му даде възможност да се посмее до насита, беше Нихал. Особено когато двамата бяха съвсем сами, когато между тях не се препречваше друго същество…

Спалните бяха на най-горния етаж, откъм градината. Широк коридор водеше от големия вестибюл към тях. В първата спеше Аднан бей, в третата — мадмоазел Дьо Куртон, а двете деца — в средната. Така че едновременно бяха и самостоятелни, и в близост до баща си и старата мома. Стаите бяха свързани помежду си с междинни врати, на които нощем се спускаха само завеси. Последната, четвъртата стая, бе приспособена за занималия на децата. Тъкмо тя създаваше на гувернантката непрекъснати ядове. Твърдо бе убедена, че на тоя свят няма да се намери друга така разхвърляна стая — повече убежище за лудориите на Бюлент, отколкото за учебни занятия. Аднан бей, този свръх почитател на реда, които заради някоя разместена поставка за цигари вдигаше цял скандал, изобщо не стъпваше там. Колкото пъти влезеше, толкова пъти побесняваше от яд.

За сметка на забраната да се докосва до каквото и да било друго място вкъщи, тук на Бюлент му се разрешаваше да прави каквото си ще. И като възмездие за задължението си никъде другаде да не остави и следа от опустошение, той твърде добре се възползваше от това. Имаше си малко бюро, по ръбовете на което с тайно присвоените от баща си длета бе издялкал какви ли не орнаменти. От страниците на „Фигаро“, за който се беше абонирала мадмоазел Дьо Куртон, бе измайсторил кораби, шапки, кошчета и с тях бе накичил и стените, и дръжките на прозорците, и черната дъска по всичките й ръбове. От старите книги на кака си и от илюстрираните корици на нотните свитъци бе изрязал картинките, за да ги налепи по стъклата, по вратата, по моретата върху картата на Европа, окачена на стената. Имаше и един изрязан парашут, който уж беше хвърлен над отсамния бряг на Атлантическия океан, но подхванат от вятъра, се носеше към Америка. И още хиляди счупени играчки, разкъсани книги, безброй джунджурийки — прибираха ги всяка заран и всяка вечер, но бе достатъчен само един жест на Бюлент, за да оживеят и като палави котета да плъпнат из цялата стая, та да няма къде да се стъпи или седне. Напоследък Бюлент бе погълнат от ново увлечение: да рисува с молив по стените. Въображението му днес раждаше параход, утре — камила, докато всички стени се запълниха. И понеже докъдето можеше да стигне, не бе останало нито едно празно местенце, от два дни го глождеше друго хрумване. Нямаше още разрешение от Нихал. Но такъв й беше нравът: отначало не позволяваше, но като видеше, че й се подчиняват, не смяташе повече за необходимо да отказва… О! Каква красота щеше да се получи!… Нали Бехлюл му донесе цяла кутия с боички. Да оцвети с тях рисунките…

Щеше да боядиса камилата в червено: „Камилите нали са червени, како?“ Нихал все още не му отстъпваше, току му подхвърляше: „Ти да не си полудял?“, но така и не му отговаряше какъв е цветът на камилата.

Почти цялото им ежедневие преминаваше в тази стая. Сутрин още със събуждането си се миеха, обличаха и слизаха в трапезарията да изпият млякото с кафе. Когато времето беше хубаво, излизаха да се поразходят за около час из градината. Бюлент поиграваше на гоненица с Бешир, Нихал поседяваше с мадмоазел под големия кестен. Накрая старата мома поглеждаше вечно висящия на гърдите й мъничък часовник и подканваше:

— Време е!

И пак се прибираха по стаите.

Започваше урокът. Нихал превеждаше откъсчета от откровенията на пророците, за да накара вечерта баща си да ги поправи, превръщаше в проза достъпни стихчета, съчиняваше най-банални писма. Докато мадмоазел Дьо Куртон се занимаваше с нея, в другия край на писалището Бюлент непрекъснато топеше писалката си в мастилницата, за да попълни вечно недописаната тетрадка по граматика. От време на време мадмоазел Дьо Куртон го стрелваше с очи:

— Бюлент!

Омръзнеше ли му най-прилежно да спряга някой глагол до повелително наклонение, той се отплесваше и с няколко криволици нахвърляше между повелителното и условно наклонение я някакъв замък, я саксия с нещо, което изобщо не приличаше на цвете.

Прекъсванията заради Бюлент бяха драгоценни мигове за Нихал. Възползваше се от тях под претекст да си поотпочине след написването на седем-осем реда и да подхване нескончаем диалог върху някоя непозната дума или пък, докато мадмоазел Дьо Куртон се нахвърляше да изтрива замъците и саксиите в тетрадката на Бюлент, да припне до прозореца, за да погледа в градината. В края на краищата след няколко подобни премеждия занятията на Нихал приключваха, за да започне след десетина минути урокът на Бюлент.

Бяха се уговорили, докато мадмоазел Дьо Куртон се занимава с него. Нихал да свири на пиано, да бродира на гергеф или да шие. Но тъй като да се занимава повече от половин час с едно и също нещо, беше немислима работа, имаше разрешение, когато поиска, да се прехвърли от пианото на шивашките принадлежности, от тях — на гергефа. За тази пеперуда старата мома не успя да измисли друга методика.

Мадмоазел Дьо Куртон беше така привикнала Нихал да усвоява всичко, без да вниква в нищо и без да се занимава с нещо, че престана вече и да се учудва. От напредъка на момичето в свиренето обаче направо се слисваше. За ден само Нихал постигаше всичко онова, което изискваше безконечни упражнения за пръстите. Етюдите на Черни[5] представляваха за нея скучна залъгалка.

Отскоро разучаваше „Стълба за Парнас“ на Клементи[6], от който мадмоазел Дьо Куртон направо се затрогваше. Аднан бей й донасяше купища с оперите на италианските композитори Чимароза, Доницети, Меркаданте, Росини, за да ги изсвири на бърза ръка пред смаяната и невярваща на очите си мадмоазел Дьо Куртон така превъзходно, с такава лекота, че ще речеш: сигурно предварително ги е виждала, чувала и почувствала.

— Знаете ли — заяви старата мома на Аднан бей, — подобно нещо не се постига и за шест години! Не искам да хваля нито моите, нито нейните способности, но в пръстите на това момиче е въплътен духът на Рубинщайн[7].

Хрумването за въплътения в пръстите на Нихал творчески гений на великия музикант разбулваше пред мадмоазел Дьо Куртон необяснимия факт и й даваше отговор на загадката. Да търси друго обяснение, тя не смяташе повече за необходимо.

Но едно спречкване стана причина за преустановяването на уроците. Сред донесените от баща й опери се намираха и творби на Вагнер, които мадмоазел Дьо Куртон категорично й забрани да разучава. Но Нихал, възползвайки се всеки божи ден от мига, когато Бюлент разгневяваше гувернантката до краен предел, ги грабваше и започваше да свири. Мадмоазел Дьо Куртон тутакси забравяше малкия и се втурваше към нея.

— Но дете, безброй пъти съм ви повтаряла, че за Вагнер са необходими пръсти на немец. Ще си изпотрошите. Плюс това ще опошлите и въображението си, музикалния си вкус. Представете си: буря събаря комини, подхвърля керемиди, изтръгва дървета, срива канари… Само ей тая какофония си представете и я превърнете в музика, това е то мосю Вагнер!

Тя мразеше Вагнер безумно. Изречеше ли „мосю Вагнер“, това означаваше, че знатната госпожица с всяка своя фибра поругава гения на Германия.

В края на краищата преустанови уроците. Оттегляше се в стаята си целия предобед, като пускаше децата да ходят на воля.

Нихал се отправяше към баща си. Долу, в работния си кабинет, Аднан бей току поглеждаше часовника и с нетърпение очакваше сутрешните посещения на дъщеря си. Каква сладост криеха и за двамата тия часове на безметежно щастие! Тя безпределно обожаваше баща си, възхищаваше му се, направо се разтапяше пред него. Изпитваше вечната и нестихваща потребност да бъде обичана много, много повече от всякога, с все по-разпалваща се обич. Глезеше му се, преобразяваше се в гальовно птиче, в палава пеперуда. Притежаваше цяла съкровищница от безброй теми за разговор: току изнамираше или в уроците, или в нещо видяно и чуто какъв да е дребен повод и го затрупваше с въпроси. А той не само не се отегчаваше, ами дори се забавляваше; нейните дяволии, нейното остроумие му доставяха радост, заливаше се от смях, направо се вдетиняваше. Стопяваше се и разликата във възрастта им.

Следобедите Аднан бей отскачаше до Истанбул. Стига да не поемеха на излет с мадмоазел Дьо Куртон, в такива дни децата щъкаха из цялото имение чак до завръщането му. Кухнята на Шакире ханъм бе мястото, където Нихал най-много обичаше да прекарва времето си.

Тази кухня в женската част на къщата бе подредена като бижу. Случваше се еднообразните ястия на готвача да втръснат на Аднан бей и той да поиска от Шакире сарми с миди, банички с месо, кокошка по черкезки. Пазеха го в тайна от Хаджъ Неджиб, защото стигнеше ли до ушите му, започваше да се цупи дни наред и да не се появява изобщо пред господаря.

Веднъж забеляза мидените черупки и веднага подхвана разправията — срамота било той, готвач в продължение на четиридесет години, да не може да направи същите сарми от миди, каквито ги докаросва Шакире ханъм. С нея се караха непрекъснато. Докато му подаваше провизиите от килера, тя не спираше да му мърмори, той пък все й натякваше:

— Или изкарайте тоя килер навън, или натикайте в него цялата кухня.

Понякога дигаха такава врява, че Шакире се принуждаваше да извика мъжа си — портиера Сюлейман ефенди, — за да ги помири.

От тия крамоли двамина изпитваха истинско удоволствие: Бюлент и Бешир. Дори гледаха да ги разпалят още повече.

Поръчваха ли нещо на Шакире ханъм, Нихал й се примолваше:

— Почакайте, леличко, заедно да го направим, а?

В такива дни покрай Шакире се скупчваха Нихал, Джемиле, Несрин, че дори и Шайесте, която се появяваше от време на време да сгълчи Несрин и все забравяше да си тръгне, и превръщаха мъничката кухня в същински олтар за свещенодействие.

Това кътче на втория етаж, обърнато към градината, обляно в слънце, със засенчени от бръшляна прозорци, с беломраморен под, грейнало от чистота, отваряше със свежите си ухания апетита на човек. На прокрадващите се през бръшляна слънчеви лъчи проблясваха тенджерите, медните съдини, всичките ония очарователни красиви прибори, закупени от „Базар Алеман“[8], като за изложба. В часовете прекарани тук, в приятната кухня, сред близки същества — а това тя чувстваше от дън душа, — шеги, закачки и смях, Нихал изживяваше онова щастие, което направо разтапя сърцето.

Вечер нетърпеливо очакваше баща си да се върне, за да му викне още от стълбището:

— Татко, да знаете какво сготвих днес… Питайте Шакире, без да ми помогне никой.

Когато времето беше хубаво, отиваше да се поразходи с него. Тогава мадмоазел Дьо Куртон присядаше в градината и се посвещаваше изцяло на Александър Дюма.

Според нея най-важното изискване на възпитанието на момичетата бе да не им се разрешава прочита на романи и то се отнасяше най-вече до Нихал. Но тя самата ги обожаваше, особено Александър Дюма. Цялото си време, неподвластно на въпросите на Нихал, прекарваше в четене. В резултат на което Александър Дюма и равните нему завладяха душата й. Пред очите на старата мома романите поставиха сякаш пъстроцветни очила. И единствено през тях тя гледаше живота, от който бе получила само мизерни трошици. Единствено на онова, което бе съхранила в паметта си от тези романи се осланяше, за да отсъди невзрачните събития и в собствения си живот. Стигаше до умозаключения едва след като пресметнеше до каква степен намира аналогия с тях във всеки конкретен случай. Омаловажаваше до нивото на дребната интрига всички факти, които не съвпадаха поне с един епизод от някой любим роман.

 

 

Когато снощи Нихал й предаде, че Аднан бей иска да се види с нея, старата мома първо се усъмни — за пръв път от шест години насам я канеха по такъв начин на разговор. Веднага след това се замисли в кой от романите, които бе запомнила, би могла да открие аналогичен случай.

Продължи да разсъждава и когато Аднан бей вече бе подхванал някакви неумели опити да й внуши, че не може да живее повече така. Ето че сред мъглявината на тая тирада най-сетне проблесна като светкавица и направо я зашемети намерението му да се ожени. Със зяпнала уста, слисана, мадмоазел Дьо Куртон занемя. Не, тя не можа да се присети за нито един подобен случай от нейните романи. Не й се вярваше. И в пълен разрез с иначе винаги официалните си обноски с Аднан бей, току отсече:

— Шегувате се…

Ала в същия миг осъзна, че това всъщност е истина, и невъздържано скочи на крака.

— А Нихал! Нихал!… Нима не разбирате, че това ще я погуби?

Видя как Аднан бей наведе очи и замълча. Разбра, че мисълта за гибелта на Нихал ни най-малко не трогна същия този баща, който доскоро обезумяваше само от едно нейно главоболие.

— Не, грешите… — най-сетне проговори той. — Не сте проникнали достатъчно дълбоко в Нихал. Само ще се наложи да се предприемат известни мерки. За тази цел разчитам на вас…

Така тази толкова сложна задача бе стоварена нея. Отхвърляше я дълго и упорито, даже му декларира, че щом я заставят да изпълнява подобни неща, тя ще избяга от този дом. Ала в мига на внезапно осенилото я прозрение се сети, че тъкмо в такъв момент Нихал ще има нужда от нея. Сгромоляса ли се отгоре му ужасната истина, това крехко създание щеше да има нужда от сърце, което да го утеши. Това сърце бе само нейното.

Едва излязла от стаята на Аднан бей, тя се олюля. Кри се до вечерята от Нихал. Колкото пъти погледна към нея през масата, толкова пъти се просълзи. Беше й наредено съвсем категорично да обясни на Нихал цялата ситуация още същата вечер. Поуспокои се едва след като Бюлент заспа и тя проведе шепнешком разговора си с момиченцето. „Баща й явно има право“ — реши за себе си. Каза й само, че у тях ще дойде да живее една жена, че ще седи на трапезата редом с тях, ще си има собствена стая и много ще я обича, нея, Нихал. Малката я изслуша от край до край, без да отрони дума, без ни най-малка изненада, като че ли нищо ново не й съобщаваха. Заинтересуваха я само някои подробности: къде ще е нейната стая? Дали тази жена е хубава, по-хубава и от нея? Баща й как ще се обръща към нея? Къде ще спи? Ще пречи ли на Бюлент? Бешир ще си остане неин, на Нихал, нали? И след това ли — този въпрос го зададе най-накрая, — и след това ли татко й ще обича своята Нихал както преди?

Щом получи отговорите, тя се загледа в засмения насън Бюлент — сигурно пак бе поел на разходка с ландо под още неспуснатия балдахин — и се замисли.

— И така — промълви след пауза мадмоазел Дьо Куртон, — баща ти чака твоето потвърждение: тя ще дойде само ако дадеш съгласието си. Утре сутринта нали ще му го съобщиш, детето ми?

Нихал лекичко кимна в знак на потвърждение. Когато остана сама в нощта, тя се надвеси над Бюлент и положи върху лицето му продължителна целувка, сякаш се опитваше да задържи безметежната му усмивка. А след това за пръв път захлопна междинната врата към спалнята на баща си — смътното предчувствие й подсказа, че помежду им от тази нощ нататък непременно трябва да бъде издигната стена.

 

 

— Бехлюл!

— Нихал!

— Защо не ме поглеждаш?

Покатерен на стол, Бехлюл се мъчеше да пъхне в ъгъла на една картина някаква снимка.

— Нали сме сърдити? — отвърна й пак, без да се обърне.

— Ааа! Съвсем забравих! Вярно, от снощи, нали? Щом искаш, напускам… — предложи Нихал, подтиквана от присъщото на незлобливите деца желание за примирие.

— Ама пък никаква пролука няма в тая рамка — скочи от стола Бехлюл. — Само да я натисна повечко, стъклото ще се строши. И къде да я сложа сега? — огледа той стената, размахвайки снимката. — Нихал! Да ти кажа ли нещо? Знаеш ли защо не издържаш дълго на сръднята ни? Защото няма как да си намериш повод за следваща свада. За да пристъпиш към нова кавга, трябва най-напред да се сдобрим.

Нихал се разсмя, притегли стола, от който слезе Бехлюл и седна на него.

— Виж, и тук се лъжеш. Нали днес ще ходиш в Истанбул? Имам много поръчки за теб. Ето ти един чудесен повод за сдобряване.

— Не е възможно, Нихал… — ненадейно се сопна той. — Поръчвай си ги на друг. Тия джунджурийки ме изморяват. При това днес…

Разпери ръце и взе да й обяснява колко много работа има. После го осени някаква идея.

— Я си покажи портмонето, Нихал… Колко парички имаш?

— Що за наглост!

— Както желаеш! Аз съм без заплата, не работя. Ако имаш пари да ми услужиш, друга работа.

Нихал измъкна портмонето от джоба, отвори го и изтърси съдържанието му в скута си.

— Ох! Само да знаеше!… Толкова много работи ми трябват… Първо, трябва да се закупи коприна, второ — ножица. Нали Бюлент разглоби ножицата ни и я превърна в кама за пояс. Бешир откога ме е замолил, червен фес със син пискюл иска — и това трябва да се купи. Трето…

— Отказвам! — понечи да си тръгне Бехлюл. — Натоварете ме и с поръчките на Бешир, та да я втасаме. Откъде да му намеря червен фес със син пискюл? Чак по чаршията да обикалям! А пък и ти нямаш толкова пари.

Отново се върна при Нихал.

— Най-напред ще идеш при баща си да му покажеш паричките си, ясно ли ти е?

— Отказвам се! — събра парите си Нихал и ги върна в портмонето.

Само при мисълта, че ще иде да иска пари от баща си, тя мигновено се преобрази. Умислено погледна Бехлюл и рече:

— Сигурно си разбрал за важното събитие. Той нищо не крие от теб…

Разговаряха пак враждебно. Още от детски години между двамата братовчеди се таеше готовата да припламне всеки миг искра на конфликта.

— Кой? — запита Бехлюл.

— Той! — прехапа устни Нихал.

— Невъзпитано е да казваш „той“ за баща си! Ти, Нихал, колкото повече растеш, вместо толкова повече и да поумняваш, от ден на ден ставаш все по-капризно дете. В тая къща няма кой друг да ти го каже, затова ти го казвам аз. Тъй като мадмоазел Дьо Куртон е прекалено загрижена за цветята на шапката и дантелите на роклите си, тя просто няма време… И за какво бе оня плач на снощната вечеря?

Нихал пребледня като платно. Слушаше го вцепенена на стола. Преглътна сподавено, едва сдържа напиращите думи.

— Не виждаш ли, днес нямам ни най-малкото желание да се караме с теб… — само отрони тя и като отпусна ръце добави: — Сили не ми останаха…

Такава горест, такава изнемога прозвуча в гласа й. И Бехлюл разбра, че във внезапно избухналата свада имаше нещо повече от детско заяждане. Спогледаха се.

— Нихал! — кротко подхвана той. — Струва ми се, че си несправедлива към нея. Знаеш ли, ще я обикнеш щом я зърнеш… А ще дойде време, когато и ти ще станеш жена. Тогава ще трябва да бъдеш подготвена така, както не биха могли да го направят нито мадмоазел Дьо Куртон, нито пък Шакире ханъм. А и воденето на домакинството… Честно казано, тази къща сега прилича на всичко друго, но не и на дом. Ако в него влезе една такава жена…

Нихал побледня още повече. Дойде тук веднага щом се раздели с баща си с надеждата да открие приятеля в Бехлюл, с надеждата поне той да вземе нейната страна по този въпрос. Продължаваше да стои все така вцепенена.

— Да — продължи Бехлюл, — ако тук влезе една такава жена, цялата къща ще се промени: ще видиш каква ще стане в нейни ръце тая прислуга, дето сега си живее както си иска; Бюлент — също, ти самата даже, разбираш ли, Нихал?… Една такава елегантна, фина, млада, красива майка за теб…

Така и не успя да довърши. Нихал скочи поривисто, простря ръце напред и сподавено извика:

— Ох! Стига, спри, зле ми е, Бехлюл…

Той тутакси осъзна, че е сгрешил, и млъкна. Опита се както винаги да обърне разговора им на шега, но не сполучи. Нихал го гледаше, мъчейки се да издаде някакъв звук. Сетне се отказа и безшумно излезе.

Бехлюл принадлежеше към ония млади хора, които си въобразяваха, че познават детайлно живота. Прекрачвайки прага му, те не изпитват дори сценичната треска на неопитния актьор дебютант. За тях животът е фарс, заучен до последните му тънкости още в училище. Имат претенциите да са го разгадали така добре, да са го овладели до такова съвършенство, че когато застанат на сцената, не ги обзема ни най-малък смут. Бехлюл навлезе в него преди година и не го признаваше за нищо друго, освен за огромен комедиен театър. Удивяваше се единствено на факта, че не можеше да открие нищо повече от това което е знаел и научил, постигнал и проумял по-рано.

Когато изпратиха баща му като чиновник в един от вилаетите, Бехлюл остана на пансион в лицея „Галата сарай“[9]. Понякога прекарваше по някоя вечер в имението на Аднан бей. Баща му бе прекалено далеч, та предпочиташе вместо да пропилява ваканциите си в дълги пътувания, да ги оползотворява за попълване и завършване на започналите в училище житейски уроци.

Не се прехласваше по романтиката, виждаше живота в цялата му делничност и простота. Никога не му се бе случвало да легне в училище върху учебника по геометрия и зареян в надзъртащото през прозореца небе да полети мислено след рояк илюзии. Не учеше, за да натрупа знания, а за да не е невежа. Не градеше приказни кули за своето бъдеще, нито пък възхваляваше в стихове младостта. За него животът бе един безкраен празник.

Смяташе, че най-голямо право на съществуване имат онези, които най-добре съумяват да се отдават на удоволствията…

Удоволствията… Това понятие също имаше друга стойност за Бехлюл. Всъщност нищо не можеше да му достави удоволствие. Втурваше се презглава във всяко развлечение, опитваше се да бъде духовит, смееше се може би повече от всеки друг. Но дали му доставяше удоволствие? Не, само се преструваше. Според него да умееш да се развличаш, означаваше да се преструваш, че го правиш. Зад всеки смях, зад всяка разтуха се спотайваше скуката! И тя непрестанно го тласкаше от едно развлечение към друго.

Вечер слушаше някоя оперета в Тепебашъ[10], а на другия ден го виждаха да задиря черно фередже[11] из лозята на Еренкьой[12], в неделя разхождаше в ландо из Маслак[13] певица от Конкордия[14], петък отиваше да чуе изпълнение на саз *6 в Чърчър Сую[15]. Нямаше увеселително кътче в Истанбул, откъдето Бехлюл да не е получил своя дял удоволствие. По време на рамазана се разхождаше по Диреклерарасъ *8, през зимата заливаше с необузданото си веселие баловете в „Одеон“[16]. Още като ученик бе създал разни приятелства, а след като завърши, те се бяха умножили дотам, че му подсигуряваха връзки из всички краища на страната.

Имаше толкова много познати, разпиляваше обичта си между толкова много хора, че не намери време да се привърже към нито един от тях.

Не обичаше да се разхожда сам из Бейоглу, а с някой, който да го придружава само като негов слушател до „Люксембург“[17] или пък да сподели компанията му в ландото към Кяътхане. Смяташе, че хората са създадени тъкмо за тази цел, за това му бяха необходими. И винаги попадаше на този някой.

Всички го обичаха, всички го търсеха. Смехът му прогонваше и най-невъобразимата скука, пръскаше веселие навред. Ръсеше толкова находчиви закачки и остроумия, че откъдето и да минеше, те се сипеха по дирите му като истински бисери на цветистата му мисъл и плъпваха из целия град. Неговите остроумия, неговите вицове придружаваха всеки инцидент и всяка клюка.

По всеки повод намираше какво да добави. Превръщаше ту някоя прочетена в книга страничка, ту случайно зърнат във вестника анекдот в злободневна тема на деня. Слушаха го със зяпнала уста и се смееха от все сърце. Всъщност той самият се забавляваше — ония, които го слушаха и се смееха, в неговите очи изглеждаха не повече от тълпа глупаци. Ценеше хората единствено като средство за собственото си развлечение.

Но искаше всички да му подражават. За мнозина той бе еталон на модата. Държаха на неговото мнение до най-малката подробност — та той бе развихрящият страстите представител на добрия вкус. Парфюмите, вратовръзките, бастуните, ръкавиците, всички тия допълнителни, но толкова важни негови атрибути представляваха достойни за копиране нововъведения.

Какъв морал изповядваше този човек?

Досега Бехлюл не си бе задавал този въпрос, нито пък намери време да се замисли върху него. Вярваше единствено в могъщата сила на парите. Убеден бе, че изисканото облекло е главното условие да те смятат за порядъчен. Не допускаше ни най-малкото колебание по отношение на собствения си дълг: към хората — да се забавлява в максимална степен с тях, към страната — да се възползва в максимална степен от обектите на развлечение и излети, към себе си — да ограничава в минимална степен това палаво момче.

Нищо не бе в състояние да го учуди. Освен невежеството на хората, които не възприемаха неговата философия. Бе запазил в речника си думата „чудя се“ единствено заради тях. Всяко поредно Едисоново изобретение му беше известно толкова отдавна, че го представяше едва ли не като нова циркова програма с банални до втръсване атракции. Небрежно тръсваше рамене и подминаваше зяпналите от учудване хора така, като че ли тези неща той ги знае отдавна, а те чисто и просто ги научават след него. Сюрпризите в ежедневието не представляваха за Бехлюл нищо повече от предишни истории.

Ако приятелите му изпаднеха във възторг от някоя клюка, той извръщаше глава и отсичаше: „Не съм чувал нищо по-изтъркано от това!“. И когато Аднан бей му рече: „Нали разбра, Бехлюл? Ще се женя за дъщерята на Фирдевс ханъм, ето ти една елегантна леля…“, той без ни най-малка изненада отвърна: „Очаквах го!“

В желанието да се отърси от усещането за неловкост, обзело го след като Нихал излезе, Бехлюл грабна отново снимката и се заоглежда наоколо, докато най-сетне реши да я закрепи върху японското ветрило[18]. Запъти се към него, мислейки. „Този брак не е за изхвърляне, но няма да се отрази добре на Нихал… Горкото дете!…“ С Нихал го свързваше трайно приятелство, което се крепеше безсъмнено на кръвното им родство въпреки заяжданията и свадите помежду им, въпреки че още от малки вечно все се спречкваха за нещо и си отмъщаваха.

В отношенията им цареше нестихваща бран. С правото си на осем години по-голям от нея батко Бехлюл осъждаше детинщините й, протестираше срещу начина, по който я възпитават, заявявайки, че от това момиче няма да излезе нищо друго, освен някаква си там глезорана. И изпитваше особено удоволствие да я тормози. Това подлудяваше Нихал: било с хаплива дума, било с грубост, но тя не оставаше длъжница на нито една негова забележка. Докато най-сетне избухнеше свадата, Бехлюл се мъчеше да надделее, давейки избухванията й в оглушителен смях. Вечно си имаха някакъв неразрешен проблем, някакъв спор.

При едни такива взаимоотношения те се превръщаха в дебнещи се воини, готови да посрещнат в неравна бран часа на внезапната атака. След всяко спречкване се търсеха взаимно и като се намереха, започваха отначало — най-напред със смях забравили сръднята; сетне по повод на някоя думичка, поглед или глупост Бехлюл се държеше като мъж, който си доставя удоволствието да дразни едно дете, а Нихал, побесняла още повече от тази фалшива атака, се хвърляше в бой.

Днес тя нямаше сили да реагира. Още щом излезе, Бехлюл почувства сърцето му да се свива от нещо като угризение. Така и не успя да потисне неволния изблик на това усещане. Прикрепи снимката в единия край на японското ветрило, отстъпи, погледна я и с непоклатимата си философия, чрез която не се и опитваше да вникне в каквото и да било, откликна:

— Само една седмица й трябва да се успокои, нали?

Гледаше снимката, ала не я виждаше, в главата му се въртеше все този въпрос. Сети се за думите на чичо си: „Да. Елегантна леля, елегантна женитба, елегантна майка и елегантна сестра! Всичкото е елегантно! Към фамилията Мелих бей се причисляваме вече и ние!“

Размаха ръце, за да внуши осенилата го идея на картините, отрупали всички стени на стаята, и понесен от вихъра на бликналата от дъното на душата му музика, се завъртя в две-три валсови стъпки, след което се тръшна на фотьойла в другия край и викна:

— Ура!…

Бележки

[1] Хиподрум в Булонския лес край Париж. — Б.пр.

[2] Ударен музикален инструмент с чашковидна форма, който е много популярен в Близкия изток и Ориента. — Б.р.

[3] Най-големия от Принцовите острови. — Б.пр.

[4] Упражнения (фр. exercice). — Б.р.

[5] Кара Черни! 1791–1857 — австрийски пианист, педагог и композитор. — Б.пр.

[6] Муцио Клементи (1752–1832) — блестящ виртуоз пианист, композитор и педагог. Италианец, той е един от основателите и диригентите на филхармоничното общество в Лондон и на т.нар. лондонска школа по пиано. — Б.пр.

[7] Антон Рубинщайн (1829–1894) руски пианист, композитор и диригент. — Б.пр.

[8] Магазин на булевард „Бейоглу“ в Истанбул. Днес там се намира магазинът на фабриката за шишета и стъкла „Паша бахче“. — Б.пр.

[9] Първото учебно заведение в Турция, създадено през 1868 г. по западен образец — Б.пр.

[10] Квартал в Истанбул. — Б.р.

[11] Наметало, употребявано за улицата от мюсюлманските жени. — Б.р.

[12] Някогашна вилна зона на азиатския бряг на Истанбул — Б.р.

[13] Квартал в Истанбул — Б.р.

[14] Градина на булевард Истиклял в квартал Бейоглу, където били изнасяни концерти. — Б.р.

[14] Струнен музикален инструмент с крушовидна форма, характерен за народите от Западна Азия (Турция, Азербайджан, Армения и др.) — Б.р.

[15] Местност за излети, известна с питейната си вода. — Б.р.

[15] Предишното наименование на днешния булевард Шехзадебашъ. — Б.р.

[16] Стара театрална сграда в Истанбул. Сега — кино „Еклер“. — Б.р.

[17] Голямо кафене на булевард Истиклял. На това място днес се намират кино „Сарай“ и два магазина. — Б.р.

[18] По онова време били използвани японски поставки за картини, направени от тръстика. Някои от тях са имали форма на ветрило. — Б.р.