Халид Зия Ушаклъгил
Забраненият плод (2)

2

Аднан бей напусна светложълтата къща и скочи в махагоновата лодка с олекнала душа. Най-сетне се пребори с непреодолимата си нерешителност, която от цял месец го измъчваше, най-сетне камък му падна от сърцето. Но наред с облекчението го обзе и някакво безпокойство. За разлика от всеки друг път днес бе сам в лодката. Нихал и Бюлент не придружаваха баща си. Празни бяха местата им, ала там, където обикновено сядаха, просветваха две наивно слисани призрачни лица, две нежни смутено-неуверени детски гласчета питаха:

— Откъде идвате, татко? Какво направихте?

Наистина, какво направи? Сам си задаваше този въпрос, забил поглед в отсрещните далечни хълмове, залени в зеленикавото сияние на здрача. Всички колебания, продължили месеци наред, преди да се реши, се пробудиха наново. Припомни си в най-малки подробности борбата със самия себе си. И ето сега повече от всеки друг път изпитваше чувството, че трябва да намери някакво оправдание пред собствената си съвест. Едновременно с това същата тази негова съвест, приспана от щурма на струпаните вкупом доводи и факти в подкрепа на постигнатата цел, дочуваше как в ответ на мизерния й опит за протест се надига пронизителният грохот на същите тези доводи и факти и задушава дори и собствения й глас. Така де, докога ще продължава така? Ето цели четири години посвети единствено на децата, беше за тях и баща, и майка, само и само крехките им душици да не почувстват — поне доколкото е възможно — нейното отсъствие. Сега обаче не намираше разумна причина за подобна саможертва. Бюлент щеше да тръгне на училище. След година-две Нихал щеше да се омъжи. Привързаността на децата в края на краищата полека-лека щеше да се стопи и между него и тях щеше да зейне, както при всички бащи и деца, пропастта — толкова по-дълбока, колкото по-всеотдайна е сегашната им близост. И тогава той щеше да се озове сам-самичък на ръба на тая пропаст, да, сам-самичък. От време на време децата щяха да го навестяват, колкото да поразсеят самотата му, но сърцето, скътало няколкото милозливи техни усмивки, нямаше да се сгрява. Самотата щеше да затрупа неговата безразсъдна саможертва под дебел снежен покров.

Всъщност нима целият му живот не представляваше една саможертва? За да намери ново противодействие срещу раздвоението, Аднан бей буквално отритна всички идилични и любовни спомени от брака, обра, изтръгна от корен цветята от гроба на окаяната мъртва любима, за да обкичи с тях стъкмената люлка на своята втора обич.

До тридесетата си година живя абсолютно порядъчно. Женитбата бе най-голямото му любовно преживяване. Сега шестнадесетте години брачен живот му изглеждаха като безконечна гола пустош, лишена от радостта на дори една посърнала маргаритка. Остана единствено споменът за вечните боледувания на съпругата. Бореше се с тези болести, години наред се опитваше да спаси майката на своите деца. Но независимо от всички грижи чаканата не без основание развръзка остави децата сираци. Хвърлените тогава усилия наред със спомена надигаха глас за заслужено възмездие. Изпълненият тогава дълг сега го оневиняваше. Само че лекото безпокойство в душата пак не заглъхваше, самият той нямаше представа как би могъл да застави Нихал и Бюлент да уважат доводите му. А как искаше и те да ги приемат — същите тези доводи, които го изкарваха чист прел собствената му съвест…

Внезапно откъсна поглед от отсрещните хълмове. Наближаваше Календер; сети се, че може би пак ще се срещне с тях, с Бихтер. С леко завъртане на кормилото доближи брега; и ето — отдалече зърна бялата лодка. И пак с леко завъртане на кормилото ги връхлетя, като остави разстояние колкото да не се блъснат.

„Ей сега, само след десетина минути, те ще разберат за моето предложение“ — помисли си Аднан бей. Уверен беше, че Бихтер ще го приеме — прочел го бе в очите й; доловил бе в погледа й даже нещо и като упрек, че се бави.

Започна да си повтаря като припев: „Ей сега, след десетина минути…“ Но отново се присети за Нихал и Бюлент.

Още като се прибере у дома, ще трябва да свърши тая работа. Искаше му се още днес да подготви децата, бързаше още днес да заглуши безпокойството, което можеше да помрачи щастието му.

Колкото по-стремително махагоновата лодка пореше водата, толкова повече нарастваше и тревогата му. Все още не бе налучкал най-прекия път, от всички подходи, които измисли, нито един не го удовлетворяваше. По едно време се беше сетил за Шакире ханъм — някога тя бе прислужница на жена му, но след раждането на Нихал я обезпечиха за цял живот и оттогава заемаше достойно място в къщата като член на семейството. „Не, по-добре да прибягна до посредничеството на гувернантката…“ — разколеба се после той. Още щом лодката докосна брега и застиналият в очакване при вратата малък абисинец^[1] Бешир се втурна към него, Аднан бей попита:

— Върнаха ли се децата?

Като разбра, че не са, се поуспокои. Едновременно му се искаше и да ги види, и да отложи срещата с тях. За да остане сам, днес ги беше изпратил заедно с гувернантката им в Бебек Бахчеси *.

Преоблече се. Нахлузи домашния панталон и бялата сатенена риза, потърси черното сако от алпака^[2]. Трескаво отвори гардероба, хвърли поглед към закачалката в ъгъла на стаята. Не го откри. Дръпна звънеца.

— Пълна бъркотия, няма кой да се погрижи за мен. От един час търся черното си сако! — скара се той на Несрин.

Единият ръкав на сакото му висеше провесен на стола. Аднан бей беше намятал разсъблечените дрехи отгоре му. Несрин отиде и го издърпа изпод тях.

— Виждате ли? — измърмори тя. — Метнали сте го на стола. Нямате навика да поставяте всяко нещо на мястото му.

Свикнал беше в последно време да мърмори, че от такава прислуга няма нужда, че за нищо нямат грижа, че колкото и да си вежлив в една къща без стопанка на слугите не можеш и дума да продумаш.

— Върнаха ли се децата? — попита я той на излизане.

Вече навън от спалнята се загледа през прозореца на вестибюла в морето. Търпението му се изчерпваше. Влезе в кабинета да се позалъже с нещо. Любимото му занимание беше дърворезбата. Запълваше цялото си свободно време с дялкане на ножове за разрязване на хартия, мастилници, кибритени кутийки, подвързии на книги с релефни изображения. От няколко години се мъчеше да извае малко блюдо с профила на Нихал по средата. Взе го и се опита да поработи — не можа. Отново дръпна звънеца. Влезе Несрин.

— Нихал и Бюлент още ли не са се върнали?

— Не, господарю — подсмихна се вече Несрин. — Но всеки момент ще са тук.

Още неизлязла и сърцето му се сви от не безоснователни опасения. Да, всеки момент ще са тук. И тогава? Какво да направи?

Притесняваше се предимно за Нихал. Наред с доводите, които измисли, за да преодолее колебанието си, той изпитваше и някакъв страх, с който така и не успя да се пребори — как ли щеше да се отрази събитието върху Нихал. Познаваше я — чувствителна, добросърдечна, крехка като цвете, тя нямаше да приеме с равнодушие факта, че между нея и баща й се вмъква някакво друго същество, някаква друга обич.

Прекрасно разбираше, че докато бе съвсем малка, тя така и не успя да почувства горчивината от загубата на майка си, но после, вече пораснала, я осъзна докрай и по лицето й постепенно все по-ярко се врязваше страданието от сирашката участ. Усмихнеше се уж на баща си, а погледът й един такъв… Зад усмивката дълбоко в очите се таеше скръбта по майката, която не бе имала време да я приласкае, майката, чието лице дори не можеше да си припомни. Сега щяха да й отнемат и бащата. Каква ли жестока рана щеше да зейне в горестното й сърчице при тази втора разлъка? Само при мисълта за това душата му простенваше от жал по Нихал. Но според него тази разлъка не можеше да се предотврати, а дори и да можеше, той имаше право да я допусне.

Седна в коженото кресло до бюрото, чезнещо в полумрака на дългите кафяви завеси, и изопна крака. Пред очите му се занизаха отделни картини от живота с Нихал. Най-напред оживяха детинските й капризи след смъртта на майката, безконечните й хленчения без ни най-малък повод. Никой, освен баща й не можеше тогава да я утеши. Нервите й се разстроиха, внезапно изпадаше в кризи, които продължаваха часове наред и направо съсипваха, изтощаваха докрай немощното й телце. Припомни си мъчителните нощи в будуване край леглото й по време на кризите през траура. Една нощ в просъница дочу как детето го буди след кой знае какъв сън: „Татко! Татко!“. Стана, отиде при Нихал и попита:

— Какво, дъще?

Като го видя, тя се поуспокои и за пръв път след смъртта на майка си започна да го разпитва:

— Тя ще си дойде ли утре?

Така говореше за нея — без да уточнява за кого, без да я назовава.

— Не, дъще!

Всеки път подобен отговор я задоволяваше, но през същата нощ сънят й сякаш продължи и наяве.

— Много ли далече замина? Трудно ли се връща от там, татко?

Мълчаливо кимна с глава в потвърждение и на двата й въпроса. Тя обаче настояваше с типично за децата упорство за някакъв отговор.

— Тогава и ние да отидем там, а? Нали виждате, тя не се връща, изобщо не се връща, изобщо, поне за един ден.

Като видя, че баща й мълчи, внезапно извади изпод юргана двете си ръчички, притегли главата му, зацелува го по страните, по устата и сред мъждукащия полумрак на газеничето гласчето й изпърха така сподавено, като че ли споделяше кой знае каква тайна:

— Умряла е, нали?

За пръв път назова истината. Изтри с пръстче преглъщаните досега сълзи на баща си, които този път вече се отрониха, и добави:

— Само вие, татенце, не умирайте! Нали няма да умрете?

Той успокои момиченцето, накара го да си легне и го зави, ала часове наред стоя неотлъчно до него, бдя безмълвно над рожбата си, докато заспи. Цялата нощ Нихал стенеше.

За миг не се отделяше нощем от нея, при нея спеше. Даже и сега Нихал и Бюлент спяха заедно в съседната стая, чиято междинна врата беше вечно отворена. От другата страна бе стаята на гувернантката — старата мома мадмоазел Дьо Куртон. Самотата така беше привързала бащата и дъщерята, че не можеха да дишат един без друг. Гувернантката бе компаньонка повече на Бюлент, отколкото на Нихал. Вечер момичето изчакваше мадмоазел да поведе Бюлент към леглото, за да се наслади на необяснимото удоволствие да бъде насаме с баща си. Като че ли усамотяването й с него й даряваше онова съкровение, което щеше сред пустошта на живота да изпълни с щастие потайните кътчета на сърцето й.

Аднан бей си припомняше всеки отделен епизод от взаимната им привързаност, оглеждаше стаята, взираше се във вещите — неми свидетели на прекараните заедно мигове. Ето я библиотеката от орехово дърво с остъклените вратички, висока, дълга, закрила отсрещната стена, претъпкана с грамадни мъдри книги; там, срещу вратата, малко встрани — богатата колекция от дъсчиците с красиви надписи, събирани навремето с пристрастие, окачени сега на стената уж хаотично, но всъщност с приятен за окото изискан вкус. А на другата стена — сувенирите от последното му увлечение: дърворезба, представляваща миниатюрни помещения, рамки за картини, кутии за кърпички, ветрила с преплетени в тях панделки, а точно по средата — барелеф на старческа глава върху масивна основа… Днес всички тези предмети го гледаха с удивление.

Дълго време остана загледан в дърворезбите. Всички те бяха рожби на изпълнени с обич часове, прекарани все с Нихал ето тук, под зеления абажур.

Посегна към масата и взе в ръка все още недовършения барелеф на Нихал. Образът й още не личеше: не се открояваха нито къдрите, обграждащи като свилен венец главата, нито пък болезненото томление на изпитото лице. Но сред неясните контури той ясно долавяше как страдалчески се взира в него и от това му идеше да заплаче.

Ах, това измъчени, наскърбено от живота лице, тръпнещо в своята бледост с нежността на роза, жълта роза пред прага на мига, когато губи измамната жизнерадост на мимолетния си цъфтеж. Ан, тези засмени, но в същото време страдалчески очи, които дори в болестта се опитваха да ви заблудят с престорената си усмивка и да ви убедят колко е щастлива! Различен бе техния израз всеки път. Аднан бей си припомняше болестите й, нервните кризи, главоболията, които започваха от тила й и продължаваха със седмици.

Стори му се, че точно в този миг в него се взира разплаканото тъжно лице на Нихал. И начаса му се прииска днешният ден да изчезне. Да, днешният ден трябваше да изчезне. И този ден трябваше да бъде прекаран както всички други, в никому ненужни страдания. Не биваше да им се поддаде. Но нямаше как да върне назад направеното вече предложение. Ума му не го побираше как би могъл да промени нещата, за да се върне от там, накъдето бе тръгнал. Иззад разплакания страдалчески образ витаеше друг — с черни коси, с удължени вежди, с едри копнежни очи — друг образ, сияещ от романтика и младост, който го мамеше с влудяващата си усмивка.

 

 

— Дойдоха си, господине! — появи се на вратата Несрин.

Начаса я последва гласът на Нихал:

— Татко! Вие сте се прибрали преди нас?

Втурна се в стаята, по-височка за годините си, в светлосинята свободна рокля, с нежното си като на козленце меланхолично лице. Хвана го за ръце, повдигна се на пръсти и му поднесе челото си за целувка.

— Отървахте се от нас и се изплъзнахте, така ли? Къде бяхте? Защо не ни казахте, че ще излизате? Чак сега разбрахме това от Бешир. Моят малък Бешир всичко ми докладва.

Усмихнат, баща и я слушаше. Тя продължаваше да бърбори, като за всяка излязла от устата й дума подбираше съответен жест — с типичната за палавниците пъргавина ту докосваше нещо върху масата, ту пляскаше с ръце по полата си.

— Ние пък така добре се забавлявахме. Знаете ли, мадмоазел днес надмина себе си. Разказа на Бюлент историята на някакъв просяк, научила я още като дете. Чудно нещо! За един залък хляб дядото…

Допря една в друга крехките си длани, през които сякаш прозираше слънцето, поднесе ги към устата и се престори, че отхапва с тънките си безцветни устни голям къшей хляб.

— Ето така! Трябваше да видите как го прави мадмоазел! А Бюлент, нали го знаете какъв е, като прихна с този негов звънлив смях, всички хора в градината се обърнаха към нас. Татко, нека накараме мадмоазел да го покаже и на вас.

Седна на килима, подпря се върху коленете на баща си и най-подробно му заразправя за разходката. Мислите й прелитаха като игрива пеперуда.

— А вие къде ходихте? — изведнъж прекъсна тя словесния си поток със съвършено сериозен вид. — Казвайте, да видим, къде ходите скришом от нас?

— Никъде! — отвърна съвсем машинално той, но едва изрекъл лъжата, се изчерви от срам и реши да я коригира: — В Календер!…

С присъщия на болезнено нервните деца удивителен усет тя начаса долови лъжата.

— Не, татенце. Ето, ето, изчервихте се, опитвате се значи да скриете нещо от нас.

Изправи се и го загледа изпод вежди, с наведена глава, с нацупени устни, с искрена обида. Той почувства, че на всяка цена трябва веднага, още в този миг, да сподели с невръстното момиченце истината, притиснала като камък сърцето му; трябва да се изповяда спонтанно, без никаква предварителна нагласа, за да пречисти съвестта си като светец пред това невинно дете. Посегна и я хвана за китките. Притисна към себе си крехкото, с нищо непредвещаващо да избуи в жена слабичко като нежен кълн момиченце. Зарови пръсти в косите му — облак от свила. То притихна в очакване, тревожно като птиче, което само допреди миг е чуруликало с радост, но внезапно е предусетило как над тихия покой на гнездото му се кани да връхлети вихърът на зимата.

— Нихал! — не издържа повече той. — Нали ме обичаш? Много, много ме обичаш, нали?

С присъщата на децата хитрина тя не пожела да му отговори, преди да е разбрала смисъла на въпроса.

— Наумил съм си нещо за теб, Нихал… — продължи баща й.

Обръч стегна сърцето му, докато изрече лъжата.

— Обещай ми обаче, закълни ми се, че няма да се противиш, че ще се съгласиш. Защото ме обичаш, да, защото ме обичаш…

Не успя да довърши. От онова, което долови в собствения си глас, го полазиха тръпки. Замлъкна пред детето скован от страха на подсъдимия, който не намира сили да признае престъпното си деяние. Нихал полекичка издърпа ръката си. Отстъпи на няколко крачки от него. Погледна го притихнала, бледа, с трептящ на устните въпрос. Но не го зададе. Защо? Непонятно. Преди да се опита да вникне в думите му, тя изведнъж проумя, че човекът, когото обичаше повече от всичко на света, собственият й баща, в този миг за пръв път искаше да я измами — не просто така, на дребно, а с някаква ужасна лъжа, която щеше да преобърне и разбие целия й живот.

В стаята притъмня. Стояха в здрача, загледани един в друг. В мислите им бушуваше сякаш леденият вятър на нощта, оня вятър, от който се вкочаняваш. Гледаха се един друг — баща и дъщеря. Разговорът, подхванат с намерението на всяка цена да бъде довършен, внезапно бе секнал, бе замрял. И все пак трябваше по някакъв начин да се излезе от това мълчание. Аднан бей в този момент упрекваше себе си. Така де, от къде на къде реши да й го съобщи точно днес, преди да е предприел каквото и да било, преди да е получил отговор?

В същия миг дочуха как Бюлент тича из вестибюла, залян в звънлив смях. Някой го гонеше. Бюлент бягаше, а топуркането и смехът му ту връхлитаха отблизо горчивото му безмълвие, ту заглъхваха към отдалечения край на вестибюла.

— Явно Бехлюл пак е подгонил Бюлент… — продума Аднан бей, колкото да каже нещо.

— Сигурно — отвърна Нихал. — Ще му кажа да го остави на мира. Детето е уморено, цял ден сме ходили…

Явно търсеше повод да избяга. Но разговорът не биваше да остане недовършен. Щом веднъж се беше престрашил, по-лошо щеше да е да спре дотук, непременно трябваше да го съобщи, ако не на Нихал, то поне някой друг.

— Нихал — рече той, — ще предадеш ли на гувернантката си, че искам да я видя?

Нихал излезе — белезникавият й силует се разтопи бавно в здрача.

Гълчавата из вестибюла беше в разгара си. Изморен и запъхтян от смях, Бюлент, само и само да не го хванат, притичваше да се скрие зад фотьойлите и по ъглите, да изчака с трепет онзи, който го гонеше. И отново хукне с крясъци из вестибюла.

— Бюлент! — викна Нихал още с появата си. — Стига вече, пак ще се изпотиш. Ама ония, дето те подкокоросват, са виновни…

Това бе явно предизвикателство към Бехлюл. Не удостои дори с поглед. В този дом те — двамата братовчеди — бяха враждуващи страни. От три дни заради един страхотен скандал по дребен повод, възникнал от противоречивото мнение на Бехлюл за шапката на гувернантката. Нихал не говореше с него.

Още щом я зърна, Бехлюл се закова на място, изплези език, облиза тънките си руси мустачки и я загледа присмехулно. Тя хвана Бюлент за ръка и го поведе нагоре.

— Моите искрени почитания към мадмоазел Дьо Куртон! — подвикна подире им той, като почеса върха на носа си. След това натъртено добави: — И към прелестните цветя на още по-прелестната й шапка!…

Нихал не му отвърна.

При всеки друг случай подобно издевателство би предизвикало огромен скандал, но този път бе удостоено само с едно очарователно неподправено нацупване. Втурна се нагоре, здраво стиснала Бюлент за ръка, така че да не й се изплъзне. Повлечен от кака си, той подскачаше от стъпало на стъпало — кипналата му кръв не можеше току-така набързо да се укроти. Още като стигнаха до горния вестибюл, се отскубна и хукна презглава, развеселен като пуснато на свобода жребче. Несрин тъкмо палеше свещите на полилея. За да ги достигне, беше стъпила върху един стол.

— За бога, господарю, ха си ме блъснал, като нищо ще падна…

Бюлент не отвърна нищо. Беше съзрял последвалия ги безшумно Бешир, втурна се към него и едва смогна с малките си ръчички да прегърне през кръста красивото изваяно тяло на етиопчето, което в свежия разцвет на своите четиринадесет години изглеждаше по момински нежно.

— Хайде! Хайде да се качваме пак на ландото, нали помниш как препускахме завчера, а… Хайде, Беширче, хайде!… — замоли се Бюлент, впил премрежените си очи. — Пейкер толкова ги харесваше — в томително изящното лице на Бешир, пораждащо у човек копнеж да го разцелува. Молеше се Бюлент, катереше се по него, мъчеше се да изпълзи по-нагоре, за да възнагради с целувка готовността да бъде изпълнено неговото желание. Но Бешир гледаше към Нихал, очаквайки от нея най-малкия знак на благоволение; тя обаче стоеше с приковани в запалените свещи очи и се чудеше защо Несрин се е покатерила там.

Бешир я гледаше покорно, в очакване да му разреши дори и да диша; гледаше я щастлив, че тя му говори, че му заповядва, че целият му живот е подарен на нея; гледаше я така, сякаш клетото му същество поднася в краката й собствената си душа.

„Ами да, мадмоазел…“ — спомни си изведнъж Нихал. Несрин вече беше свършила задълженията си на горния етаж, но се бавеше да слезе долу, като продължаваше да стои със свещ в ръка.

— За бога, господарю! — занарежда тя на Бюлент, който беше повлякъл освободения от нея стол към Бешир. — Тоя стол ми трябва! Нали ще паля полилея и в долния вестибюл…

В интерес на истината тя се мотаеше, само и само да погледа как ще играят на кочияш. Нихал си тръгна. Едната врата на вестибюла водеше към коридора със спалните. Почука на третата врата.

Гувернантката се затваряше в стаята си всеки път, щом се върнеха от разходка и преоблечеше децата; с часово се къпеше и преобличаше. В това време потайната стаичка на старата мома беше недостъпна за когото и да било.

— Мадмоазел! Ще отидете ли при татко? Иска да ви види… — извика Нихал.

И преди да е дочакала отговора, се затича обратно към вестибюла.

Играта на кочияш вече беше започнала, даже и зрителите се бяха умножили. Несрин, още със свещ в ръка, чакаше да й върнат стола.

Джемиле, десетгодишната дъщеричка на Шакире ханъм, наблюдаваше с блеснали от желание да се включи в играта очи: Шайесте — главната надзирателка на прислугата след женитбата на Шакире ханъм, — която бе притичала горе да викне Несрин, сега се беше зазяпала в лудориите на Бюлент и току от време на време подвикваше: „Какво чакаш още, момиче?“

Нихал приседна. Бешир тутакси прекъсна играта, но щом видя, че тя не се дразни, продължи да сурка стола с възседналия го Бюлент.

Понякога мадмоазел Дьо Куртон водеше децата в Бейоглу и ги развеждаше от магазин в магазин, за да им даде възможност да си накупят каквито щат дреболии. Бюлент най-много се радваше на разходката с ландо. За него беше истински празник да се откопчат, макар и рядко от имението, в което живееха и зиме, и лете.

И ето на, сега играеха с Бешир на точно такава разходка до Бейоглу, като спираха до всеки фотьойл, все едно се отбиваха по магазините, за да направят някои дребни покупки.

— Кочияш! Карай към „Bon Marché“…^[3] А, пристигнахме ли? Да, пристигнахме! Ето една сабя на витрината! Я вижте колко лири струва. Пет? О, не, скъпо е! Петнадесет куруша… Опаковайте я обаче хубавичко. Готово ли е? Леле, колко е дълга… Няма да се побере в ландото…

Кой знае колко дълга изглеждаше сабята в неговото въображение, та не можеше да намери място за пакета. Най-накрая го мушна в ъгъла на ландото и доволен от себе си, отново нареди на кочияша:

— Сега карай при сладкаря, при Льобон^[4]… Нали го знаеш, кочияшо. Льобон, сладкаря!…

Ландото потегли. Джемиле не успя да се удържи и се включи най-накрая в играта, като застана зад стола и започна да го тика.

— Божичко! Прекъсна ми работата, господарю! — отказа се Несрин от своя стол и се запъти към долния етаж.

— Не препускай така, Бешир, ще прекатуриш детето — викна от другия край Шайесте.

Нихал седеше, без да помръдне, притихнала, отпусната, разсеяно заслушана в брътвежите на Бюлент.

— Не, не! — Сега той говореше на сладкаря. — Не ме разбрахте. Не тази кошничка, другата, не я ли виждате? Ето я, с торбичката отгоре, с птиченцето сред панделките… Ще я занеса на батко ми. Сещате ли се? Бехлюл бей… Нали винаги ми носи шоколад. Напълнихте ли я с фондан^[5]? Сложете и десетина кайсии. Така. Дано не се разсипят! — При което съвършено внимателно пое въображаемата кошничка от сладкаря. — Тук да стои, на коленете ми! — разпореди се той и пак подвикна към кочияша: — Мостът! Към Моста! Приключихме с покупките… Бързо, че ще изпуснем парахода, препускай, препускай! Какво ще кажем на татко, ако закъснеем?

— Сега пък ще се удариш в шкафа! — викна пак Шайесте. — Ама че си, каквото ти каже детето, това правиш!

В този момент Бюлент имитираше мадмоазел Льо Куртон — хванал се за главата с две ръце, той мърмореше на френски също като старата мома:

— Ох, божичко! Сякаш вихрушка ни отнесе… — След което подвикна към кочияша на турски, но турския на мадмоазел Дьо Куртон: — Спи’ай, кочияш, спи’ай!

Така сполучливо имитираше поведението, маниерите и припряността й, че по нежните устни на Нихал плъзна усмивка. Внезапно съвсем до тях прозвуча гласът на самата мадмоазел Дьо Куртон:

— Нихал, нали вие почукахте на вратата ми?

Скочи стреснато като от дълбок сън и занемя. След малко се опомни, а одевешният страх от връхлитащата беда сграбчи сърцето й.

— Съобщих ви да слезете при баща ми. Иска да ви види — изрева тя.

Изглежда, искаше да прибави още нещо. Но не успя да го измисли, откъсна очи от мадмоазел Дьо Куртон и седна.

Докато слезе по стълбите, старата мома също се заплесна по Бюлент. Той вече беше забравил, че е наредил на кочияша да препуска към Моста. Сега се спущаха по булевард Таксим.

— А! Спри тук! Ще се поразходим из градината…

Нихал беше се вторачила в ландото на Бюлент, но не дочуваше повече брътвежите му. Черен облак бе забулил и потопил в пълен мрак мъничкия й мозък.

 

 

На вечерята всички, с изключение на Бехлюл, бяха потънали в мълчание. Капнал от умора, Бюлент се цупеше — беше му се приспало по-рано от всеки друг път. Явно личеше, че Бехлюл разказва някаква интересна история… И както разказваше, се заливаше от смях, от който се заразяваше даже и застаналият зад гърба на Нихал Бешир.

Тя не поглеждаше към баща си. В един момент нещо я застави да вдигне очи. Уж слушаше Бехлюл, а погледът му бе прикован в нея, някак си странен, изпълнен с жал поглед. Нещо я прониза. Отново сведе очи, ала продължаваше да чувства неговия поглед.

— Дъще, пак не ядеш месо!

Тия думи се повтаряха на всяко ядене. Нихал ядеше месото насила. С това постоянно създаваше грижи на баща си.

— Ям, татенце! — приглушено отвърна тя.

Залъците й присядаха, не можеше да преглъща. Отправи взор към мадмоазел Дьо Куртон. Старата мома я наблюдаваше така умислено и тъжно, като че ли оплакваше умрял. Прималя й, налегна я неописуемо отчаяние, отчаянието на сполетян от нещастие човек — тя бе прицелът на просълзените очи, в нея се впиваха от двете страни състрадателните погледи на бащата и гувернантката. Състраданието се беше появило след разговора помежду им. И тъкмо в него Нихал прочете несъмнено доказателство за беда, която все още не можеше да си представи. Така и не преглътна залъка си. Ненадеен спазъм стегна гърлото й, тя захлупи лице върху масата и сълзите й бликнаха сред неудържими ридания…

 

 

На следващата заран посети баща си в кабинета.

— Татко! Днес ще работите ли върху моя портрет?

Въпросът й послужи само като повод. Преди да дочака какъвто и да било отговор, тя се спусна към него, прегърна го и оброни глава на рамото му.

— Пак ще ме обичате, нали, татко, както досега ще ме обичате, нали?

Той целуна меките й коси, които галеха устните му, и промълви:

— Разбира се!…

Нихал притихна за миг, сякаш да събере сили за това, което щеше да изрече, и без да вдигне глава от рамото му — да не би под действието на светлината тази нейна опора да й се изплъзне, продума:

— В такъв случай не е беда, нека дойде…