Халид Зия Ушаклъгил
Забраненият плод (13)

13

Тази сватба накара Нихал да прозре отведнъж много неясни дотогава, смътно долавяни истини. Всичките й познания се заключаваха в бегли наблюдения върху живота. Не бе виждала хората толкова отблизо, особено жените, жените от собствения си свят.

Никак не й беше весело на тази сватба. Срещна се лице в лице с грубата истина, долавяна досега съвсем смътно, предимно от разстояние, и се почувства уязвена. Физиономиите, които наблюдаваше през двата дни, дочутите фрази, малките сцени, съпътстващи събития в сватбарския дом, шумотевицата, свирнята, бъркотията — всичко това се заблъска из мозъка й като хаотично разхвърчали се сред пепел и дим отломки на някакъв внезапно рухнал свят.

Какво бе видяла? Какво бе дочула? Не би могла да го сложи в ред. Ако се наложеше последователно да разкаже някому за сватбата, като нищо щеше да се обърка.

Първата вечер бяха поканени само роднините и няколко уважавани семейства. Всички твърдяха, че било много забавно. Нихал не беше убедена в това.

От време на време майката на булката и Фирдевс ханъм излизаха заедно и хлътваха в някаква стая — едното крило на вратата стоеше непрекъснато затворено, — бавеха се там минута-две и се връщаха засмени, като все си шушукаха нещо. Сформираха и група от сазистки^[1]. Пейкер остана на пианото. За Бихтер намериха един уд. Младата дебелана отсече:

— Не давам дайрето! — Излегналата на миндера старица се провикна:

— Намерете едно дайре и за моята Фирдевс, ако не участва и тя, не ща да ви слушам. — Сетне се обърна към сазистките и ги предупреди да не забравят песента. — Мой език, дали е сладко да обичаш тези, които не обичат теб.

Някаква майка не можеше да се примири, че са забравили дъщеря й, и търсеше домакинята.

— Сестрице! Няма ли канун^[2], та и моята Наджие да се включи.

Намериха канун и за Наджие ханъм. Едно закръглено, черновеждо девойче стана и без покана се запъти към сазистките, като подвикна отдалече на Нихал:

— Вие няма ли да ни попеете?

Нихал не реагира.

Старицата на миндера се полюшваше насам-натам със затворени очи в такт с музиката, а устните и беззвучно редяха нещо неразбираемо.

Домакинята и Фирдевс ханъм, едва сдържаха смеха си. Булката седна до Нихал.

— Да отидем в другата стая? Май ви омръзна? — предложи й тя шепнешком. Заприказваха се тихичко. С по една-две думи булката й представи гостите: — Онази дебелата госпожа се влюбила в някакъв офицер, заради когото изоставила двете си деца и съпруга си. Закръгленото момиче, което пееше, следващата седмица щяло да се годява за бея от Кьошка^[3] край Чамлъджа… Годеникът бил само на осемнадесет години, още не е завършил училище. Та затова се налагало да почакат една година със сватбата.

Нихал я слушаше слисана, нищо не разбираше, нищо не отговаряше.

Над всички гласове се извисяваше гласът на Бихтер и редеше песента „Не скърби, не страдай…“

Познаваха се едва от десетина минути, когато булката най-непринудено попита Нихал:

— Сестрице! А у вас идват ли сватовници?

Нихал цяла почервеня.

— Не знам — отвърна тя съвсем лаконично.

Докато звучеше „Всичко е едно опиянение…“, домакинята отново вдигна Фирдевс ханъм от мястото й, жената от миндера отвори очи и с помътен поглед потърси булката.

— Бесиме, миличко! Къде се дяна? Пак ме забрави!… — провикна се тя. Булката изобщо не й обърна внимание.

— Да идем в другата стая, тук не можем да се изприказваме… — измърмори тя и вдигна Нихал.

Когато стигнаха до стаята с едното затворено крило на вратата, булката надникна вътре и повика с ръка Нихал. Фирдевс ханъм седеше отпусната на канапето, майката на булката я бе прегърнала през рамо — със затворени очи двете продължаваха да си тананикат песента.

— Втасали са вече… — разсмя се булката.

Нихал така и не разбра за какво става дума, но за да не се изложи, нищо не попита.

Булката я завлече в другата стая и започна да й разказва историята на собствената си женитба.

Сватбата й била дело на жената, дето седеше ей там на миндера. Чудеше се как може Нихал да не я познава. Та тя била известна в цял Истанбул. Добрата фея за всички моми и ергени винаги се появявала с по няколко снимки и писма в пазвата. Майките току я придърпвали в някоя тиха стая, говорели с нея надълго и нашироко, девойките й целували ръка.

За всяко момиче намирала съпруг тази жена, само за себе си не могла. От незапомнени времена била вдовица. Сигурно вдовица се е родила. Толкова била заета със сватосването на другите, че забравила себе си да уреди.

Един ден по някакъв дребен повод изпратили момичето, което сега беше булка, до Калпакчъларбашъ^[4]. Придружавала я въпросната жена. Обикаляли от магазин на магазин просто ей така, без да правят покупки. Но в който и магазин да влезели, там непременно се отбивал още някой клиент, който заставал в някой ъгъл, започвал уж да се пазари, а очите му били все в тях, по-точно — в нея.

Момичето веднага разбрало повода за тази разходка из Калпакчъларбашъ. Съмнението му се потвърдило само след няколко дни, когато майка й показала снимката на някакъв офицер. А сетне…

След кратка пауза не се посвени да признае на Нихал, че с посредничеството на същата тази жена между годениците започнала кореспонденция. Сподели и съдържанието на писмата. В края на краищата…

— В края на краищата — завърши тя — утре ще ни видите под ръка^[5]. Той е само на двадесет и пет години…

— Бесиме ханъм! — долетя оттатък гласа на старицата. — Бесиме, мила, къде си, брилянтчето ми!

На свой ред булката започна да разпитва Нихал. Искаше да научи някои подробности за баща й, интересуваше се от женитбата му.

В един момент рязко прекъсна уклончивите отговори на Нихал и безкомпромисно отсече:

— Не се обиждайте, но господин баща ви е твърде възрастен за Бихтер ханъм, не е ли така? Виж, друго щеше да е, ако на нейно място беше Фирдевс ханъм…

И прихна от смях.

Наред с обидата Нихал изпита и някакво неопределено злорадство от възрастта на баща си. Та нали бракът му понакуцваше точно заради това, нали точно в това тя виждаше пръста на възмездието. Неусетно тема на разговора стана Фирдевс ханъм. Булката сподели с Нихал всичко, което й беше известно.

— Нищо, че сме далечни роднини с нея, пък нали и вие не сте ни чужда, сигурно по-добре и от мене знаете, че…

Не. Нихал нищо не знаеше. Намеците на Несрин и Шайесте никога не прехвърляха известни граници. И сега, докато слушаше непрестанния брътвеж на това момиче, пред очите й започнаха да се вдигат завеса след завеса. Значи майката на Бихтер е… Не намери точната дума и предположението й си остана недоизказано.

Вече беше съвсем наясно. Толкова нещо разбра отведнъж, че нямаше защо да слуша повече. По едно време булката отвори дума за Бехлюл. Кой бил? Млад ли бил? Красив ли бил?

Защо питаше за него? После пък се прехвърли на Нихал. Дали й било минало вече през ум да стане булка? Чия съпруга искала да бъде?

— Ето, ето, изчервихте се…

Нихал не усещаше да се е изчервила. Но и без това тези излияния й омръзнаха. Оттатък свиреха на саз. Някои от младите играеха.

— Аа, къде е булката, деца? Намерете булката… — отново се извиси гласът на старицата.

Нихал стана. Минаха оттатък. Закръгленото черновеждо, чернооко момиче държеше на всяка цена да я накара да поиграе и направо връхлетя отгоре й.

— Но аз не мога — тръсна глава Нихал.

Закръгленото момиче се наведе над Наджие ханъм, дето свиреше на канун, и прошепна така, че да се чуе навред:

— Ама че е надута! Нито пее, нито играе…

Същата нощ Нихал заспа с болка в душата. Това, което видя и чу, направо я премаза. В четвъртък, още щом стана, попита Бихтер:

— Кога ще си ходим?…

Бихтер също сподели, че вече й е дотегнало. Но не биваше да си тръгват. Сватбата е тъкмо днес. Сега ще обличат булката, те също ще се пременят, ще се състои церемонията „под ръка“, ще има ядене и пиене.

Този ден събитията се преплетоха за Нихал едно в друго. Никога досега крехките й нерви не бяха атакувани от подобно гъмжило, от такава гълчава. Сватбата представляваше сборище на контрасти. Имаше ги всякакви. Всички бяха дошли да видят булката.

Най-сетне се състоя и церемонията „под ръка“. Нихал едва успя да я зърне.

Някои жени си бяха донесли за тази цел специални покривала за главата. Които не бяха подготвени, скриха само коковете си с копринени кърпички. Други пък се качиха по столове, само и само да не пропуснат достолепната гледка.

Нихал така и не разбра какво стана. Заваля дъжд от бели монети, след което тълпата за миг затаи дъх, сетне изведнъж настръхна, люшна се като гигантска вълна и се разля по земята да събира онова, което падаше като че ли от небето.

Дъждът от монети се сипеше наляво и надясно, а човешката вълна се пенеше, мяташе и наваляше. Хората ловяха белите неща. Вече не им беше нито до церемонията, нито до младоженеца.

Когато Нихал най-сетне се озова сама сред блажената тишина на своята стая и си представи сватбарския дом, останал далеч-далеч и всичко онова, което видя и чу, реши дълбоко в себе си: „Булка ли? Никога!…“

Няма да идват за нея никакви сватовници, няма да я изпращат с някаква си там старица в Калпакчъларбашъ. Чисто и просто ще си стои ей така, у дома, в нейния си дом, в нейната си стая, сам-самичка на този свят, потънала в забвение и пустота.

Сети се за баща си. Да можеше и той да е при нея… Както и преди, без да се изпречва някой помежду им…

Закопня отново да се сближат. Обзе я непреодолимото желание да го види още на следващото утро, щом отвори очи.

Привичката да отива сутрин в стаята му бе толкова далечен спомен, че когато влезе в малкия му кабинет, където някога прекарваха по цели часове един до друг, си помисли дали не върши нещо необичайно.

Наведен над масата под прозореца, Аднан бей се занимаваше пак с някаква дърворезба. С изненада вдигна глава и погледна Нихал. Тя стоеше леко усмихната.

— По какъв повод госпожицата е благоволила да види баща си? — попита той.

Тя закачливо вдигна рамене: „Знам ли?“ Всъщност дали наистина знаеше?

Още вчера се размисли за него ей така, без никакъв повод, и ето че тази сутрин изобщо не се поколеба дойде в стаята му, като сама не знаеше защо. Достатъчно й беше една дума, един поглед, една дреболийка, за да настъпи коренен обрат в чувствата й. Чисто и просто в сърцето и звънна нежна струнка и й нашепна, че и тя има мъничко вина за отчуждението им. Дали да не му прости вече?

Взе малкото столче и без да каже нищо седна срещу него. Той я наблюдаваше, изцяло забравил заниманието си — с подпряна на длан брадичка, с лакът на коляно, тя го гледаше с притаена в очите усмивка. Сякаш се опитваше да вникне в него до дъно.

Така значи, стар бил баща й. Откъде се сети за това? В ушите й още звучеше бруталният кикот на гласа, който се подиграваше с възрастта му. Сега наистина й се видя стар. Малко посъсухрен, дори с леко хлътнали бузи, прежълтял, той бе остарял повече, отколкото предполагаше… Стори й се внезапно променен, сякаш не го е виждала от доста време.

— Защо ме гледаш така, Нихал?

Не му отвърна. Устните й леко трепнаха, нещо като усмивка… След което изчезна, направо се изпари и оная закачливост в очите. Върху детинското й чело легна сянка на тъга. Може би и баща й имаше тежка съдба? Може би и той таеше в сърцето си някаква мъка, може би го съсипваше някаква незнайна болка? Може би и той страдаше от отчуждението си с Нихал?

Сърцето й се сви от чувството за непростима вина.

Искаше да му каже нещо, което би заличило за миг разстоянието между тях, нещо такова, което би възвърнало предишната им привързаност. Не можа. Какво би могла да му каже, та дълго преглъщаната обида да бъде забравена само с една целувка?

Посегна към оставеното парче дърво.

— Какво дялкаш, татенце?

То още не бе придобило облик. Аднан бей още не бил решил какво да бъде. Имал някакъв замисъл, но…

— Тази идея не ми дава покой… Чепка грозде върху лозов лист… Зърната ще бъдат издълбани и запълнени с памук, а отгоре — покрити с парченца кадифе в подходящ цвят… Представяш ли си го, Нихал? Един прелестен игленик…

— Чудесно! — изпадна във възторг Нихал. — За мен, нали?

И изведнъж се сети. Ето кое ще ги сближи отново.

— Нали бяхте започнали да ваете моя портрет, тъй си остана недовършен. Къде ли е? Кой знае къде е захвърлен…

Стана и започна да рови из дървените парчета, из инструментите, из целия куп струпани в единия край на работната маса вехтории: търсеше забравения недовършен и захвърлен някъде спомен от някогашното им безметежно щастие.

— Напразно го търсиш, Нихал — спря я Аднан бей. — Не бих могъл да го довърша. Тогава ти беше дете, а сега…

Хвана я за ръка и я отведе на светло до прозореца, за да се убеди още веднъж в заключението, което щеше да направи. И като се вгледа в изострените черти, в меките коси, обрамчили челото, в източената й снага, доуточни:

— Сега си вече девойка.

Нихал го погледна ласкаво, сърцето й без малко щеше да се разтопи от щастие. Малко остана да се хвърли в обятията му и да се разплаче от радост, че си го е върнала само за някакви си пет минути, но не намери сили. Баща й продължаваше да я гледа.

— Девойка! — възкликна Нихал, колкото да се намери на приказка. — Щом едно момиченце стане девойка, идва ред да стане и булка, нали, татко? Знаете ли? Аз взех едно решение, което никога няма да променя: малката Нихал няма да стане булка. Татко, нали когато бях малка, вие ме питахте: „За кого ще се ожениш, Нихал?“ Аз, разбира се, бях категорична по въпроса: „За вас…“ Не се безпокойте, сега не мисля така, но ще остана при вас, разбирате ли, татко? Завинаги при вас.

— Но, дъще — развълнува се Аднан бей, — в края на краищата и ти ще трябва да станеш булка. Някой ден може случайно баща ти да те напусне…

Отначало тя не го схвана. Сетне по трептенето на клепачите му разбра какво има предвид.

— Ооо! — изригна от дъното на душата й болезнен стон.

Нима е възможно? Нима може да го сполети подобно нещо? Най-напред майка й, сетне баща й… Не изрече какво й мина през ума.

— Не може! — отсече тя и се приближи към него. — Кажете ми, че това е невъзможно…

— Как стигна до такова заключение, Нихал? — засмя се Аднан бей.

Разказа му най-откровено. Взела това решение след всичко, което видяла на сватбата. Възвърнала отново детинската си жизнерадост, тя му описваше отделните детайли с ирония.

Целият разказ бе оцветен в присъщата на Нихал комедийна окраска. Сцените се редяха пред очите на Аднан бей една след друга, коя от коя по-чудновата и странна. Така с вдъхновението на художник, който умее да пресъздава живота само в няколко щриха, Нихал описа цялата сватба, след което застана пред него, престори се на нацупена булка и рече:

— Как може да се стои по цели часове така нацупено? Все едно ви е криво, че сте булка, и всички тия гости, дето са дошли да ви видят, са ви безкрайно неприятни…

Размаха показалец и с вид на проповедник добави:

— А има и още нещо: колкото смешно, толкова и грозно…

За да представи излегнатата на миндера жена, тя се просна върху килима, притвори очи, залюшка бавно глава в такт с умопомрачителните напеви на саза и дрезгаво промърмори:

— Ох! Господ да те поживи!

Та ето тая жена ще я води в Калпакчъларбашъ, за да я продаде по най-унизителен начин като стока на някакъв мъж, когото нито е видяла, нито е чула.

— Разбирате ли, татко? Никога!… — изправи се отново тя. В нежния гласен прозвуча категорична решимост.

— Но не всички момичета стигат до Калпакчъларбашъ, детето ми — разсмя се Аднан бей.

Без малко от устата й да излети въпросът: „А къде другаде? В Календер, в Кяътхане, в Гьоксу…“ Но премълча и така се изплаши, че пребледня. Та нали още от одеве, откакто заговори за сватбата, тя дебнеше удобния момент да отвори дума и за Фирдевс ханъм, за тях изобщо… Баща й обаче сигурно щеше да свъси вежди и с леден тон да я прекъсне: „Нихал! Няма ли да ме оставите на мира?“ Реши да подхване друга тема.

— Вижте, да си призная честно, по моему съществува и друг претекст да станеш булка. Бижутата… Вие, татенце не знаете, че цял ден преглъщах сълзите си. Смаяха ме тия брилянти, изумруди, рубини, свят ми се зави от тях. Всички жени до една бяха с бижута…

Леко поруменяла, с очарователна усмивка, прикриваща свенливостта й от откровението, тя вдигна очи към баща си и продължи:

— Особено една, вие знаете коя е тя, носеше такъв комплект от изумруди, че…

Нещо в гърлото я задави, млъкна, преди да е довършила. Аднан бей я погали по косата, засмя се и развълнувано каза:

— Да, но за сметка на това пък трябва да станеш булка. Когато промениш решението си, обади ми се. Тогава и за малката Нихал ще пристигне един комплект от изумруди.

Тя се разсмя с глас.

— Горкият комплект от изумруди! Колко дълго, колко дълго трябва да чака, докато пристигне при малката Нихал.

Не се разсърди на отлагането дори при такива условия. Днес бе толкова щастлива, че се сдобри с баща си, нищо не можеше да я разсърди. В този момент изпиташе необходимост да се сдобри с всичко, с всекиго, с целия живот. Потисканата в душата й обич бликна в невиждан порив и разцъфтя като цвете, устремено към слънце и светлина. Сдобри се даже и с пианото. Същия ден къщата с часове кънтеше от валсовете на Щраус и кадрилите на Метра^[6].

Отиде да си поиска и книга от Бехлюл. Напоследък мадмоазел Дьо Куртон започна да й разрешава да прочита по някой роман, но при условие че най-напред ще го показва на нея. Уж заради книгата Нихал се позадържа в стаята му почти половин час. Този път си побърбориха като добри приятели. Явно сдобряването с баща й я караше да бъде така весела.

От време на време се запитваше през смях: „Добре де, щом примирието е зависело единствено от теб, защо си чакала досега?“

И подражавайки на мадмоазел Дьо Куртон, сама на себе си размахваше показалец: „Отсега нататък ще бъдеш вече послушно дете, нали, малка Нихал?“

 

 

Но не удържа на думата си. Един ден най-сетне враждата между Бихтер и Нихал избухна, и то по най-дребен повод, макар че не си размениха никаква острота. Нихал постъпи несправедливо, откровено си го призна, призна си, че изпитва към Бихтер нещо като омраза. Не можа да я обоснове с друга причина, освен с обвинението, че се е омъжила за баща й. Но тя имаше нужда от тази несправедливост, такава нужда, че каквито и последствия да повлечеше, щеше да се почувства удовлетворена. Щом не успя да постигне и без това непостижимото приятелство с нея, тогава нека да бъдат врагове.

Една сутрин Нихал влезе в кабинета на баща си засмяна, с някаква хартийка, щръкнала наполовина от ръката й. Бихтер почистваше праха от стените с пухената метличка. Нихал пристъпи към баща си, все така засмяна. Показа му листчето, но веднага го отдръпна от страх да не й го вземе.

— Какво е това, Нихал?

— Една страхотна сметка! — разпери ръце тя.

Разсмя се и Аднан бей. Нихал идваше да му иска пари. Ето какво му обясни: заедно с мадмоазел Дьо Куртон изготвили сметката. Предвидили са много покупки, какво ли не… Толкова неща й липсвали. Хвана ръката му и като поглеждаше в листчето, започна да брои с неговите пръсти: първо — обувки, второ — нови ръкавици — предишните се скъсали… Броят на покупките растеше все повече и повече. Капризно, като всички несвикнали да им се отказва деца, го попита:

— Виждате ли колко много неща? Ще трябва да извадите цяла петачка от портфейла си…

— Не знаех, че днес ще ходите в Бейоглу — подхвърли Аднан бей към Бихтер.

— И аз не знаех — без да се обърне, отвърна тя, така както беше стъпила на канапето, за да стигне една закачена по-нависоко картина.

Нихал не отстъпи.

— С мадмоазел отиваме, татко, така решихме. Ако ни забавите още малко, ще изпуснем парахода.

— Защо не изчакаш някой ден да тръгнеш с майка си, дъще?

Нихал пребледня. Нацупи устни и с демонстративно нежелание пророни:

— Защото…

После добави:

— На мен и на мадмоазел ни се прииска да си устроим бягство. Мисля, че всяка девойка може да се появи на улицата в компанията на своята гувернантка.

Всяка нова дума, отправена към Нихал, можеше да предизвика излишни пререкания. Аднан бей реши, че е по-добре да даде парите.

— Случило ли се е нещо между теб и Нихал, Бихтер? — попита той още щом дъщеря му излезе.

— Между мен и Нихал?… Нищо!

Когато се върна от Бейоглу, Нихал завари стаята си променена. Сякаш нещо й липсваше, изглеждаше по-празна. Още загърната в яшмак, тя стоеше права и не можеше да проумее какво се е случило. Сетне го разбра изведнъж: липсваше леглото на Бюлент.

Това откритие беше така зашеметяващо, че не повярва на очите си. Захвърли яшмака, изскочи от стаята и се втурна към стълбището.

— Шайесте! Несрин! Защо сте махнали леглото на Бюлент?

Чакаше отговор с наострени уши. Хукна по стъпалата и в този миг налетя право на Бихтер.

— Накъде си се затичала, Нихал?

Бихтер имаше готовност да посрещне смело всякакво пререкание.

— Махнали са леглото на Бюлент!

— Да, аз им наредих — отвърна твърдо Бихтер. — Той вече ще спи в отделна стая, заедно с него го решихме още миналата седмица…

Нихал се смрази. Как? Те значи най-сетне бяха спечелили Бюлент изцяло на своя страна; не искаха да го оставят при кака му дори и за една нощ през седмицата, тая несправедливост се вършеше с негово съгласие и изобщо не считаха за необходимо дори да я уведомят. И най-вече бяха се възползвали от това, че нея я няма у дома… Ох!

Дума не можеше да отрони. Гледаше Бихтер със злоба, подкладена от огъня на омразата.

— А вие, вие защо се месите! — спонтанно избухна тя. — Ясно, подмамили сте Бюлент с тези ваши коварни усмивчици… Ето, пак се усмихвате, но аз вече ги познавам, ясно ли ви е, познавам ги тези ваши усмивчици, пълни с отрова. Ето ги всички наоколо, все от вас са отровени. Заради вас Бюлент бе изпратен на училище, заради вас това момченце бе изпъдено там. Сега го изхвърляте от стаята на кака му. А къде го натикахте? В мъжката половина на къщата ли?

Бихтер огорчено я слушаше.

— Не си права, Нихал — тихо отвърна тя. — Защо постъпваш така, че само след пет минути да съжаляваш? Размисли, Нихал! Бюлент не бива да спи повече в твоята стая. Това нарушава традициите.

— Не, лъжете, лъжете! — нахвърли се Нихал.

Крехкото й болнаво телце се разлюля в необуздана треска. Устните й побеляха: гласът й пресекваше, дращеше, свиркаше.

— Всичко това се прави не за друго, а за да уязвите мен, разбрахте ли? Прави се, за да премажете едно момиче, което е вече излишно в този дом. Хайде де, възразявайте! Защо мълчите? Вие се опитвате да ме отчуждите от всекиго, да ме изолирате в самота. Стремите се към това, откакто сте дошли тук.

Бяла като платно, Бихтер я слушаше с прехапали устни. Никога не бе виждала Нихал в подобно състояние. Тя се бе преобразила в изтъкано от злоба момиче, което съскаше със задавен от ярост глас, без да мисли, без да чува. Внезапно пристъпи още по-близо до Бихтер.

— Какво казахте одеве? Грешите. В момента аз съжалявам за всичко, премълчано досега. Никога не съм ви обичала, не можех да ви обикна. Отвращавам се от вас, чувате ли? Отвращавам се!

Ушите на Бихтер забучаха: стори й се че горе проскърцва някаква дъска, че се отваря някаква врата към коридора, че всички в този дом: мадмоазел Дьо Куртон, Шайесте и Несрин, Бешир, ехидно подслушват как я унижават. При последните думи на Нихал лицето й се заля в червенина.

— Нихал! Ще се качите ли при вашата гувернантка? Тя трябва да ви предаде още някой и друг урок по възпитание…

И обърна гръб, за да парира всякакво възражение. Нихал се затресе от яд, че не успя да й отвърне. Вратата на Аднан бей се отвори и тя го видя точно срещу себе си. Вгледаха се, бащата и дъщерята, един в друг с широко отворени, немигащи, почти враждебни очи.

— Какво става, Нихал? — попита той.

Тя не му отвърна, нещо я задави. Яростта я бе изтощила докрай. Нервите й се отпуснаха, почувства се така отпаднала, че й идеше да се просне на земята и да се разплаче с глас. Аднан бей пристъпи към нея по-скоро със снизходителен, отколкото с гневен поглед.

— Дъще, ще дойдеш ли за малко в моята стая?

Тутакси тя си представи как стои изправена пред него, как той й говори бог знае какво с малко сърдит, леко назидателен, солиден, въздържан тон, дава й бог знае какви унизителни съвети; а тя, съсипана, объркана от срам не може да се разплаче, не може да намери силица да му каже за изнемогата си, — изведнъж рухва в агония точно там, в краката му, в краката на бащата, които се преструва, че не разбира горестите на нейното клето сърчице. Толкова се изплаши от една подобна картина, че се обърна и избяга, без да отрони дума.

Пет минути по-късно седеше сама в стаята си. Гледаше празното място на Бюлент, даваше си сметка колко несправедлива е била и най-искрено се разкайваше.

Ами сега откъде ще събере сили да слезе долу и да погледне отново тази жена в очите? Така и не измисли никакво оправдание за гневното си избухване. Толкова се срамуваше от себе си, че не отвори на мадмоазел Дьо Куртон, когато почука на вратата й, за да разбере какво става.

По негласно споразумение всички се престориха, че са забравили инцидента. Бихтер продължаваше да се държи с Нихал така, сякаш нищо не се е случило. Но в своето огорчение Нихал пак дебнеше най-дребния повод, най-малката възможност за нова схватка. И понеже не й се предоставяше повод, тя току избухваше, процеждаше на Бихтер по някоя хаплива дума, изливаше яда си на другите и чак тогава утихваше. Дребните свади се заредиха почти една след друга. Всяка невинна дума на Бихтер се възприемаше от нея в лошия смисъл, поривисто й възразяваше дори в най-приятелски разговор, заядливо апострофираше по средата всяка нейна реплика към съпруга й…

Нихал се превърна в непоносимо злобно момиче.

Понякога се заяждаше с Бихтер по цели дни. Веднъж се хвана за най-невинен повод, хвърли салфетката върху масата и демонстративно напусна. Заради внезапни неразположения отказваше всяко излизане, което предварително уговаряха заедно.

Натрапваше собствените си позиции и в най-подигравателен смях, да отрече мнението й, да я злепостави. А когато излезеше от поредната схватка, победена от безмълвната усмивка или кротката дума на Бихтер се озлобяваше докрай и ставаше безподобно несправедлива.

Бихтер смяташе това за кризисен период. Умението й да се владее и да проявява сдържаност допускаше като единствена възможност само отбранителната позиция. Възприе повелението на майка, която назидава болната си дъщеря, без да я дразни. Един ден отправи към съпруга си следната молба:

— И най-малката намеса от ваша страна ще коства удължаването на кризата. Обещайте ми, моля, обещайте ми да не се намесвате…

Арбитър в това, което се разиграваше покрай него, Аднан бей оставаше привидно безучастен. Хапеше устни, грабваше вестника, само и само да не се намесва даже и в избухнала пред очите му свада.

Животът на Бихтер стана истински ад. Трябваше да понася скандалите на Нихал, запазвайки невъзмутимо спокойствие. Изпитваше огорчение от принудата да търпи изпитателните погледи на това момиче, което имаше една-единствена цел — да устройва свади заради всяка нейна дума, заради всеки неин жест.

През този кризисен период, от самото му начало още най-много страдаше обаче Нихал. Гневните избухвания бяха плод на необуздано взривилите се пламъци на оня ужасен огън, който обгаряше болезнено чувствителната й душа. По време на криза вършеше необмислени щуротии, губеше контрол над себе си и изпадаше в диво опиянение. А излизаше от схватките сразена като пърхаща до полуда между стените на своята клетка птица — с опънати нерви, с разтреперани безцветни устни, със заседнала в гърлото горчива буца и пак с ония болки, които започваха от тила и плъзваха към слепоочията. Пробуждаше се от пристъпите на глупост всеки път с все по-ясното съзнание какво е извършила. Втурваше се към стаята си, изгаряща от срам и се заключваше, само и само да се скрие от пълните с упрек погледи — така поне предполагаше — заради проявената несправедливост. И там, в самота, с разширени зеници и сгърчени пръсти, тя изпиваше бясното желание да се разкъса, да се самоизяде.

Съвсем ясно разбираше, че е несправедлива, четеше го в очите на другите. Всички бяха свидетели, всички, като се започне от мадмоазел Дьо Куртон, която всеки път й повтаряше: „Но размислете, момичето ми, моля ви!“, и се стигнеше до солидарните хихикания и шушукания на Шайесте и Несрин, щом я видеха. Това, че момичетата вземаха страната на мадмоазел Дьо Куртон, придаваше още по-грозен оттенък на собствената й несправедливост — знаеше го и се ужасяваше да не би да е слязла на тяхното ниво, да не би да е заприличала на тях.

Но защо, защо се получаваше така? Защо, както казваше мадмоазел Дьо Куртон, не й достигаха сили да размисли?

В подобни мигове стигаше до заключението, че са й необходими ония неоспорими доказателства, които ще накарат и нея самата и другите да й простят. Отново се опитваше да приласкае баща си, присламчваше се към Бехлюл, отрупваше Бюлент с подаръци, най-накрая се държеше с Бихтер като най-предана приятелка, все едно нищо се е случвало. В същото време обаче долавяше как всички покрай нея, начело с Бюлент, спотайват в дъното на зениците си укор. Виждаше как върху стиснатите устни на Бихтер трептят неизречени думи. И не съумяваше повече да се владее, убедена, че най-сетне ще спечели всекиго на своя страна и ще й се удаде случай да докаже своята правота. Стремеше да изкупи предишните грешки с някоя нова несправедливост. Но всеки път оставаше излъгана. В нито една от схватките не срещна съучастнически поглед. Искаше всеки да я оправдава, всеки да я съжалява, а самата тя виждаше колко е несправедлива. Да, тя искаше да я съжаляват, имаше нужда от съжаление. Чуваше как собственото й сърце отравя зов към друго сърце да я приласкае, да обсипе косите й със сълзи, да не пожали състраданието си към нея. Ала чие би могло да бъде това сърце-закрилник, тази преляла от доброта душа? Не знаеше. Не знаеше друго — сълзите, горещите сълзи, които щяха да бликнат от дълбокия извор на милосърдието и да обсипят косите й, щяха де промият раните, щяха да измият отровата в нейното горестно сърчице и тя тогава ще бъде спасена от ужасния огън, в който горят тялото и душата й, тогава ще бъде излекувана.

На кого би могло да принадлежи това сърце? Близките бяха изстинали към нея. Не виждаше нито едно, нито едно състрадателно сърце, способно да пролее спасителните сълзи. Сега тя бе чужда на всекиго, на всекиго…

Щом тази мисъл я връхлетеше — а тя отначало проехтяваше като предсмъртен вик, сетне изригваше със стона на сиротната й безнадеждност, докато най-накрая я проглушаваше като погребален вой — Нихал се виждаше така затънала в самотата, така изоставена, че начаса закопняваше да умре.

И настръхваше от ужас, когато мрачната зима отвън плиснеше по прозореца мъртвешката тъма. Да умре. Кой знае колко хубаво нещо е смъртта! Но и колко ужасно… Тъкмо в ужаса намираше някаква красота. Черна яма…

Тя лежи в бял, снежнобял саван, с мъртвешко лице, увенчано от златисти коси; а от висините, от черното небе, върху черната пръст ръми дъждец тихо, кротко, като че ли гали гроба на момичето: ето ги изпепелените сълзи!… Щом на този свят не може да се намери нито едно дръзко сърце, което да поръси златистите й коси с тях, тя ще ги открие в гроба. Като оплакваща дъщеря си майка, небето щеше горестно да рони своите сълзи — тихо, кротко, — докато тя ги попива от гроба с цялата си душа. Блажена усмивка щеше да възвърне свежестта на безцветните й устни. А кой знае дали след това собствената й мъртва майчица нямаше да повлече белите си савани из мрачните пътеки на задгробния свят, из тъмните подземни лабиринти, да прокопае с нокти и зъби път към нея, само и само да не остави дъщеря си сама в нощта, да потърси с устни ухото й и тихо-тихо, толкова тихо, че да не чуят живите, да й промълви: „Моя Нихал! Моя мъничка Нихал! Ето, само аз, единствено аз мога да те оправдая!“ Да, само тя единствена щеше да оправдае мъничката Нихал…

Когато сред самотата в стаята си Нихал разсъждаваше така за смъртта, тя си представяше пресния гроб на едно момиче — подпряло брадичка с ръка, със склопени очи, то сякаш оплакваше собствената си смърт.

Да можеше да се раздвои ето така! Едната Нихал да целува в гроба майка си, а другата да бъде като надгробна статуя, само че жива статуя на безутешната скръб, подпряла брадичка с ръка, разпуснала златисти коси, неподвижна, жива, но все едно, че не е…

В нестихващата си меланхолия Нихал изпитваше нужда някой друг да поплаче ведно с нея — тогава прибягваше до утешителните сълзи на музиката. В мигове на горест пръстите й изтръгваха от пианото стенещи акорди. Или нежна мелодия на Шопен, или песен на Шуман, или пък трогателен романс на Менделсон; душата на инструмента се сливаше с нейната изстрадала душа и двете заедно затрептяваха в чезнеща прегръдка.

Сетне взаимно се прекършваха, сломяваха, извисяваха със сподавен прощален акорд и рухваха изведнъж — пърхащи, наранени, премазани, съсипани.

Трогателните химни на музиката — строен изказ на всички ония неизразими горести в жалкия човешки живот — разтърсваха до дъно Нихал със своите стенания, попиваха отровата на мъката й, ридаеха все по-болезнено, докато придобиеха друго звучене, докато в тях надделееше томителната горест — подобие на състрадателните сълзи, които нощем тъжно усмихнатото небе ранеше върху гробовете на мъртъвците.

Нихал изпадаше в унес. Понесена от талазите на някакъв безпаметен, безжизнен, умопомрачителен мъртвешки сън, тя сякаш започваше да плува тихо, спокойно, със стиснати устни, с пресъхнали очи, без проблясък на мисъл, с поглед, вторачен в ония черни знамения, които надзъртаха иззад пропития с пробудените от техния безсловесен език и разнасящи се навред вопли облак.

Имаше една прелюдия на Шопен, щом я засвиреше, и то по памет, със затворени очи, тутакси си представяше една бяла нощ, една последна в живота й нощ, изпълнена с погребални видения. Сама не знаеше що за заряд носеше в себе си тази прелюдия, но когато и да я засвиреше, винаги си представяше все тази бяла нощ, която намята всемира с мъртвешки саван, бялата нощ, родена от мрак и сияние, от облаци и слънчеви отблясъци, но нощ мъртвешка над един мъртвешки свят.

Белота, белота, белота!… В тази нощ се извисяваха величествени дървеса, размахали високите си върхари и протегнатите си бели ръце; от скупчени бели облаци валеше безспир и между високите планини набъбваше море от разбушувани вълни, развяващи бялата пяна на белите си коси. Във висините — скупчени сенки, които връхлитат върху застинали в миг на затишие снежни виелици, облаци, които обгръщат с мъртвешко дихание целия този бял свят и навред — дълбоко безмълвие; ни най-лек повей от облаците, ни най-лек плисък на вълни; нищо няма, нищо; само някакво надгробно слово над мъртвешката нощ, долитащо кой знае от какви далнини, може би чак отвъд реалния свят, слово, което оплаква живота на всемира; и след всичко — един последен стон, който се излива като светена вода върху злочестото човешко множество, обгърнато в мъртвешки саван…

Виждаше себе си като единствен свидетел на тази последна мирова нощ, застанал на ръба на скования под снеговете пейзаж; един-единствен човек, съвършено сам сред погубения свят!… Нима и в действителност не е така? Съвсем сама… Разтреперана от аналогията между кошмара и реалността, тя правеше опит да се изскубне от утехата на музиката, защото колкото й помагаше, толкова и я погубваше.

За да вдъхне живот на разстроените си агонизиращи нерви, чувстваше необходимост от някакъв стрес, от някакво ужилване. Тогава стенещото допреди малко пиано се развилняваше, направо побесняваше. Вихрушките на бързите етюди избухваха, преди още звучащите доскоро горестни стенания да са изпуснали последния си дъх, сетните отломки на скръбните мелодии се задушаваха в акорди на някаква ужасна какофония.

Нихал търсеше самозабрава, насилваше се да не мисли. Накрая изтощена, запъхтяна, пребледняла, тя се отказваше от борбата и извръщаше глава, за да срещне тревожните очи на своята стара гувернантка, която идваше безшумно като сянка, сядаше малко встрани и оставаше до края на почти всички подобни музикални стихии.

Отдалеч впиваше в Нихал дълбоко състрадателния си поглед, с който сякаш й казваше: „Горкото дете, то се убива!“ Да, така беше, редуващите се една след друга като обгарящи пристъпи на жестока болест музикални стихии изтощаваха докрай това крехко дете. Наред с утехата в музиката присъстваше и коварството на омайно отровно биле.

В такива моменти мадмоазел Дьо Куртон се опитваше да разсее Нихал, предлагаше й да прочете нещо, което би могло да я разведри. Но Нихал упорито отказваше. Искаше от гувернантката само такива книги, в които се разказваше за смъртта. Пред старата мома тя си призна най-откровено:

— Смърт! Смърт! Това е единственото ми желание!