Халид Зия Ушаклъгил
Забраненият плод (6)

6

Бехлюл протегна крака, с изкривена усмивка отметна назад глава и подхвана тирадата си:

— Оох!… Нали ти е известно, драги мой, че се усмихвам, само и само да не зароня сълзи. Приплаква ми се от подобни детинщини. „Жените копнеят за романтична любов и в любовта си са щастливи с романтиката“. Ето ти една красива фраза! Слагаш подпис под нея и я изпращаш в литературно списание. Прочитат я хиляди като теб и възкликват: „Ах! Каква прелест…“ Прелест? Може би, но не е така. Че жените копнеят за романтична любов, копнеят. Да, във фантазията им, във всеки случай на повечето от тях, витаят любовни блянове, обвити в небесносин лазур и златни рози. Подобно видение обаче съществува единствено там, в обърканите им малки мозъчета.

Ала знаете ли как ще реагират жените, ако наистина заговорите за романтика? Ще се подхилват и мислено понякога и съвсем открито ще пи нарекат: „Глупак“. Романтика ли?… Ех, приятелче, това, за което говориш наистина е прелест, ала за петнадесетгодишните. На тази възраст ти си въобразяваш, че бродиш из непристъпни лесове с едва прокрадващи се между дървета слънчеви лъчи или че си в лодка с отпуснати весла, а нощта е лунна и ти се рееш в мечтание между напевен ромон на морето и безкрая на небесните светила.

Аз не си спомням подобен период, навярно съм го живял на бърза ръка. Така или иначе, любовта, истинската любов, реалната любов, няма нищо общо с това.

Романтиката може известно време да примамва жените и те да се позалъжат един-два, най-много три пъти с подобни бленувания, но четвърти път — никога. Впримчените в мрежите на романтиката жени се разочароват в края на краищата — защото няма как да я отрият — и след като скътат дълбоко в душата си — не само болката, ами и надеждата да я открият някой ден, намират в любовта онова, което фактически представлява: една реалност…

Реалност, разбира се — в цялата й голота и натурализъм, отърсена от романтика, блянове, цветя… Че ние мъжете, не сме ли същите? Има в живота ни един такъв период, когато фантазията изпитва нуждата от полет на мисълта — над земната шир, — та там, в небесния безкрай, да дири илюзиите на нашия копнеж: и тя се извисява, извисява, иска да прекоси измамната синева, за да открие в още по-недостижими висини по-различната, другата любов, ала колкото повече се извисява, толкова по-ясно прозира, че трябва да се прекоси още и още синева, че измамните простори нямат предел…

И докога продължава това витаене из небесата? Зависи от нагласата ти. Възможно е да продължи толкова много, че да няма как да се върнеш на земята. Ти например си от ония, дето няма да се върнат. А аз? Аз дори не изпитах и желание да летя. Ония, дето летяха, летяха, а сетне паднаха обратно на земята и най-сетне потърсиха тук храна за своя дух ми дадоха такъв пример, че сметнах за по-разумно да започна направо от там, където бяха стигнали те. Моля ти се, не ме разубеждавай, ясна ми е вашата фантазьорска философия.

Та аз знам и какво ще ми забръщолевиш: за зората на небесните брожения, за разните му там млечни пътища, дъги, пъстроцветни слънца, порой от ослепителен блясък, за това как цялата тая прелест омайва човека. Романтика!… А истинската романтика е в жените, в букетите цветя, които ви се усмихват от изящните вази и ви упойват с уханието на спомена. Ето я моята философия за любовта: да колекционираш възможно повече такива букети…

Любовните емоции са нещо като изложба с разнородни посетители: едни идват заради едничкото удоволствие само да съзерцават. И с надеждата да си присвоят нещичко преди другите. Докато в края на краищата не остане нищо. А да се върнат назад, е невъзможно. Върху надгробната плоча на такива хора би могло да се напише: „Не успяха да си поживеят“. Това са недодяланите, срамежливите, страхливите.

Малко над тях са посредствените — те пък си въобразяват, че щом закичат на ревера си някоя неразцъфнала още пъпка, значи са получили докрай своя дял от градината на любовта.

Сетне идват на ред мързеливите и отегчените — на тях им е достатъчно само да се доберат до градината на любовта; с празни ръце или пък със стиска сено кликват: „О! Каква прелест!“, тутакси се просват под приспивната сянка на някое дърво и потъват в дрямка.

И най-сетне — властелините, непобедимите — разните му александровци и дариевци, чингизовци и тимуровци на тази градина, ние, самият аз… Да, да, аз който грабя нейните цветя с пълни шепи и изпитвам все по-ненаситното желание да ги късам… Виж колко красиви букети притежавам, това са все изтръгнати под грубата ненаситност на ръката ми цветя, ту прегризани със зъби, ту пък събирани неимоверно трудно из храсталаците, станали достъпни едва след като съм оставил по тръните жертвени капки от кръвта на моите мечти, късани храбро от тук от там… Бликнали в смях рози, нарциси с влюбени погледи, карамфили с обгарящо страстно дихание, предизвикателни диви рози, шибои, лалета, зюмбюли, всякакви цветя, превърнати в символи на романтиката… Тук-там със срамежлива усмивка надничат ситни момини сълзи и жасмини, дори и отминавани като безлични и бездушни стръкчета тревички… Така се натрупват тия букети, така се натрупват, че в края на краищата в стаята ми не ще остане празно местенце. От тях ще разцъфти една градина на спомените, която вечно ще ми напомня градината на любовта. Тогава, едва тогава, в центъра на стаята аз ще посадя един крин и със своята ослепителна белота и непорочна чистота той ще заличи всички спомени, този съвършено чист, недокоснат крин. Другите букети ще залинеят, а в това време той ще разлива живителния повей на своята свежест, ще се извисява над тях, ще дарява жизнерадостно моите клети увехнали спомени поне с мъничко радост… И така, аз ще заживея сред упойващия аромат на този крин пред очите ми, ще се унеса и ще потъна в изпълнен с цветя сън. Ясно ли ти е, драги? Ще заспя чак тогава…

Ненадейно Бехлюл сграбчи бастуна си.

— Видя ли сега? Не биваше да подхващаш тази тема. Забравих какво имам да върша. За утре чичо ми предвиди излет. Натовариха ме с куп поръчки. Не ги ли изпълня, всичко пропада.