Халид Зия Ушаклъгил
Забраненият плод (11)

11

Всичко беше като насън. Не му се вярваше, че е сам. Та нали допреди минута-две тук присъстваше една жена и тази жена беше Бихтер. Сновеше в мрака, опипваше килима с крака да не се спъне в нещо, търсеше сякаш някакво доказателство за доскорошното присъствие на Бихтер, някаква следа от този сън. Не можеше да си събере мислите. И изведнъж се сети какво му пречи: да, пречеше му мракът, той му замъгляваше разума. Имаше нужда от светлина… Когато пръстите му зашариха по етажерката за кибрит, напипа нещо. Отначало не го позна. После възкликна: „Ах, бонбоните!“ Усмихна се. Ето го оставеното от съня с Бихтер доказателство.

Отвори кутията, бръкна в нея и си взе един фондан.

Още щом бонбонът докосна езика му, усети проникващ в душата му аромат на пресния спомен. Ароматът на теменужка: ароматът на Бихтер, дъхът на Бихтер, душата на Бихтер. Разчувстван, си представи, че тя е още тук, в неговите обятия. Сега този аромат го зашемети, разтапящият се в устата му бонбон разля по цялото му същество сладостната премала на омайващия теменужен дъх.

Нима наистина Бихтер му се отдаде? Това надхвърляше всички мечти, не бе дръзнал да си го помисли дори. Всичко стана така неочаквано, че Бехлюл не успя да се осъзнае. Нищичко не усети — нито трепет, нито плам, нито пък безумна страст. Почти мълниеносно пълната безнадеждност се бе превърнала в осъществена мечта. И сега се чудеше защо бе останал така апатичен, така безучастен към това вълшебство.

Отново потърси кибрита. Надяваше се, като зърне всички ония вечно съпътстващи мислите му джунджурийки, неговите приспани, притъпени чувства да се разпалят.

Драсна клечката на път към писалището. Запали скритата под миниатюрния испански фенер свещ. Посегна към кутията за пури и си взе една хаванска.

По лицето му затрептя усмивка: сега, сред дима и пурата, той можеше най-обстойно да премисли всичко.

Тази вечер неговият интимен свят навлезе в изключителен период. Почувства се възвисен, изплувал над баналните, над долнопробните любовни авантюри. Край на дребнавите похождения, от сега нататък започваше една дълготрайна любов, изпълнена със страсти, копнежи, жарави и мигновения на щастие. Предишните спомени сега му изглеждаха низки, презрени. Те нямаха стойността дори на детински драскулки, от които би могъл да се засрамиш така, че да ги накъсаш на парченца и изгориш. Той щеше да сътвори ненадминатата летопис на своята любов, та ако ще да е и последната в живота му.

Стаята пазеше следите на почти всички отминали приключения. Очите му заопипваха трепкащите от светената на свещта стени, историите оживяваха една по една във всеки съответен предмет. С безпощадна ирония той започна да ги ломи — тези свидни спомени от любовните му похождения, — ломи ги една по една, докато ги превърна в жалки отломки на счупена кукла, която не става вече за нищо друго, освен за изхвърляне. Така де, каква стойност би могло да има всичко това след Бихтер? Единствено на счупени детски играчки. Чудеше се как е могъл някога да държи толкова много на тях.

Ето там се мержелееше ескиз на женска глава — това бе една от най-големите му любови. Цяло лято се беше навъртал край пристана на Емиргян, само и само да я зърне. Платонична любов… В края на краищата получи от нея четири пъстри карамфила, вързани с розова панделка. Горките цветя, горката атлазена панделка!

Какво ли са искали да подскажат на Бехлюл различните по цвят карамфили? От цялата авантюра остана само това нахвърлено с молив смътно видение, обрамчено с избелялата вече розова панделка и отдавна изсъхналите цветя.

Малко встрани, под вграденото шкафче, се полюшваше дневникът на неговите балове, една твърде богата колекция от спомени. Един от тях си го спомняше най-ясно. Добре известна госпожица, немска еврейка, която участваше в постановка на „Италианска опера“, повярва на мълвата, че се очаква Бехлюл да бъде изпратен като консул в някое от изисканите представителства, и направо полудя да става съпруга на турски сановник. При всяка среща му говореше за женитба, още от първата вечер. Историята приключи с това, че майката не даде дъщеря си за съпруга на Бехлюл, но го възмезди със самата себе си.

После очите му се приковаха върху прелестното було от червен атлаз, метнато върху главата на миниатюрната статуетка на бог Вишну, която се мъдреше над шкафчето. „Ах! Шарлота… — въздъхна той. — Лудетино… Как ме измъчи онази нощ. Така и не те познах, докато не си отметна булото на излизане от «Гамбринус». Кой би могъл да предположи, че строгата гувернантка с вид на английска мисионерка ще се появи на карнавалната нощ в «Одеон»?“

Премести поглед върху снопчето изсъхнала папрат в японската ваза и се усмихна. То беше набрано на един излет сред горските дъбрави на Алемдага. „Горката Анибал. Как настояваше да се разхождаме непременно в гора. В роман ли го бе прочела, в стихове ли, не знам… Всички рискове беше предвидила. Подобна смелост означаваше за нея най-вярното доказателство за любов, по-силно и от клетва. Ето една слабост на всички жени — да ти доказват своята преданост…“

Така един по един обезличи всичките си любовни спомени. ЕЙ сега ще ги изтръгне без жал, без колебание, ще изгори купищата снимки и струпаните из чекмеджета на писалището писма, отсега нататък за него щеше да съществува единствено тя, Бихтер.

Пак се сети за Пейкер. „Глупачка!“ — процеди през зъби той. Защо ли му отказа? Година и половина се сблъскваше с упоритото й твърдоглавие. За подобно поведение съществуваше едно-единствено философско обяснение: глупост! Как хубавичко щеше да й отмъсти чрез Бихтер. Дощя му се да отиде при нея и да й кресне в ухото:

— И през ум не може да ви мине… Нищичко не знаете за Бихтер. Тази прелестна жена снощи бе в моите обятия. А вие, вие не благоволихте да ми подадете и пръстчето си дори…

Не го задоволяваше да обяви успеха си само пред Пейкер. Жадуваше да разгласи по целия свят, че днес той притежава най-красивата, най-знатната жена в Истанбул. Но не му оставаше нищо друго, освен да въздъхне: „Жалко! Ще си го знам единствено аз…“

Имаше навика всичко да си казва… Към любовните авантюри го подтикваше стремежът да се похвали пред другите. Всеки неоповестен успех беше половинчат. Обикновено описваше всяка своя връзка доста поукрасена до последна подробност, премълчавайки обаче името. Но когато можеше да се изфука с някоя от тях, той си позволяваше и лукса да го спомене. Това му доставяше най-висше удоволствие.

Вдиша дълбоко дима от пурата. Ароматът на теменужки все още галеше душата му, все още му напомняше виденията от съня, когато облада своята любима.

Внезапен силен копнеж обхвана сърцето му като с менгеме. Той желаеше Бихтер. Желаеше я отново, точно в този миг, жадуваше с устни да пие от косите й теменужено ухание, да чезне в нейните обятия. Копнеж до болка. Никога не го бе привличала така. А допреди малко, когато тя още беше тук, сетивата му я възприемаха не по-различно от всяка друга жена. Сега обаче, в този миг, го завихри такава хала, че бе способен на всякакви щуротии.

Тази страст нямаше нищо общо с предишните. Винаги е бил победител в любовта, но сега би могъл да бъде победеният. Тази любов бе по-различна от предишните, не той я бе потърсил. Той нямаше предимството сега.

Обмисляше всички евентуални опасни последици от тяхната връзка. Пурата го дразнеше да я държи така и тъкмо се заоглежда къде да хвърли, отвън долетя гласът на Бешир:

— Млади господине, чакат ви за вечеря!

Отказа без ни най-малко колебание. Нямаше да отиде на вечеря, не можеше да отиде. „Но защо? — моментално се запита. — Гладен съм, а не искам да отида, защо?“

Чисто и просто не желаеше да се срещне с един човек. Разбра защо машиналният отказ се изплъзна неволно от устата му — той се криеше от Аднан бей.

Веднага съжали. Да се унижава по тази причина — това бе поражение. Детинщина, глупава проява на слабост. Всъщност обичаше чичо си. И трябваше, разбира се да търси любовта на всяко друго място, само не в неговата спалня. Признаваше си го. След което измисляше един куп оправдания, правеше опити да се отърси от угризението, че изневярата ще тежи предимно на собствената му съвест.

Този брак беше най-безразсъдната лудост на света. Естествено бе, че такава жена не можеше да остане вярна на съпруга си. Е, в какво тогава се състои неговата вина? Бедата беше там, че е омъжена. Плюс това той самият не бе дал ни най-малък повод за нейната изневяра, с нищичко не я беше предизвикал.

Размишляваше, клекнал пред печката, където щеше да хвърли пурата. Усети се в каква поза се занимава с подобни мисли и го досмеша. Така реагираше обикновено тогава, когато се заплетеше в противоречащи на философските му възгледи проблеми. „Хубава работа! — рече си той. — Сега пък и угризения на съвестта! Само това ми липсваше. Ей, Бехлюл, ей приятелче, ама ти пак се разфилософства, а? Нали Аднан бей все пак е прещастлив съпруг, сигурно той няма да разбере, че са посегнали на благоденствието му, значи нищо не се е случило.“

Успя най-сетне да обезоръжи изблиците на гузната си съвест с този простичък постулат и а-ха да литне. Тъкмо с всичките си рискове и премеждия тази любов ще бъде него още по-приемлива, още по-пламенна. В собствените си очи изглеждаше като герой от роман. Отрече се от всички предишни увлечения, закле се, че в нито едно от тях не бе опитал разтърсващите до дън душа трепети и безумия, в нито една от тях не бе видял сълзите и горестите, които носи единствено голямата любов. С всичко това щеше да го дари Бихтер. Той ще обича само нея, само тя ще бъде неповторимата любов в целия му живот. Другите — те ще си останат просто залъгалки.

Сновеше напред-назад из стаята. Тихо си подсвиркваше някаква измислена мелодийка. Спря се до прозореца. Навън тихо се сипеше сняг и от него нощната тъма просветляваше в белезникав сумрак. Нищо не се виждаше; ни светлинка, ни късче море… В бездната на мрака се щураха хаотично единствено белите снежинки.

Остана си при прозореца. Скованият му от чернилката мозък се занимаваше само с пламенната любов, изгряла тази нощ. Да любиш пред очите на всички и никой да не заподозре дори… Ох! Именно тайнството щеше да го дари с мигновения на небивало щастие. Пред останалите той щеше да бъде най-чуждия човек на Бихтер, но с очите си тя ще му говори: „Аз съм твоя, само твоя!“ Но тази седмица няма да си разменят думица, ще страдат от разлъка под един и същи покрив. А после в десетината откраднати от дебнещи погледи минути ще постигнат възмездието за своите копнежи.

Всяко премеждие ще възражда любовта им, ще я обезсмъртява. Докато я превърне във вечна.