Халид Зия Ушаклъгил
Забраненият плод (16)

16

Веднага щом нанесе жестокия удар на Нихал, Аднан бей усети как дълбоко в сърцето му започна да кърви един отдавна забравен, закърнял, спотаен трепет — бащиното чувство.

Откакто се ожени, той не пропускаше нито един симптом на нейните мъчителни, съсипващи психически кризи. Смяташе ги за неизбежни, беше се подготвил за тях още преди сватбата. След това обаче свали от себе си отговорността за страданията на Нихал, свикна да ги възприема като пристъпи на една безопасна болест, болест без последствия, която в края на краищата самото време щеше да излекува. Стигна дори дотам, че на всяко нещо, което би могло да задълбочи, да поднови мъчителните й преживявания, на всички удари, които се стоварваха досега върху нея, започна да гледа като на лечебно средство, наистина малко тежичко, но водещо към изцеление.

Реши, че за да се сближат Бихтер и Нихал, той трябва преди всичко да се държи настрана от дъщеря си и се отдръпна от нея. Сетне реши да отстрани и всеки, който би могъл да се възползва от слабостта й, за да попречи у дома да се възцари мир. Изгони Шакире ханъм, мъжа й и дъщеря им. Така стигна до решението, че на всяка цена трябва да се отърве и от старата госпожица, понеже тя се очерта като враг на Бихтер и се превърна в опасна гостенка, която плете задкулисни интриги срещу семейното благополучие. Налагаше се да предприеме строги мерки.

Сам не можеше да си обясни защо промени отношението си към мадмоазел Дьо Куртон — та нали навремето я считаше за втората майка на децата. В съзнанието му постепенно започнаха да се наслояват ту някои невинни реплики на Бихтер, ту погледът й, отправен към него с многозначителна усмивка след всяко избухване на Нихал, през време на което направо дебнеше гувернантката. И както капката мазнина попива в коприната и се разлива все по-нашироко, така и всички нейни внушения мълчаливо се просмукваха в него дотогава, докато го обсебиха изцяло.

Но когато тази заран най-сетне нанесе своя решителен удар, сърцето му се сви от ужасен, потискащ страх — страха на опасението дали нанасяните досега удари са били целебни за Нихал, дали през пялото време не е грешил, не, по-точно дали не е бил подвеждан — и този страх улучи с нажеженото си острие точно онова мъртвешки смълчано бащино чувство, за да го разпали до разкървавяване…

Дали не погубваше дъщеря си?

Още там, в градината, когато Нихал избяга от него, той се препъна в този въпрос и се стъписа пред отвратителния образ на едно ужасно обвинение. Опита се да го изхвърли от мисълта си. Ако в желанието да намери най-сносния отговор се задълбаеше в подробностите и ги разчоплеше докрай, току-виж, че стигнело някаква тежка отговорност, до някакво болезнено угризение — затова, за да се предпази от подобни неща, той реши да не разсъждава повече по този въпрос.

Прибра се в стаята да се поразсее с нещо. От няколко дни ваеше образа на Бихтер върху парче красиво орехово дърво.

Още щом го взе в ръце, по силата на може би някакъв вътрешен подтик неволно потърси с очи един друг образ, отдавна забравен и захвърлен, сред дървените парчетии — недовършения образ на Нихал. А после, пак с Бихтер в ръце, не се сдържа да не отправи, продиктуван не толкова от желание, колкото от неведомата повеля на сърцето, нерешителен, премрежен взор, нито открито прям, нито пък изпод вежди, към сумрачния ъгъл на стаята, към един портрет, забутан сред купчината поизвехтели от времето джунджурии — портрета на първата си жена. Стори му се, че този портрет изведнъж се одухотворява, очите, които от толкова време не беше зървал, оживяха, обратът затрептя в сумрачния ъгъл, вгледа се в него, заплува насам; впи пламнал от гняв и омраза поглед в него и с пареща майчина болка изкрещя:

— Ти погубваш дъщеря ми!…

Сегашният му двегодишен брак възправи пред него, величавата отговорност за живота, пред очите му като припламващи светкавици проблясваха отделни епизоди, в които непрекъснато виждаше Бихтер и Нихал. Те двете бяха тясно преплетени в мисълта му. Замисли се, отпуснат на стола, все още с онова парче дърво в ръка, пронизан от болката на зейналата в сърцето му рана. Зейнала за някакви си десетина минути. В един миг взе страната на Нихал. Доплака му се и реши да даде воля на сълзите си. Но се уплаши от пагубните последици на състраданието, а най-вече от грешката, която бе принуден най-сетне да си признае. С тревожната интуиция на човек, който се опитва да се спаси от ненадейния удар над дебнещата в мрака надвиснала над главата му опасност той се отказа да следва хаоса на обърканите си мисли.

Потушавайки обаче болката си за Нихал, той не успя да спре кървенето на другата си рана. Нямаше начин да заздравее, под дълго посипаната отгоре й пепел тя неусетно се разяждаше все повече и повече, все повече и повече се разжарваше — още по-разкъсваща, още по-дълбока.

Това бе раната, която му причини брачният живот. В началото беше мъничка — като едва забележима точица. Надеждата, че Бихтер ще му донесе щастие, направо го беше омаяла и той изобщо не усещате прободената с тънък иглен връх точица. Но иглата се беше забивала все по-надълбоко и по-надълбоко, докато най-сетне превърна точицата в кървяща рана. Не можеше вече да не я забелязва, не можеше да не усеща болката от нея.

Отровен бе неговият брачен живот. Да се преструва повече на щастлив, значеше да заприлича на ония, които крият коварната си болест под нагиздена външност. По-рано щастието надделяваше над страданието, но сега страданието направо премазваше щастието, задушаваше го.

Напълно се убеди в това, когато започнаха да го връхлитат мигове на мълчалива угнетеност. Този брак беше ужасна грешка. Проумя го най-сетне по ледено безстрастната, безчувствена като мъртвец в обятията му Бихтер; тя не споделяше трепета на прегръдката, избягваше погледа му, очите й търсеха като че ли някакъв друг образ на любовта, не го даряваше с женска ласка дори когато му се отдаваше. На него се отдаваше, а сякаш принадлежеше на някого другиго. Устните й оставаха сковани от лед и засипваха със снежна вихрушка лумналия огън на любовта и под най-пламенните му, най-ненаситни целувки. Прегръщаше го така вяло, сякаш го отблъскваше. Поднасяше му лишените си от плам устни така безжизнено, че техният допир приличаше на нереалната целувка насън. Бихтер му се отдаваше, без да му принадлежи.

И той заживя с чувството, че стените на тяхната спалня се вледеняват от този кой знае откъде повял пронизващ вятър, че душата му се сковава от студ, и започна да гледа жена си с укор. Болката от потъпканото мъжко достойнство така ясно преливаше в очите му, че Бихтер се чувстваше задължена да го утеши, да изкупи вината си, задето не може да го направи по-щастлив. Отпускаше глава на рамото му, докосваше с устни онова местенце под брадата, което някога принадлежеше на Нихал и го обсипваше с целувки.

Но от тези целувки го облъхваше лицемерие и хлад, идеше му да я сграбчи за плещите и да я раздруса, да прекърши китките й, да разкъса в изблик на дива ревност тази жена, която не можеше да му принадлежа докрай. Ревнуваше я. Но не от друг, а от самия себе си; ревнуваше я заради възрастта си; ревнуваше я заради нейната красота и младост, направо се изяждаше отвътре, че не може да я покори изцяло.

Понякога правеше опит да изрази някакъв протест. Изпитваше нужда да я унизи с обидна дума, поне така са отмъсти. Безброй пъти я беше разплаквал. А щом го направеше, започваше да се упреква в егоизъм, стремеше се не само да забрави, ами и да изкупи всички прояви на ревност, внушавайки си, че това са дребнавости, от които би трябвало да се засрами.

Когато Бихтер прекъсваше ласките му и се опитваше да го отпрати, Аднан бей се утешаваше с оправданието, че е уморена, че е неразположена. Но в същото време, още щом чуеше ключът на стаята й да се превърта в бравата с дразнещо скрибуцане, сърцето му отново започваше да кърви.

„Не ме обича!“ — решаваше той. Колко пъти в момент на изстъпление му идеше да й изкрещи тези напиращи на устата му думи: „Ти не ме обичаш!“ Но страхът да не би в отговора й да прочете ясното потвърждение на истината направо го ужасяваше и затова предпочиташе да мълчи.

Мъчеха го подозрения, сънят бягаше от него. Допускаше, че преди женитбата им Бихтер е обичала някого и изгаряше от ревност към въображаемите мигове на тази въображаема любов. Може обичта още да не е стихнала в нейното сърце. Може да живее още със спомените си и тъкмо това да й пречи да му принадлежи. Колко пъти я беше подлагал на деликатни разпити, само и само да изкопчи някакво доказателство, да попадне на подозрителна следа от предишния живот на младата си съпруга.

И ето че един ден в сърцето му се промъкна невероятно подозрение: Бехлюл!…

Без никакъв повод. Чисто и просто една вечер ги видя седнали един до друг да разглеждат някакво илюстровано списание и прозря, че този млад мъж би могъл да се превърне в заплаха. Но Бехлюл се държеше така сдържано към Бихтер, а и тя винаги говореше за него с такава досада, че Аднан бей бе принуден да си признае: страхът да не би между двамата да се породи нещо бе невероятна, отвратителна пошлост, до която го доведе единствено безумната му ревност. Обеща си никога повече да не се поддава на подобни подозрения. Но въпреки това, независимо от всичко някакво вътрешно чувство го подтикваше да следи Бехлюл и Бихтер. В такива мигове се обвиняваше и се опитваше да отклони мисълта си.

Веднъж, пак в подобна ситуация, той си каза: „Не може да бъде!“, и обзет от стремежа да изкупи вината си пред тях сам предложи на своя племенник:

— Бехлюл, накарай леля си да ни посвири малко на уд…

Бехлюл се възползва от категоричното решение да уволнят мадмоазел Дьо Куртон като удобен начин с един замах да заличи докрай всички неволни подозрения от съзнанието на Аднан бей. Издебнал един миг, когато остана насаме с чичо си, той се наведе към него и абсолютно сериозно му пошушна:

— Виждате, нали, един по едни си отиват. Предполагам, че у Бихтер ханъм ще се породи желание след мадмоазел Дьо Куртон да изгони и мен. Не се смейте, моля ви, имам твърде солидни основания да си го мисля. Не се подвеждайте само по външните белези, тя никак не ме обича, твърдо съм убеден в това. Искам да ви помоля обаче още щом забележите у нея подобно намерение, дайте ми само знак с очи, това ми стига. Да ви призная ли всъщност истината? Омръзна ми вече да живея в имението. Една луксозна, прелестна стая в „Пера Палас“^[1], пък по-нататък ще видим…

Не успя да довърши, понеже долетя гласът на Бихтер.

Подозренията на Аднан бей се ограничаваха единствено във възможността между Бехлюл и Бихтер да възникне само по-сърдечна симпатия. Мислейки за миналото на своята съпруга, той не си позволяваше да си въобразява, че евентуалните някогашни отношения му давят правото да я ревнува най-безцеремонно. Но към Бехлюл изпитваше дълбока ненавист. Заради това, че самият той не е така весел, не е така млад, а най-вече, че не е така красив. Зърнеше ли го близо до Бихтер, същата тази ненавист го теглеше да отиде при тях. Тялото на младия мъж бе за него онова веществено доказателство, което по най-безспорен начин натрапваше постоянно на Бихтер мисълта за възрастта на собствения й съпруг.

Аднан бей изпита това чувство към Бехлюл в деня, когато племенникът му изрази желание да бъде назначен в едно от консулствата. Дотогава бе отхвърлял подобни негови приумици, но този път веднага одобри намерението му. И едва открил обрата в себе си не закъсня да потърси и истинската причина. Да, принуден бе да си го признае — в неговия интимен свят този младеж бе излишен.

Така и не сподели с Бихтер думите на Бехлюл по повод напускането на мадмоазел Дьо Куртон. Припомни си ги днес, след като се върна от градината, както си седеше потънал в размисъл… Малко след като Бехлюл пое към града, той отиде в стаята на Бихтер и попита:

— Бехлюл излезе, нали?

— Да, вероятно няма да се върне и през нощта… — отвърна тя, без да го погледне.

— Прекара толкова примерна зима, че можем да му простим една нощ — засмя се Аднан бей.

Бихтер седеше на канапето с ръкоделие в ръце. Остана си с наведени очи.

— Знаеш ли какво ми беше казал неотдавна Бехлюл? — продължи все така усмихнат Аднан бей. — Опасявал се, че след мадмоазел Дьо Куртон идвал и неговият ред.

Този път тя го погледна в очакване да й обясни смисъла на думите си.

— Защо се правиш, че не разбираш, Бихтер… Всеки е наясно, че който напуска, напуска заради теб. Бехлюл също очаква да бъде изгонен от този дом.

Премести се съвсем близо до нея. Сведе лице към нейното и със същата усмивка допълни:

— Имал намерение да се пренесе в Бейоглу. И отсега се опитва да измисли някакъв повод. Щом си го е наумил веднъж, аз не бих могъл да го спра.

Бихтер мълчеше. Лицето й пламна. Изплаши се да не се издаде. Смътно подозрение сграбчи душата й.

Тия думи, казани с усмивка, можеха да бъдат и изкусен разпит, стаил страхотна буря.

— Разбира се! — промълви сподавено тя.

Начаса съжали и затова веднага поясни:

— Искам да кажа, че всъщност това не ме засяга. Но ако Бехлюл бей ни напусне, много ви моля, само не намесвайте и мен. Омръзна ми вече все аз да съм виновната за всеки, който решава да се махне.

Изговори го с гняв. Аднан бей се засмя още по-ведро, склони се още по-близо до нея.

— Ама не, признай си, Бихтер, все ми се струва, че ако Бехлюл се махне, ти ще се зарадваш.

— Може! — кимна Бихтер.

Слепоочията й пулсираха до пръсване. В този момент я измъчваше една-единствена мисъл. Бехлюл значи е решил да се маха. И да прекарва кой знае къде и с кого всеки ден, всяка нощ, а не само тази. Ами тя, която му отдаде цялата си душа, какво ще стане с нея?

Закипя от внезапна омраза към Бехлюл, обзе я желание такси да признае на съпруга си цялата гнусна изневяра, точно така, за да му отмъсти. Животът й рухна пред собствените й очи. В същия миг й хрумна спасителната мисъл: „Може би всичко това е лъжа. Може би още тази нощ той ще си дойде, може и преди това, преди да се стъмни, ей сега, след час-два…“

Закопня да остане сама. Изплаши се да не би да загуби самообладание и да се издаде, ако съпругът й се задържи още малко. Спаси я Шайесте, която отвори вратата и ги повика на обяд.

 

 

Съшия ден следобед мадмоазел Дьо Куртон се върна и надвечер двете с Нихал излязоха да се поразходят, а малко след тях излезе и Аднан бей. Бихтер остана сама, целия ден прекара в размисъл. Имаше чувството, че някаква вълна я подмята на гребена си. Веднага отиде в стаята на Бехлюл и остана замислена край отворения прозорец часове наред, вдишвайки пролетния полъх на хубавия студен зимен ден.

Последните слънчеви отблясъци обсипваха върхарите на Канлъджа с томителни целувки. От Бейкоз бавно настъпваше белезникав облак, който в отсамния си край проблясваше като заледено стъкло, а под себе си влачеше по земята широка ивица от все по-сгъстяващи се сенки.

По тихите води на Босфора се плъзгаха възползвалите се от приятния зимен ден лодки и гемии. Някакъв параход на Компанията^[2] стелеше черен дим, като от време на време забулваше отсрещните вили, в същото време огромен английски шлеп с четирима-петима тичащи по палубата моряци най-невъзмутимо, сякаш бе единствен, напредваше спокойно към Черно море.

Бихтер ги беше виждала всеки ден и те не й правеха впечатление, но днес се взираше в тях до самозабрава. Всичко се свеждаше до една-единствена мисъл: трябва да дочака Бехлюл… Не се ли върнеше тази нощ, това щеше да е краят. Тогава тя щеше да бъде най-окаяната несретница.

Как ще прекара нощта, ако не се върне? Боже господи, значи от такъв дребен факт зависеше нейното щастие? „Не, това е невъзможно!“ възкликваше тя; измислили са го, за да я заблудят. Каква глупачка е, как не се сети!

Съпостави думите на Бехлюл с онова, кое го чу от мъжа си и установи, че има връзка. Отчая се съвсем, започна да повтаря машинално: „Не, той няма да си дойде. Свърши се вече, край, край на всичко!“

Загледа се във водите, които леко се плискаха в пристана. Водите на Босфора, които й нашепваха приспивните си песни от раждането й до ден-днешен — посветени в тайните на сърцето й, те откликнаха с откровението на стар приятел: „Да, край на всичко!“

Целият си живот прекара край брега на това море, заслушана в напевите на водната шир, която неуморимо и безконечно галеше ивицата земя, попиваше от нея сладостни помисли и съкровени думи и ги отнасяше в безкрая. Никога досега Бихтер не бе чувствала тази водна шир така близка.

Постепенно гледката чезнеше — настъпващият здрач разстилаше върху отсрещния бряг полупрозрачен воал, докато напълно го забули, сякаш и той искаше да изостави младата жена в самота. Отдавна склопиха рубинен поглед и проблясващите в пурпура на сетните припламвания на залеза очи на двата прозореца от хълма. В подножието на Канлъджа запримигаха безброй светлинки. От небосвода тихо, бавно се спускаше ласкав покой. Недоловима приспивна песен омайваше всемира.

Внезапен вой разцепи смълчания покой — вой на сирена — и Бихтер се стресна: може би си идва с този параход. Неведом тайнствен глас й обещаваше да си дойде, друг глас обаче й нашепваше: „Лъжеш се, няма да се върне! Свърши се вече, край, край на всичко…“

Неволно прикова очи в издадения край на пристана с надеждата да зърне там нечий силует. Изведнъж надигна глава: забеляза Нихал и старата гувернантка, а след тях — и Бешир. Отдръпна се да не я видят. Мислите й поеха в друга насока.

Появата на това момиче я разстрои така, като че ли беше призрачно олицетворение на едно безконечно мъчително съществуване. С няколко щрихи нахвърли историята на своя брачен живот. Отровен от болезнени, напразни, никому ненужни усилия, от постоянна борба за така мечтаните, но непостижими въжделения. Какво бе очаквала от този брак, какво повече да очаква?

Сега притежаваше всичко онова, за което някога копнееше, всичко онова, което дори не предполагаше, че би могло да й принадлежи, всичко онова, което бе озарявало моминските й блянове: богатство, разкош, бижута. Мечтите, лелеяни само като илюзии, бяха станали реалност. Но — прекършени, несретни, като сиротинки. Бракът задоволи моминските й копнежи, но не и жената в нея. Отдавна живееше с убеждението, че е измамена, че я е връхлетяло някакво злощастие. И ето, върху небосклона на живота й проблесна заревото на щастието и тя му се посвети с цялата си душа. През ум дори не й мина, че нещо би могло да го помрачи. Днес за пръв път някакъв безумен вихър, някакъв неведом прокълнат повей се опита да заоблачи нейния светлик, нейното слънчице. Какво би станало, ако угасне? Вечен мрак…

Опита се дори да се надсмее над себе си. Ей сега той ще си дойде, ще й обясни на две на три къде е бил и всичко ще се размине. Какво пък толкова страшно се е случило днес? Държи се като хлапачка. Ами че нали последният параход още не е пристигнал. Сети се, че може да се върне и чак през нощта. Но как? До Бебек — с лодка. А после? Представи си как, обгърнат в нощния мрак, Бехлюл, сам-самичък в лодката, предприема редица рискове, само и само да се добере до нея. Как ще го възнагради със своята признателност.

Огледа стаята — не бе наредила на момичетата да палят печката. Тутакси разбра, че няма сили да ги накара. Съвсем се беше смрачило. Стори й се съвсем неуместно да сели тук в този час без никакъв повод, надигна се да се прибира. Може Аднан бей да се е върнал и вече да пита за нея. Но самата стая, това съкровено кътче на потайни среши, се опита да я задържи със скътаните си в мрака интимни спомени. Имаше чувството, че има голяма вероятност Бехлюл да си дойде, ако го чака тук.

А през отворения прозорец ведно със студа нахлуваше и някакъв ласкав утешителен зов, лееше се някаква далечна мелодия: „Кажете, защо не искате да споделите с нас? Знаете ли колко много съкровени тайни, прекършени мечти, повехнали цветя, погубени надежди, колко мъртви въжделения са се гмурнали сред нас от прозорците по тия брегове? О, ако знаехте как подхващаме тези мъртъвци, как ги залюляваме с гальовни заупокойни песнопения, как ги загръщаме в савани от кипяща мека пяна, как ги понасяме лекички и ги погребваме нежно един до друг под мрежа от горестните сълзи на Млечния път. Ако знаехте колко горчиви сълзи са се влели в нас. Нима и вие роните печални сълзи за погубени илюзии? Вие, която бяхте така весела, така засмяна, така чужда на плача? Значи всичко е свършено, край, край на всичко…“

В миг сред утешителния зов проехтя ехиден смях. Макар и беззвучен, той й напомни смеха на Пейкер…

Отдавна беше стигнала до извода, че Пейкер има право. Еснафски, мизерен брак; но брак по любов, брак с обич… Брак, който сгрява душата с мощен плам, брак, който дарява деца; брак, който ти дава съпруг, дом, живот — и то такива, че нищо повече да не ти трябва. Почувства към зет си нето като уважение, реши, че Пейкер е щастлива, щом обича мъжа си. Да можеше и Бихтер да обикне своя съпруг! Но не можеше. И никога нямаше да може.

Значи измамата погубваше цял един живот. А пък надеждата за щастие бе самото олицетворение на пошлата тайна любов. И точно тази любов би могла един прекрасен ден да й зашлеви плесницата на грозното падение и да й изкрещи в лицето: „До тук беше!“ И тогава?

Отново я стресна вой на сирена — отплаваше последният параход. Ясно, няма какво да чака повече, Бехлюл го нямаше и в този параход. Внезапно в душата й се надигна мъчително убеждение: той няма да си дойде, той ще прекара нощта в обятията на друга жена, а тя нека си се гърчи от болка.

Нямаше желание да стои повече в стаята му.

Всичко навън се криеше в мрак и се притискаше едно в друго — с присъщата за тъмните нощи илюзорност морето се бе смалило, брегът бе дошъл по-близко. Върхарите на Канлъджа, страховити черни грамади от мрак, наваляха към Бихтер, сякаш искаха да се сгромолясат отгоре й.

Надигна се, оставяйки прозореца отворен. През вратата се процеждаше сноп светлинка. Нещо в тази тъмна пуста стая я накара да изтръпне като хваната на местопрестъплението престъпница. Тръгна, вълна от хладен въздух я блъсна в лицето. Вървеше предпазливо, сякаш се боеше да не разбуди приспаната жестокост на мрака, като с лявата ръка придържаше полите си, а с дясната опипваше да не се блъсне в нещо. Отиваше право там, където до самата врата килимът бе осветен от прокрадващия се сноп светлинка. Внезапно като че ли някаква завеса се отметна и светлината заля мрака. Вратата зееше отворена. Бихтер се разтрепери цяла. Нямаше време да разбере кой стои на прага, рязко отскочи назад. Блъсна се в някакво канапе, краката й се подкосиха и тя рухна върху него. Едва сега различи очертания силует — мадмоазел Дьо Куртон.

С няколко книги в ръце, старата гувернантка се взираше в тъмното да види какво има в стаята. Бихтер не смееше да си поеме дъх. Тя, която можеше само с две думи да се измъкне от тази безспорно крайно неприятна ситуация, сега се сконфузи да не би да я заварят тук и прие за единствен изход да се укрива от мадмоазел Дьо Куртон. Тъкмо в очите на тази жена Бихтер прозираше скритата зад стиснатите й устни истина. Колкото пъти усетеше пронизващия поглед на старицата, толкова пъти си казваше: „Тя знае, няма съмнение!“

Как ли се бе добрала до тайната? Сигурно най-напред някаква дреболия е пробудила нейната подозрителност. След което е почнала да следи Бехлюл и Бихтер, докато в края на краищата е стигнала до категоричния извод. Тя би могла да го превърне в страхотно оръжие, ето защо Бихтер реши да го ликвидира на всяка цена, като се отърве от самата му притежателка. Това бе всъщност причината, поради която мадмоазел Дьо Куртон беше изгонена.

Старата мома отдавна очакваше да бъде уволнена. Особено от мига, когато по чиста случайност — само защото не успя навреме да затвори вратата си в деня на тръгването за сватбата разкри тайната на Бихтер и Бехлюл. Така че, когато един ден Аднан бей отдалеч подхвана да я убеждава как Нихал е вече в такава възраст когато ще може и без компания на гувернантка, тя мигновено схвана за какво с тава дума. И сама поиска разрешение да напусне имението по този начин спаси и него от мъчителното предисловие, и собственото си достолепие от позора на унизителното изхвърляне.

Разтревожи се единствено за Нихал. Мигът на раздяла й се виждаше толкова тежък, че непрекъснато мислеше за него. Докато в края на краищата, когато не остана време за отлагане, тя не намери сили да отрони и думичка пред Нихал и прехвърли на баща й това задължение. Следобед, още щом я видя да се връща, Нихал сама й заговори:

— Всичко знам, всичко, всичко… Нито дума за това, разбрахте ли? Аз ще ви кажа кога да заминете, но колкото може по-скоро, още утре. Да се свършва час по-скоро. Не бих могла да понеса каквото и да е отлагане, ей богу! А сега ме целунете и да тръгваме на разходка, все едно нищо не се е случило.

По време на разходката Нихал изобщо не засегна този въпрос. Преструваше се на весела, но старата гувернантка виждаше как от време на време очите й се присвиват, а челото се напряга. Един-единствен път я попита:

— Дете, защо примигвате така? Глава ли ви боли?…

— Не, от слънцето трябва да е…

— Мадмоазел — промълви Нихал едва когато се върнаха у дома. — Може би това е нашата последна нощ. Нека веднага след вечерята се приберем горе. Нека се наприказваме до насита, нека си побъбрим така, че поне година да не се сетим една за друга.

 

 

Мадмоазел Дьо Куртон не смееше да пристъпи вътре. След кратко колебание извика тихичко:

— Бехлюл бей! Тук ли сте?

Бихтер стоеше на тръни да не би да я забележи в тъмното. Сама се упрекна: „Глупачка!“ Така неразумно й се стори да се укрива. Да бъде тук по това време, беше съвсем в реда на нещата, още повече че Бехлюл отсъства, защо пък да не подиша чист въздух на прозореца му. Много по-голямо подозрение би могла да събуди с криенето си. А то веднага щеше да проличи в очите на мадмоазел Дьо Куртон така красноречиво, като прочетена на един дъх книга, отключила най-съкровените си тайни за миг. Напълно вероятно е старата мома да влезе, да я открие и тогава?

Моментално си представи как мадмоазел Дьо Куртон се хвърля към нея и надава тържествуващ вик. Чу я как възкликва: „Ах, вие ли сте, госпожо? Така значи, вие се спотайвате в стаята на Бехлюл бей, вие се криете в тъмнината? Вие, вие, която ме изпъдихте, от този дом обаче ще се махна не аз, а вие…“

Старата мома май се беше престрашила вече да влезе с твърдото намерение да му остави книгите, които връщаше. Внимателно запристъпва с типичната в тъмнината нерешителност. Трябваше да мине точно пред Бихтер.

Без много-много да му мисли, тя рязко се изправи. Двете жени се озоваха лице в лице. Изненадана, че в такава тъмница, където не е предполагала да срещне когото и да било, все пак се е натъкнала на някого, мадмоазел Дьо Куртон смотолеви:

— Ах, госпожо! Изплашихте ме. Връщах книгите на Бехлюл бей…

Бихтер мълчеше. Мадмоазел Дьо Куртон също не успя да продължи — толкова силна бе изненадата й. Внезапно се сети, че Бехлюл също би могъл да е там и в такъв случай двамата ще си въобразят, че е дошла, за да завари на местопрестъплението. Под достойнството й щеше да бъде, ако на Бихтер й хрумне подобна мисъл.

— Повярвайте, госпожо… — понечи тя да парира всяко евентуално подозрение от такъв характер, но секна и занемя, сякаш си беше прехапала езика, защото й хрумна мисълта, че би могла да бъде обвинена в желание да направи заобиколен намек колко е наясно по въпроса.

В този миг, пред тази жена, която утре напускаше дома като изпъдена слугиня, Бихтер изпита срама и унижението на невярната съпруга.

— Мадмоазел — сподавено промълви тя, — Бехлюл бей не е тук; сама не знам как съм се застояла край прозореца, а, изглежда, съм и позадрямала.

Спогледаха се в напрегнато мълчание. Мадмоазел Дьо Куртон не отвърна нищо на думите, прозвучали в устата на тази жена почти като самопризнание: и отстъпи крачка — две назад, сякаш да се отдръпне по-надалеч от внезапно изплувалата в мрака тайна. Когато Бихтер бавно се запъти навън, мадмоазел Дьо Куртон дори не сметна за необходимо да провери дали Бехлюл е там, или не. С очи, привикнали вече към мрака, тя потърси кръглата масичка и постави книгите върху нея.

 

 

Нихал си легна рано, макар че искаше да остане с гувернантката си до късно през нощта, държа я обаче до леглото си чак докато я пребори сънят.

Мадмоазел Дьо Куртон сподели с нея намеренията си: отначало щяла да отиде в Париж да погостува там на чичо си най-много месец-два, а после щяла да се установи в едното крило на престарелия замък, все още запазено от ударите на времето. Така нагизди скромния си клетнишки живот, като че ли беше някакъв щастлив блян. От време на време се навеждаше над бледото лице на Нихал и го обсипваше с нежни целувки.

— Само че — подхвърли по едно време тя — сред цялото това благополучие ще има да роня сълзи всеки път, когато се сетя за моята малка Нихал. Но и ти тук ще си добре, нали, Нихал? Ще ми разказваш за твоето щастие… Няма да плача, ако получавам радостни вести от моята мъничка Нихал.

Нихал само прехапа устни.

Дълго, часове наред, я приспива старата гувернантка. Утре заран, преди да се е събудила Нихал, старият папагал може вече да е излетял от кафеза. Целият багаж, включително и шапките, които бяха вечен прицел за подигравките на Бехлюл — весело добави тя, — е прибран по кутиите и само чака сигнал за тръгване.

Едва споменала името на Бехлюл, в мислите й настъпи обрат. Сети се за тайната, която й тежеше на съвестта като ужасно бреме от толкова време насам. И без да помисли, че може още в следващия миг да се разкае, тя не се сдържа повече и изрече онова, което смътно и хаотично последва внезапно връхлетялото я предчувствие.

— Нихал — наведе се тя над леглото й и се вгледа в премрежените й от съня очи. — Искам да ти дам един последен съвет, без обаче да ми искаш каквото и да било обяснение.

Помълча мъничко и допълни:

— Пази се от Бехлюл…

Нихал я погледна сънливо. Думите на мадмоазел прорязаха приспаното й съзнание като светлинен лъч. Така и не разбра дали изобщо някой ги е произнесъл; клепките й отново се притвориха, по лицето й плъзна нещо като усмивка: „Но ние с него нали решихме да бъдем приятели…“ Устните й леко потръпнаха, някакъв еликсир замъгли съзнанието й и тя потъна в сън. Този път, навеждайки се за последна целувка на раздяла, мадмоазел Дьо Куртон видя как Нихал насън посочи крайчеца на тъничката си вежда и промълви: „Ето тук“.

 

 

Още като се прибра в стаята си, Бихтер премисли всичко, което се случи днес. Толкова невероятни събития се струпаха в един-единствен ден, колкото за цяла година, и така се преплетоха, че създадоха критична ситуация.

Опита се да анализира в какво всъщност се състои целият този низ от разтърсили я до дън душа събития. Нямаше нищо страшно в нито едно от тях. Бехлюл нямаше да предаде любовта им. Аднан бей дори не ги и подозираше, ето че и старата гувернантка не се възползва от случая, за да й отмъсти. Като започна обаче да ги преценява от съвсем друга гледна точка, стигна до коренно противоположни изводи. Видя как старата гувернантка поверително шушне нещо на съпруга й. Напълно възможно е всеки момент Аднан бей да почука на вратата й и да продължи прекъснатия по средата разговор за Бехлюл. А докато тя тук се измъчва от страдания, някъде, в нечии обятия, Бехлюл сигурно мълви: „Вие единствена, вие единствена сте моят живот!“ Само като си го представи, забрави за всичко друго и сърцето й се сви от раздираща болка. Нека старата гувернантка издаде онова, което й е известно, нека Аднан бей й потърси обяснения…

Притисна стомаха си с ръце и се загърчи в пристъп на ревност. Внезапно се ослуша — под напора на вятъра вратичката проскърца, жалузите се люшнаха на пантите си. „Той е! Дойде си!“ — предположи тя. Но веднага след просветналия за миг лъч надежда потъна в някакво дълбоко вцепенение, поддадена на болката, че той няма да се върне никога повече, че всичко е свършено. И както болникът най-упорито търси самозабравата, само и само да потуши страданието от непоносимата болка, така и тя затвори очи, напрегна чело и се опита да се отърси от мислите си. По едно време й се стори, че се пробужда от сън; изглежда, се е отпуснала и заспала така, както си е седяла на стола, докато внезапно някой я е разтърсил с думите: „Защо спиш? Ето го, дошъл си е…“

Дали наистина бе заспала? Озърна се — колко ли е часът? Свещта върху кръглата масичка бавно процеждаше на една страна капка по капка върху забравения до свещника рогов гребен. Домързя я да стане и да го махне. Искаше отново да потъне в самозабрава и да си остане така, безпаметна като мъртвец. Дали пък наистина Бехлюл не си е дошъл? Дали да не се измъкне на пръсти и да се прокрадне в тъмното пак до онази стая… Ами ако не си е дошъл? Този път в глъбините на душата й звънна една смълчана до този момент струна, струната на женското достойнство, разгневената струна на отхвърлената жена. Изведнъж откри, че да се отпуска така, като пребито от бой беззащитно дете, е безкрайно обидно. Реши да мобилизира силите си и да се изправи на нозе — абсолютно твърда и стабилна, — да изпълзи изпод руините на своето бленувано щастие ненакърнена и да прекърши ръката, която й зашлеви плесницата на позора.

Бехлюл можеше вече да си дойде. Тя няма повече да стъпи в стаята му, няма повече да го потърси. Цялата й гордост въстана, разбушува се като разярен хищник, разкъсал оковите на робството и сляпата вяра, настръхнал в устрема си никога повече да не превива врат, никога да се унижава. Дори за Бехлюл не искаше да мисли повече.

Сега тя ще си легне, все едно, че нищо не се е случило. Започна трескаво да се съблича, дърпаше дрехите си до скъсване, хвърляше ги. Копнееше час по-скоро да затвори очи и на минутата да заспи, без да мисли за каквото и да е. Но пак ги отвори. Прикова ги там, в свещта — беше забравила да я загаси. Тя все така се стичаше на една страна, все така цедеше капка по капка върху роговия гребен своята жалба за нейния живот. Накани се да стане и да я духне. Само че дълбокото вцепенение я обезсилваше, караше я да отлага за после. Дълго-дълго се взира Бихтер в тази плачеща свещ, с приковани в нея безпаметни очи.