Халид Зия Ушаклъгил
Забраненият плод (14)

14

Един ден Шайесте донесе на Нихал поразителна новина — Фирдевс ханъм се канела да гостува в имението за по-продължително време. Най-подробно й разправи как според лекарите болките в коленете й се дължали на влагата в къщата им и как, след като поразмислили, най-накрая решила тя да поживее у тях.

Нихал изслуша обстойните обяснения на Шайесте като вкаменена, без да продума, с вторачено слисания поглед на човек, които чува нещо невероятно. Нищо не каза и след като момичето най-сетне млъкна.

Как е възможно? Та това беше заговор срещу нея. Значи от сега нататък на Нихал й беше отредено да живее под един покрив с Фирдевс ханъм. А така се отвращаваше от тая жена. Особено след сватбата започна да гледа нея като на някакво устроено по друг начин същество, което нямаше нищо общо с останалите жени. По никой начин не биваше да го допуска. Реши, че е крайно време моментално да се опълчи и срещу баща си, че трябва да се бори с всички сили.

Веднага трябваше да предприеме нещо и първото, което й хрумна, бе да вдигне скандал. Стана, заряза Шайесте и се запъти към долния етаж; във вестибюла обаче я се наложи да поспре.

Беше събота. Току-що се беше върнал Бюлент. Натъкна се на него и на Бехлюл. Разцелуваха се. Нихал беше побледняла като платно, устните й леко трепереха. Гореше от желание да изтича при Бихтер и с един замах да скъса с нея окончателно и завинаги.

— Какво ти е, Нихал? — попита Бехлюл. — Нещо пак не си в ред.

Спря се. Тутакси промени намеренията си. Хрумна й, че ако им съобщи поразителната новина, би могла да ги спечели на своя страна.

— По всяка вероятност вие сте вече осведомен? — обърна се тя към Бехлюл. — Ще си имаме нова гостенка…

— Сигурно имаш предвид Фирдевс ханъм — подхвана Бехлюл. — Грешиш, Нихал, тя пристига не като гостенка, а като майка на жената, която е нещо като твоя майка.

— Да, ама тая жена в никакъв случай не бива да идва — гневно избухна Нихал.

Бехлюл пристъпи към нея и с присъщата за по-голям брат нежност рече:

— Нихал! Сто на сто съм убеден, че си тръгнала при Бихтер да й заявиш това, което току-що каза, нали? Ще ме изслушаш ли най-напред, Нихал? Без да се караш обаче, без да се ядосваш, спокойно, усмихнато… Знаеш, ние с теб, въпреки свадите, сме си добри приятели, нещо като брат и сестра, които непрекъснато се дразнят и пак си се обичат… Виж, виж, усмихна се, мина ти вече ядът, изпари се, най-сетне ще ме изслушаш.

Хвана я за ръка и я поведе към стаята си. Бюлент ги последва. След като я настани в един фотьойл. Бехлюл придърпа стола си и седна срещу нея, а Бюлент щръкна помежду им. Тя бе толкова различна от одевешната Нихал, че дори Бихтер да се изпречеше в този миг пред нея, не би могла да изрече думите, с които само преди пет минути бе готова да се нахвърли върху младата жена.

— Нали, Нихал? — все така по братски нежно я попита Бехлюл. — И на Бихтер щеше да заявиш, че тази жена не бива да се появява тук?

Опита се само с очи да отхвърли предположението му.

— Срам те е сега и затова не си признаваш — продължи той. — Точно така щеше да й го заявиш, или пък нещо подобно… Виждаш ли, само пет минути по-късно ти вече се срамуваш от постъпката си. Ето на, да беше отлагала само с по пет минути всичко онова, което прави през цялата зима, нямаше да се стигне до тук…

Все така усмихната, Нихал мълчеше. Дойде ред Бехлюл да й обясни, че никой не е очарован от пристигането на Фирдевс ханъм, особено пък Бихтер.

Нихал ококори очи. Ама как, и тя ли негодува?

— Казвам ти самата истина — потвърди Бехлюл. — Ще ми се да повярваш. Дълго е за обясняване. Но какво да се прави, колкото и нежелан да е даден човек, не е редно да му се показва. Най-вече пък ти, Нихал. Не бива да се издаваш с най-дребното нещо дори. Един скандал, избухнал по този повод, не би приличал на нито един от досегашните… Ще ми разрешиш ли, Нихал? Отдавна се каня да ти кажа нещо, но все го отлагах…

Нихал се понадигна в очакване на това важно нещо, което все е било отлагано до този момент.

— Нихал — подхвана сериозно той, — ти дори не подозираш колко много измъчваш баща си…

— Как? Аз, аз да измъчвам татко?

Този въпрос излетя от устата й на фалцет.

— Да, ти мъничка Нихал, ти… — продължи още по-сериозно Бехлюл. — Без да искаш, без да подозираш, къде от детинщини, къде от яд, но преди всичко от ревност… С отношението ти към Бихтер, с пословичната ти несправедливост — да, това си го признаваш сама, нали? Че всичко това е една несправедливост? Така че твоите необуздани скандали бяха насочени до един против него, чисто и просто ти искаше него да уязвиш.

Бехлюл продължаваше своята обвинителна тирада. Но Нихал не беше вече в състояние нито да възприема, нито да чува. Взираше се в лицето на Бюлент, чийто израз бе в подкрепа на Бехлюл, а очите й се премрежваха, слушаше гласа на Бехлюл, а ушите й бучаха. За първи пъти се казваха такива думи и те й прозвучаха тъй изненадващо, тъй невероятно, че направо я зашеметиха. Сърцето и се сви от болка. Така значи, тя измъчвала баща си. Да, трябва да е вярно. Как не се е сетила? Как никой досега не й е отворил очите? Внезапно се озова в положението на престъпница, обвинена в тормоз над собствения си баща. Да, да, така е, така е. Ами сега? Какво да прави? Какво да стори, за да изкупи вината си?… Разбира се, няма да се противопоставя на гостуването на Фирдевс ханъм, няма да се заяжда повече с Бихтер, но как да заличи всичко, сторено до този момент?

Изобщо не чуваше какво й говори Бехлюл. Припомни си всяко пререкание с Бихтер. Реши, че е била абсолютно несправедлива към нея. Откъде бе набрала толкова сили да извърши всички тия неща?

Напусна стаята на Бехлюл съвсем преобразена.

— Видя ли, Нихал?! — изпрати я той. — Щом почувстваш, чете обзема нещо като гняв, ела да се поскараме, за да излееш озлоблението си върху мен вместо на другите…

 

 

Този ден бе един от най-спокойните за Нихал. С часове слуша как гувернантката й четеше някаква книга. Та нали днешният ден ознаменуваше настъпването на нова ера. От сега нататък тя нямаше вече да крещи, вместо това щеше да черпи от крехкото си сърчице сили да потиска изблиците на предизвикателството, което я тласкаше към всички ония щуротии, щеше да се затвори в тишината на своята немоти, щеше да си мълчи, само и само да не измъчва баща си, щеше да си мълчи и да хапе устни.

В кръга на тези мисли витаеше Нихал, докато мадмоазел Дьо Куртон й четеше. Тя също беше разсеяна днес. От време на време отпускаше книгата, впиваше замъглените си от сълзи очи в Нихал и дълго се взираше в нея. Надвисваше безкраен тягостен миг, след което едва откъсваха една от друга очи, без да си разменят дори и дума.

— За какво си мислите? — на два пъти я попита Нихал.

Гувернантката размърдваше устни и едва намерила сякаш сили да проговори, отвръщаше.

— За нищо!

Този ден Нихал не отдаде кой знае какво значение на нейната нерешителност. Явно старата мома нямаше какво да й каже. Още на другата сутрин обаче мътилката се утаи и отгоре изплува ужасната истина.

Гласът на мадмоазел Дьо Куртон долетя рано–рано през вратата и събуди Нихал:

— Добро утро, Нихал! Още ли в леглото? Аз тръгвам, че ще изпусна парахода.

Още вчера старата мома й беше казала, че тази неделя ще отиде рано в Бейоглу за сутрешната литургия. Нихал измъкна глава изпод юргана и извика:

— Връщайте се по-скоро, моля ви, изглежда, времето днес ще е чудесно, да се поразходим малко.

Бе един от последните зимни дни. Мразовит, но слънчев… Още в леглото, Нихал виждаше как слънцето се процежда през замръзналия, скован от ледения полъх прозорец, за да обагри ръба на завесата. От външната страна, над рамката, бе надвиснала малка козирка от поразтопен, заприличал на сюнгер бял сняг. През дълги интервали от него се отронваше по някоя и друга капка, стичаше се по проправената през ледените цветя на стъклото пътечка, криволичеше насам-натам, докато най-сетне се разпръсне и изчезне.

Дълго се взираше Нихал в обагрената от светлина завеса, в топящото се капка по капка късче сняг, в криволичещата пътечка. Лежеше, представяйки си приятния топлик на този слънчев ден, а зъзнеше от студ. Над мозъка й тегнеше някакъв пласт, така както леденият вихър забулва в мъгла слънчевите лъчи. Свиваше се на кълбо, притегляше юргана до брадичката си, загледана в слънцето, в пътечката. Днес просто нямаше сили да стане, да се измие и облече в тази студена стая. Само като си представяше как при допира на студената вода по раменете й се оформя пътечка от лед, тя се разтреперваше и се завиваше по-плътно. Днес ще мързелува, ще си лежи ей така, с часове. Имаше и още една причина да не става — мадмоазел я нямаше у дома…

Очите и се премрежиха. И както си гледаше все към прозореца, полекичка притвори белезникаво синкави клепачи, миглите й потрепнаха и тя отново заспа. След известно време стреснато отвори очи с чувството, че стаята й се тресе. В първия миг не разбра какво става, но почти веднага се досети — върху прозореца й долетя подхвърлена отдолу голяма снежна топка. Разбира се, Бюлент замеряше прозореца на кака си.

Скочи от леглото и се втурна към прозореца. В същия миг долетя и се разби, този път в рамката, нова топка. Тя погледна към градината. Всички бяха там: Аднан бей, Бехлюл, Бюлент, Бихтер, сгушена в кожената си яка, Бешир, който, приклекнал, правеше топките от неразтопения още тук-там сняг…

Гледаше към нея. Бюлент приготвяше още топки.

— Идвам! — махна им с ръка тя.

Пет минути по-късно вече беше в градината. Лъхаше приятен топъл ветрец. Тази заран слънцето предвещаваше ранна пролет. Още с първата глътка въздух Нихал усети как по тялото й се разлива топлина. По алеите на градината снегът се беше размекнал. От заскрежените клони безспирно се ронеха капка подир капка. Една се мушна във врата й. Тя изпищя и се сгуши. Грабнали по топка в ръка, останалите чакаха само да се приближи. И точно тогава прозвуча командата на Бюлент:

— Огън!

Отгоре й се посипаха топка след топка. Тя вдигна ръце и скри лице. Едната я уцели точно по ухото и се разпръсна в косата й.

— Сега е мой ред! — изтръска се тя от снега.

Отскочи от алеята. Там под едно дърво имаше купчина сняг. Но Бюлент също не бездействаше. Започна безпощадна престрелка. Подхванатата игра преминаваше постепенно във все по-трескава надпревара, снегът се грабеше с пълни шепи, всеки гледаше да изпревари другия, разстоянието между двамата се скъсяваше все повече и повече, докато най-накрая се задъхаха до пръсване. Всички се заливаха от смях.

— Стига толкова! — викна по едно време Аднан бей.

Изморени, целите засипани в сняг, запъхтени, двамата прекратиха боя.

— Бюлент загуби, нали, татко? — на пресекулки попита Нихал.

— Кой е загубил? — не отстъпи Бюлент. — Тогава започваме отначало.

Останалите се възпротивиха. Аднан бей пристъпи и хвана Нихал за ръка — край на играта вече. Бюлент заподскача пред тях като хващаше надвисналите по пътя им клони и ги раздрусваше точно като минаваха под тях. Снежна вихрушка засипваше Нихал и баща й на всяка крачка.

— Нихал, мадмоазел Дьо Куртон не ти ли каза нещо? — плахо попита Аднан бей в един момент.

Нихал настръхна. Тутакси свърза въпроса на баща си с оная нерешителност в очите на гувернантката само ден преди това.

— Не — спря се и го погледна.

Спря се и той. Бюлент ги очакваше на крачка отпред, хванат за последния клон.

— Искаше да те помоли да я пуснеш… — подхвана Аднан бей.

— Но нали тази заран рано-рано излезе…

— Не, не за това, Нихал! — продължи той. — Не става дума за днес, тя казваше, че вече се чувствата изморена. Искала да я пуснеш да се върне за малко в родината си, при нейните близки… Разбираш ли, Нихал?

Чудесно разбираше. Замълча си, с болка в сърце притвори очи.

— Какво, татко? — подвикна Бюлент. — Кой, кой?… Мадмоазел Дьо Куртон, така ли? Ах, този дърт папагал! Сетила се най-сетне за родината…

— Бюлент! — сряза го Нихал с плувнали в сълзи очи. — Забранявам ти да говориш така за една жена, която е била за нас не какво да е, а майка.

— О, да — разсмя се с глас Бюлент, — не можеш обаче да ми забраниш да виждам в нея един дърт папагал.

След което раздруса клона, пусна го, извърна се и почна да маха с ръка подир въображаемия дърт папагал, поел на път към своята родина.

— На добър път! Мадмоазел! Много здраве на твоите роднини…

И избяга, за да не слуша повече Нихал. Тя обаче изобщо не беше в състояние да говори. Нищо не каза и на баща си. Дочула отзад стъпките на Бехлюл и Бихтер, тръгна с наведени очи, без да се обръща. Успоредно с нея крачеше и Аднан бей.

„Горката стара госпожица!“ — мислено си повтаряше като напев Нихал, като в същото време все по-ясно проумяваше, че всичките тези приказки за преумората на гувернантката и за желанието й да посети родината са чиста измислица. Бихтер се отнасяше към нея с неприязън и никога не се опита дори да я прикрие. Беше си втълпила, че именно гувернантката подстрекава Нихал към непослушание. Колко пъти се беше опитвала косвено да разобличава старата мома. Дразнеше се от самото й присъствие в дома. И това сега беше нейна инициатива, разбира се. Явно един прекрасен ден е казала на съпруга си: „Отървете ме от тая жена!“ И безграничната преданост на горката госпожица, несекнала в продължение на толкова много години, е била забравена начаса. А на самата нея Бихтер сигурно е заявила, че спокойствието и сигурността на този дом ще са възможни единствено ако тя остави Нихал на мира. След като по този заобиколен начин са й оставали поне утехата, че не е унизително изгонена като недобросъвестна слугиня, те са й предоставили възможността сама да поиска уволнението си.

Ами този човек, господи! Ами този баща, нима не виждаше, нима не се сещаше, че ако отнемат от дъщеря му всичко, което обича, тя няма да може да живее, няма да има сили да живее в пълна самота.

Отново я втресе. Не усещаше повече топлинката на слънцето, а така я сгряваше допреди малко, усещаше само капката във врата си. Тя набъбваше все повече и повече, превръщаше се в ледена вода, от която цялото й тяло зъзнеше.

И на това отгоре й казваха: „Измъчваш баща си!“ Ето че измъчваха и нея, измъчваха я. Кой? Как? Защо? Не знаеше. А страдаше. Повече от всякога… Значи сега те очакваха от нея, от клетото й сърце, да принесе и тази ужасна жертва? Значи, ако се разплаче, ако се противопостави, те ще се нахвърлят срещу нея с думите: „Нихал! Ти измъчваш баща си!“

Всъщност кой бе измъчваният?… Пристъпваше бавно до баща си с наведени очи, като безшумно разравяше с върха на обувката си останалите тук-там по алеята малки островчета неразтопен сняг. По едно време мобилизира всичките си сили и реши да удари на молба. Тихичко, но пламенно щеше да му каже: „Представете си каква пустота ще настъпи в моя живот, ако тя си отиде. Оставете ми единствено нея. И без това никой вече не ме обича. Един по един ме напускат всички. Начело с вас, татко, вие сякаш сте безкрайно далеч от мен и изобщо не ме чувате. Сетне се отчуждиха и те, Шакире ханъм и Джемиле. Още по-сетне — Бюлент, откраднаха ми не само него, ами и сърцето му; той не ме обича вече, разсъждава абсолютно като тези, които не ме обичат… А сега и мадмоазел Дьо Куртон; кой ще се грижи за мен, татко, когато боледувам, кой ще сподели моята самота? Та погледнете, само като си представя всичко това, аз започвам да зъзна от студ. От тук нататък вечно ще зъзна в тоя дом. Нашият дом, този наш отколешен дом, който сякаш се руши и загива къс по къс, ведно с отиващите си от него. С промяната в стаите и вестибюлите целият ни дом се превръща в нещо друго, бавно-бавно се заличава, като на негово място се появява някакъв чужд дом…“

Да, така щеше да му каже без малко, но в същото време пред очите й изплува физиономията на Фирдевс ханъм — с всичките й гримове, с мнимата й младост, с прикритата повяхналост. Ето я физиономията на новия дом, чуждия дом, който изникваше върху руините на предишния погубен дом.

Нищо не му каза. Не смяташе повече за необходимо да се брани, да убеждава, когато тя самата е така премръзнала и безсилна. А и защо да го прави? Каквото и да кажеше, каквото и да направеше, никой нямаше да се съобрази с нея. Всички щяха да се покорят на оная жена. Вече беше съвсем наясно. Баща й бе само една играчка в ръцете й; но се възползваха от тази играчка, като я превръщаха в страшно оръжие против самата нея. А баща й не беше лош човек, ни най-малко не се съмняваше в това; все пак той обичаше дъщеря си, да, но както си я обичаше, така и я погубваше.

Защо се поддаваше така? Не знаеше, а и не искаше да знае. Щом от нея се очаква жертвоприношение, тя ще принесе и себе си дори. Вече бяха подминали завоя, вървяха по друга алея, която водеше към къщата. Отдалече видя, че Бехлюл и Бихтер ги чакат на входа. Преди да са стигнали до тях, тя вдигна към баща си отново покорни очи.

— Татко! Тя кога заминава? Няма ли да се върне повече днес? Щяхме да ходим на разходка…

В тези няколко думи бяха вложени всички упреци на изстраданата й душа.

— Тази вечер тя ще си дойде, дъще — отговори Аднан бей. — А ще си замине тогава, когато й разрешиш ти.

Нихал пак сведе очи.

— Да ти потърси ли друга гувернантка, Нихал? — добави той след кратко мълчание.

— Ооох! — внезапно вдигна глава. — Няма нужда! Нали щяла да дойде Фирдевс ханъм!

Не можеше повече да понася присъствието на баща си, особено след тези неволно изпуснати думи, и затова се затича. Бехлюл и Бихтер още ги чакаха.

— Научихте ли новината, Бехлюл? Пъдим мадмоазел Дьо Куртон — подхвърли Нихал уж към него, а гледаше Бихтер.

Хвана го за ръка и насила го повлече подире си; така, ръка в ръка, изкачиха дългото стълбище. Най-горе, във вестибюла, Нихал се спря задъхана, пусна го и промълви:

— Ето! — В гласа й бе стаена цялата саможертва, цялата й трагедия.

Завъртя столчето на пианото, седна с лице към него, скръсти ръце в скута си и го засипа с бързотечен порой от думи:

— Така, сега вече можете да сте доволен от мен. Не оказах ни най-малка съпротива. Погледнете ми очите, няма капчица сълза. Знаете обаче, че този път е по-болезнено от всеки друг път… Изобщо не съм и допускала. Така неочаквано ми го сервираха. Ако самата мен ме бяха накарали да си измисля начина за пълното ми унищожение, никога не бих могла да измисля точно това. Толкова е невероятно. Екстра са го измислили. Днес ми съобщиха решението си: „Ще напусне!“ Добре, да си върви, разбирате ли, да си върви, и толкова! Какво още искат от мен, какво?

Гледаше го с пресъхнали очи. Въпреки житейската си непоколебимост той стоеше слисан пред ужасното й страдание. Сериозно се разтревожи за това момиче.

— Моя мъничка Нихал! Знаеш ли? Мъчно ми е за теб.

— Наистина ли? — рязко се изсмя Нихал. — От къде на къде?… Нали всичко това са просто детинщини?

И вече сериозно, без ни най-малко злорадство, добави:

— Да ви разкрия ли една истина? В момента подобни неща ми доставят направо удоволствие. Не бихте могли да си го представите, нали, но след това жертвоприношение изпитвам истинско удоволствие…

— Нихал — не се стърпя повече Бехлюл да я прекъсне с разтреперан от вълнение глас, — искаш ли от сега нататък да бъдем приятели, завинаги…

— Почакайте! — вдигна ръка Нихал. — В такъв случай нека ви даря онова, което все не се решавах да направя.

И като посочи крайчеца на веждата си, попита:

— Нали искахте да ме целунете ето тук? Вече може — щом ще бъдете мой добър приятел, по-голям брат, батко. А сега седнете до мен. Ще ви посвиря на пиано, да, всички ваши любими мелодии, всички, които искате…

Трескаво струпа пред него нотните свитъци, препълнили поставките над и до пианото.

— Нихал я погубват, но нека всеки разбере, че въпреки всичко тя…

Красноречив жест довърши мисълта й, след което тя рязко вдигна капака и цялата къща гръмна от веселия кикот на бурния галоп от оперетата „Нощ и ден“^[1]. Като най-ревностен поклонник на Тепебашъ^[2] Бехлюл знаеше наизуст цял куп игриви и весели мелодийки. От струпаните пред него свитъци той започна да отделя ония, които предпочиташе, и ги занарежда пред Нихал. Със смях се подгониха една след друга лудешки музикални фрази и заляха цялата къща с порой от весела шумотевица. Бехлюл току подхващаше с уста да подсвирква ту този, ту онзи мотив, но щом зърнеше бледия изящен профил на Нихал, се отплесваше — заслушан в тези напомнящи му буйните веселби в Бейоглу звуци, той се отдаваше на размисъл.