Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Aşk-i Memnu, (Пълни авторски права)
Превод от
[Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 10 гласа)

Информация

Сканиране
Радост (2014)
Разпознаване и корекция
egesihora (2014)

Издание:

Халид Зия Ушаклъгил. Забраненият плод

Турска. Второ издание

ИК „Слънце“, София, 2011

Редактор: Гергана Шутева

Коректор: Бранимира Георгиева

ISBN: 978-954-742-171-4

История

  1. — Добавяне

5

— Прекалявате вече, Нихал! — мърмореше мадмоазел Дьо Куртон. — От цял час повтаряте само този етюд на Черни. Прихванала ви е нова мания. От шест години нито веднъж не съм ви видяла да свирите без прекъсване цял час. Забранявам ви да се преуморявате по този начин, ясно ли ви с?

— Твърде странна сте, мадмоазел! — завъртя се рязко Нихал на кръглото столче. — Вечно ми натяквахте, че без свирене пиано не се научава. А тъкмо сега, когато у мен се породи желание да свиря, се въвеждат и някакви си нови норми.

Откакто се върнаха от Острова, в изблик на раздразнителност Нихал взе да се сопва на гувернантката си — нещо, което преди не се бе случвало. Старата мома й отправяше в ответ единствено своя прелял от обида поглед. Днес обаче каза:

— Нихал, моля ви, нека поразмислим. Целта е да се свири на пиано, нали? Но да се повтаря един и същ етюд цял час без прекъсване е само излишно претоварване и нищо друго…

— Още едно противоречие… — нахвърли се Нихал. — Нали вие ми говорехте непрекъснато, че няма друг начин да се постигне техника на пръстите?

— Само да знаех, че така заядливо ще ми отговаряте, изобщо нямаше да сметна за необходимо да ви го казвам — укоризнено отвърна старата мома.

Нихал замълча. Сетне вдигна очи към гувернантката:

— Мадмоазел! Не ме ли обичате вече? Ето че не ми отговаряте… — Стана от столчето и се намести на канапето до мадмоазел Дьо Куртон. — Мадмоазел! Кога подновяваме уроците? Не минаха ли вече горещините? Знаете ли как ми тежи това безделие? Сега горя от желание по цял ден, от сутрин до вечер, да учим в стаята си, да учим. Да няма край това учене.

 

 

Нихал бе обладана от манията да се спотайва някъде из къщата, да търси самотни кътчета, да измисля какви ли не причини, само и само по цели часове да не се показва навън. Правеше го, когато баща й си беше у дома. Излезеше ли, Нихал се превръщаше в предишната палавница, бродеше из къщи, а най-вече не се отделяше Бихтер. По повелята на някаква неосъзната интуиция тя стовари цялото си озлобление върху баща си, без да охладнее към Бихтер. От първия ден го отбягваше; клетата й душа като че ли търсеше в отчуждението възмездие за сърцето, което я бе измамило.

Вече не отиваше заран в стаята му да го буди. Пресекнаха сутрешните закачки. По-рано, още докато Бюлент спеше, тя със събуждането нахлузваше на бос крак терличките си и на пръсти се вмъкваше в татковата стая, като най-често го заварваше още в леглото. Той не бързаше да става, а тя го закачаше. Като малка не проумяваше късогледството му и все се чудеше защо трябва да носи очила, затова един ден, докато той се излежаваше, възкликна:

— Съмна се, я погледнете слънцето… Или не го виждате? Да ви донеса ли очилата?

Тогава го каза съвсем сериозно. После това се превърна в непрекъснато повтаряща се шега. Нихал грабваше очилата, слагаше му ги и подвикваше: „Я погледнете, виждате ли слънцето?“ А Аднан бей се превиваше от смях — шегата никога не му омръзваше — и скачаше от леглото. И Нихал започваше да му прави разни дребни услуги: държеше му хавлията, отвинтваше капачката на пастата за зъби, помпаше топката на шишето с люляков одеколон, за да поръси по прошарените му русобели коси уханен дъжд. Всичко ставаше сред непресъхващи закачки и смях.

Имаха си и друга игра: за тези сутрешни услуги Нихал си имаше и слугинско име: Первин… В такива случаи се нацупваше, потискаше смеха си, навирваше сърдито глава, а после изведнъж прихваше и Первин мигновено се превръщаше в сияещата от радост Нихал, хвърляше се на врата му, трескаво го прегръщаше и целуваше да не би да остане завинаги Первин. Понякога Аднан бей се сърдеше на Первин, мръщеше се и гневно й се караше: „Первин! Не ти ли казах бе, момиче? Защо не си измила сапунерката? Какво да те правя сега? Ушите ли да ти издърпам, или устата ти да разчекна?“

Правеше го така умело, че Нихал го слушаше стресната, уплашена, сконфузена, забравила, че всичко това е на игра, и дали защото изпитваше жал към въображаемата Первин, или пък просто защото състрадателната й душа не издържаше, макар и на шега, да бъдат дърпани уши и разчеквани уста, се притискаше към баща си и с отривист смях разсейваше престорената му сериозност.

Имаше и игра на заключена врата с кой знае как изгубен ключ… Тази врата… Ето тази врата се е изпречила помежду им, същински хладен надгробен камък. Стига да не бяха издигнали между нея и баща й тази преграда, тя може би щеше да му прости женитбата…

За брака имаше смътни представи. Признаваше мъж и жена за съпрузи, ако се обръщаха един към „Бей!“ и „Ханъм!“, и всичките й познания извън тези представи се лутаха сред такава мъглявина и неразбория, че нямаше как да предвиди какво следва от там нататък. За нея беше от значение един-единствен факт: вратата между нея и баща й бе затворена, а в същото това време между него и една чужда жена бе отворена друга врата, изящна, нагиздена със син атлаз и бял тюл…

Не бе влизала по стаите от въпросния ден. Ала не можеше да забрави бялата наметка, която намери Бюлент тогава. И щом чуеше оттатък вратата стъпки и силен смях, пред очите й изплуваше все тая наметка… Какво е това, господи? — тази наметка да се загнезди така в детската главица, та да й се явява и насън.

Непоносимо бе да ги вижда заедно. Задължението да бъде с тях на трапезата бе неизбежно изтезание. В първите дни се стараеше да не наруши привичките си и да прекарва минутите на трапезата предимно в брътвежи. В техните реплики обаче, в прихналия насред думите й смях, пък дори и в безмълвието на ония, които я слушаха най-почтително, тя долавяше фалша на погрешно ударен клавиш, докато един ден прояви съвършено безпричинна нетактичност, като напусна масата. Оттогава реши демонстративно да мълчи.

Аднан бей схващаше и най-малкия намек в нейните сръдни и си вадеше заключението, че още не е настъпило време да сключи примирие с Нихал. Знаеше си — щом се отчуждава от него, ще се сближи с Бихтер. А тъкмо това се искаше.

Бихтер и Нихал се сприятелиха истински. Още щом баща й излезеше, Нихал мигновено напускаше своята компания — детската компания на Бюлент, Бешир и Джемиле — и с типичния за дванадесет-четиринадесетгодишните момичета стремеж да пораснат, да са вече възрастни, отиваше при Бихтер.

Все още не бе измислила как да я нарича. „Майко“ нямаше да й каже, твърдо го бе решила. А не можеше да се сети за друго обръщение. Стесняваше се да я нарича по име, когато беше с нея. Един ден искаше нещо да й каже. Но по принцип заговореше ли с някого, непременно започваше с обръщение, ала този път не го намери, а понеже не го намери, забрави и какво имаше да казва. Бихтер разбра това и се засмя:

— Ето че пак не успяхте да измислите как да се обърнете към мен. Дайте да се споразумеем така: нали може да ме наричате просто Бихтер. И аз бих ви наричала само Нихал. Така няма да се затрудняваме.

— О! Невъзможно!… — изчерви се Нихал.

— Не, не! — настоя Бихтер в стремежа си веднъж завинаги да ликвидира стеснението на Нихал. — Стига да ви харесва, кажете го, Бихтер!

— Бихтер! — произнесе усмихнато Нихал.

Оттогава се сближиха още повече. Нямаше вече какво да ги смущава, отнасяха се една към друга като приятелки връстнички. В приятелството на Бихтер внасяше и лек оттенък на покровителство: един ден прегледа всички дрехи на Нихал, бельото й, принадлежностите й: харесаха й — Нихал ги показваше едно по едно, а тя непрекъснато кимаше одобрително: „Хубаво!“

— Знаеш ли, Нихал — рече, като приключиха, — време е да изхвърлиш всичко това. Иска ми се да изглеждаш вече като девойка, а не като момиченце. Тези къси полички… До дванадесетгодишна възраст са просто прелест. Но от там нататък…

Идеята да заприлича на девойка подлуди Нихал от радост. Погледна към гувернантката си.

— Но, мадам — възпротиви се старата мома, — струва ми се твърде рано. На тази възраст децата във Франция си играят още на обръч по градинките. Трябва да изчакаме поне две години, докато полите на Нихал станат дълги.

— Така е — засмя се Бихтер, — във Франция, по цяла Европа, че даже и в Бейоглу, но при нас Нихал вече не бива да се показва навън дори и незабулена, нали, Нихал? Един елегантен яшмак…

Нихал изпадна във възторг. Плесна с ръце и се втурна към гувернантката си:

— Ох! Яшмак, яшмак!

Сетне, грейнала от радост, промълви:

— Нали ще кажете на татко!

Думите и бяха отправени към Бихтер.

 

 

Бихтер реши да промени порядките в дома. И това стана постоянна тема на разговорите й с Нихал. Споделяше с нея новите си хрумвания, допитваше се за всяка предстояща промяна: „Ще направим така и така, нали?“

Заедно ще излизат. Бихтер ще обмисля докрай облеклото на Нихал. Отиде ли си зимата, някой прекрасен пролетен ден ще отидат в Кяътхане с яшмаци. Описа на Нихал внезапно хрумналия й яшмак; девойчето я слушаше с едва-що пробудилите се първи трепети на женския усет. Красивата алена уста придаваше друго обаяние на тези примамливи гиздила — малка, с едри зъби, със сгряваща по особен начин усмивка. Освен това младата жена излъчваше такъв свеж полъх на пролет, такова ухание на кокетни теменужки, че Нихал с цялото си крехко свръхчувствително същество се разтапяше като готова да се изпари капчица роса и се устремяваше да попие в тях. Тогава тази жена и това дете, което скоро щеше да се превърне в девойка, литнали при първия внезапен плясък на крилете сред красивите си илюзии към небесата на радостта, се целуваха.

— Баща ви се връща…

Едва-що долетял гласът на Несрин, и ледена тръпка разтърси Нихал. Стисна устни — като попаднала сред непознат свят подплашена птичка, трескаво пърхаща да се откопчи от някакъв отровен вихър, тя изпита желанието да избяга от упойващия я аромат.

 

 

Преваляше септември. Веднъж, по време на вечерята, Аднан бей заговори:

— Нихал! От мадмоазел разбрах, че от доста време сте възобновили учебните занятия. Кога ще се заемем с твоя турски? Имахме големи планове, изглежда, си забравила…

Нихал изучаваше турски език с Аднан бей. Тази година щеше да й диктува подбрани откъси от старата и съвременната поезия и проза, тя щеше да ги пише в тетрадка; сетне щяха да ги препрочитат, да ги анализират, щяха да потърсят начин да оправят непоносимия й почерк. Той бе подчертал отделни пасажи в изчетените книги, беше подготвил основния материал.

Дни наред Нихал се преструваше, че е забравила напомнянето му. Май че и Аднан бей го беше забравил. Ала евентуалната възможност да остава насаме с баща си по цели часове в малкия му кабинет не й даваше покой. Нали бе решила да страни от него, сега беше като затворено в клетка канарче, което изживява тежките зимни дни в копнеж по слънцето.

Веднъж, след вечеря, Аднан бей и Бихтер видяха Нихал да влиза в стаята му, в работния кабинет, където доста отдавна не се бе отбивала.

— Урок ли? — засмя й се Аднан бей.

— Да, стига да имате желание… — отвърна Нихал.

Същата вечер занятията им започнаха. Но между бащата и дъщерята вече не съществуваше предишната близост, предишната непринуденост; липсваше им нещо, не, по-точно пречеше им. Присъствието на трети човек.

Отначало уроците потръгнаха — и двамата се стараеха да открият топлинката на предишната си близост. Пак прихваха да се смеят когато Нихал с тъничко разтреперано гласче започваше да чете някое двустишие. Не успяваше да долови оня невероятен музикален ритъм на стиха.

— Чудно ми е, Нихал, защо не го усещаш? Прекрасно декламираш на френски, а при това имаш и музикален слух. Ритъмът в поезията не представлява нищо повече от музика, създадена от съчетанието на думите.

И започваше да й обяснява какво е аруз[1], а Нихал и Бихтер се споглеждаха и подсмихваха. Така със своето неумение Нихал разведряваше от време на време тягостно напрегнатата атмосфера на уроците. Но една вечер, когато съвсем интуитивно налучка ритъма, те вече нямаше на какво повече да се смеят. Скучните занимания ги караха да се прозяват. Защо се получаваше така? Дали защото Аднан бей все поглеждаше към Бихтер и бързаше да приключат, дали защото Бихтер прикриваше с наслуки взета книга своята прозявка, или пък защото Нихал се чувстваше излишна в тази стая, някогашното нейно духовно убежище, и непрекъснато гореше от желание да захвърли тетрадката и да избяга? Уроците им вече не вървяха, закретаха, немощни като болно дете. Една вечер поради леко главоболие Аднан бей каза: „Да отложим урока“. След това заниманията бяха напълно забравени.

 

 

Идва време, когато у момичетата, тези невзрачни крехки създания, се появяват първите едва забележими признаци на женствеността. Започва с промяна в психиката и в тялото. Детето изпитва необяснима боязън от всекиго, желание да страни, да изразходва натрупаната енергия. В него се пробужда зверчето и то заприличва на поотраснало коте, за което времето за игри е вече отминало; момиченцето не ви подава ръчичка с предишната чиста детинска радост, не ви се гали с предишната всеотдайност. Студени тръпки го побиват дори когато поднася устни на баща си, говори по-сдържано, засмее ли се, пламва като божур. Душата му прелива от чувството за самота и отчуждение. И то се крие, търси потайните кътчета и се отдава на дълбок размисъл. Само долавя промяната в себе си, ала не може да разбере в какво се състои. Осъзнава единствено факта, че вече не е дете. В своя растеж, все още неоформено като личност, детето се стреми да разчупи телесната черупка и с ярост да се изскубне навън. Това е извън неговата воля, извън разсъдъка и предпочитанията му, чисто и просто то следва предопределения от природата път.

Усеща как в тялото му се заражда нещо необичайно, някаква непонятна болест, която се развива, развихря, докато обсеби цялото му същество. Походката, говора, смехът му издават боязън и недодяланост. И всички забелязват, че в детето нещо не е наред.

Шията е доста поиздължена, тялото — хилаво. Походката — като птица с несъразмерно за дългите крака тяло. Изчезнала е предишната приятна хармония в жеста, с който подава ръка, в начина, по който държи глава. Напомня създание, загубило привичното си поведение, ала все още неналучкало как е най-подходящо да се държи от сега нататък. Току се изчерви, докато говори, без повод и причина, а не смогва да преодолее спонтанно обзелия го смут. И се скрива възможно по-далече от всеки, не набира достатъчно смелост да бъде при възрастните, срамува се да стои при децата.

Насън го връхлитат призраци и огньове, стреснато се събужда през нощта и започва да размишлява за смъртта, сковано от страх, то се сгушва разтреперано под завивките.

Това е период, който разкрива пред жадните за познание деца нови хоризонти. Никой нищо не им е казал, никой нищо не им е обяснил, а току изведнъж, от само себе си те прозират безброй съвършено непонятни дотогава неща и истини. Необяснимо е как за няколко месеца се появяват тези познания, вече осмислени и анализирани. Едно като че ли е сигурно — през същото това време новооформящата се личност, девойката, е донесла на предишното момиченце нови знания, по най-категоричен начин е дефинирала всяка подробност: „Това представлява еди-какво си!“, и е заляла с вълшебна светлина всички дотогавашни мъглявини.

Нихал бе точно в такъв период, когато набързо прекъснаха уроците, така че наред с озлоблението към баща си, задето дори не й продумва за тяхното подновяване, тя изпита и тайно облекчение. В негово присъствие и пред Бихтер, особено пък ако нямаше и никой друг, тя изпитваше някакъв срам, съвършено различен от първоначалното й стеснение.

Настъпи зимата — с дъждове и сняг. Бихтер и Нихал чакаха да се оправи времето. Предстоеше им да обиколят Бейоглу, да накупят предвидените преди няколко месеца неща и преди всичко — плата за първия яшмак на Нихал. В скоро време очакваха радостна вест от жълтата къща. Бихтер й бе обещала, че още с пристигането й ще отидат да видят бебето на Пейкер, като Нихал ще се появи там облечена като девойка. И сега преживяваше притеснението си, че ако все така вали и те не могат да отскочат до Истанбул, няма да успеят с яшмака.

Този ден времето бе подходящо. Най-сетне щяха да тръгнат. Аднан бей хвърляше закачливи погледи още от сутринта и току се подсмихваше:

— Само да не забравите фереджето за Нихал ханъм.

— Ама че работа! — пригласяше на чичо си и Бехлюл. — Вкъщи ще се появи нова господарка: Нихал ханъм!… Няма как, ще се наложи коренно да променим обноските си. Особено пък аз… Няма да има вече заяждания. Няма да може вече да се караш от време на време на предишното непослушно момиче. Сега трябва да й поднасяш комплиментите, които са нужни на всяка жена, за да привлечеш вниманието й, нали, Нихал? Ах! Извинете! Нали, госпожице…

Той застана пред Нихал, направи странен реверанс и престорено учтиво попита:

— Добре ли се чувства госпожицата днес? Ще ми разреши ли госпожицата да докосна връхчетата на нейните пръстчета с целувка? Ще благоволи ли госпожица с една нищожна усмивчица да ми даде знак, че одобрява моите странности?

Цяла поруменяла, Нихал се усмихна.

— Госпожицата вероятно няма да ми откаже съдействието си от време на време да спохожда моята стая за кратка свада? — добави Бехлюл и внезапно се обърнах към Бихтер: — Лельо, какъв ще е цветът на яшмака? Чуйте каква идея ме осени: това е първият й яшмак, следователно трябва да бъде нещо фрапантно. Цветът му трябва да грабва погледа на младите мъже. Жълт например, крещящо жълт обаче, яркожълт, ослепително жълт. Нека дарим Истанбул с едно прелестно канарче. А и мадмоазел Дьо Куртон явно има предпочитание към този цвят, не е ли вярно, Нихал? Нали едно лято си беше ушила някаква яркожълта блуза…

В очите на Нихал пламна жарава.

— Не — отвърна тя, — в това отношение ще се съобразим с вашия вкус: ще изберем червено, яркочервено, онова червено, дето избожда очите. Вие нали имахте по едно време някаква палячовска червена вратовръзка, дето със зелената емайлирана карфица приличаше на огромен домат…

— Свадата започна! — възкликна Аднан бей.

Бехлюл не й остана длъжник:

— Щом онази вратовръзка ви е харесала толкова много, дайте да я подарим на мадмоазел Дьо Куртон: нека я носи с жълтата си блуза.

— Ама че самопожертвувателност! — откликна Нихал. — Жалко. Тя така ви отива, а вие толкова рядко попадате на онова, което ви отива…

— Нихал! — намеси се Бихтер, за да не прерасне престрелката в истинска свада. — Ако не започнеш да се приготвяш, ще изпуснем парахода. Бешир ще дойде с нас, нали?

 

 

Откакто заживя с мисълта за яшмака, Нихал имаше усещането, че излиза навън едва ли не гола, в своята късичка тъмносиня дрешка от шаяк и палто до под коленете. За пръв път изпита стеснение да тръгне незабулена — та тя се бе източила стройна и височка почти колкото Бихтер. Не я сдържаше да върви редом с нея, непрекъснато се озоваваше далеч напред, а щом я изпревареше, плавната й походка се сковаваше, ставаше несъразмерна като лишена от такт мелодия. Тази породена от преждевременното замомяване непохватност й придаваше особена красота и странно очарование.

Трябваше да купят много неща: Нихал нямаше намерение да запази нито една от предишните си дрехи. Всичко трябваше да се поднови, а пък набързо окъселите през изминалата година дрехи щяха да ги подарят на Джемиле. Пробудената в нея женска суета я караше да иска неща, за които не се и сещаше досега. Свенливо помоли Бихтер за парфюми, не скри и желанието си да разпръсне из бельото си севсен[2]. Колкото повече магазини обикаляха, толкова все по-нови желания се пораждаха у нея: пакетите в ръцете на Бешир така се натрупаха, че не успяваше да ги носи. С всяка покупка за Нихал у Бешир се надигаше все по-възторжена радост и той започна с очи да насочва към едно или друго. По едно време посочи чадър, който с тюловете и панделките си напомняше огромна черна роза. „Чадър, госпожице — пошушна й той — чадър не сте си купили!“

Намеси се и докато се двоумяха пред платовете за фередже — все със същия стеснителен глас, все със същите плахи жестове на боязливите си ръце той се наведе, посочи изящния плат на лимоненожълти и небесносини райета от страничния щанд, който си бяха харесали други жени, и тихичко предложи:

— Купете си го, вижте колко е красив…

— Стига, Бешир! — избухна Нихал. — Няма ли да млъкнеш най-после? Фередже избираме!

Той се сконфузи с покорството на цапната по главата котка, която се е опитвала да досажда, огорчи се толкова, че Нихал тутакси съжали.

— Щом ти харесва толкова много, ще ушием рокля от него.

Бихтер също одобри плата.

— Браво, Бешир!

Купиха го. После решиха да направят фереджето от оня там черен плат на лъскави точици. Бешир се помъчи да награби всички пакети, ала Нихал и Бихтер се възпротивиха. Поръчаха си ландо. На толкова много места им предстоеше да се отбият…

— След шивачката отиваме в „Патриано“[3] да откраднем някоя и друга идея за големия вестибюл — предложи Бихтер.

Едва смогнаха за последния параход.

Никога досега Нихал не бе изпитвала подобно щастие от отиването си в Бейоглу. До тях лежеше грамада от струпани пакети. Накупиха всичко, каквото искаше. Бихтер се задоволи да поръча само една красива плюшена люлка в „Патриано“ за бебето на Пейкер.

Още щом се озоваха насаме в каютата, Нихал, преливаща от щастие, се сгуши в Бихтер.

— Днес ви обичам повече от всякога! — разцелува я тя по устните, по бузите, по брадичката.

 

 

Обличането на Нихал бе ознаменувано като тържество по случай прекрачване прага на живота.

Най-сетне дългоочакваната вест от жълтата къща пристигна. Бихтер и Нихал днес щяха да тръгнат натам. Бе топъл ноемврийски ден, като пролет. Аднан бей и Бехлюл ги очакваха в големия вестибюл. Така дълго бяха продължили приготовленията им, че и двамата вече горяха от нетърпение.

По едно време отгоре долетя гласът на Бюлент:

— Готови ли сте? Пристигаме… Ох! Да видите кака ми…

Разнесоха се възклицанията на Несрин: „Ах, милата! Ами че тя била пораснала!…“ Последва топуркането на Бюлент.

— Дай ми я, Шайесте! — викаше той. — Флаг ще направя от нея. Може ли шествие без флаг?…

Стълбата най-после проскърца. Като се стараеше да пристъпва наперено като представителен знаменосец, Бюлент оглавяваше шествието с изобретения от него флаг — една късичка рокля на Нихал, закичена на Аднанбейовия бастун. Преметнал го през рамо, Бюлент непрестанно го развяваше.

— Елате всички! Път сторете, шествието се задава. Ех, да имаше и елин барабан…

Зад него пристъпваха Нихал и Бихтер. Следваха ги Бешир, понесъл яшмака на Нихал и чадъра като огромна черна роза, Шайесте, Несрин и Джемиле, засмени ухо до ухо. Врявата на Бюлент застави дори и Шакире ханъм да зареже Хаджъ Неджиб при въртящия се шкаф[4] и да надзърне във вестибюла от прага. Още щом зърна сред множеството облечената вече като девойка Нихал, тя се развълнува и взе да бърше очи.

Усмихнати, Аднан бей и Бехлюл чакаха прави. В мига, когато Нихал прекрачи последното стъпало и се закова така, като че ли смелостта и да направи още една крачка се изчерпа, Бехлюл поде:

— О! Коя е? Коя е тази малка, прелестна, елегантна госпожица? Уверявам ви, не я познавам…

— Да ви я представя — разсмя се Бихтер. — Нихал ханъм…

В този момент Бюлент изпадна в див възторг. Захвърли флага на една страна, бастуна — на друга и като заподскача край кака си, закрещя: „Нихал ханъм! Нихал ханъм!“, сетне обходи всички с поглед и извисил нежното си гласче до фалцет, оповести като протръбила из целия свят фанфара:

— Отсега нататък ще я наричате вече Нихал ханъм, ясно ли ви е? Който произнесе само Нихал, петстотин пъти ще напише в тетрадката си Нихал ханъм, нали мадмоазел?

Най-последна, още на стъпалата, мадмоазел Дьо Куртон се усмихваше. Нихал пристъпи: крачка, две… и ето че стоеше в средата на вестибюла, блеснала в цялата прелест на стройната си снага. Прав беше Бехлюл да не я познае: тя беше съвършено преобразена под изкусните ръце на Бихтер. Тоалетът й бе нито подчертано момински, нито пък вече детски. Едва забележимо скъсена, полата придаваше нещо детинско на прекалено височкия за крехката й фигурка ръст. Дантела и лимоненожълт тюл обгръщаха плещите и ръцете й, недоразвитото тяло и гърдите бяха прикрити с пищен джепкен[5]. Детският още торс чезнеше под диплите на също лимоненожълт тюл, който се подаваше на талази изпод джепкена още от шията. Изкусното съчетание на коприните създаваше впечатление за дискретна налятост на тялото. Дългата й коса беше разпусната по гърба, сякаш да напомня за детството, само дето на челото бе подрязана на бретон, а с по един кичур от двете страни върху темето бе оформено малко кокче, колкото да има на какво да се прикрепват печето и яшмакът.

Нихал поднесе чело на баща си. На Бехлюл подаде само ръка.

— И толкова? Значи по време на празник не бива вече да се целуваме с госпожицата?

Със свити устни Нихал го погледна изпод вежди.

— Точно така!

Бихтер се беше обгърнала в яшмака.

— Хайде, Нихал! — подкани я тя. — Нека видят яшмака ти, най-вече яшмака…

Притича Бешир: Шайесте и Несрин виснаха над главата на Нихал. Даже и Шакире ханъм пристъпи, крачка-две навътре във вестибюла. Бюлент, грабнал печето на Нихал, препираше. Бихтер се намеси навреме, лекичко набра печето и го прикрепи — така, бухнало — над челото й. Несрин закопчаваше ръкавицата на Нихал с някакъв клипс.

Сетне всички едновременно се отдръпнаха и този път под крещящите райета на яшмака се открои не детската, а стройната снага на изящна девойка. Начаса към нея се втурна Бехлюл. Приветства я с поклон и със странни жестове се опита да й подаде ръка. Бюлент заподскача да увисне на врата й и да я разцелува пред всички. Нихал се наведе и без да се съобразява дали яшмакът ще се раздърпа, или не, дали печето ще се смачка, или не, шумно се разцелува с Бюлент. Шакире ханъм хлипаше вече неудържимо.

— Нека я видим как пристъпва, нали, лельо? — предложи Бехлюл. — Трябва да се научи да ходи в яшмак. Това е изкусно умение, което трябва да подчертава цялото изящество и прелест на жената.

Нихал пристъпи с чадър в ръка.

— Да, ама всички сте се вторачили в мен, смущавам се, естествено…

Бехлюл си сложи монокъла и я последва — приведен, с широка танцова стъпка, като внимателно се взираше в нея.

— Не така, бедна Нихал, не така…

В походката й имаше припряност, в широката й крачки — някаква дисхармония. Като че ли се чудеше къде да си дене ръцете. Бехлюл я изимитира: изопнал ръце, отпуснал китки, той вървеше, подражавайки недодяланата походка на Нихал по най-комичен и неповторим начин.

— Ето така ходиш!

Сетне накара леля си да направи няколко крачки.

— О! Вижте, това изкуство у леля е стигнало до съвършенство…

— Благодаря — отвърна Бихтер. — Не разполагаме обаче с време, за да ви накараме да ни харесате… Взе ли чантите, Бешир? Къде е Шайесте? За яшмака си ли отиде?

И като се обърна към Аднан бей и Бехлюл, подхвърли:

— Вие също идвате, нали?

Бележки

[1] Система метрично стихотворение, възникнала в класическата арабска поезия и разпространена в редица страни от Близкия и Средния изток. Ритмообразуващият елемент е вариращо редуване на дълги и къси срички. — Б.пр.

[2] Семена, които се употребяват за ароматизиране на бельо. — Б.пр.

[3] Голям мебелен магазин в Истанбул на булевард „Истиклял“, открит през 1893 г. от испанеца Патриано. — Б.пр.

[4] В старинните къщи въртящия се шкаф е служел за подаването на храната от женската половина. — Б.пр.

[5] Къса дреха с дълги разрязани ръкави. — Б.пр.