Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Aşk-i Memnu, (Пълни авторски права)
Превод от
[Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 10 гласа)

Информация

Сканиране
Радост (2014)
Разпознаване и корекция
egesihora (2014)

Издание:

Халид Зия Ушаклъгил. Забраненият плод

Турска. Второ издание

ИК „Слънце“, София, 2011

Редактор: Гергана Шутева

Коректор: Бранимира Георгиева

ISBN: 978-954-742-171-4

История

  1. — Добавяне

15

Мислеше си Бехлюл как прекара цялата зима без тези развлечения. Слушаше Нихал, а във въображението му се мяркаха залети в дъжд от светлина и пъстроцветни фонтани картини. Пред очите му беше сцената на „Одеон“, буйната тълпа на „Конкордия“. Прелитаха разголени рамене и ръце, изящни пантофки от бял сатен.

И го обзе копнеж. Ето на, сред лудориите на този свят трябваше да протича животът му. Как можа да прекара безкрайните нощи на цяла една дълга — предълга зима в търкаляне по фотьойлите на това съсипано от мъка имение, одреман като престарял болнав котарак, потърсил под мангала убежище от убийствения студ?

Разбира се, той обичаше Бихтер. Никога не бе горял така пламенно, така продължително от любов. Ясно, тя бе неговата първа и последна любов. Но дали би могъл да я опази чрез тези едни и същи разговори, чрез тези едни и същи думи, изричани в един и същи час, едни и съши клетви за вярност, едни и същи целувки, едни и съши почти съпружески крамоли и сръдни?

Сред еднообразната сладост на тази обич той започнала жадува за нещо по-различно, нещо ново. През първите седмици не бяха лишени от ония неща, които ги вълнуваха и плашеха. Докато се отдаваха всецяло един на друг сред съществуващите неизживени рискове в любовта, те изгаряха в трепетната жар на ненавистното желание. Но по-късно, когато нямаше какво повече да очакват, предоставиха обичта си на монотонните часове, които така много приличаха на затишие преди изпълнение на смъртната присъда. Нищо не остана от очакваните страсти, пориви, безумия и сълзи, от настояванията за повече обич, с една дума — от всички стихии, които възраждат непрестанно всяка любов; дори престанаха да се ревнуват…

Противно на предположенията си той откри, че Бихтер е една мекушава жена. Тя посещаваше стаята му като по задължение, а това се отразяваше зле и върху самия него. От много обич не им оставаше време да се пожелаят. Макар и смътно, той чувстваше как в нейни ръце сам се превръща в жена. Тя идваше при него, тя го търсеше, тя приемаше и удовлетворяваше всеки негов каприз. Не можеше да си обясни защо, но така или иначе, от такава любов той се чувстваше унизен, усещаше как дълбоко в сърцето, в най-потайните му кътчета, започва да назрява враждебност към Бихтер.

Така прекрасна, тази жена според него бе лишена от способността да разпалва плътските желания, да предизвиква мъжа, с една дума — не владееше любовната магия. Отдаваше се елементарно, покоряваше се на неутолимите му страсти безропотно и изобщо не проумяваше, че подобен израз на преданост е в ущърб на самата нея, че е пошлост, унижение, че накърнява собственото й достойнство. Не отказваше нито един негов каприз, не забелязваше, че в страстите си той преминава всякакви граници. А имаше нужда да бъде отхвърлян, да моли, трудно да се домогва до целта.

Една нощ се опита да опияни Бихтер така, че да последва някакъв абсурд. Тайничко се надяваше тя да му откаже, да не приеме като последната уличница и този негов каприз. Едва тогава Бехлюл щеше да постигне огромното щастие най-сетне тази жена да изпадне в любовен екстаз, за да я обладае до край. Но се случи тъкмо обратното — Бихтер промълви: „Да“, а той начаса изпита отвращение. Този случай бе отминат като безобидна шега. Но в неговото сърце все повече назряваше антипатия към младата жена само защото не му бе отказала.

Всъщност липсата на уважение към Бихтер породи това чувство. За да обичат една жена, мъжете трябва да изпитват уважение към нея.

Дори когато са безумно влюбени, мъжете без ни най-малко колебание причисляват всяка потъпкала честта си жена към грешниците. Бехлюл също не правеше изключение — той не само отбягваше да си даде сметка за собствените чувства, ами и започна да приема Бихтер като жена, която най-безцеремонно се измъква от съпружеското ложе, за да се хвърли в обятията на друг мъж. Нощем, потънал във фотьойла, вглъбен в страниците на безмилостния душевад и гадател на женското сърце Пол Бурже, той хем жадуваше за нея, хем се плашеше да не би да дойде.

Да беше се обидила, да, да, да беше се разсърдила поне за седмица-две, само за няколко седмици. А той да дебне ден след ден удобен случай да я срещне насаме, макар за пет минутки, да му прости най-накрая, за да се хвърлят отново в обятията си… Струваше му се, че в такъв случай подобни мисли нямаше да го връхлитал.

Последните дни на краткотрайната му любов положиха началото на дрязги и скандали. Бехлюл започна да отправя упреци към своята любима преди още пресищането да проличи. Приказните цветя, които красяха пролетта на тяхната любов, повяхваха, изречените думи придобиваха силата на доводи, обясняващи някогашната омраза.

Ала все пак за него Бихтер си оставаше същата красива и изискана жена. Тоалетите й, тембърът на гласа, позата, жестът, с който разперваше ветрилото, сръчният допир на пръстите до косата, когато прикрепваше печето си — при което се променяше изпяло и изразът на лицето, — усмивката с разцъфтяващите от двете страни на устата мънички трапчинки, романтичното вдъхновение, което влагаше и в най-обикновената изречена с приповдигнати вежди дума — с една дума, всички ония дребни неща, с които го заплени от пръв поглед, продължаваха да го вълнуват по същия начин. Добре знаеше, че вечно ще копнее по тази жена. Лесната победа обаче, съпътстваща любовта им още от самото начало, спокойствието в тази обич без рисковани ситуации, без сътресения, без гръмотевици му поднасяха наред с щастието и толкова дълги часове на скука, че му оставаше прекалено много време за размисъл.

Уловеше ли се в подобни разсъждения, той гледаше да се отърси от тях, да не мисли изобщо по този въпрос. Щом разумът започва да надделява над сърцето, любовта приема вече облика на болнаво дете, в чиито вени тече отровно биле вместо кръв. И за да не влива повече отрова в жилите на това свидно за него дете, младият мъж отбягваше изобщо да мисли.

Колко пъти бе обвинявал в себе си Бихтер, че се остави така лесно да бъде победена още в първия миг на любовта им.

Не можеше да й прости случайния си, невероятен триумф, постигнат само с две думи в една стая през нощта, само с две думи, изречени в първия миг, когато набра смелост.

Тя не му предостави време да изяви своето изкуство. Озова се в обятията му преждевременно, в резултат на което Бехлюл обра овациите като някакъв актьор, аплодиран преди още да е показал таланта си. Тази толкова безпрепятствено обладана жена продължаваше да му дарява любовта си със същата лекота.

Дори кратковременните угризения на съвестта след първото грехопадение му заприличаха на долнопробен фарс, оголил същността й с един замах. Още в началото Бихтер изобщо не проумяваше пошлостта и позора на тяхната любов. Но за сметка на това пък сега Бехлюл ги чувстваше все по-осезателно. Колко пъти му идеше да отблъсне Бихтер от обятията си и да й кресне: „Нима не разбираш колко отвратителна е тази връзка?“

Себе си оправдаваше изцяло, всякакви доводи все повече и повече разголваха вината на Бихтер. Тази жена бе дошла да го обсеби и продължаваше да идва и да го обсебва. В собствените си очи той изглеждаше едва ли не като невинно средство за престъпление, използвано от нея…

Така по въпроса за отговорността в тази „забранена любов“ в мислените си анализи той стигаше до пълно отхвърляне на упреци към себе си, но въпреки разсъжденията произнасяше защитната си реч в подкрепа на любовта: „Това сме то, мъжете! Никога не може да ни се угоди! Винаги намираме начин, щом се наситим на любовта, да прехвърлим върху жените цялата вина и за греха, и за скуката, след което започваме да измисляме доказателства, с които да унизим клетите нещастници до там, че да ги обвиним в липса на способност да любят.“

Ако пропилееше обаче обичта си към Бихтер, това за него щеше да бъде безвъзвратна загуба. Тази жена бе невъобразимо сладък любовен еликсир. На такава жена не можеш да се наситиш никога. Убеден беше, че ако я загуби, още в същия миг той би закопнял за нея до лудост. Той се чувстваше като лекар, който се е заразил и най-щателно опипва собствения си пулс, а в същото време болестта продължава да се развихря тайно, коварна като вулкан.

С цел да омаловажи Бихтер той търсеше поводи дори и във Фирдевс ханъм — тази жена с най-сияен ореол в някогашния безгрижен живот на Истанбул сега със смешните щуротии да задържи младостта си му изглеждаше толкова странна, но отблъскващо странна, че сянката, хвърляна от буреносните облаци върху блясъка на фамилията Мелих бей, замъгляваше върху фона на далечния, едва просветваш хоризонт даже и образа на Бихтер.

Майката — това беше бъдещето на дъщерята. Най-натрапчиво му се привиждаше как и тя, излетната в шезлонг поради болки в коленете, стиска ръката на някакво момче с едва наболи мустачки.

Чудатият вид на Фирдевс ханъм, смешните, но все пак елегантни дрехи, изфантазирани от все по-размътващия се мозък, не бяха нищо друго, освен сърцераздирателна жалба по отминалата младост, а от цялата тая комедия на човек направо му се приплакваше.

Бехлюл още си спомняше нейните впити в него очи, стиснатите зъби, за да не закрещи от болките в коленете, изрусените коси, повдигнати с подпъхнато руло, странния аленочервено-черен тоалет, оголил сбръчкани ръце. А в тези очи той откриваше такава прилика с очите на дъщерята, че не можеше да се отърве от представата за безвкусно наплесканото с гримове лице на една прехвърлила петдесетте Бихтер.

Понякога търсеше вината и в себе си. Държеше се като неопитен хлапак, който се мъчи да прояви опитност в първата си любов. И той самият всъщност не правеше нищо, за да изведе отношенията им от руслото на инерцията или поне да създаде някаква илюзия за така жадуваните страсти и вълнения. И какво — проспа в края на краищата цялата зима в блянове за тая тиха любов, с апатичното благоразумие на една изтощена обич, положила болна глава върху мекото ложе на съпружеството.

Нихал не спираше да свири — свършеше ли поредната мелодия, хвърляше нотите й на килима, не й ли се понравеше, прекъсваше я и подхващаше следващата.

— Още? Какво още? — попита тя Бехлюл, когато пред нея не остана нито един нотен лист.

Да, той проспа цялата зима. Пред очите му бе профилът на Нихал. Изящният профил на Нихал, който започваше да се мержелее сред потока на мисълта, затрептяваше, обвит в мъглявина, изплуваше от нея и се открояваше съвсем ясно. Взираше се в този профил и току заподсвиркваше мелодията, която звучеше.

— Какво свириш, Нихал? — внезапно се оживи той.

— Откъде да знам? Вие току-що ми го подадохте…

Тя продължи да удря по клавишите с дясната ръка, а с лявата му посочи корицата на нотите. Бехлюл се надвеси да я погледне.

— Да, наистина! — възкликна той.

Беше мелодията, която само преди година подсвиркваше цял Истанбул. За пръв път я чу на сцената на „Конкордия“ в изпълнение на една холандка. Още тогава той беше донесъл нотите вкъщи. Засвиреше ли я Нихал, моментално се пренасяше мислено сред шумните си приятели от „Конкордия“.

Кете, тази лудетина, засмяна от ухо до ухо така, че да блеснат всичките й бели зъбчета, напомняща в главата на котенце със сламенорусите си коси, красноречиво допълваше със златистите си очи циничния текст на тази пошла песничка и подхвърляше като подаяние на лакомо чакащата тълпа едно по едно късчета от своята младост и хубост. А тълпата, с неумолима, разпалена от това хубаво момиче страст, със зяпнала пресъхнала уста, с вой, изтръгнат от напиращите от желания гърди, повтаряше припева ведно с нея. Точно в този припев апетитното момиче от сцената приканваше с красивата си котешка глава всичко наоколо на щурм и сякаш в някаква дива прегръдка притискаше подлудялата от страст, побесняла, виеща тълпа, докато й строши костите.

Всички обаче говореха, че Кете е непорочна. Не й даваха повече от шестнадесет години. Носеше се странна мълва: баща й бил моряк, безследно изчезнал с кораба си в океанските простори край Австралия. Майката била почтена вдовица. Водела дъщеря си по малките сцени в големите градове.

Така Кете се ползваше със славата на жасминов цвят, плуваш над мръсотията, а това разпалваше още повече страстите на онези, които бяха преситени от лесния успех в задоволяването на всеки каприз. С отново пробудени желания миналата зима тук идваха дори ония, които считаха „Конкордия“ за долнопробно заведение. Но многообещаващото момиче от сцената си оставаше непревземаемо. А тълпата отмаляваше пред него като разбита в скала вълна.

На няколко пъти Кете бе приела покана за вечеря. Но винаги придружена от майка си, чиито крехки плещи под овехтялата траурна рокля издаваха горчилката на един живот, изпълнен с лишения.

И тъкмо защото не приемаше нищо повече от една вечеря в присъствието на майка си, това шестнадесетгодишно момиче, това момиче, което поднасяше своите прелести по малките сцени по възможно най-лудешкия, най-достъпния начин, докара до изстъпление цял Бейоглу. Всички бяха влюбени в Кете. Всички посещаваха „Конкордия“, всички повтаряха оня припев.

Докато към края на зимата Кете бе забравена отведнъж — за нея бе настъпило лятото. Този вид слава прилича на крехко цвете, което живее само един сезон. Тази зима тя беше отново в „Конкордия“ и отново не приемаме нищо повече от една вечеря в присъствието на майка си. Никой обаче не ходеше вече там. Нейното време, времето на първата и слава в живота на Бейоглу, бе вече отминало. Явно се бяха появили други поводи за лудории. Защо ли настъпи тази промяна? Не се знаеше… За Кете се понесоха най-различни слухове. Един от тях звучеше горе-долу правдоподобно: разправяха, че това момиче, прибрано от възрастната жена — която била всичко друго, но не и майка — от някакъв добре известен на полицията дом, за да я пусне на лов за богат жених, прекарало цялото лято в къщата на един бръснар калфа. Сега Кете успявала да се измъкне на вечеря и без майка си. Ония, които преди година даваха мило и драго за „Конкордия“, дотам повярваха на тази история, че дори не сметнаха за необходимо да я изпробват.

Полудял като всички по Кете, Бехлюл, пак като всички, така повярва, че напълно я забрави. Ето че днес, докато Нихал свиреше същата мелодийка, а той размишляваше, потъналото в едногодишно забвение лице на Кете отново изплува пред очите му… И той изведнъж бе обзет от неудържимото желание да я види.

Дали беше още в „Конкордия“?

Засмя се. Учуди се как е могъл да живее толкова настрани от оня живот, как е могъл съвсем да подивее. Ще покани Кете на вечеря още тачи вечер. Мигновено го реши. Но се сети за Бихтер. Не беше ли това изневяра към нея? Съжали я. „Горката!“ — рече си той, ами ако разбере какво е намислил, кой знае колко щеше да плаче. Не, не, никога няма да извърши подобна подлост. Но го осени внезапно хрумване: „Ама че глупак! Нали ще го направиш тъкмо заради Бихтер, за да я обичаш още повече…“ Той трябваше да отиде, нужно му беше, за да спаси любовта си към Бихтер.

— Ще го повториш ли, Нихал? — помоли той.

Искаше му се още веднъж да послуша тази мелодийка. Да, ще отиде, така или иначе. Кете оживя вече в сърцето му. Изведнъж се сети за нещо друго — този път от материално естество. И за него намери изход.

— Нихал, колко ти дължа? — прекъсна той мелодията, която повтаряше по негово настояване.

Вечно й беше длъжник. Те двамата вечно си имаха някакви сметки за уреждане, вечно имаше да й връща пари. Нихал само сви устни.

— Виж, Нихал, от днес аз ставам твой предан приятел, но нали знаеш, не ми е в характера да предприемам нещо, без да си платя. Къде ти е портмонето, Нихал?

Тя бе свикнала с неговата безцеремонност, затова само кимна към левия джоб на палтенцето си. Той изсипа съдържанието на чантичката в шепата си. Прибра всичко. О, Нихал също не била кой знае колко богата. Но по-добре било, вместо и двамата да имат половинчати суми, да съберат наличното, та поне единият да се опаричи. И без това през седмицата очаквал от баща си известна сума. За пръв път щял да се разплати с Нихал.

— Нали, Нихал?

— Да! — кимна тя, недочула — недоразбрала.

— Аз тръгвам. Да ти донеса ли нещо от Истанбул?

— В Истанбул ли отивате? — остави тя пианото и се извърна. — И веднага ли?…

Да, веднага тръгвал. Нихал обаче била виновната. Тъкмо тя, със своето пиано, породила в него желанието да прекара тази нощ в Бейоглу. Нихал само се засмя и без да каже нищо, се обърна отново към пианото.

 

 

Бихтер се натъкна на Бехлюл във вестибюла тъкмо когато той си слагаше ръкавиците.

— Излизате ли?

Отбягвайки погледа й, той се мъчеше с едно от копчетата — явно много трудно се закопчаваше.

— Да! Отивам до Истанбул и пак ще се върна. Само за два часа!

Тутакси съжали, че я излъга. Съжаление, примесено с гняв. Разбунтува се от такава любов, която го задължаваше да дава отчет вече по часове и се превръщаше в тегоба.

— Може и да не се върна тази нощ — допълни веднага. Погледна я да види ефекта от думите си. Пред него бе една бяла като тебешир Бихтер.

— Но вие ми бяхте обещали тази нощ — промълви след кратко колебание младата жена.

Съвсем бе забравил за уговорката. Едва сдържа яростта, която само за миг го превърна в грубиян. В края на краищата тази жена със своята любов му досаждаше, защото посягаше дори на най-дребните му волности.

— Не се знае дали няма да се върна — подхвана той, та да не я среже рязко. — Казвам го за всеки случай. В такова слънчево време кръвта ми закипява. Подтиква ме към бягство от тягостната атмосфера на дома, кара ме да бродя, да вдишвам с пълни гърди безкрайните простори.

Говореше й усмихнат, а я гледаше с гузните очи на човек, който залъгва някакво дете. Млъкна изведнъж, смразен от собствената си лъжа. В ъгълчетата на устните й, и онези трапчинки, където играеше закачливост, сега изплува страданието на едно сърце, обзето от отчаянието на измъчената, обидената, измамената жена. С присъщата си интуиция Бихтер отгатна в този усмихнат насреща й мъж, в този търсещ оправдание глас, лъжата. Що за измама? Защо я лъжеше? Това тя не знаеше, но беше убедена, че я лъже. Съвършено ясно го четеше в очите му.

Прониза я остра болка. Излишно беше да казва или да пита каквото и да е, дума не отрони, но погледът й закрещя: „Лъжеш!“ Той го разбра. И се опита да замаже лъжата с друга лъжа:

— Да ти призная ли истината, Бихтер? Бягам от Нихал, да, от нея бягам… Помисли малко, съвсем наскоро, още щом гувернантката се върне, тук ще настъпи второто пришествие. Добре я познавам. Нихал умее да сдържа за по-късно целия си бяс. И за да бъда докрай откровен — жал ми е мъничко за нея. Аз съм толкова бос в подобни разправии, нали разбираш? Най-добре е да ме няма в тая олелия…

Бихтер го слушаше безмълвна, бледа. Както беше подхванал монолога си, имаше изгледи да го проточи безконечно, та затова реши да го приключи начаса:

— А после не се знае дали, стига да не ме усети някой през нощта, може да…

Така и не успя да довърши. И двамата се стреснаха от скандала между Несрин и Шайесте, който в този миг прогърмя отдалече. Абсолютно неоправдана безотговорност бе да стоят и да си шушукат така във вестибюла.

— Лельо — надигна глас Бехлюл, — ще кажете ли на момичетата да не си лягат, преди да са запалили печката в стаята ми? Може би ще се върна през нощта…

Горе продължаваше да ехти пианото на Нихал. Бихтер стоеше зашеметена, като ударена по главата, без мисъл за същността на онова, което само за миг я запрати от абсолютно спокойната увереност в най-ужасното страдание, стоеше и слушаше пианото, а то сгромолясваше отгоре й грохота на един рухнал свят. И само един-единствен въпрос отекваше в замъгленото й съзнание: „Нима започна вече и да лъже?“

В този момент тя не помнеше подробностите на лаконичния им диалог. И да се насилеше, пак нямаше да си ги спомни. Съществуваше само лъжата, ясно прочетената в очите на Бехлюл лъжа. След малко облаците в съзнанието й постепенно започнаха да се разнасят, повличайки отломките на сринатия от страхотния ураган и пометен от вихрушката на гръмката музика свят, разнасяха се, а зад тях се оголваха най-различни откъслечни спомени. Изплуваха един по един горчивите мигове на този кратък диалог, проведен само за две минути ето тук, на разминаване. Зазвуча отново лицемерният глас на Бехлюл с всички онези лъжливи думи. Болеше го значи за Нихал и за да й го каже, значи я обвиняваше.

А когато облаците разбудиха още по-далечните хоризонти на спомена, там се откроиха и дребните, подминати като маловажни и после забравени подмятания за срещите им през последните няколко седмици, откроиха се и едва сега придобиха смисъл и стойност. Само в някакви си две минути младата жена почувства как на територията на любовта й зейна черната паст на ужасна, неподозирана и невероятна бездна, която я облъхна в лицето със своето ледено смразяващо дихание. Нямаше сели да се качи на горния етаж и да мине покрай Нихал, втурна се към кабинета на мъжа си.

А горе мъничката Нихал продължаваше да изтръгва стонове от пианото с всичко, което й паднеше подръка, с всички лудешки мелодии, които й дойдеха на ум, само и само да не се строполи на земята под силата на премазващия удар, който сложи края на нейното щастие, само и само да не запърха от отчаяние като пребит гълъб, само и само да не се затърчи, от болка, от растящата болка, от немощ, от безсилие. А болката с всяка измината минута я пронизваше с все по-непоносими шишове, все едно опъваха жилите й с клещи. Докато изведнъж тя нададе сподавен вик и замря — с разперени ръце, с вкочанени върху клавишите пръсти, с вдървена глава. В този миг усети как някой дотича, грабна я на ръце, прегърна я нежно и я отнесе на онова кресло, където допреди малко седеше Бехлюл. Припадъкът не продължи повече от минута. Връхлетя и отмина като смерч без гръмотевици. Дойде на себе си с усмивка в очите. Тогава видя коленичилия в краката й Бешир — с озарено от застинала бледност томително етиопско лице той стискаше в длани вкочанените й като лед ръце.

— Ти ли си, Бешир?

Да, той беше. Проследи я още от градината като сянка, с робска преданост я причака там, до остъклената врата към стълбището. Видя как Бехлюл я целуна по крайчеца на веждата. А след неговото излизане се промъкна още по-наблизо, изживя цялата болка на Нихал, в чиито крака копнееше да умре по силата на неведома робска повеля и отчаяна привързаност, усети как собствената му душа се затърчи от нейните страдания и зачака, безмълвно, неподвижно.

В очите му впити в Нихал, проблясваха искрите на щастието.

— Лек припадък! От преумора… — опита се тя да го убеди все със същата усмивка.

След което си придаде вид на господарка и строго добави:

— На никого няма да казваш, Бешир, разбра ли, аз искам така.

Облак засени искриците на радост, пламтящи в очите му само допрели миг, облак от сълзи, и неспособен да прикрива повече наранената си душа, той захлупи изящното, изразително изваяно кукленско лице в скута на Нихал и се разрида на глас…

Нихал го остави така, без да го обезпокоява, седеше с отметната върху облегалката глава, с просветнала дълбоко в очите й усмивка и сякаш черпеше утеха от чистотата на сълзите, капещи върху коленете й. Бликнаха най-сетне сълзите, които трябваше да бъдат пролени скришом за нейните неизказани страдания. И бликнаха от чистата душа на Бешир, от неговата кой знае колко стенеща, окаяна душа, душа, тровена капка по капка.