Ян Маршичек
Светулки (8)

8.

Времето течеше като речна вода под леса.

Светлинек порасна и напълня. Тичаше из двора и из горската поляна. Но не се отдалечаваше много да не се загуби. Само с майка си отиваше по-далече. Често ходеха на малини. Майка му го водеше за ръка и все се шегуваше с него:

Мама върви по рътлини,

но без Светлинек къде;

мама бере малини —

Светлинек ги само яде.

Тя обичаше Светлинек. Искаше да го вози с количката в гората, но Светлинек не й позволи:

— Вече съм голям. Скоро ще летя…

— Има още много залези да видиш, Светлинек, докато почнеш да летиш — дразнеше го тя.

Това ядосваше Светлинек и той реши да попита баща си:

— Кога ще ходим да летим, татенце?

— Догодина, като заякнеш, сине. Още са ти слаби крилцата. Засега се учи само да бягаш!

На Светлинек беше му скучно само да бяга.

Баща му се плесна по челото:

— Ще ти донеса нещо да не скучаеш.

Светлинек нямаше търпение да разбере какво ще бъде това.

Когато баща му го донесе, Светлинек беше очарован: нещото имаше две колелца, дъсчица и кормило.

— Какво е това, тате?

— Тротонетка.

— Кой я направи?

— Бръмбарът-дърводелец, който живее на върбата…

Светлинек се отправи с тротонетката по пътечката към калината. Отскочи с левия крак и туп! — в тревата до пътечката. Стана мрачен като нощ и вече не искаше да шофира.

— Хич да не ти пука! Продължавай да се учиш! — насърчаваше го бащата.

Светлинек го послуша и след няколко дни вече шофираше добре. Беше радостен. Караше из двора, после се осмели да кара до горската поляна, след това се отправи по пътеката, която бяха утъпкали хората.

Една вечер срещна на пътеката момче и момиче. Трябваше да ги заобиколи, за да не го настъпят.

— Ще ми бъде мъчно без тебе, Стандо, като отидеш войник — казваше момичето.

— Нали пак ще се виждаме, Хеленко, до града не е чак толкова далеко — утешаваше я момчето.

Светлинек гледа дълго след тях, докато се загубиха някъде в извивките на пътеката.

После отиде в къщи и разказа кого е срещнал.

— О, много добре ги познавам — рече бащата, — срещам ги често, когато летя да светя. Хеленка е дъщеря на екскурзовода от малкия замък в гората под планината, а Стандо е от селото под леса. Когато започнеш да летиш и да светиш, ще ти покажа замъка и селото.

— Радвам се, че ще летя и опозная света!

— Това ми харесва в тебе, Светлинек — похвали го баща му.

Светлинек се сгуши в него.

— Остави баща си да закуси!

— Та Светлинек не ми пречи — каза бащата, сложи Светлинек на коленете си, люлееше го и му пееше:

Хъпа, хопа, хъп,

в леса има дъб,

а на дъба — люлка.

Кукувичката се люлка,

вика ку-ку! Ку-ку!

Ела, Светльо, тука

да се полюлееш

и да са попееш.

Като допя песента, разкрачи коленете си и Светлинек падна. Но бащата го хвана, сложи го пак на коленете си и продължи да го люлее. Светлинек подскачаше, смееше се и пляскаше с ръце. Искаше от баща си да го люлее още и още.

— Трябва да свършим, Светлинек. Погледни как се събират пред градинката светулковците.

Бащата закуси и полетя с останалите светулковци да свети.

Светлинек също закуси и изтича навън. Там го чакаха другарчетата му: Боровинек, Смърчинек, Листвинек, Дъбинек, Габъринек и Бъзинек.

— Къде ти е тротонетката, Светлинек? Дай ни я да се повозим! — хленчеха те.

Светлинек се върна за тротонетката и почна да ги учи да карат.

Какъв смях падаше, когато някой светулко тупнеше от нея.

Като им омръзнеше да карат тротонетка, започваха да си играят на криеница. После се учеха да летят и се хващаха на бас кой ще полети най-високо и кой най-далеко. Светлинек излетя чак над къпините, но по-високо не можеше. Бяха му слаби крилцата. Но все пак долетя от къпината до калината. Стана му приятно, когато Калинова го похвали и го насърчи:

— Карай, Светлинек, карай все така, докато полетиш с нашия Светланек да светиш!

Закръжи над калината, а с него и приятелите му.

Така си играха чак до разсъмване.

— Довиждане до утре! — сбогуваха се те и — фррр! — по домовете си.

На другата вечер Светлинек стана рано:

— Добро утро, мами, тати и Светлинке!

Изми си лицето и зъбите и изтича пред къщичката да види там ли са вече другарите му.

Пред къщата стоеше един мъж с жена си и с трите си момчета. Едното момче, с очилата, беше голямо като мъж, другото беше по-малко, а третото — още съвсем малко.

— Кой от вас, момчета, знае как се казва този храст? — попита мъжът.

Момчетата разглеждаха храста.

— Още не сме учили за него — каза най-малкият.

— Ако се съди по червените шапчици, сигурно ще е къпина — извика средният.

— Да, това е къпина — потвърди мъжът.

Светлинек се върна в къщи:

— Кои са тези, които стоят пред къщата, тати?

Бащата погледна през прозореца:

— Това е учителят от училището на селото под леса със своята съпруга и с децата си. От светенето ги знам. Ходят вечер на разходка из гората, често ги срещам…

— Светлинек, излез! — обади се глас отвън.

Светлинек забеляза другарите си под прозореца. Семейството на учителя вече го нямаше пред къщичката.

Докато Светлинек си играеше с приятелите си, Светлинка и майка й беряха зеленчук. Беше им се народил много тази година, понеже майката беше прекарала с количката горска глина и беше я нахвърляла из лехите. Зеленчукът просто не се побра в мазето им.

— Къде ще го сложим, мами?

— Не знам. Ще почакаме да видим какво ще каже баща ти.

Когато бащата се върна от светенето, изкопа яма. Светлинек скочи в нея и не се виждаше — толкова беше дълбока. Не можеше да излезе. Майка му му подаваше ръка, но баща му каза:

— Остави го да излезе сам! За какво са му тези криле?

Светлинек се чукна по челото, разпери криле и излетя. Закръжи над къщичката и се понесе над къпините.

Бащата го гледаше и го хвалеше:

— Хубаво ще летиш, Светлинек!

Напълни ямата със зеленчук.

— Сега ни е нужна или слама, или тръстика, а и борови клони ще трябват! — каза бащата.

— Аз ще ви донеса тръстика — предложи неочаквано Светланек Калинов и литна.

Бащата полетя за слама, а майката и децата отидоха с количката за борови клонки.

— Седни, Светлинек, аз ще те откарам — покани Светлинка брат си.

Светлинек седна, но Светлинка не можа да го вози дълго. Той й се присмиваше, а тя се защищаваше:

— Напълнял си, тежиш много повече, отколкото по-рано.

Напълниха количката с борови клонки и майката я докара до ямата. Светланек вече ги чакаше с тръстиката. Скоро бащата долетя със сламата.

— Юначина си, Светланек — каза той.

Светланек погледна Светлинка. Тя се изчерви и очите й радостно засияха.

Покриха зеленчука със слама, тръстика и борови клонки и нахвърляха пръст. Върху купчината бащата набучи тръстикова тръба.

— Това е като комин за къща — смееше се Светлинек.

— Комин е, Светлинек, комин, през него ще излиза парата на зеленчуците да не се спарят.

Умориха се от работа и затова спаха хубаво.

Когато Светлинек излезе вечерта навън, видя пред къщичката пепелива птица с качулка на главата. Изплаши се да не го налапа и избяга към къщи.

— Що за птица е, тати?

— Качулата чучулига.

— Няма ли да ме налапа?

— Няма да те налапа. Тя се храни със семенца, а напролет огризва връхчетата на тревите. Наесен качулатата чучулига долита пред къщите на хората и им напомня: Купете си дърва, купете си дърва!

— Защо?

— За да не им е студено.

— Кога ние ще започнем да караме дърва?

По съвета на бащата всички светулковци, които имаха къщички на горската полянка и около нея, започнаха да карат дърва. Светулките им помагаха. Бащата и Подбуков ги надзираваха.

Работата беше тежка, но инак беше много весело. Малките светулчета и светулчици си играеха из купчините на криеница. Прескачаха ги и прелитаха над тях.

Веднъж Светлинек се скри на висока купчина. Купчината под него хлътна и той пропадна на дъното. И понеже над него се сринаха дърва, не можеше да излезе. Нямаше толкова сили да отмести дървата. Почна да му става тясно. Извика за помощ. Но гласът му едва проникваше през купчината. Помощ не идваше.

На Светлинек му идеше да заплаче. После си легна на земята и видя, че всъщност се намира в някакво коридорче и се опита да пропълзи. Пропълзя по коридорчето и щастливо излезе навън. Беше се леко издраскал по ръцете.

— Къде беше, Светлинек? Не можахме да те намерим — развикаха се другарите му.

Като им разказа всичко, изтичаха да видят купчината.

Такава висока купчина!

Някои малки светулчета едва прелетяха над нея.

— Чудо голямо! — каза Къпинов. — До нас има още по-висока купчина!

Наистина купчината беше още по-висока. Светулковцнте си обявиха състезание колко пъти ще я облетят, а малките светулки колко пъти ще я обиколят.

Купчините ставаха все повече и повече. Бащата на Светлинек ги преброи и ги раздели на всички къщички по равно.

После светулковците носеха връзки дърва в къщи. Светулките откарваха дървата с колички.

То беше смях и бързане!

Малчуганите събираха съчките, които бяха се натрошили. Малко по-големите се опитваха да носят цели връзки. Майките им не им позволяваха, за да не пострадат, но малчуганите носеха, колкото силите им позволяваха.

Скоро дворовете се напълниха с дърва.

Светулковците сечаха дебели дърва, а пънчетата разсичаха на дръвника, на земята, в антрето и под стряхата. Това продължи сума нощи.

Като привършиха, си отдъхнаха:

— Сега зимата може вече да дойде!

Зимата още не беше дошла, но студените ветрове говореха, че е вече на път.