Ян Маршичек
Светулки (22)

4.

На скалата беше оживено. През деня там довеждаха децата на ковача и звънеше наковалня. Когато децата много крещяха пред виличките, ковачът им напомняше:

— Ей, деца, я елате тука! И какво — не знаете ли, че светулковците и светулките спят през деня и им е нужно спокойствие?

Децата притихваха и си играеха при ковашкия цех. Но когато наближаваше вечер, хукваха отново към виличките. Най-често при вила „Къпина“. Чакаха да излезе Светлинек, за да си играят с него. После гледаха как отлита с баща си и с останалите светулковци да свети. И се гонеха със Светлинка, с Боровинка и със Смърчинка, и си играеха с тях най-различни игри. Налагаше се ковачът често да им вика:

— Хайде прибирайте се вече, време е за сън!

Скалата утихваше, но за кратко. Вън стояха светулките и си приказваха. Умълчаваха се чак на разсъмване, когато вече трябваше да приготвят вечеря за светулковците.

Светулковците се завръщаха изгладнели. Изяждаха до дъно яденето в чиниите. Говореха за растящия недостиг на продукти и за все по-големия глад в града.

— Скоро ще започне жътвата, пак ще има всичко — отбелязваше майката.

А жътвата наистина наближаваше. Пъдпъдъчката напомняше:

— Чувствувам аз дъх на клас! Да вървим, да вървим!

Дойдоха хора с коси и жътварски машини. Зазвъняхя коси и сърпове, задрънчаха машини. Но този път смях и песен като миналата година не се чуха.

Затова врабецът питаше:

— Чим-чарара, чим-чим-чим, що ли то е, чим-чим-чим, че не пее ни един?

— На мъдрия подскажи, на глупавия доложи! — взе го на подбив чухалчето.

Това раздразни врабеца:

— Чухале, не забравяй, чухале, не поучавай!

Най-напред беше прибрана ръжта, после пшеницата, дозряваше ечемикът, зрееше и овесът. Където беше минало греблото, събираха класове децата. Около тях кълвяха разпилени зърна гъските.

И светулките събираха нощем оронени житни зърна. Събираха и горски плодове, за да имат запаси за зимата.

Една вечер светулковците съзряха на горския път Хеленка с момчето си. Беше бледа, момъкът беше с черна ивица през дясното око. Посветиха им по пътя.

После отлетяха към града. Кацнаха на зелената кула. Навсякъде беше затъмнено. От небето се спускаше такава ясна светлина, че целият град се виждаше като на длан. Светулковците още не бяха дошли на себе си от изненада, когато затътнаха изстрели. Разтърсваха въздуха. Изстрел след изстрел, изстрел след изстрел.

Пръв се опомни Къпинов:

— Към къщи! — извика той.

С последни сили долетяха до скалата и поляната. Там ги чакаха вече подплашените светулки.

Толкова се радваха, че нищо не се е случило на светулковците!

Светлинка казваше на Светланек:

— Мисля, че доста страх набра, нали?

— Повече се боях за тебе — отговори й искрено той и я погледна в очите.

Тя притвори клепки. Може би защото в очите й блеснаха сълзи.

— Не плачи, сигурно вече няма да летим до града — утешаваше я той.

Избърса сълзите от очите си и изтича към къщи. Прибраха се и другите светулки и светулковци.

Когато привечер се пробудиха, видяха на небето гъст дим. Идеше откъм града. Светулковците искаха да разберат какво гори, но се страхуваха да полетят нататък. Обикаляха само близо до планината. При къщичката пак срещнаха Хеленка и момъка. От техния разговор разбраха, че гори фабриката, че са я запалили бомби и били разрушени много домове и избити много хора.

Веднъж разгледаха военното скривалище, което бяха изкопали селяните в ската под планината.

— Не трябваше да копаем това скривалище — каза един селянин. — Неприятелят търси само градове и фабрики. Не си струва да бомбардира села.

В този момент бум! — избухна бомба наблизо. Селянинът изчезна с другите в скривалището. Светулковците също се скриха в скривалището.

Когато излязоха отново навън, усетиха гъдел в носа.

— Хепчи! — кихна Светлинек. — Хепчи! — кихна Светланек. — Хепчи, хепчи, хепчи! — кихаха всички.

— Да бягаме! — извика бащата.

Долетяха с последни сили в къщи.

Светлинек се строполи на леглото полумъртъв:

— Ах, мами, не мога да дишам, боли ме глава…

Майката стенеше, Светлинка плачеше.

— Изтичай, Светлинке, при ковача и го помоли да доведе испанската муха — дишаше тежко и бащата с лице в длани.

Испанската муха дойде, наложи главите им с кърпи, натопени в отвара от коча трева, и им даде да пият чай от меча пита и от индийска тръст. Изми им очите с вода от див карамфил, намаза им ъгълчетата на очите с мехлем.

Олекна им. Главите им престанаха да ги болят, очите престанаха да им парят, дробовете дишаха свободно.

— Като се излекувате, татенце, уговорете се със светулковците да не ходите да светите по време на война, защото може да загинете — помоли Светлинка.

Полежаха седмица, после всички светулковци се събраха на скалата да се посъветват какво да правят.

— Имаме вече богат опит, затова предлагам — каза Къпинов — по време на война да не ходим да светим. Моля да се изкажете по този въпрос.

— Съгласни сме, съгласни сме — викаха светулковците.

И понеже се задържаха по домовете си, светулковците събираха дърва за зимата, макар че беше още лято.

— Поне дървата да бъдат сухи — радваха се майките и помагаха.

Светулковците смъкваха и извозваха дървата на грамади и ги разделяха за отделните семейства. За вилната зона караше дървата на каруцата с дългите ритли полският ковач. Беше му обещано да му се плати в натура. С продукти.

Младежите събираха горски и полски плодове. Събираха и зърно и го откарваха с колички. Ковачът обеща на майките, че ще им откара житото до воденицата. Бръмбарът воденичар имаше мелница до потока, който изтичаше от горския кладенец.

Понеже цялото селище „Горска поляна“ и кварталът „На скалата“ имаха много запаси, жителите му бяха весели. Скоро забравиха преживените болки и страдания.

Изглеждаше, че войната е свършила, нощите бяха спокойни.

Затова на другата вечер светулковците се отправиха към града.

Още не пристигнали там, на небето засияха светлини. Много се изплашиха, но веднага се опомниха и хукнаха към домовете си. Огнени тръпки полазиха по гърба и по крилете им.

— Лошо! — казваше бащата. — Светулките в къщи не бива дори да ви докосват!

В къщи светулките бяха изплашени, стенеха и плачеха. Светлинек само се въртеше, място не можеше да си намери, всичко пареше по него. Майка му духаше на крилете му. Сълзите й го разхлаждаха. Като не преставаше паленето, бащата накара Светлинка:

— Изтичай — каза — при бръмбара полски ковач, нека извика колкото е възможно повече испански мухи.

В ковачницата вече си бяха легнали да спят. Светлинка почука на вратата и когато ковачът се показа на прозореца, предаде молбата на баща й и добави:

— Нека някоя испанска муха изтича и до Калинови!

Ковачът полетя веднага. Светлинка бързаше към къщи по път и без път. Скоро пристигна испанската муха. Прегледа ранените: забеляза издути мехурчета по гърба и крилете на светулковците. Намокри парцалче и намаза ранените места. След като подсуши раните, сложи мехлем.

Сърбежът престана.

— Лошо, приятели! — влезе без поздрав бръмбарът полски ковач. — Всички бръмбари, насекоми, птици и зверове, които са били навън, когато вражият летец е пръскал отровен газ, се гърчат от сърбеж и болки. Някои се борят със смъртта.

Испанските мухи разбраха, че мехлемът не е достатъчен. Идваха все нови и нови испански мухи и всичките бяха много изморени.

— Не можем да тичаме от сграда на сграда — оплакваха се те. — Нужни ни са болници!

— Виж, това е идея! — каза Къпинов и отлетя.

Рано сутринта, когато се разсъмваше, на скалата се събираха вече майстори за строежа на болницата. Разпределяха си работата: бръмбарите рогачи измерваха основите и носеха греди на рогата си, бръмбарите гробари копаеха основите и мазетата. По молба на Къпинов изкопаха и две скривалища. Дърводелците рендосваха гредите, рогачите строяха от тях стени. Дърводелците правеха също легла, масички, столчета, закачалки и гардероби. Бляскаха широките им секири.

Стените израснаха. Скоро беше поставен и покривът. Когато болницата беше готова, дърводелците пренесоха в нея болните на носилки.

В болницата болните се подобриха, но раните продължаваха да парят. Някои стенеха и ридаеха.

Светулките стояха под прозорците, влизането вътре беше забранено. Мехурчетата бяха заразни.

Строга заповед беше издала главната лекарка, испанската муха. И съвестно бдеше над ранените. Останалите испански мухи лекуваха болните и ги наглеждаха.

Работата беше тежка и отговорна.