Ян Маршичек
Светулки (1)

1.

Залязва слънчице, зад връх залязва,

как мога, мили мой, да те забравя?

замазва слънчице, зад лес залязва,

кажи ми, мили мой, кажи ми де си? —

 

пееше си Светулка, докато сваляше калъфите от пухените завивки и слагаше нови.

— Тук съм, Светулке, в градината — пошегува се Светулко.

Светулка се изсмя на това остроумно прекъсване на песента и извика през отворения прозорец:

— Какво правиш там?

— Отвивам розите. Виж колко хубаво са прекарали зимата.

— Наистина хубаво… я ела да изнесем завивките на въздух, да се проветрят!

— Ида! — извика Светулко и се втурна към вратата.

Къщичката се гушеше под гъст къпинак край една полянка в гората, която беше обрасла подножията на планината чак до ливадата при реката под селото.

Светулко влетя в стаята и застана като каменна статуя. Гледаше Светулка, която така беше се надишала с пресен въздух, че бузите й розовееха.

— Какво ме гледаш, Светулко? Вземи завивката и я изнеси на двора!

И понеже той продължаваше да стои, тя се ядоса:

— Хич не ми харесваш така, мечок такъв.

— И да ти харесвам, и да не ти харесвам, ти на мене ми се харесваш!

Хвана я през кръста, завъртя я из стаята, запя.

— Правиш ги едни, та свят да ми се завие — бранеше се тя.

— За да видиш, че не съм никакъв мечок!

Пусна я, грабна пухената завивка и хукна към двора.

— Внимавай да не паднеш! — бързаше тя с другата завивка след него.

Но Светулко не внимаваше, спъна се о един корен и бух — върху завивката.

— Защо тичаш като подгонен?

— За да не ми казваш, че съм непохватен като мечок! — скочи, грабна юргана, метна го на върлината и го изчисти от праха. — Слава богу, не се е изцапал!

— Но можеше да скъсаш калъфката…

— Можех, но не съм непохватен като мечок!

— Не си, Светулко, не си — успокояваше го тя; и като простря и тя своя юрган, изтича с него за друг.

— Сега бавно! — казваше тя, като носеха и двамата по два юргана.

На върлината имаше място само за три.

— Четвъртият простри на оградата! Но внимателно да не разкъсаш калъфа!

Светулко внимава, внимава, но не забеляза чвора и разкъса калъфа.

— Махни се оттука, непохватнико! — избута го тя и започна внимателно да разглежда скъсаното. — Защо не внимаваш! Сега трябва да закърпя калъфа. Добре че не разкъса и другия.

Светулко дори не мигна.

— Ела, ще изтичаш за вода — предложи му тя, — за да мога да приготвя закуска! — Взе го за ръка и му се усмихна: — И гледай да не паднеш, мой малък непохватнико!

Подаде му стомната и Светулко хукна към кладенчето. Като се върна, в огнището вече гореше огън.

Светулка направи каша, Светулко пръстите щеше да си изяде. Като си напълни за трети път чинията, Светулка му направи бележка:

— Не се ли наяде вече?

— Защо?

— Защото ще напълнееш и ще станеш непохватник с голям корем. И няма да ми се харесваш. Познавах един Светулко, който изяждаше на закуска пет чинии каша, имаше голям корем, запъхтяваше се, дори не можеше да лети. Накрая трябваше да го лекува испанската муха.

Подир закуска Светулка започна да мие съдовете, Светулко ги избърсваше и подреждаше в бюфета. Като му подаваше последната чиния, удари, без да иска, ръката му. Светулко не изпусна чинията само по едно чудо.

— И все пак си малко непохватен! — подигра го отново тя и се засмя.

Тази усмивка толкова й приличаше, че се стори на Светулко още по-хубава.

— Хайде да се разходим малко — предложи той, — вън е толкова приятно!

Излязоха.

— Струва ми се, Светулке, че трябва да белосам къщата, да намажа прозорците и вратите с безир, да подменя стряхата и да боядисам вратницата и оградата.

— Та къщата е още в ред, Светулко!

— В ред е, ти си права, но аз обичам всичко хубаво — хубава къща, хубава градина, хубава Светулка.

Светулка се изчерви, закри очите си с длани и изтича в стаята.

Светулко се изсмя, разпери криле и фррр! — загуби се в леса.

Светулка го почака и като се върна, отде да зашие калъфа на възглавницата.

След малко чу:

— Светулке, нося вар!

Изтича пред къщата и забеляза на земята бучка вар:

— Къде я намери?

— На шосето, пред гостилничката под планината. Паднала от колата на варджията, докато хранел конете.

Поиска да измери тежестта й с ръка, но Светулко не й позволи:

— Ще се изгориш и после за какво ще ми е тази къща!

Но беше радостен, че му помогна да отнесе варта в антрето. Като я пусна на пода, бучката се разполови. Светулко си изправи гърба, а Светулка започна да го съжалява:

— Целият си изпотен, ела в стаята, ще те изтрия!

— Ела да ми помогнеш да оправя стряхата! — каза й, след като го подсуши. — Най-напред трябва да оправим комина…

Смеси вар и пясък, за да приготви хоросан, Светулка доливаше вода.

Светулко излетя с хоросана към комина и го оправи. После започна подновяването на покрива. Светулко хвърляше изгнилите цигли и ги заменяше с нови. Светулка му ги подаваше.

— Готово! — извика той накрая, спусна се долу и отиде в зимника. Взе стар тенекиен съд, сложи в него половин бучка вар, наля върху нея вода и почна да я бърка с летвичка.

— С какво ще белосаш къщата, Светулко?

— Бъркай вместо мене! — й каза той и отлетя към гората. Събра опадала перушина и я превърза с трева. Потапяше четката във варта и белосваше къщичката.

Светулка му светеше, за да не прави деруги. Светулко белоса и комина.

— А сега да се заемем с прозорците и вратите!

— С какво ще ги боядисаш, Светулко?

— Ела с мене, Светулке, ще видиш!

Отидоха в гората, Светулко накъса листа от зеленика, в къщи я намачка в дървено легенче на каша, доля вода и боята беше готова. Топеше в нея перата и боядисваше прозоречните рамки и вратите. Станаха приятно зелени. После боядиса портичката и оградата.

Когато бяка готови вече, огледаха къщичката от всички страни. Хареса им, беше като нарисувана. После се върнаха в къщи и Светулка приготви вечеря. Беше им страшно вкусно.

— А сега да отидем, Светулке, за юрганите! Уморих се, спи ми се.

— На закърпената възглавница ще спя аз — каза Светулка, като оправяше леглата.

— Нали не съм непохватник? — пошепна й Светулко, когато си лягаше.

— Не си, Светулко, не си! Та може ли един непохватник да свърши толкова работа, колкото свърши ти днес?

Светулко се зарадва и потъна в съня като удавник във вода.

— Лека нощ! — прошепна над него Светулка и понеже беше също уморена, си легна.

Когато си лягаше, небето на изток се оцвети в червена светлина. След малко върху него се търкулна слънцето и освети целия край. Надникна в прозореца на стария замък на хълма, чийто склон беше засипан с черешов цвят. Сребърният колан на реката опасваше подножието на хълма, виеше се към големия град с високата зелена кула и се загубваше в далечината на обширната равнина.

В смърчовата гора под хълма започнаха да пеят птици, забръмчаха насекоми, но светулченото семейство спеше под дърветата.