Ян Маршичек
Светулки (16)

4.

Светлинек много обичаше да лети до града, понеже виждаше все по-нови и по-нови неща. Искаше всичко да знае, затова все питаше. Разбра, че има много градове — и по-големи, и по-малки.

— Кога ще отидем до града срещу течението, тате? — попита той.

— Искаш ли да го видиш?

— Да, искам.

— Тогава ще полетим още днес.

— Браво! — сияеше от радост Светлинек. — Мамче, моля ти се, закуската, ако обичаш.

Майката приготви закуската, закусиха и полетяха. Най-напред над гората и над склоновете на планината. Залязващото слънце обагряше небето с червено сияние. В небесната руменина се синееха хълмове и върхове, чернееха гори, зеленееха ливади и ниви, белееха села.

От склоновете долиташе чудна песен.

— Този глас ми е познат отнякъде, тате.

— Да, пее Хеленка. Погледни, Светлинко!

Хеленка забеляза светулковците и им извика:

— Добър път и щастливо завръщане, светулковци!

Стигнаха до селото на реката и по нея се пуснаха срещу течението. Летяха дълго. Притъмняваше вече, когато забелязаха голям град, сияещ от огромни светлини като в приказка. Долетяха до устието на друга река и кацнаха на стара върба върху скалистата издатина между двете реки, за да си починат.

— Какво тътне и шуми?

— Машините в електроцентралата и водата на яза.

До електроцентралата имаше хубав парк. Хвръкнаха над него и се отправиха по улиците с дълги домове и много прозорци. Пред къщите стояха на стража войници. Светлинек позна — това са казарми.

Завиха наляво, минаха през едно площадче и навлязоха в голям дълъг площад с кули. Бащата посочи към аркадата отдясно:

— Това е старият град, сега ще видим новия.

Литнаха по зигзагообразна улица надолу и се озоваха пак при реката. Поеха по крайбрежието срещу водата и спряха пред голям дом със скулптури по фасадата.

— Това е музей — показа им бащата, — в него се съхраняват паметници от стари времена.

Прелетяха реката над новия мост и спряха на огромен площад, равен като маса. Такъв красив и чист площад още не бяха виждали.

— Тук могат да се провеждат състезания през лятото! — каза Светланек.

— Хайде да полетим в кръг над него и да видим колко ще трае обиколката му — предложи Яворанек.

Светулковците хвръкнаха. Летяха бързо, но им отне доста време, защото площадът беше обширен. После летяха новаците. Отне им още певече време.

— Откъде се трупат толкова хора и излизат толкова автомобили?

— От гарата. Хайде да отидем да я видим.

Влетяха направо вътре, в огромния палат на гарата. През подлеза стигнаха до перона. По него стояха хора. Дойде влак.

— Да се повозим малко — предложи бащата.

Светулките се настаниха по покривите на вагоните и влакът тръгна.

— Колко е хубаво да се возиш на влак! — възхищаваха се те и разглеждаха околността.

Беше ясна лятна нощ.

— Ей там в далечината се чернее нашата планина — сочеше Светлинек.

Като стигнаха близо до планината, бащата заповяда да напуснат влака и поеха към планината.

В планината кацнаха на високата наблюдателница върху кулата на крепостта. В небето грееше луната.

— Оттук бих желал да гледам през деня! — замечта се Светлинек. — Трябва да е хубав изгледът към целия край!

— Можем веднъж да станем по-рано и да дойдем тука. Нима хората не ходят и не пътуват нощем? — предложи бащата.

— Бррр, бррр! — забръмча нещо над главите им.

— Ииии, каква голяма птица! — възхищаваше се Светлинек.

— Това не е птица, а самолет! — засмя се Светланек.

— Къде лети?

Това вече Светланек не можеше да каже.

Самолетът закръжи над планината, върна се над реката към града и изчезна някъде.

На изток започна да просветлява.

Светулковците се готвеха за връщане в къщи. Но Светлинек помоли:

— Нека останем тук, много искам да погледам от наблюдателницата изгрева на слънцето и въобще да разгледам целия край!

— Да, да, да останем! — разхленчиха се новаците.

Останаха и се загледаха в далечината от кулата на крепостта. Виждаха все по-голяма и по-голяма част от околността. После забелязаха далече на изток тъмна ивица. Тъмната ивица синееше. Изведнъж зад нея засия червена дъга и над земята се търкулна червен диск.

Светлинек гледаше към равното поле с хубави села и се взираше все по-далече и по-далече към зелените лесове. Полето страшно му харесваше.

— Зелената кула на нашия град великолепно се откроява в това сияние — каза той.

— Да, нашият град и въобще нашият край е много красив — съгласи се бащата, — но хайде сега да полетим към нашата красива поляна в гората!

Слънцето грееше и събуждаше от сън цялата околност.

— Светът е прекрасен, мами! Пожелавам ти да го видиш от кулата на крепостта. Има да се възхищаваш! — викаше Светлинек още от вратата на стаята.

— На мене ми се струва, че най-хубав е нашият дом — усмихваше се майката. — Най-щастлива съм, когато ви видя всички вкупом в нашата стая. Сядайте и яжте, сигурно сте изгладнели, след като толкова дълго летяхте.

Светлинек и баща му наистина бяха изгладнели. Хапнаха си хубава каша и после си легнаха.

Светлинек сънува, че гледа от кулата на крепостта към широкото поле, към сините планини в далечината.