Ян Маршичек
Светулки (24)

1.

Пролетта дойде бързо. Беше чудна пролет. Дърветата избуяха по-рано, по-рано цъфнаха цветята, слънцето грееше по-силно и въздухът беше по-уханен от всеки друг път.

От селото под планината долитаха песни на момичета и момчета, от градините и горите идеха песни на птици.

— Какво ще правим сега с болницата, като е мир и спокойствие? — мислеха си светулковците.

— Мисля, че трябва да я превърнем в училище — разсъждаваше Къпинов.

Това трябваше да се реши обаче на събранието, което се състоя на другата вечер. Думата поиска Подбуков:

— А кой ще преподава в новото училище?

— Аз, бръмбарът ковач, бръмбарът дърводелец, испанската муха, щурецът и други бръмбари — отговори Къпинов и покани присъствуващите: — Който е за училище, да си вдигне ръката!

Дигнаха ръце всички.

— Благодаря ви! Днешната вечер смятам за най-важния момент в историята на нашето село. Надявам се, че училището ще ни донесе щастие — закри събранието Къпинов.

На другия ден при болницата се събираха бръмбарите, които бяха я построили. И за няколко дни я преустроиха за училище. Операционната зала превърнаха в зала за общи занимания, за куклен театър и за беседи. Пробиха стената към съседното помещение, от което направиха чудесна сцена. Кухнята оставиха за готвене на супи. От две помещения направиха зала за рисуване. Останалите помещения превърнаха в класни стаи, кабинет и учителска стая. Пробиха зидовете и опънаха през тях жица. Направиха пристройка до сградата за училищния прислужник. Част от леглата качиха на тавана, друга част раздадоха. Получиха ги училищният прислужник и бръмбарът полски ковач.

Когато училището беше готово, в неговите зали се събра цялото село. Дойдоха и гости. Не липсваше дори и щурчовата капела.

Щом затихнаха фанфарите, взе думата Къпинов:

— Мили светулковци, скъпи гости! Превърнахме болницата в училище, за да се учат нашите деца да мислят, много да могат и много да знаят, за да станем ние, светулковците, образовани и работливи.

— Кога ще започнат занятията? — питаха се децата.

— На първи май. Вместо тържество на полета, ще направим тържество на първия учебен ден.

— Ще дойдем и ние — обещаваха гостите и се сбогуваха.

Светланек долетя в къщи последен, защото се забави пред портата на вила „Къпина“.

През нощта преди първи май светулковците полетяха нагоре към планината, а светулките бягаха надолу под планината, за да присъствуват на изгарянето на злите духове. Светлинек разглеждаше от крепостната кула осветения град и си спомняше хубавите мигове, когато го видя за първи път. Харесваха му зелената кула и белият замък. Прожекторите хвърляха към тях пъстроцветни светлини, та изглеждаха като в приказка.

Планината се тресеше от изстрели на ракети, от песни, от ликуване и смях чак до разсъмване.

Следващата вечер в новото училище беше открита учебната година.

Към училището се спуснаха и пристигнаха светулковци и светулки, бръмбари и насекоми. Скалата гъмжеше от тях. Игрището до училището се изпълни с народ. От шум и тропот не се чуваше как музикантите настройват инструментите си.

На балкона на училището Светлинек съзря баща си. Стори му се, че баща му стана по-голям, когато започна да говори:

— Мили деца! Днес вие отивате за първи път на училище. Приветствувам ви с добре дошли и ви пожелавам да ви се харесва в него и да получавате само шестици! Светулковците, които още не светят, и светулките, които още не помагат на майките си, ще ходят на училище всяка нощ от пролетта до есента. Ще се учат от вечер до полунощ. После ще се упражняват на игрището и ще си играят.

— Ух, че хубаво ще бъде! — радваха се децата.

— По-големите светулковци и светулки ще идват в училище три пъти седмично — продължаваше бащата. — Светулките ще имат специални часове по отглеждане и възпитаване на деца, а светулковците — по музика. А сега каня всички на игрището, на тържествената програма, с която ще се открие нашето училище.

Възрастните си намериха места в галерията, музикантите се настаниха на подиума и засвириха марш.

Светулковците, водени от Светланек, влязоха под строй в игрището. Правеха свободни упражнения със знаменца. След тях се появиха светулките. Водеше ги Светлинка. Правеха упражнения с венчета и танцуваха. Малчуганите се състезаваха на тротонетки, светулките прескачаха въже. По каране на колело по греда състезанието спечели Яворанек. Мина по нея изправен като свещ.

— За какво е тази кула по средата на игрището? — разпитваха зрителите.

Скоро разбраха: следваше скок с парашут, невиждано досега упражнение. На високата кула изтичваха по стълбите светулки, заставаха на едно мостче, над себе си държаха парашут голям като чадър и скачаха с него. Падаха бавно и кацаха на пръсти като при скок.

Майката на Светлинек също излезе на кулата. Погледна надолу и се олюля.

— Не бой се, мамо, аз ще те придържам! — окуражи я Светлинек.

Тогава майката се опита да скочи. Приземи се леко.

— Та то не било толкова страшно! — смееше се тя долу.

— Аз също ще скоча! — извика Светлинек. Изтича на мостика и скочи надолу с главата без парашут. Над земята разпери криле и кацна внимателно.

И други светулковци наподобяваха скачане. Някои се премятаха презглава във въздуха.

Игрите траяха чак до разсъмване.