Ян Маршичек
Светулки (25)

2.

— Днес ние с тебе, Светлинек, няма да летим — каза бащата. — Трябва да ходя на училище! Ще ви води Подбук Подбуков. Бъди много внимателен, слушай го!

— Бъди спокоен, татенце!

Бащата отиде на училище, а Светлинек полетя към града. Долетя с останалите светулковци на зелената кула и се полюбува на хубавия изглед. После летяха по дълга и широка улица с цветни светлини.

— Тук израстват нови високи палати! А тази улица е цялата нова с високи домове! — възхищаваха се светулковците.

— Красиви са тези нови палати и улици, но на мене все пак повече ми харесват нашите вилички на скалата — отбеляза Светлинек.

— Какво знаеш ти, Светлинек, ти можеш да бъдеш щастлив, ще наследиш вила от родителите си, а аз трябва някога да си строя нов дом, защото нашият дом ще го наследи Калинек — загатна Светланек.

— Кой ти е казал, че аз ще наследя нашата виличка?

— Светлинка.

Светлинек завъртя глава, като че ли не вярваше.

Продължиха по-нататък и почти във всяка улица виждаха нещо ново.

И понеже полетяха към къщи малко по-рано, застигнаха младежи, които репетираха. Светулковците тренираха летене от скалата и към скалата.

— Истина ли е, мамо, че аз ще наследя нашата вила? — каза Светлинек, още щом влезе в кухнята.

Въпросът изненада майката:

— Откъде ти дойде наум да ме питаш така изведнъж?

Долетя бащата:

— Имаш ли нещо за ядене? Толкова съм гладен и изморен, сякаш две нощи не съм светил.

Майката му подаде цяла чиния от любимата му каша. Щом я изяде, легна и заспа.

И Светлинек се наяде и заспа. Като се събуди, чу майка си:

— Мислиш ли — говореше тя, — че Светланек трябва да си построи дом, преди да вземе Светлинка?

— Трябва да има свой собствен дом, понеже няма да наследи дома под калината и понеже ние ще дадем вилата на Светлинек, а квартира никъде няма да намери — отговори бащата.

— Тате, аз мисля, че трябва да построим жилищен дом за няколко семейства и в него можем да живеем и ние — намеси се в разговора Светлинка от прага на стаята. Тя ставаше винаги преди майка си, за да затопли камината.

— Това е умна идея! — съгласи се бащата. — Светлинек, не спиш ли?

— Буден съм, тате.

— Изтичай за бръмбара ковач!

Светлинек скочи от леглото. И майката и бащата станаха.

— Тръгвам, тате! — изтича Светлинек.

Слънцето беше още високо. Пред вилата видя Светланек.

— Светлинка стана ли вече? — попита го Светланек.

— Стана, Какво искаш от нея?

— Искам да й кажа, че ще си построя нов дом…

— Нищо няма да построиш! — прекъсна го Светлинек и отлетя към ковачницата.

Светланек се изплаши и натъжи: „Може би Светлинка е променила решението си и ще си вземе думата назад“ — си помисли той.

Прозорецът се отвори, Светлинка подаде глава през него и каза усмихната:

— Я виж, Светланек, каква пъпка има тази бяла роза! С такава пъпка искам да се накича на сватбата…

Светланек насмалко не извика от радост, разпери криле и полетя право към ковачницата. От нея излизаше Светлинек с бръмбара ковач.

— Ще строя, Светлинек, ще строя… — му извика той.

— Няма да строиш! — каза Светлинек решително.

— Ще строя, искаш ли да се хванем на бас?

— Искам.

— На какво?

— На напръстник мед.

— Добре, приема се, Светлинка ще реши кой печели баса.

— Тя вече реши, Светланек, че ще загубиш.

— Как така?

— Ела в къщи и ще разбереш!

Светланек тръгна след Светлинек, но вътре, в дома, не се осмели да влезе.

— И така, ковачо, какво ще кажеш за предложението на нашата Светлинка? Каза ли ти Светлинек защо те викам? — подхвърли бащата, след като поздрави бръмбара с добре дошъл.

— Харесва ми тази идея, затова ще свикам майсторите.

— Трябва да почакате, бръмбаре ковачо.

— Кого? За какво?

— Съгласие на цялото село Светулчино.

— Всички ще бъдат за строежа!

— Нека бъдат, всеки светулко и всяка светулка имат право да решават!

Ковачът отлетя у дома си, понеже имаше да довършва мотики и лопати за бръмбарите гробари.

На Светланек му беше чудно, че отлетя толкова бързо. Чакаше нетърпеливо да се покаже Светлинек. След малко прозорецът се отвори и в него се показа Светлинка:

— И така, Светланек, ти загуби баса — смееше се тя.

Нещо прободе Светланек в сърцето. „И все пак Светлинка няма да ме вземе“ — си помисли той и главата му така се завъртя, че едва не падна.

Светлинка забеляза това и побърза да го утеши:

— Не се безпокой за загубения бас. Та ние имаме сума мед, мама го събира за сватбата.

— За чия сватба?

— За нашата! На всичко отгоре и питаш! Но сега не се бави, а побързай за събранието на светулковците! Много ни засяга и двамата…

Светулковците се събраха на игрището. Дойде цялото село. След като Къпинов ги поздрави и съобщи за какво са се събрали, думата поиска Подбуков:

— Кой ще живее в този дом? — попита той.

— Младоженци, които нямат собствен дом. Първи ще влязат да живеят в него Светланек и Светлинка.

Настана врява. Младежите се обърнаха към Светлинка и Светланек.

Илемкова поиска думата:

— Ще има ли място за нашата Илемка?

Обади се Акациева:

— А за нашата Акацийка?

Питаха и други светулки.

— Ами ако домът не стигне за всички, които имат нужда? — изрази опасенията си Габърова.

— Тогава ще построим втори дом, но мисля, че засега един дом ни е достатъчен — обясни Къпинов.

Когато светулковците се разотиваха, белият ден вече се раждаше. А когато си легнаха, за да си починат след целонощното бдение, слънцето изскочи над планината и със своята светлина заля целия край.

През следващите дни върху скалата кипеше живот. Майсторите строяха жилищния дом. Работата ръководеше бръмбарът ковач. Децата му носеха на занаятчиите и работниците студена вода от кладенеца под скалата. Слънцето жареше. Трябваше да се пие.

В това време светулковците спяха.

Една вечер дойде да види строежа Къпинов. След него долетя Светланек и заоглежда любопитно работата. И Светлинек притича, а Светлинка погледна през прозореца. Дойдоха и други. Младите, на които предстоеше да се женят, се радваха, че ще имат хубави жилища.

Така се радваха всяка вечер, докато постройката стана готова. Скалата и поляната, а и цялата околност ознаменуваха нейното завършване с голямо тържество.

Тържеството трая чак до сутринта. Накрая капелмайсторът засвири соло за светулките и светулковците, които скоро щяха да се женят и да живеят в този дом. Толкова радостни лица! Другите младежи, хванати в кръг, ги обкръжиха с верига от ръце и запригласяха на музиката.

Светланек така дърпаше Светлинка по окръжността, че страните й цъфтяха като рози.

— Защо толкова малко танцуваш, Светлинек? — попита Боровенка по пътя към вила „Боровинка“.

— Малко, малко, ще се натанцувам, когато порасна!

— Но танцуваш хубаво, с тебе ми е най-приятно да танцувам…

— Наистина ли, Боровенко?

— Наистина, Светлинек.

Светлинек погледна под око към нея, но тя изтича към дома си.

Светлинек полетя към майка си и баща си. Наближаваха портата. Зад тях Светланек изпращаше Светлинка.

— Лека нощ! — сбогува се Светланек и отлетя.

Светлинка погледна подир него и изчезна в преддверието.

Петлите в селото под гората вече кукуригаха, когато Светланек летеше към калината на поляната.

Денят започваше.