Ян Маршичек
Светулки (14)

2.

На другата вечер светулковците пак летяха до селото. Но ги изненада буря. Превиваше дървета, чупеше клони. После се плъзна по небето зигзагообразна светлина и затътна. Светлинек се притисна до баща си.

— Не бой се, Светлинек! Светкавицата пада, преди да я забележиш, а гърмът нищо не може да ти направи.

Виеше буря, трополеше гръм и по небето пробягваха огнени змии. Заваля пороен дъжд. Светлинек се скри под дебел клон.

— Няма да останем тук! Светкавиците удрят тъкмо по високите дървета.

Полетяха да се скрият под стряхата на училището.

Хуууу! Фиии! Тряс! — тресеше се училището в пламъци.

Светулковците затрепераха от страх.

Нова светкавица люшна гръмоотвода над стряхата. Светлинек пак се притисна до баща си.

— Бурята е страшна, но нищо не може да ни направи — утешаваше бащата светулковците.

И беше прав. От стряхата се лееха цели потоци вода, но те бяха на сухо и светкавицата не можеше да стигне до тях. Вече не се страхуваха толкова много от синьо-зелените светлини.

Синя светлина избухна пак в небето, едва не ослепи светулковците. Забоботи гръмотевица, въздухът потрепера, светулковците насмалко да се търкулнат под водосточната тръба. Падна отново гръм и голямото крушово дърво в градината до училището се пръсна в няколко посоки. Училището потъна в мрак.

— Пожар, пожар! — се чу вик в селото и след малко започна да тръби тръба.

В училището грейна светлина, изскърца ключ в ключалката и от вратата излетя пожарникар с каска на главата. В движение закопчаваше на кръста си колана със секирката и тичаше към площада.

— Кой беше този, татенце?

— Учителят, не го ли позна?

— Не го познах. А къде тичаше?

— Сигурно към пожарната помпа.

Появяваха се и други пожарникари и всички тичаха в същата посока, в която тичаше и учителят. И още хора, мъже, жени, момчета изхвърчаваха от сградите и тичаха някъде към селото. Чуваше се все по-силен шум, крясък и ридание. Засия жълто сияние. В него се мяркаха пожарникарите. Теглеха и натискаха пожарния кран. Тръбачът тръбеше: пожаар, по-жаар, по-жаар!

— Да идем при огъня, татко!

— Не можем! Ще ни се намокрят крилете и после няма да можем да отлетим към къщи. Ще отидем да видим какво става, като престане да вали.

— По-жаар, по-жаар, по-жаар! — ехтеше тъжният глас на пожарникарската тръба някъде зад площада. — По-жаар, по-жаар! — обади се друга тръба откъм другия край на селото. След малко се втурнаха коне. Теглеха кола с пожарникари и след тях пожарникарски кран на гумени колела. Изчезнаха с него зад училището.

С боботенето на крана се смесваха команди, писъци, ридания и плач.

— Татенце, вече престава да вали, да отидем при огъня!

Огънят озаряваше постепенно цялото село. Една стряха рухваше, друга на отсрещната страна на двора гореше цялата в пламъци. Моторният кран хвърляше вода на две струи, всяка към отделна стряха, а ръчният кран поливаше покрива на съседната сграда, за да не я запалят летящите искри.

Хората извеждаха конете и добитъка, гонеха пилците. Замаяните животни не искаха да се мръднат от местата си. Други изнасяха юргани, дрехи, обувки, съдове и мебели.

— Да не посмее някой да влезе вътре! — извика един пожарникар.

— Това е учителят! — позна го Светлинек.

— Там е още детето ми! — крещеше полуоблечена жена и се хвърляше към горящата сграда.

Но учителят я задържа, понеже вътре влезе един пожарникар. Жената се мяташе и крещеше:

— Пуснете ме там!

— Успокойте се, майко, вашето дете ще бъде спасено! — утешаваше я учителят.

Още не изрекъл това, прозорецът се отвори и през него излетя пожарникарят с детето в ръце. Жената се изтръгна от учителя, сграбчи детето и с плач побягна далече от сградата.

На площада се обади друга пожарникарска тръба и още в същия момент пристигна и третият пожарен кран, пак ръчен. От конете се дигаше пара. Докато каруцарят ги разпрегне, дойде четвърти пожарен кран, този път моторен.

— Браво, сега огънят ще бъде угасен! — извика Светлинек.

Огънят наистина беше бързо угасен, потушиха го силните струи вода. Чуждите пожарникари си отидоха, тукашните обаче останаха, защото имаше опасност още някъде да избухне пламък. Хората се разотиваха. Пожарникарите смъкнаха обгорелите покриви, изгребваха и разхвърляха тлеещото сено.

Остана на двора само стопанинът. Разглеждаше унищожените сгради и си триеше очите. Но не плачеше.

— Да отидем да светим на пожарникарите! — извика Светланек и всички светулковци го послушаха.

После се отправиха към къщи. Летяха към леса, младите светулковци летяха напред. При гората спряха. Изплаши ги виенето на голямата птица, бухала. Светеше с очите си и отваряше дебелия си извит клюн.

— Иска да ни нагълта! — изплаши се Светлинек.

— Не бой се, Светлинек! — успокои го баща му. — Бухалът не лови светулки. Той се храни с мишки и с други дребни животинчета.

Светлинек се радваше, че най-после ще си бъдат в къщи.

А в къщи майката ги посрещна щастлива, че не са пострадали от бурята, че нищо не им се е случило.

След вечеря Светлинек й разказа всичко за бурята. И за пожарникарите й разказа, и за пожара. После заспа като къпан.

Дори песента и цигулката на щуреца под прозореца не го пробудиха.