Ян Маршичек
Светулки (19)

1.

Пролет дойде, пролет, пак ще бъде май… — пееше си Светлинка в градината, докато отвиваше розите.

А под калината така пееше Светланек, че кънтеше цялата горска поляна.

Поляната се зеленееше от трева, жълтееше от иглика и синееше от потайниче.

Светулковците разширяваха спортната площадка. Светлинек помагаше. След работа тренираше летене, хвърляне на копие, ходене по греда, теглене на въже. Светлинка репетираше песни и игри.

— С такова нетърпение чакам тържеството на полета и съм любопитна да те видя — каза тя веднъж на Светланек.

— Защо? — опита се да разбере Светланек.

— Знаеш ли, на мене ми харесва такъв светулко, когото никой не може да победи, който е храбър и безстрашен.

Светланек скочи към нея и разпери криле, сякаш искаше да я прегърне, но Светлинка се дръпна назад и изтича към къщи. Светланек опъна криле и й препречи пътя:

— Няма да те пусна да си отидеш!

— Ако не ме пуснеш, ще ти се разсърдя. Така ли си представяш храбростта? Докажи я на тържеството на полета!

Светланек отлетя и по пътя за в къщи все мислеше как да докаже пред Светлинка на тържеството на полета, че е храбър, че не се страхува от никого.

Тържеството очакваха с нетърпение всички светулковци и всички светулки. Когато дойде денят, пръв на спортната площадка беше Светлинек. След него дойдоха музикантите и почнаха да си настройват инструментите. Докато Светлинек успее да ги огледа всичките, галерията се изпълни със зрители. Дойдоха и долетяха не само светулковците, но и разни бръмбари и насекоми.

Къпинов излезе на подиума и откри тържеството:

— Уважаеми гости, мили съграждани! Срещнахме се пак на тържеството на полета. Бъдете весели и се обичайте! Да живеят светулките и светулковците!

Между ръкоплясканията изведнъж се разнесе скимтящ рев на сирени откъм града, трещене на самолети и викове на хора от селото.

— Какво ли е това? — изплашиха се те.

След малко дотичаха на поляната хора и — хайде към игрището.

Светулковците едва успяха да се разбягат пред тях. И хората се разбягаха из гората.

Когато светулковците отново долетяха и се стекоха насам и светулките, видяха, че игрището е изпотъпкано.

Свършено беше с тържеството и с настроението. Светлинек едва не заплака.

Светлинка погледна към Светланек. Светланек видя в очите й сълзи. Съжаляваше, че не можа да й докаже колко е храбър. Искаше да я погали по лицето, но тя отмести ръката му и изтича към майка си.

Някои светулки ридаеха. Само гърмежите на оръдията и тътенът на избухващите бомби заглушаваха тяхното ридание.

— Дали не е избухнала война? — каза Къпинов.

Сирените изпищяха отново и проточено застенаха.

— Край на нападението! — викаха хората и се събираха на поляната.

Светулковците им светеха по пътя до селото и научиха, че войната наистина е избухнала. Като се върнаха, разказаха това на светулките. Те се тресяха целите от страх да не ги засегне и тях войната. Къпинов ги утешаваше, но не успя да ги развесели. Не успяха дори музикантите и щурецът с неговите поговорки, вицове и песнички.

Полският ковач и дърводелецът си говореха:

— Ако знаехме кой е започнал войната, щяхме да се дигнем срещу него.

— А аз щях да му изсвиря погребален марш за раздяла — присъедини се към тях и щурецът.

Никому не беше до смях. И на Светлинка, когато Светланек я питаше може ли да я изпрати до в къщи. Само завъртя глава. На Светланек му стана тъжно.

Печал падна над цялата поляна и над целия край под планината.