Ян Маршичек
Светулки (2)

2.

Когато денят се готвеше за сън, когато започваше да се спуска нощта, светулковците ставаха. В горската дрезгавина засветиха пред техните къщички зеленикави светлинки. Само при къщичката под къпините беше тъмно. Не светеше дори прозорчето й.

— Защо ли не стават Къпинови? — извика светулкото под бука — Подбуков, на съседа си под бора — Подборов.

— Не знам, не знам — отвърна Подборов, — да отидем да видим!

Подбуков зачука на стъклото:

— Ставайте, поспаливци!

— Какво става? — отвори Светулка прозореца.

— Защо забравихте да станете? — продължаваше Подбуков.

— Не сме забравили, но сме уморени след тежката работа вчера — извиняваше се Светулка.

— Ремонтирахме, белосвахме и боядисвахме къщата.

— Личи й, като нарисувана е — каза Подборов одобрително.

— Сега трябва да я белосаме отвътре — продължаваше да обяснява Светулко.

— Побързай, Къпинов, нали знаеш, че утре ще полетим за първи път да светим — припомни му Подбуков и отлетя.

Подборов полетя след него.

Като закусиха, Къпинови започнаха да изнасят покъщнината. После Светулко белоса двете стаи, килера и антрето. Светулка миеше гардеробите, столовете, масата. Работиха до разсъмване.

Подредиха отново покъщнината и Светулка приготви вечерята. Сънят натегна върху клепачите им, легнаха си и дълбоко заспаха.

Първа се пробуди Светулка. Скочи, изтича към прозореца и погледна навън: над горската полянка сред сечинака падаше здрач. Събуди Светулко, уми се и приготви закуска.

Само след миг долетя Подбуков:

— Тръгваме, Къпинов!

Светулко закуси и се сбогува:

— Не тъгувай, Светулке, и не се страхувай!

— Щастливо завръщане, Светулко!

Светулковците отлетяха.

Светулка гледа дълго след тях, докато се загубиха от очите й по пътя от поляната към гората.

„Само да не им се случи нещо!“ — трепереше за тях и гледаше към сечището, което се покриваше с тъмнина. В тъмнината обаче пробляскваха две зеленикави светлинни, едната по-голяма, другата по-малка. Позна, че са под калината при вадичката, която идеше от кладенчето.

„Сигурно Калинова с малкия Светланек гледа оттам след светулковците“ — мислеше си тя. Какво й е на нея, има си Светланек, няма да й е чак толкова мъчно, а аз?

Изведнъж и стана така тъжно и я обхвана такава странна болка, че сърцето й се разтуптя. Дори не разбра откъде долетя тъжната песен, която запя:

Ах, няма тук, няма

какво да ме радва,

ах, няма тук, няма

какво да ме радва.

Песента се носеше през поляната, отекваше в гората и се връщаше пак към Светулка, заглъхваше в ушите й и пълнеше сърцето й с тъга.

Светулка влезе в къщичката. Сред милата стая тъгата й бавно я напускаше. Хвана се за работа, за да забрави всичко.

Изми и подреди съдовете, застла леглото, отвори прозореца и избърса пода. После отиде в градинката и започна да оправя лехите.

— Пиу, пиу, пиу… — чу тя нещо тъжно от гората.

Позна кукумявката.

Нещо изшумоля и къпинакът над къщичката затрептя. Погледна и потрепера: от къпинака се взираше втренчено в нея голяма птица. Загаси светлината и се сви под една теменужка. Сърцето й биеше от притеснение.

— Кукумяу, кукумяу, кукумяу… — къпинакът се разклати, зашумяха крила и кукумявката полетя в тази посока, в която бяха поели светулковците.

Светулка се вмъкна в къщичката, затвори прозорците, легна на леглото и се замисли: „Ами ако кукумявката изяде Светулко, като се връща от светене? Какво ще правя аз без него?“

Мисленето така я умори, че тя заспа.

Събудиха я петлите от селото под гората.

Скочи от леглото и започна да приготвя вечерята. Щеше да свари каша от глухарчета и живовляк. Докато кашата се сготви, Светулко се завърна. Беше така изгладнял, че изяде две чинии каша.

— А сега, Светулке, кажи ми какво прави, докато ме нямаше…

— Почиствах и подреждах градината. Ако имах количка, щях да докарам хубава пръст от гората за лехите, та да имаме много зеленчуци и красиви цветя.

— Ще поръчам да ти направят количка, Светулке.

— Че на кого пък ще поръчаш?

— На бръмбарчето-дърводелче, дето живее на върбата при реката. Утре ще излетя по-рано и ще мина край него.

— Много се радвам. Ще си докарам и дръвца, да имаме за зимата.

— Колко си добра! — похвали я Светулко. — Доволен съм от тебе.

— А пък на мене ми беше тъжно без тебе. А и от кукумявката се изплаших…

И тя му разказа какво се беше случило.

— Ама, че си наивна! Кукумявката е видяла светлинката ти и е летяла към нея. Щом си престанала да светиш, веднага е отлетяла. Точно така лети и към хорските къщи, когато има някой болен и се свети през нощта. Дори каца на прозореца и вие. Ако след това някой болен умре, казва се, че кукумявката му е извикала смъртта.

— Както си беше втренчила погледа в мене, имах чувството, че иска да ме изяде.

— Още не съм чул кукумявка да е изяла някога някой светулко или светулка. Тя обича най-много мишки или врабчета и много рядко яде и по-големи бръмбари… Вече ми се доспа, Светулке, моля ти се, оправи леглото!

Светулка го оправи и Светулко веднага заспа. Но Светулка се беше наспала и затова лежеше в леглото и си мислеше — като ни се роди малък светулко или светулчица, няма да ми е така тъжно.

След малко и тя заспа.