Ян Маршичек
Светулки (6)

6.

Дните минаваха и ставаха все по-дълги и по-топли. Светлинка все тичаше насам-натам и ставаше все по-едра и по-пълна.

— Като ягода е — казваше всеки, който я видеше.

И как няма да бъде, като майка й толкова много се грижеше за нея. Караше я да работи, учеше я да яде най-редовно зеленчуци и да пие прясна вода. Като отиваше за дърва, возеше я в количката. Светлинка търсеше сухи съчки и червени ягоди. Понякога ги събираха в тенджерата, носеха ги в къщи и правеха мармелад от тях.

Когато бащата отиваше да свети, Светлинка го изпращаше пред къщи. Махаше с ръчички след него и му изпращаше целувки:

— Довиждане, татенце, довиждане!

После се връщаше и бършеше измитите съдове, подреждаха ги с майка си в стъкления бюфет. Проветряваше и бършеше прах.

След като разтребеше, отиваше с майка си в градината. Майка й я учеше да отглежда зеленчук. Копаеха, плевяха и чистеха пътечките, поливаха лехите. Бръмбарът-ковач направи на Светлинка малка лейка. Зеленчукът растеше от хубав по-хубав.

Бащата все хвалеше Светлинка, че е работлива. Майка й много се радваше.

Светлинка обичаше повече цветята. Майка й я учеше да ги разпознава. Това забавляваше Светлинка и я развличаше. Изучи ги добре и за кратко време знаеше имената на много цветя. За някои цветя сама питаше:

— Какво е това, мами?

— Прецъфтял зюмбюл.

— А това там?

— Прецъфтяло лале.

— А там?

— Прецъфтял нарцис.

— Кога са цъфтели?

— През пролетта, Светлинке.

— А от какво са израснали?

— От семе…

— Какво прави старото цвете?

— Расте и цъфти още няколко години, после загива.

— Какво е това „загива“?

— Постепенно престава да диша, увяхва и изсъхва.

— А какво става после с него?

— Изгнива и става прах или го изкореняваме и го хвърляме в печката.

— А не е ли странно, че едни цветя загиват, а други растат.

— Не е странно, Светлинке, така става винаги на този свят. И така е не само с цветята…

— Ние също ли ще загинем?

— Няма да загинем. Ние ще умрем.

— Какво значи това „ще умрем“?

— Ще престане да бие сърцето ни и ще издъхнем. И после няма да виждаме, макар че ще имаме очи, няма да чуваме, макар че ще имаме уши, няма да говорим, макар че ще имаме уста…

— И какво ще стане с нас?

— Бръмбарът гробар ще ни погребе в земята.

— А кой ще погребе бръмбара гробар?

— Друг бръмбар гробар, а когато и той умре, ще го погребе следващият. И така ще продължава, докато свят светува: един ще умре — два нови гробари ще се родят. Дори светулковците и светулките няма да умрат: ще живеят винаги, защото след нас ще живеят тези, които тепърва ще се родят.

— Какво значи това „ще се родят“, мами? — продължаваше да пита Светлинка.

— Ще израстат като тези цветчета.

— Ще ни се роди ли още някоя светулка или светулко, мами?

— Не зная, но ми се иска. Всяка майка иска да й се родят няколко здрави, умни и добри деца.

— Аз бих искала, мамо, да ни се роди светулко и да бъде хубав като Светланек Калинов.

— Ще го обичаш ли, Светлинке?

— Ще го обичам. Ще му пея и ще го возя в количката.

Майката я погали и я целуна по челото.

Светлинка се радваше. Разпери ръце и се хвърли на врата на майка си. Майка й я дигна и залюля в ръцете си.

От градината се чу вик:

— Ела да си играем, Светлинке!

До плета стояха малката Боровинка и малката Дъбинка. Носеха в ръцете си куклички.

Тичаха със Светлинка из двора на Къпинови и си играеха с куклите. Обличаха ги, люлееха ги, пееха им, държаха се като майки.