Ян Маршичек
Светулки (10)

10.

Светлинек се събуди от блъскане на вратата.

— Кой блъска така? — дигна глава той.

Разбра, че е сам в стаята. Скочи от леглото и изтича към антрето.

В антрето стоеше полският ковач и разглеждаше вратите, които водеха навън. Бащата го наблюдаваше отстрани.

— Добро утро, добре дошли — поздрави Светлинек.

— Добър вечер, добре заварил — отговори полският ковач.

— Какво правите, тати?

— Оправяме вратите, за да прилегнат добре. Дойде ли сурова зима с вихри и студове, студът и снегът няма да проникват в антрето.

— Де е мама?

— Отиде в мазето за зеленчуци.

— А де е Светлинка?

— По двора е някъде.

Светлинек изтича на двора да види какво прави там Светлинка. Но веднага се върна. На двора виеше студен вятър.

— Бррр, вън е студено, мами — тресеше се Светлинек, като влезе в стаята и седна до печката.

Майката сложи дърва в нея.

От антрето се чуваха удари на чукове. После утихнаха, но пак се чуваше шум като изпод земята. После заскърцаха бравичките на прозорците. Полският ковач ги притягаше, за да се затварят добре.

Влезе Светлинка, като триеше премръзналите си длани.

— Един студен вятър е задухал!

Майка й я покани:

— Ела да сервираме, ще се затоплиш!

Светлинка носеше горещия чай от липов цвят и към него курабии с мед. Затоплиха се всички. И полският ковач, и баща й също се затоплиха.

Бръмбарът полски ковач стана и се сбогува:

— Желая ви здраве през зимата и довиждане през пролетта!

— Ето ви за труда! — каза майката и му подаде един вързоп.

Той го взе, поблагодари и отлетя.

Майката и Светлинка измиха съдовете и ги подредиха.

После всички си говориха до сутринта. А от сутринта до вечерта спаха. И това се повтаряше всяка нощ и всеки ден.

Само че нощите все повече се увеличаваха, а дните ставаха все по-кратки. И тъмнината се увеличаваше. Когато валеше сняг, беше тъмно като нощ.

Бащата беше доволен:

— Хубаво е, че пада сняг. Поне няма да ни измръзнат розите.

Студът не стигаше до розите, но проникваше около вратите и прозорците в стаята. Затова всички стояха повече под юрганите. Малко говореха, малко спяха.

Щом студът проникнеше и под юргана, бащата и майката ставаха и палеха огъня.

В печката започваха да пращят съчки, след малко в стаята ставаше топло. А като изпиеше топлия липов чай и изядеше с него три курабийки с мед, на Светлинек му ставаше горещо. После си почиваше върху леглото, дори не се завиваше. Но когато заспа, майка му дръпна юргана върху него.

Събудиха го крясък, викове и смях.

Скочи от леглото, изтича към прозореца и дръпна завесата. Видя момчета и момичета. Пускаха се по скалата на ски и се подпираха с бастуни. Едно момче се засили и — хоп! — прескочи една брезичка, та чак земята затътна. Прелетя през полянката, а другите след него.

Докато той гледаше, майка му свари каша. Светлинек изяде две чинии. После си легна и почна да си мисли как ще се учи да лети. Скоро заспа.

Спа, но колко, и той не знаеше.

Пак го събудиха гласове:

— Хайде, деца, елате при мене!

Изтича към прозореца и се учуди: горската полянка не се белееше от сняг, а се зеленееше от трева. Пред къщичката стоеше мъж. Около него се трупаха деца.

— Тате, тука е учителят — позна го Светлинек, — учителят, който през есента мина оттук с трите си момчета. Ой, той има толкова деца, трябва да има в къщи сума легла!

— Това не са негови деца — поясни му бащата, — той има само трима сина, Светлинек. Това са деца на други родители и ходят да се учат при него…

— А какво правят тука?

— Гледай и слушай!

Светлинек се заслуша.

— Кой знае какъв е този храст? — попита учителят.

Едно момче скочи към къпината и искаше да откърши клонка. Но учителят не му позволи:

— Не бива да нанасяш вреди на храстите, дърветата и цветята! Чупиш ли им клоните, боли ги и не могат да дишат. Растенията дишат с листата и с игличките си…

Едно момиче дигна ръка:

— Моля, учителю, можем ли да си попеем и поиграем?

Когато учителят им позволи, децата образуваха колело, сложиха ръце на хълбоците си и запяха:

Пасла мома овчици край храста зелен,

пасла мома овчици в черния лес.

Аз към нея троп, троп, троп,

тя към мене хоп, хоп, хоп,

хайде, овчици, елате при мен!

Промъкваха се, прегъваха се, разперваха ръце, потропваха с крак, обръщаха се, сядаха и ставаха. Лицата им бяха зачервени.

— Да продължим! — предложи им учителят.

Децата тръгнаха след него като овчици.

На Светлинек му хареса всичко това. А тази игра му се и присъни после.

Когато се събуди, баща му тъкмо отваряше прозореца. Слънцето грееше чак в стаята…

Светлинек изтича навън. Майка му и Светлинка изнасяха юрганите.

— Тате, тате! — крещеше Светлинек и тичаше към антрето: — Някаква птица седи на клона и отваря клюна си, сякаш иска да ме налапа!

Бащата погледна към къпината:

— Това е кос, Светлинек!

— Какво дири тука?

— Търси ягоди, не се страхувай от него!

Косът не намери ягоди, затова отлетя. Летеше към калината.

— Да не налапа Светланек! — изпищя Светлинка.

— Не бой се, Светлинке, аз съм тук — обади се Светланек.

Светлинка се изнерви.

— Ела, Светланек, да ми помогнеш да открия розите — каза тя, за да скрие смущението си.

Светланек тръгна и Светлинек с него. Откриваха розите.

— Къде сте, деца? — извика бащата.

— В градината! — отвърна Светланек.

— Елате при мене в двора!

Бащата ги отведе зад къщата към леса. Майката и Светлинка тръгнаха с тях. Спряха под лиственицата.

— Какъв аромат! — извика Светлинка.

— Затова тук ще поспортуваме, за да ни се раздвижи кръвта след зимата — предложи бащата.

След малко страните им бяха като нарисувани.

— Стига толкова, не мога повече — молеше го майката.

— А аз съм гладен — заяви Светланек.

— Да му се не видят и косовете, аз не правя гимнастика, а също съм гладен! — обади се зад тях щурчето.

— Елате на закуска у нас — покани го майката и изтича напред към къщи.

Направи каша, сложи на масата орехи и хвойново вино.

Щурчето яде и пи до насита. Когато испанската муха му насипа в чорапа грах, той взе цигулката, засвири, после запя:

Дойде пролет, иде вече май,

избуя тревата, лесът стана рай…