Фридрих Незнански
Черният квадрат (8)

2.

Първа градска болница се намира в самото начало на „Ленински проспект“, между Нескучни сад и Министерството на висшето образование, а моргата й заема сутеренния етаж на шести блок. Само трите фургона труповозки в дъното на двора подсказваха, че в този блок има морга. Понякога тук можеше да се види и катафалката — черен микробус, който откарваше покойниците на оня свят. Задните врати на всички тези специални коли сега са отворени — при всеки удобен случай санитарите се стараят да ги проветрят от неизтребимата трупна миризма.

Въпреки лошото време отвън пред вратата с табела „Влизането на външни лица забранено“ ни чакаха двама души — жена на около четиридесет години и седемнайсет-осемнайсетгодишен младеж. Разбрах, че това са Ракитини, по удивителната прилика помежду им — високи, светлооки. Явно на младини Ракитина е била красива жена, тя и сега беше хубава, но някак суха и спечена, обилният грим не можеше да скрие дълбоките бръчки. А черната шапка с воалетка, макар и да подчертаваше елегантния костюм, само подсилваше старомодната й външност. Ракитина престъпи насреща ни:

— Здравей, Костя! Виж как веднага те познах след толкова години! Господи, къде трябваше да се видим отново!

— Здравейте, Виктория Иполитовна, Вика! — Меркулов целуна подадената му за поздрав ръка.

Гледай ти изненада! Откъде ли я познава? А на мен нищо не ми каза!

— Костя, нима Витя наистина е бил убит? Веднага щом ни се обади, ние с Льоша дойдохме тук светкавично. Оставихме колата на „Ленински проспект“. — Ракитина говореше малко предвзето. — Хайде, искам да го видя! — и кимна към вратата.

Синът й я хвана под ръка и нежно я погледна в лицето.

Меркулов ги измери с дълъг поглед, казвайки съчувствено:

— А ще имате ли сили, Виктория Иполитовна?

Вместо нея отговори синът:

— Ще има! Мама всичко ще издържи!

И ние тръгнахме по ехтящия болничен коридор, който ни отведе в анатомичната зала. До масите за аутопсии работеха патологоанатоми, макар че работният ден бе вече приключил. Един от тях — двуметров възплешив блондин, който приличаше по-скоро на тежкоатлет, отколкото на лекар, — напусна своята маса и както си беше — в окървавена престилка и гумени ръкавици, — дойде при нас.

— Доцент Живодьодоров, завеждащ моргата! — представи се той. — С какво мога да ви услужа?

Трескаво се опитах да си спомня къде съм чувал наскоро това име, което така удивително „пасва“ на тази професия. А-а, вчера в пушалнята „дрезгавият глас“ разказваше, че експертът Живодьоров е оглеждал скелетите в „замъка“ на Берия…

Междувременно Живодьоров възкликна, късогледо присвивайки очи:

— Костя! Цяла вечност не сме се виждали! Извинявай, брат, не те познах веднага — ще бъдеш късметлия…

Изглежда, му се искаше да си побъбрят за спомените от едно време, но Меркулов, кимвайки към Ракитини, го прекъсна и с официален тон помоли:

— Ако обичаш, Олег Всеволодович, покажи ни мъжа от Соколники, води се на Счастлива.

Без ни най-малко да се засегне, Живодьоров ни поведе към съседната зала. В нея имаше над двайсет цинкови маси, върху които бяха положени трупове, покрити със стари бракувани чаршафи с черен печат „1-а гр.“. Скришом погледнах Ракитина — тя храбро се мъчеше да запази самообладание. Патологоанатомът уверено се насочи към втората редица и ориентирайки се безпогрешно, хвана за ъгълчето чаршафа на една от масите и плавно го отметна. С пребледнели лица майката и синът впериха очи в покойника. Без да трепне, Виктория Иполитовна прошепна с посинели устни:

— Той е…

Очите й бяха сухи.

Живодьоров пропусна напред младия Ракитин, той престъпи крачка-две и започна бавно да се свлича на пода.

— Саша! — почти изкрещя Меркулов, стараейки се да удържи дългото безпомощно тяло на младежа. — Отведи ги в ординаторската да се посъвземат.