Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Маршът на Турецки (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Ямарка в Сокольниках, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2015)
Разпознаване и корекция
egesihora (2015)

Издание:

Фридрих Незнански. Черният квадрат

Руска. Първо издание

ИК „Атика“, София, 2001

ISBN: 9564-729-130-0

История

  1. — Добавяне

15.

Открехнах вратата на спалнята — мама седеше прегърбена на един стол до ниската маса с пишещата й машина. Вдигна глава и прошепна:

— Излязоха ли?

— Да — отговорих кой знае защо също шепнешком.

Тя скочи от стола, отвори гардероба, извади от целофановата купчинка едно пликче с чорапогащи, измъкна отвътре картончето, на което бяха намотани, и започна да ги размотава.

— Какво правиш, мамо?

Тя бръкна в чорапогащника и извади от него някакво писмо, след което мълком се приближи до мен и го пъхна във вътрешния джоб на сакото ми. После прибра чорапогащника в пликчето и го хвърли в гардероба.

— Мамо, какво ти е?

— Сашенка, сине, тази вечер изиграх най-трудната роля в живота си. Почти съм сигурна, че той ми повярва. Ти как мислиш, дали ми повярва?

— За какво говориш, мамо?

— Не ме питай, сине, прочети това и… прави с него каквото искаш — запази го или го изхвърли, най-добре го изгори. Май Павел се върна, асансьорът спря на нашия етаж. Нито дума повече…

В коридора се чу: „Предумала ги златната горичкааа…“

— По-тихо, Паша, един часът е!

— Защо „по-тихо“, от къде на къде „по-тихо“? Сашок, я ела да обърнем по още една малка! Не е зле да полеем едно такова запознанство! Какъв човек е тоя Василий — колос! Сега вече пътят ти е открит — към висшите сфери! — Сатин ми подаде чаша водка, но аз не пих и внимателно я оставих на масата. Той изля своята в устата си, гребна с лъжичка черен хайвер, изяде го и шумно се оригна.

— Стига ти вече, Паша — мама започна да прибира масата, — иди да си легнеш. На Саша ще постеля на дивана в хола.

— Слушам, ваше превъз… ходителство — хлъцна той, — виждаш ли, Сашок, как ме командва? А аз се подчинявам. Аз твоята майка знаеш ли как я уважавам? За нея нищо не ми се свиди…

Да бе, не ти се свиди! А тя се прегърби от тая машина, знам колко си дащен, копейката на две цепиш и мама заради тебе напусна театъра — не ти били по вкуса представленията, нещастник, Отело от търговията…

Изчаках, докато в апартамента всичко утихне, и отидох в тоалетната. Пуснах капака на клозетната чиния, седнах на нея и извадих плика с писмото.

„Единствена моя любов, Леночка, скъпа. Сашенка, сине мой.

Никога няма да ми простите онова, което ще направя със себе си. Леночка, живот мой, съкровище! Знай, любима, че за тебе ще бъде по-зле, ако продължа да живея. И нашият син никога няма да измие позора на баща си. Аз не мога да докажа нищо и имам само един изход. Но нека Саша никога да не научи истината. Заклевам те, скъпа, ако чуеш името ВАСИЛИЙ КАСАРИН, бягай от този човек, скрий се. Скрий и нашия Сашенка. Касарин е подлец и убиец. Току-що узнах най-страшното: моят приятел Василий Касарин е доносник на органите за сигурност. А аз, глупакът, споделях с него всичко най-съкровено като сроден брат. Едва сега осъзнах целия ужас на станалото: арестът на цялата ни университетска група от солидаристи — организация, поставила си за цел да се бори за духовното възраждане на Русия — е дело на аспиранта Касарин, а следователно и мое дело като неволен съучастник на тоя убиец! Как да измия този позор?! Как да докажа на другарите си своята непредумишленост за тяхното арестуване, съд или дори смърт?! Не виждам начин, това е невъзможно!

Всеки момент ще дойдат да арестуват и мен. Но аз не се плаша от съд и присъда. Аз се ужасявам от презрението на моите другари и ми е тъжно да умра с мисълта, че злото е толкова силно и ще остане безнаказано. Кой ще отмъсти за мен?!

Сбогом, скъпи мои. Простете ми, ако можете. Благодаря ти, Лена, за любовта, за всичко!

Ваш Борис“

Отначало това ми се стори абсурдно, сякаш беше една от художествените измислици, които бях чел в романите. Препрочитах писмото втори, трети… десети път, докато най-после осъзнах смисъла на написаното. Мама. Тя е разбрала веднага, че тоя Касарин е оня същият. А той я изпитваше — „ние бяхме големи приятели…“. Погледнах пощенското клеймо на плика — Архангелск, 21 ноември 1962 година. Двайсет години. Годишнина. Прибрах писмото и отидох в хола. Дълго седях на дивана, не бях в състояние да мисля за каквото и да било. „И жеравите, печално отлитайки…“ Усетих се, че песничката на Сатин ме преследва, измества нещо много важно, пречи ми да взема решение. Навярно сега, свита на кравай на крайчеца на леглото, мама се терзае, че не е изпълнила заръката на татко и лично е съдействала да се срещна с този подлец и убиец. „Не съжалявам за годините, пропилени напразно…“ Тфу, идиотщина.

Съблякох се и легнах, но сън не ме хващаше. Над главата ми таванът бавно се люлееше в светлите квадрати на прозорците, осветявани от фаровете на преминаващите автомобили. Сигурно бе от водката. Затворих очи и тутакси видях сън — смешен клоун удря медни чинели и писука някаква тъжно-весела мелодийка. Разбрах, че това не беше сън, а спомен. Отново затворих очи — клоунът все така писукаше, а някой до мен весело каза: „Както преди войната!“ Нима е имало война? „Както преди войната, нали, Леночка?“ Там-там, там-там, та-та-там… Спомних си — бях с татко и мама на куклен театър в Соколники. Бях на пет години. Тогава живеехме на „Строминка“, близо до парка.

Погледнах часовника си — два и половина. Запалих цигара, но веднага я угасих, беше ми противна. До отиването на „Петровка“ имаше още два часа и половина. Тихо се облякох и си тръгнах. Застанах на ъгъла на „Ленински“ и „Ломоносовски“ проспект. След двайсетина минути дойде такси, качих се и казах на шофьора адреса на Рита.