Фридрих Незнански
Черният квадрат (52)

6.

24 ноември 1982 година

В кабинета на Меркулов беше ужасно задимено. Пушекът от „Беломор“ и „Димок“ се стелеше на толкова плътни и лютиви облаци, че още щом влязох, очите ми започнаха да сълзят и аз се втурнах да отворя прозореца. Увлечени в разговор за изследването на микрочастици от някакви влакна, Меркулов и Грязнов дори не забелязаха моето идване и отворения прозорец. Съблякох се, седнах зад бюрото си и се заслушах какво толкова обсъждат.

Само в криминалните романи се срещат неочаквани развръзки и колкото по-изненадващи са разкритията, толкова по-интересно и ефектно е четивото. В действителността обаче не е така — разкриването на престъплението става бавно и с редица неимоверни усилия. И задачата на следователя не е да измисли някакъв печеливш ход, както си мислят някои автори на криминалета, нямащи представа какво значи следствие, а да не изтърве нито един факт или обстоятелство, подхвърлено от реалността, да измъква рационалните зрънца от огромните купища тор, да анализира и съпоставя, да взема решения и да прави изводи. И моят княз Меркулов не беше измислен, а съвсем истински следовател. И вместо да измисля всякакви там хитроумни номера, просто много работеше. Не щадеше както себе си, така и другите…

В понеделник след хокея Меркулов се свърза по телефона със заместник-началника на Соколническата криминална милиция подполковник Братишка, който съгласно инструкцията отговаряше за разкриването на убийството в парка. Подполковникът дойде на среднощната им среща с голяма връзка всевъзможни ключове, ключета и шперцове. Предстоеше да отворят сложните заключалки, с които Владимир Казаков-Крамаренко бе подсигурил жилището си на „Котелническа крайбрежна“. Впрочем не беше зле да разполагат със заповед за обиск, санкционирана от градския прокурор. Братишка обаче никога не се тревожеше от факта, че нарушава конституцията. Меркулов само донякъде се вълнуваше от този проблем: ако откриеха в апартамента на Казаков нещо съществено, то можеха да се позоват на член 168 от процесуалния кодекс: „В случаите, нетърпящи отлагане, обиск може да се извърши без санкцията на прокурора, но в рамките на следващите двайсет и четири часа той трябва да бъде уведомен за проведения обиск.“ Така че ако не намерят нищо важно, не е задължително прокурорът да знае за начинанието им. Защо да безпокоят началството напразно…

За две минути Братишка ловко се справи със заключалките, сякаш беше професионален крадец по домовете. Огромното жилище от два съединени тристайни апартамента, беше обзаведено със скъпа, но ужасно безвкусна мебел: по златистите плюшени дивани аленееха големи колкото футболна топка макове, русалки надуваха някакви безобразни фанфари по завесите в цвят бордо. При вида на поставения в един ъгъл чешки бар на Меркулов почти му прилоша: лицевата страна на бара бе покрита с жълто фолио, на което в еротичен танц се преплитаха някакви подобия на попови лъжички, или сперматозоиди, гледани под микроскоп. Масата в столовата бе сервирана за шестима души — явно Казаков е очаквал гости за неделната вечеря. Кристалните чаши искряха под светлината на кристалния полилей. Братишка „взе проба“ от английския джин, който съгледа сред бутилките с вносни напитки, и разочаровано се намръщи от мекотата му, очакваше да е по-силен. Не откриха нищо интересно в многобройните чекмеджета на писалището и секциите в кабинета, нито в нощните шкафчета в спалнята. Но изпод леглото Братишка измъкна голям лист, на който с печатни букви бяха изписани в колонка неразбрани думи.

— Някаква си абракадабра — промърмори той.

Меркулов взе листа и се разсмя:

— Господи! Искал е да мине за аристократ!

На листа с руски букви бяха написани четири английски фрази:

Ай ем сорри.

Ду нот уорри.

Сън ъф бич.

Факинг бастард.

Меркулов се опита да преведе на руски „абракадабрата“, но знанията му стигнаха само първите три фрази.

Подполковникът възхитено го гледаше със зяпнала уста…

Накрая Братишка отвори вратата на последната стая:

— Моля, заповядайте в музикалния салон!

До отсрещната стена бе поставен огромен концертен „Стейнуей“, в единия ъгъл — стереоуредба „Грундиг“, а в другия — телевизор „Сони“ и американски радиоприемник „Реалистик“.

— Не ми се вярва кралят на конюшните да седи тук и да свири полонезата на Огински — отбеляза Меркулов.

Отиде при рояла и с един замах омете от капака му двайсетината кичовинки, сложени за украшение; Братишка вдигна от пода бронзов тирбушон във вид на пикаещо момченце, и тъпо го загледа. В следващия миг Меркулов с изумление го чу да казва на чист английски език, подчертавайки всяка дума:

— Сън ъф бич.

После вдигна капака и надникна вътре:

— Ако не се лъжа, тук няма трупове, но май има нещо друго…

Той извади стара замърсена папка с връвчици. В нея имаше най-различни документи — удостоверения за Герой на Съветския съюз и на социалистическия труд, паспорти, депутатски книжки, партийни билети и тям подобни. Сред тях го нямаше партийния билет на „скапаняка“ Волин, заложен за десет хиляди рубли.

— Ще трябва да конфискуваме всичко това — обърна се Меркулов към Братишка, но той не реагира. — Тук ли сте, другарю подполковник?

— Тук… — сподавено отговори той.

Меркулов надникна любопитно през рамото му — шумно сумтейки, Братишка разлистваше бавно американския календар „Плейбой“. Кокалести хубавици сладострастно облизваха устни, кълчеха се пред обектива в гинекологични пози и се дупеха сякаш за проктологичен преглед.

— Подарявам ви го, другарю Братишка, но нека първо да свършим работата.

Думите му обаче не подействаха на подполковника, затова Меркулов махна с ръка и отново отиде при рояла. Този път извади кутия с нещо като учебни помагала за ученици от началните класове: на големи парчета кадифе бяха нашити джобчета, в които имаше цяла колекция от ордени, медали, значки. Само ордените от благородни метали бяха навярно към сто. На черния пазар тези играчки струваха добри пари: за звездичка на „Герой“ даваха по пет хиляди, за орден „Червено знаме“ — две и петстотин, за орден „Ленин“ — хиляда рубли. Колекцията се поддържаше в образцов ред — всяко джобче си имаше етикетче. Едно от джобчетата в раздела за значки с етикетче „Майстор на спорта“ беше празно.

— Другарю подполковник, моля, погрижете се за поемни лица. Ще проведем обиск по законен ред — каза Меркулов колкото се може по-строго, но с изумление чу в отговор:

— Интересно, колко ли получава в Щатите един полицай? Сигурно към две хиляди на месец…

— Каквооо?!

— А с моя чин може би и кръгло три…

— Слушайте, Братишка, ако не отидете веднага за поемни лица, ще докладвам в органите за държавна сигурност, че изпадайки под влияние на западната пропаганда, сте решили да избягате в чужбина.

Меркулов едва се сдържаше от негодувание и смях. Братишка простодушно изхихика в отговор, някак по детски разпери ръце и с танцова стъпка тръгна към вратата — явно ниският пълничък човечец в офицерска униформа беше все така обзет от мислите за сладкия живот в капитализма…

Отдавна измъчван от жажда, Меркулов отиде в кухнята и взе от хладилника бутилка „Боржоми“ — пиеше с удоволствие ледената газирана вода, усещайки лекия привкус на йод. Едва когато изпразни бутилката и се огледа къде да я остави, забеляза, че наскоро кухнята е била оформена по последния вик на модния дизайн и вероятно трябваше да създава впечатление за подземна пещера. Сивозеленикавите стени все още лъхаха на прясна боя.

Върна се Братишка с двамата свидетели — портиера и жена му. Къде посред нощ ще намериш други?!

— Добре, подполковник, нека поемните… — Меркулов млъкна, защото видя, че той държи в ръцете си… карирано палто.

Братишка се приближи към него, някак важен и със светнало лице, дори изглеждаше някак по-висок.

— Влязох в квартирата на Янко, тоест портиера. И не щеш ли, виждам на закачалката това палто. Питам — откъде го имаш, и тогава Янко ми обясни…

Дойде редът на портиера — слаб, мургав мъж.

— С другарът Казаков аз не се познавам. Знам само, че е голем човек, работи у гастрономо у центъро на добра работа — живее богаташки. Неговите ора често се заядат с мен, макар че той е учен човек…

През нощта на седемнайсети срещу осемнайсети ноември Янко изгарял в котелното помещение разни боклуци: парцали, хартии и други работи. Някъде към един и половина слязъл още някой. Янко погледнал през една пролука в дъсчената преграда — Казаков напъхвал в пещта голям пакет, увит с вестници. Когато Казаков си отишъл, Янко бързо измъкнал от огъня вече пламналия пакет, повъргалял го на пода, за да угаси вестниците, и видял, че това е голям зелен сак с външни джобове — нали такива се продават само за валута в „Берьозка“?! В него били натъпкани мъжко карирано палто, черен костюм — сако и панталон, и високи западногермански кафяви боти. Все пак грехота е да отиде нахалост такъв ценен багаж, затова портиерът го занесъл вкъщи.

Меркулов огледа единия ръкав на карираното палто и изхъмка със задоволство — беше забелязал на мъхестата тъкан сиво-зеленикаво петънце. После свали абажура на една от настолните лампи и дълго осветява с нея стените на кухнята, след което пак изхъмка със задоволство и решително започна да изчегъртва с нож боята от фалшивите гранитни камъни, съсипвайки модернистичния дизайн на помещението.

Докато той вписваше в протокола намерените и конфискувани веществени доказателства, Братишка по всички правила на криминалистичната техника ги прибираше в целофанови пликове и пликчета, а съпрузите Янко седяха притеснено на крайчеца на плюшения диван. Малко по малко портиерът започна да се чувства герой на деня и по някое време спокойно се разположи върху огромните макове, изпъвайки напред мършавите си крака в домашно плетени чорапи и галоши…

Меркулов предаде веществените доказателства за експертиза и написа 154 въпроса за експертите.

Би трябвало да й се признае на съвременната криминалистика, че е стигнала просто до умопомрачителни висини. На 154-те въпроса на Меркулов експертите дадоха най-малко 140 задоволителни отговора. В експертизите бе използван методът за емисионен спектрален анализ на микрочастиците от веществата за идентификация. И сега Меркулов и Грязнов се занимаваха с нещо като класификация на получените сведения по степента на тяхната важност за следствието.

Първо, върху карираното палто на Казаков бяха открити частици от тъканта на палтото на Ракитин и от велурената пола на Куприянова, да не говорим за частиците от кухненската боя, видими и с просто око. От друга страна, бяха открити в стърготинките на изчегъртаната боя от „пещерата“ полепнали влакънца от карираното палто. А тъй като ремонтът в жилището на Казаков е започнал в сряда (според показанията на бригадата „дизайнери“), това доказваше, че в деня на убийството Володечка е бил облечен със същото палто.

Второ, криминолозите бяха взели проби от съдържанието под ноктите на ръцете му и от кожата на лицето, по онези места, където е била брадата. Това не е било проблем за тях, защото той е бил в безсъзнание. За радост на експертите Казаков е нямал навика да поддържа личната си хигиена и под ноктите му открили истинско находище от най-различни микрочастици: от тухлите, намерени на местопроизшествието в Соколники; от жицата, с която Ракитин е бил удушен; от шала на балерината. Пак така чрез спектрален анализ бе открито лепило по кожата на лицето, с което Казаков е залепвал фалшивата си брада.

Трето, фиксираните на местопроизшествието следи от стъпки бяха оставени от немските боти на Казаков…

Четвърто… десето… четиридесет и пето…

— И така, можем да кажем, че Казаков-Крамаренко е напълно разобличен — заключи Меркулов и отново извади от бюрото часовника на дядо си, след което се зае да го лъска с кадифенцето, сякаш с това щеше да го подмлади най-малко със сто години. — Но виж, с втория убиец нещо не ни върви, момчета. Впрочем в сакото на Казаков не са открити следи по ревера от закачване на значка…