Фридрих Незнански
Черният квадрат (40)

9.

Четири крачки напред. Четири — обратно. Той се разхождаше под тесния навес на станцията на метрото. При всяко обръщане внимателно се взираше по „Новокузнецка“ в посоката, от която идвах. Който не умее да чака, няма място в разузнаването — хрумна ми тая фраза от един глупав шпионски роман.

— Каква неочаквана среща, Льоша! Отдавна ли чакаш?

Ракитин младши се смути:

— Ами аз, Александър Борисович, ходих с едни приятели в музея. Знаете ли музея за театрално изкуство „Бахрушин“? Те нещо се забавиха и вие тъкмо…

— Недей, Льоша! Мен чакаше… Познах, нали? — попитах с тон, нетърпящ възражения. По момчешката му физиономия личеше, че не умее да лъже.

Той кимна:

— Честно казано, вас…

— И в петъка си ме чакал. А в събота и неделя си ме търсил по телефона вкъщи — продължих да го разпитвам.

Дългият Льоша престъпваше от крак на крак.

— Трябва да поговорим… Оня ден Константин Дмитриевич каза да търся вас, ако възникнат проблеми…

Влязохме в преддверието на „Павелецка“ и застанахме до разменните автомати. Покрай нас минаваха на тълпи хора, блъскаха ни, но нямаше време да отидем в някое барче или да го заведа в прокуратурата.

— Ето, заповядайте — подаде ми Льоша пакет. Дори не забелязах дали го извади от джоба, или през цялото време го е държал в ръка.

Всъщност това беше средно голям син плик, натъпкан с листове, сгънати на четири.

— Какво е това? — попитах.

— Татковите записки. Той ги пазеше. Затова не исках да попаднат в чужди ръце. Когато те дойдоха, успях да ги извадя от писалището му и ги пъхнах под пуловера си…

Все още нищо не разбирах и го гледах с недоумение, а той облизваше устни, сякаш му бе пресъхнала устата.

— Кои „те“?

— Не се ли досещате? — Льоша наклони глава, на която едва се крепеше малкото плетено таке.

Не се досещах.

— Дойдоха трима души. Полковник, майор и един цивилен, който приличаше на плъх. Той беше главният. Каза на мама, че баща ми бил шпионин. Но това не е вярно! Татко е честен човек, по-честен от всички тях! Той така обичаше нашата родина! Знам със сигурност. И дядо може да го потвърди… Също и Валерий Сергеевич Пономарьов, един татков приятел…

Льоша трепереше от вълнение.

— Кога стана това?

— В деня, когато убиха татко… В сряда. На другия ден дойдохте вие. Претърсиха целия апартамент, дори… — Льоша сведе очи — надничаха в клозетната чиния. Но май нищо не намериха. Само дето паникьосаха мама… Чух как я заплашват… Извинете, че тогава тя не ви каза нищо… А и аз не можах — вероятно те подслушват апартамента, нали така?

Погледът му настояваше за отговор и аз кимнах. Вероятно. Със сигурност. Дори са били длъжни да го подслушват…

— Льоша, уверен ли си, че тези трима мъже са били от КГБ?

— Внукът на един генерал от ГРУ не може да сгреши! — с малко неуместен патос заяви той. — Те бяха със сини петлици, а у полковника видях и значка „Заслужил чекист“…

— Знаеш ли имената им? Длъжностите?

— Извинете, не ги знам. — Льоша отново заби поглед в крака си. — Може би мама ги знае… Само че не й казвайте за нашата среща… И ако ви потрябвам, моля ви, не се обаждайте у дома… Звъннете на Юля… Записал съм ви телефона й на едно листче, в плика е… А сега ще тръгвам…

След секунда Ракитин-младши се смеси с тълпата, устремена към ескалатора.

Измъкнах цигара, запалих с кибрит и тъкмо се оглеждах къде да хвърля клечката, видях насочилия се към мен милиционер. Съвсем бях забравил, че пушенето в московското метро е строго забранено.