Фридрих Незнански
Черният квадрат (56)

10.

Докато наближавахме старата, но все още здрава тухлена къща на Цапко, си мислех, че през всички епохи на човешката история свидетелите са представлявали по-голямата част на човечеството, а извършителите на престъпления — по-малката. В нашето дело бившият зам.-началник на ГРУ беше свидетел, но в други дела… Невъзможно е през дългогодишната си сложна и напрегната служба генерал-лейтенантът да не е извършил поне едно–две престъпления. В името и за благото на отечеството, разбира се…

Меркулов предпазливо надникна през открехнатата врата (явно тук не се страхуваха от крадци, щом не заключваха вратите си) — млада гърдеста жена шеташе край кухненска печка. Опитах се да отгатна каква може да се пада на стария генерал: прислужница, внучка, болногледачка? Беше доста привлекателна: висока, с гъсти и извити черни вежди, с малко едра брада и ниско чело, навярно будеше греховни чувства.

— Добър ден! Пречим ли?

— Ах, вие ли сте?! Ни най-малко. Заповядайте, Иполит Алексеевич е горе.

Говореше с плътен алт и ясно изразено северняшко произношение.

В стаята горе светеше синя лампа. Генералът седеше пред дъсчена маса с изстърган до блясък плот и ниско свел белокосата си глава с кротко набръчкано лице, разглобяваше на части пистолет (отново пистолет! кой ли поред?!) с пречупен кръст и монограм на ръкохватката. Меркулов побарабани с пръсти по стъклото на отворената врата, той трепна, остави работата си и стана да ни посрещне.

— Нека се запознаем — Иполит Алексеевич.

Генерал Цапко гонеше седемдесетте, но нямаше вид на старец — беше висок и слаб, със стегната фигура. Жълтеникавозелените му очи ни гледаха не с напрежение, а с младежка жизнерадост и любопитство. Очевидно бурният, преизпълнен с опасности живот не бе помрачил интереса му към действителността.

— Заповядайте, седнете на диванчето, ей сега ще разтребя.

Кабинетът на Иполит Алексеевич правеше странно впечатление. Това просторно помещение приличаше по-скоро на своеобразен музей, съчетаващ в себе си три начала: православие, реликви от царската армия и немски трофеи от Втората световна война. По ъглите стояха изправени знамената на царските полкове — драгунския, уланския, казашкия, — на стените бяха акуратно закачени икони, а по саморъчно направените стелажи бяха подредени като музейни експонати фашистки ордени, значки и оръжия, дори оригинални фотографии на лидерите на Третия райх — Хитлер, Химлер и Борман…

— Обичам, знаете ли, някак да се занимавам с домакинството си — каза генералът, след като сглоби пистолета и го остави на мястото му.

— Не мога да се закълна, но моите помощници в победения Берлин, където през четиридесет и пета подготвях резидентурата за бъдещия Западен Берлин, твърдяха, че този пистолет е принадлежал известно време на самия Химлер! Имам някак слабост към оръжия и… патологични личности… Тия чешити имат някак свръхразвито, по-силно, отколкото при нормалните хора, подсъзнание, тъмни, неконтролируеми страсти и инстинкти. Вие, юристите, би трябвало да го знаете по-добре. Това го е открил още навремето австрийският психиатър Фройд. Проучвал съм фашистките архиви и, знаете ли, всички тези хитлеровци и гьобелсовци някак са предчувствали трагичния си край. Не се усмихвайте, млади момко, и аз имам предчувствия… Например за вашите трудни въпроси.

Цапко седна до нас на „диванчето“, което беше всъщност широка дървена пейка с облегалка.

— Знам всичко за двама ви, завчера гаджето на Альошка ми донесе вашата депеша. Вие сте Меркулов. Помня ви още като хлапе, когато тичахте из Кратов по голо коремче с пукалото в ръце и викахте: „Вече сам седя на дупката! Аз съм смел! Аз съм Покришкин!^[1]“ А сега водите делото за гибелта на нашия Витя. А вие сте Турецки и му помагате. Нали така?

Кимнахме, без да отговорим, мълчахме сякаш в памет на покойния.

— Защо тъй, млади хора, а седите като гипсирани — попита Иполит Алексеевич, — или не знаете как да разговаряте с мен? Ще ви кажа едно — е мен трябва да разговаряте непринудено, човешки. Защото вече съм пътник — по-близо до небето, отколкото до земята. Е, добре, сам ще започна и някак без предисловия, няма да ми придиряте. Искате да знаете дали обичах зет си, сиреч Виктор Ракитин, или просто съм се отнасял към него като тъст към зет. Ето какво ще ви кажа — обичах го и ще го обичам, както може би не съм обичал никой друг освен внука си и оная долу жена, втората ми съпруга, Таля. Вече сте я видели… — После продължи, ядно бършейки бликналите сълзи: — Ето защо съм изцяло на ваше разположение. Заради Витината памет съм готов да ви разкажа неща, които никога на никого не съм казвал…

— Иполит Алексеевич — проговори с усилие Меркулов, — за какво всъщност беше убит Виктор?

Цапко стана, генералският му кител без пагони беше разкопчан и аз забелязах на врата му да проблясва сребърна верижка. Нима е кръстче? Той започна да снове напред-назад из кабинета. Високата му фигура и беловласа глава ту се появяваха, ту изчезваха зад старинния резбован бюфет.

— Питам се как най-добре да ви го обясня, драги? — спря се генералът пред нас и замислено впери в Меркулов жълтеникавите си очи. — Разбира се, сте чули, че Витя си имаше неприятности? И естествено знаете, че той сам си ги навлече?

— Да. Вашата дъщеря ни говори за това.

— А-а! Значи сте ходили у Виктория! — оживи се той. — Сигурно ви е разказала някои неща, но не всичко. Аз ли не познавам собствената си дъщеря?! Пък и Альошка, моят внук, ми съобщи едно — друго… Даа, и така, струва ми се, че аз бях единственият човек, от когото Витя нищо не криеше, каквото и да се беше случило. Впрочем не… Имаше още един човек, с когото беше по-близък и откровен…

— Тоест искате да кажете, че сте в течение на всичките му перипетии в борбата с ръководството за отмяна на доктрина номер три? — предпазливо попита Меркулов.

— Разбира се! — отново закрачи генералът из стаята.

На минаване покрай бюфета се спря и го отвори. На полицата имаше гарафа с водка и чиния с кисели краставички, нарязани на тънки колелца. Оставайки с гръб към нас, генералът припряно си наля чашка и я изпи на един дъх. Видях как под тънкото сукно на генералския кител конвулсивно потреперва леко превитият му гръб.

— Да ви предложа по чашка? — обърна се той и посочи бюфета. — След малко Таля ще сложи масата и ще обядваме каквото дал господ. Тъй че няма ли да пийнете по един аперитив?

— Благодарим ви, после.

Той продължи да крачи, пъхнал ръце в панталоните с алени лампази, и като направи два тура из кабинета, отново заговори:

— Мисля и размислям как най-точно да отговоря на въпроса ви — защо всъщност загина нашият Виктор. И знаете ли, Костя, какво ще ви отговоря… Аз например мразех военната служба, но цял живот бях военен. Защо, ще попитате. Ами защото повсеместно и непрекъснато се твърдеше, че най-важното в живота е всеотдайната любов към родината, но вътрешно всеки бе убеден, че най-важното е да си намери хубава работа с добра заплата, да го удари на аванта; да не се подчинява, а да властва над другите. Витя обаче не беше такъв… Витя някак за цял живот си остана верен на идеалите. Искаше да бъде полезен в своята област — външната търговия. Това министерство е някак показно, за него, за експорта, работи цялата наша съветска система. Ама все на празни обороти! А Витя се сблъска и с корупция. И министърът, и неговите заместници, както впрочем и целият апарат гледат само как да крадат кой каквото може. А у нас всичко може. И когато поведе борба с корупцията, Виктор претърпя поражение. И това е някак обяснимо. Успешно можеш да се бориш с корупцията само в случай, че тя е частно явление. Но когато цялата система е прогнила, тук никаква борба не може да помогне. Защото фактически влизаш във война с цялата система. А както е известно, системата е оглавена от партийния апарат. И този апарат разполага с безброй привилегии, които по своята същност са пак корупция, но легализирана някак от самия партиен апарат. Борбата с корупцията в една корумпирана държава е безумна донкихотщина…

Без да го съзнава, генералът ни описваше перспективите на нашето разследване.

— Иполит Алексеевич! Иполит Алексеевич! — прекъсна го Меркулов. — Моля ви, слезте на земята и ни разкажете за Касарин. Ние сме следователи, а не функционери от Политбюро.

— Аз пък какво се отнесох! — възкликна Цапко и започна да ни разказва интересни неща…

… Това се случило на 7 март 1982 година. По тесния лъкатушещ път от Берн към Люцерн се движел брониран автофургон, който карал трийсет милиона долара, предназначени за една от братските компартии. Фактическият изпращач бил ЦК на КПСС, фиктивният — подставената фирма „Контекст“.

Шофьорът и двамата придружители на пратката не забелязали веднага, че пътят е блокиран — напряко стояла кола с присветващи фарове, а до нея мъже в униформи, полицаи или граничари. Шофьорът понечил да обясни, че документите им са редовни, но не успял — отдясно и отляво срещу тях били насочени автомати. Един от „полицаите“ се усмихнал:

— Спокойно, момчета. Не ви искаме пропуск. Отваряйте вратите! Къде са ключовете?

Шофьорът препсувал на руски, другите двама мълчали. Тогава „полицаите“ намерили начин да го принудят да се подчини. Завързали придружителите, залели ги с туба бензин и поднесли към единия запалка:

— Ако не ни кажеш кода да отворим вратите, твоите другари ще пламнат като факли!

Наложило се да им даде ключовете и да разсекрети защитната система. Чувалите с долари били преместени в „полицейския“ автомобил. След двайсет и пет минути на местопроизшествието пристигнали истински швейцарски полицаи, но следите на бандитите се губели нагоре из планината…

… Преди година КГБ подготвил операция за завладяване на помещенията на една лондонска компания за съхраняване на скъпоценности, с цел да се дестабилизира световният пазар чрез изземване на голямо количество злато от оборота. Акцията била проведена успешно — четирима бандити откраднали три тона злато в кюлчета и две торби с южноафрикански диаманти. И в този случай бил приложен методът с бензина — така бандитите принудили двамата пазачи да им дадат ключовете от сейфовете… Обаче откраднатото злато и диаманти не постъпили в съветската хазна… Тази операция трябвало да мине под контрола на Касарин. Но той докладвал, че е била проведена от неизвестни лица без негово знание.

Ракитин настоял тези два случая да се разследват, като обърнал внимание на ръководството, че по същото време Касарин е бил в чужбина и грабежите са извършени по идентичен начин. Нещо повече, един от съветските агенти, опитващ се да съобщи факти за странното поведение на генерала от КГБ, загинал в автомобилна катастрофа. Случаят обаче бил потулен.

Потулен бил и още един случай, вече в Москва, който имал пряка връзка с Касарин. Чрез подставени лица той трябвало да закупи лазерен жироскоп от американската фирма „Хъниуел“, за което съветската банка превела на части необходимата валута чрез нюйоркски банки. Една сума — от петдесет хиляди долара — била погрешно преведена на два пъти. Два пъти за нейното получаване се разписал в Ню Йорк Касарин… След година при една ревизия грешката била открита. Касарин и този път се измъкнал, заявявайки, че предал втората сума на посредника като комисиона…

И съвсем наскоро се случило следното. Години наред генерал Цапко си водел закодирана кореспонденция със свой приятел — последния мохикан от берзинската гвардия Андрей Емелянович Зотов с кодово име Сатурн. Той бил резидент на КГБ в Западна Европа и през последните години работел непосредствено с Касарин. Неотдавна Сатурн скоропостижно починал в Цюрих. Всички скъпоценности от личния му бокс в цюрихската банка „Рьонтген“ изчезнали. Приблизителната им стойност възлизала на около пет милиона рубли и тези пари били предназначени за издръжката на резидентите в Австрия и Швейцария. Би могло да се предположи, че старият Зотов е напуснал света по естествена причина, от инфаркт, както било установено от швейцарските лекари. Но едно обстоятелство смущавало генерал Цапко: смъртта на Зотов съвпадала по време с пребиваването на Касарин в Австрия. А оттам до Цюрих е съвсем близо.

— И тъй, аз някак ви понацепих дръвца, другари прокурори, а вашата работа е да ги подредите на камара, ама някак тъй, че тя да не се срути. А за това, уважаеми господа, с нищо не мога да ви помогна. Поговорете с Витиния приятел — полковника от КГБ Пономарьов. Той по-добре от мен си познава тяхната кухня. Може да ви посъветва нещо…

Не откъсвах поглед от стария генерал и ми беше интересно и приятно да го гледам. Да слушам леко грачещия му глас и тези безконечни „някак“, употребявани на място и по-често не на място, да наблюдавам кроткото изражение на лицето му, така неадекватно на неговата професия — и всичко това, съчетано с околната обстановка и ореола на героичното минало, му придаваше необикновен чар. Бих могъл да го нарека странен, чудак, но преди всичко той ми се струваше пълноценен, тоест притежаваше всякакви човешки качества — било положителни или отрицателни, няма значение — повече от хората, които бях срещал досега. Дори по някое време се улових, че разсъждавайки, използвам негови фрази и думи. Продължих да наблюдавам Иполит Алексеевич и когато седнахме на трапезата, отрупана с национални руски ястия — туршия от ябълки „антоновка“, мариновани рижики, селда с горещи варени картофи и още много други вкуснотии. Не се заслушвах какво точно говори той, а просто следях изражението на живото му лице, движенията на дългите ръце с костеливи пръсти и постоянно променящия се цвят на очите — от сивкавожълт до изумруденозелен.

В шест се сбогувахме с Иполит Алексеевич и младата му съпруга. Дотичахме в тръс до гарата и се напъхахме в претъпканата електричка.

След половин час вече бяхме на Павелецката гара. Меркулов успя да хване частно такси и се понесе към болницата за своята Льоля. Аз слязох в метрото и потеглих към къщи.

Крачейки по Арбатския площад, си мислех за перипетиите на нашето дело, дълбоко вдишвах студения въздух, съзерцавах тълпата. „Очертава ми се приятна вечер — казах си, — ще я прекарам с Рита. Ще изпием по чаша вино и ще отидем на кино…“

Прекосих улица „Аксаков“, хвърлих угарката, отворих вратата и влязох във входа…

Нещо рязко ме шибна през очите и тутакси ме ослепи; множество каменни ръце ме сграбчиха за раменете, кръста, врата; сложиха на устата ми някаква мека материя със сладникава миризма. Трескаво се опитвах да поема въздух. С космическа скорост ми се замярка като кадри от филм — заседанието на комисията по разпределение на младите специалисти, беззвучни аплодисменти на публика в огромна зала, аз съм на почетна стълбица, награждават ме като шампион в университетското първенство по самбо, моето грехопадение с учителката по физкултура в училище и вече като ехо от някакви далечни галактики дочух: „С чертичка се пишат наречията ТОКУ-ЩО, ТУК-ТАМ, ГОРЕ-ДОЛУ…“