Фридрих Незнански
Черният квадрат (18)

12.

21 ноември 1982 година

Събуди ме остър звън. Поотворих очи и видях как Рита се протегна към будилника. Отново настъпи тишина.

— Поспи още — каза тя, — тая седмица ти беше тежка.

Сънено се сгуших до крехкото й рамо, но по някое време решително я притеглих към себе си и тя с готовност отвърна на ласките ми…

Не можех да разбера какво ме бе събудило отново. Лежах със затворени очи и се мъчех да си припомня съня. В носа ме удари силната миризма на горещо кафе. Браво! Скочих от леглото и като видях, че съм гол, дръпнах чаршафа, увих се с него и хукнах към банята. Хладкият душ окончателно ме ободри и ми върна спомените от чудесната нощ.

Рита дойде от кухнята в нещо неимоверно пухкаво, пепеленорусата й коса бе събрана на тила в конска опашка. Остави подноса с кафе и пържени филийки на масичката, приближи се и като ме прегърна през врата, силно се притисна до мен.

— Рита… — сърцето ми преливаше от нежност.

Седнахме на дивана. С усилие дъвчех вкусните филийки — неясно чувство на тревога ме беше свило под лъжичката.

— Какво ти е, Саша?

Понечих да кажа, че няма проблем, всичко ми е тип-топ, но като я погледнах в очите, не се сдържах и тъжно изтананиках:

— „Жена си ти на друг…“

Рита взе, или по-точно сграбчи цигарената кутия, но тя се оказа празна. Аз също нямах цигари — снощната компания ми бе помогнала да ги изпуша.

Мълчаливо пиехме кафето. Чаша след чаша.

Телефонен звън разцепи напрегнатата тишина. Рита стреснато вдигна слушалката.

— Да — едва чуто пророни. После дълго слуша, на лицето й се изписваше все по-объркано изражение, пусна слушалката на коленете си и прошепна: — Меркулов. Търси тебе.

От изненада съборих кафеника върху дивана, утайката от кафето се разпръсна по тапицерията на отвратителни тъмни петна. Двамата с Рита се наведохме да вдигнем търкулналия се на пода кафеник и силно си чукнахме главите. Сграбчих слушалката и ревнах:

— Какво има, Константин Дмитрич?!

Той дълго се прокашля на другия край на жицата — прилагаше хитростите на стария Хотабич, даваше ми време да се окопитя.

— Ами аз вече обясних на Риточка (Риточка!!!) каква е работата, Саша. Налага се спешно да заминем до провинцията. Трябвате ми ти, Рита и колата й. Ще извиняваш, приятел, ама така се получи, че те „изчислих“ къде си…

Притискайки студени петаци до ударените места на челата си, ние се качихме в ладата и се понесохме по пустата „Фрунзенска крайбрежна“ към Кримския мост. Завихме по „Садовое колцо“. Вече не ме беше яд на Меркулов, макар че все още се чудех как така е успял да ме „изчисли“…

Рита, изглежда, се радваше на нашето приключение, бъбрехме си за разни неща и аз бях щастлив, почти щастлив. След някаква сложна маневра на Колхозния площад навлязохме в проспект „Мир“ и Рита рязко спря пред един павилион за цигари.

— Няма „Столични“ — гледайки някъде в пространството, отговори продавачът.

— Без ресто — добил вече опит, казах аз колкото се може по-тайнствено.

Мъжът измъкна някъде изотдолу цял стек.

Кой знае защо Меркулов ни беше определил среща не пред „Дом на обувката“ — живееше в същата сграда на седмия етаж, — а в блъсканицата на ВДНХ^[1]. Още отдалече видяхме как от изложбените каси се отдели високата му фигура. Беше в кафяв балтон. Изглежда, бе решил да смени прокурорския шинел с цивилно облекло, тъй като днес беше неделя.

— Здравейте, деца. Извинете, че ви развалям почивката, но това пътуване е страшно наложително — започна да обяснява той, докато се наместваше тромаво на задната седалка. Забелязах, че джобът на балтона му е подозрително издут. Уловил погледа ми, Меркулов успокоително допълни: — Взех си валтера, просто така, за всеки случай.

Това вече подсказваше, че работата е сериозна.

— Риточка, ще караш само по Ярославското шосе, никъде няма да отбиваш. Отиваме в Болшево, а там вече ще търсим адреса. Ето го — кооператив „Лястовичка“, на ъгъла на улица „Тургенев“ и 19-а просека. Люциан Германович Ромадин.

От хрумналата ми догадка чак сърцето ми подскочи. Извърнах се към Меркулов:

— Леся?

Той кимна многозначително и с няколко думи обясни как е стигнал до този Ромадин…

… Николай Петровия Куприянов се прибрал от моргата, обзет от дълбока скръб и отчаяние. И макар че бил загубил своята Валя много, много по-рано, сега той не можел да се примири с мисълта, че тя не е вече сред живите. Няколко часа седял в антрето на жилището си, тъпо загледан в една точка. Пред очите му все още била страшната гледка в моргата — неговата Валя, единствената му любов, лежи мъртва и обезобразена от скалпела на патологоанатома, тази млада, красива и толкова мила жена. Странно. Онзи млад следовател не го подложил на разпит. Макар че сигурно „на тях“ вече им е било известно, че полковникът от Генщаба Куприянов е бил зад граница — във Варшава, — когато е станало това страшно убийство. Всъщност следователят се поинтересувал за някаква приятелка на Валя със странното име… Лада?… Не, не… Леся? Да, именно Леся. Той отново се опитал да си спомни коя е тази Леся. Леся, Леся… Ами да, разбира се — не Леся, а Льося — Льосик! Така наричала Валечка първия си учител по музика — Люциан Германович Ромадин, който е вече пенсионер и отглежда цветя в Болшево. Куприянов се защурал от стая в стая — какво да прави? Защото „те“ не задават въпроси без причина. Навярно за „тях“ е много важно да издирят Льосик!

Той извадил хартийката с телефона, който му дал младият следовател — „Константин Дмитриевич Меркулов, 269-11-32“. Естествено, никой не вдигнал в съботната нощ. Тогава набрал справки — 09. Цял час набирал — давало му все заето. Накрая успял да се свърже. Отначало телефонистката категорично отказала да търси номера по име:

— Не правим справки без адреса, гражданино!

Куприянов дълго я умолявал да му даде телефоните на всички Меркулови К. Д. в Москва. Накрая тя се съгласила…

— И най-интересното е, че аз се оказах уникален — кой знае защо гордо завърши разказа си Меркулов, — един-единствен К. Д. Меркулов в цяла Москва! И така, Куприянов все пак успя да ме хване днес в единайсет и половина. Сутринта водих Лидочка в Останкино на тренировка — нали тренира фигурно пързаляне!

Ярославското шосе се превърна в разбит и разкалян междуградски път. Насрещните коли ни заливаха с потоци рядка кал, чистачките не можеха да се справят с определената им работа. Задното стъкло на ладата бе покрито с жълти пръски. Най-после Рита обяви:

— Болшево.

Едва забележимата стрелка на пътен знак посочваше, че трябва да завием надясно. Минахме през железопътния прелез и влязохме в селото.

— Сега трябва да разпитваме колкото се може по-малко — каза Меркулов.

В същия миг ни застигна с мотоциклет някакъв младеж, но когато свали каската, се оказа девойка с буйна медноруса коса. Тя бързо ориентира Рита накъде да кара и няколко минути по-късно, след като завихме надясно в края на улицата, вече пълзяхме нагоре по стръмен и тесен път. Той заобикаляше някаква гора, а после продължаваше почти успоредно на шосето, което оставаше доста по-долу, в низината. След широк завой пътят се отклони от шосето и ние се озовахме в някаква дива местност. Под полегатия склон от едната ни страна се простираха черни угари със зимна пшеница, на хоризонта се проточваше синкавосивата ивица на висока гъста гора. Пътят се стесни почти до габаритите на средно голям камион. Обърнах се към Меркулов:

— Даа, пеша не може да се дойде тук, сигурно от гарата има най-малко петнайсет километра.

Рита погледна километража:

— Тринайсет километра и шестстотин метра.

Минахме още един километър и стигнахме пред висока дървена арка с надпис „Вилностроителен кооператив Лястовичка“. Наоколо не се виждаше жив човек — повечето вили бяха летни. Буксувайки, продължихме по широка улица, осеяна от двете страни с камари строителен материал.

— И как ще я намерим сега тая улица „Тургенев“? — промърмори Меркулов.

Рита спря колата и отвори страничното стъкло:

— Движим се по нея!

Видях лек дим от комина на една двуетажна вила в дъното на улицата.

— Може би оная там е къщата, която търсим?

Рита включи на скорост, но колата само изрева, без да потегли. Слязохме — задните колела бяха заседнали в хлъзгава дупка. Рита виновно разпери ръце. То си беше за яд, защото на четири–пет метра отпред започваше асфалт. Но нямаше какво да се прави — газейки до глезени в рядката кал, излязохме на асфалта и след няколко минути стигнахме на желания адрес. На един телеграфен стълб бе закачена дъсчица с надпис „19–а просека“. Къщата бе отделена от пътя с жив плет от храсти — управлението на вилните кооперативи не разрешаваше да се зидат огради. На едно място храстите се разделяха, откривайки малка алея, постлана с натрошени тухли. Навлязохме в едно царство на красота и спокойствие — вечнозелени чимшири и ели образуваха прекрасен лабиринт, който ни отведе до стара къща. Тръгнахме да я заобиколим, за да открием входа. Неочаквано Рита се закова на място и плахо възкликна:

— Оо!

Точно на пътя ни, недалеч от площадката пред вратата, лежеше, протегнал едрите си лапи и изплезил език, огромен нюфаундленд. Меркулов се притесни:

— И какво ще правим сега?!

Аз повиках тихо:

— Люциан Германович!

Рунтавият пес се изправи и отваряйки грамадната си паст, се прозя с лъвски рев. Някъде иззад къщата се чуха жвакащи стъпки и старчески глас попита:

— Какво има, Мистър?

Мистър басово излая един път и отново легна, снизходително притваряйки очи с баскервилските си клепки. Иззад къщата се показа много висок, много слаб и много стар мъж с гумени ботуши, ватенка и гологлав. Редките кичури на дългата му побеляла коса подскачаха като перушина при всяка негова крачка.

— С какво мога да ви услужа, другари? Да не сте сбъркали адреса?

— Не, не мисля. Вие ли сте другарят Ромадин?

— Да. Боже, че на кого може да притрябвам аз?! Но заповядайте, влезте… Всъщност днес нямаме електричество, пък и аз отоплявам само една стая…