Фридрих Незнански
Черният квадрат (14)

8.

Не, все пак тя е ужасно привлекателна жена! Би могла да стане холивудска звезда или в краен случай топмодел. А реже трупове! Направо да откачиш!

Наблюдавах точните и уверени движения на Рита. По реда на аутопсията тя даваше кратък коментар, както навремето професор Туманов в анатомичната зала на Втори медицински институт, където като студенти юристи провеждахме практическите занимания по съдебна медицина.

— … Този дефект на кожата, причинен от проникването на куршума в тялото, се нарича входно отверстие. Ето го точно под сърцето, виждаш ли, има кръгообразна форма, с по-разкъсани неравни краища…

Рита небрежно отпусна мъртвото тяло на масата, приповдигна главата и с рязко движение на скалпела го разряза от шията до чатала, при което върху колосаната й престилка плисна кръв. Откриха се органите в коремната кухина и червата. После сряза гръдния кош с малък трион, бръкна с ръка и измъкна отвътре куршума. Усетих как ми прилошава.

— Саша! Донесе ли другия куршум? — попита тя съвсем спокойно. — Преди да дойдеш, се обади Меркулов и каза, че е арестуван някакъв мъж с пистолет. Искам да сверя калибъра…

Извърнал очи, за да не гледам обезобразеното тяло, сложих в ръката й с окървавена ръкавица куршума, който ми беше дал Грязнов.

— Не… не е същият.

— Как да не е същият?

— Калибърът не е същият — уверено каза Рита, — този е 7.62, а тя е убита с деветмилиметров…

Рита прибра двата куршума в отделни целофанови пликчета и ми ги даде. Потреперих от отвращение — пликчетата бяха лепкави. Едва се сдържах да не изтичам до тоалетната да си измия ръцете.

А Рита вече режеше черепа с електрическото трионче. След минута-две започна да бучка с острия скалпел оголените сивкавобели полукълба на главния мозък, сякаш проверяваше гъби за червеи, и също като някой шаман си мърмореше нещо под нос. Заслушах се — „Чисто, чисто, чисто…“.

Някой влезе в анатомичната зала и се спря някъде зад мен.

— Тук не се влиза, гражданино! Кого търсите? — попита Рита.

Обърнах се.

Подпирайки се с ръка на малкото бюро, където експертите пишат своите заключения, стоеше непознат мъж. Среден на ръст, с широко, гладко обръснато лице, оредяла коса и големи рогови очила. Облечен елегантно, всичко на него беше чуждестранно производство. Той се прокашля и каза:

— Аз съм Куприянов, съпругът на Валя… По-скоро — бившият съпруг… Току-що пристигнах от Варшава… Валерия почти няма роднини, остана й само една леля, пък и тя е много болна. Именно лелята ми съобщи и ме помоли да дойда и попитам кога можем да направим погребението…

— Извинете, не знам малкото и бащиното ви име… — намесих се аз.

— Николай Петровия.

— Николай Петровия, говори ли ви нещо името „Леся“? „Олеся“? Може би Валерия Сергеевна е имала приятелка или роднина с такова или сходно име?

— Леся? — той замислено поклати глава, но някак неуверено. — Не, не. Не се сещам.

— Ще ви помоля, Николай Петровия, ако си спомните, да се обадите на този телефон. — Взех листче от бюрото и му написах телефона на Меркулов.

— Да-да, непременно.

Рита любезно му предложи да поизчака в коридора и той, като постоя още малко, излезе, бършейки очите си с длан. „Ето че се състоя идентификацията — помислих си. — Впрочем няма нужда от никакъв протокол, половин Москва може да потвърди, че тази жена е балерината Валерия Куприянова.“

След двайсетина минути Рита каза на санитаря да зашие трупа и като свали ръкавиците и старателно изми ръцете си на чешмата, излезе в коридора. Аз я последвах. Куприянов умърлушено крачеше напред-назад. Рита се насочи към дървените кресла с подвижна седалка като в киносалон, седна и потупвайки с длан съседната седалка, покани Куприянов да седне до нея. Той послушно се отпусна, подпря лакти на коленете си и захлупи лице в шепи. Рита ми направи знак да ги оставя сами. Тръгнах към лекарската стая и преди да вляза, се обърнах — Рита съчувствено галеше Куприянов по рамото.

След десетина минути тя влезе в ординаторската, където ние със санитарката вече пиехме кафе, и заяви, че е освободила тялото на Куприянова, за да го погребат. Естествено, аз трябваше да възразя: „Превишавате правата си, доктор Счастлива“, но премълчах. Нямаше смисъл да се обаждам, би прозвучало като каприз — всичко с трупа бе изяснено, пък и не можех да отменя погребението.

Никак не ми се искаше Рита да си тръгне за вкъщи.

— Ще пиеш ли кафе? — нищо друго не се осмелих да й предложа.

— Кафето тук е ужасно. — Тя отиде до олющеното шкафче и взе палтото си.

— Да идем у дома, имам истинско арменско джезве — медно. Ще си сварим чудесно кафе.

От вълнение поканата ми прозвуча твърде жизнерадостно. С ужас очаквах, че сега Рита ще се обърне и ще ми откаже с някаква насмешка или ще ми изтананика, както вече го направи веднъж: „Не ми е нужен Саша Турецки, пък и в Африка не искам да отида!“ Рита наистина се обърна и съвсем сериозно ме погледна в очите, помълча няколко секунди, прегърнала палтото си като дете, после тихо и кой знае защо някак тъжно каза:

— Ако си свободен, да отидем при моите приятели, а? — И припряно допълни по-бодро: — Те са малко откачени, но ужасно мили момчета. Само трябва да се отбием някъде да купим пиене…

Лелката, която любопитно се вслушваше в разговора ни, със задоволство похлупи върху чинийката празната чаша от кафе и одобрително промърмори:

— Ами тъй де, вървете, повеселете се. Че то туй на кво прилича — млади хора по цял ден да се ровят в лайна…