Фридрих Незнански
Черният квадрат (2)

1.

Москва, 17 ноември 1982 година

„Днес ще видя Рита!“ При тази мисъл окончателно се събудих и с привично движение запалих нощната лампа. Навън беше още тъмно и, естествено, хич не ми се ставаше. Колко ли беше часът? В същата секунда на вратата енергично се почука. Ярка Фроловска, племенница на една от моите съседки — бабички в напреднала възраст, — изписка през ключалката: „Шурик, Шурик! Бързо ела да видиш на какво приличат дънките ти!“

По дяволите! Като попарен котарак аз изскочих в коридора само по гащета. „Вранглерите“ ми, моята гордост и слава в юридическия факултет, купени на черно за стотачка и половина, лежаха нагърчени върху дългия радиатор в кухнята. Изключено бе да отида с тях на работа. Изпаднах в ужас: само това липсваше, да закъснея за първото си дежурство по град!

— Има ли ютия? — изкрещях.

Фроловска домъкна от стаята на леля си една допотопна чугунена ютия и я сложи да се нагрява на котлона, след което двамата се заехме да пръскаме дънките с вода. После Ирка се опита да ги изглади. Междувременно се обръснах, набързо се измих с ледена вода зад завеската на кухненския бокс (в нашата пренаселена квартира удобствата бяха минимални), изядох две студени варени яйца, изгълтах бутилчица кефир, намъкнах дънките, още доста влажни на кръста, и облякох новата червено-черна спортна фланелка. На фона на яркорозовите тапети от огледалото ме гледаше един доста симпатичен кестеняв мъж на двайсет и пет години. Грабнах якето, подвикнах на Ирка „благодаря“ и хукнах презглава надолу по стълбите. Беше вече десет без двайсет. Майната им на мокрите дънки, розовите тапети и студените варени яйца! Животът е гаден. Но никак не е трудно той да бъде направен прекрасен и удивителен — след малко ще видя Рита!

За по-пряко минах през един преходен двор, претичах покрай Филиповската черква, прескочих осовата мантинела по Гоголевския булевард и с прилична скорост стигнах на спирката. Да се кача в претъпкания тролейбус беше, така да се каже, въпрос на техника. Като стъпих с единия крак на долното стъпало и се хванах за шинела на някакъв полковник, дълъг като маркуч, аз изцяло се оставих в ръцете на две студентки, които с всички сили ме натикаха в тролей номер тринайсет, отиващ до „Трубна“.

По едно време шофьорът рязко наби спирачки — очевидно някой заплес или стогодишна арбатска бабичка прекосяваха платното на червено. Пътниците по пътеката между седалките вкупом политнахме напред към шофьорската кабина, след което аз не успях да запазя равновесие и се тръшнах върху коленете на пищнотела дама в кожено палто от лисици.

— Саша — тихо ме повика някой.

Обърнах глава. До внушителната дама седеше не друг, а моят шеф и наставник — юридическият съветник Константин Дмитриевич Меркулов, следовател по особено важни дела в Московската градска прокуратура.

— Май не идвате от къщи? — попитах, защото знаех, че живее в другия край на Москва.

— Прав сте, гражданино началник — кимна Меркулов.

— А откъде? — попитах пак и се усетих, че в известен смисъл въпросът ми е нетактичен.

Въпреки това Меркулов отговори:

— От „Пироговка“.

— От моргата ли? — Кой знае защо реших, че е успял тази сутрин рано-рано да присъства на аутопсия в една от двете морги, които се намираха на „Голяма Пироговска“.

— Не, слава богу. Не идвам от морга. Моята Льоля отново влезе в болница. Бях намерил с големи връзки алтайски мед, та й го занесох. При нейната болест чистият мед, знаеш, е от първостепенно значение, лекува по-добре от всякакви антибиотици.

Уф, че съм дръвник! Как не се сетих?! Та нали моят началник е необикновена личност. Стандартните решения са му чужди дори в личния живот. За Меркулов в прокуратурата се носеха легенди, една, от които беше историята на неговата женитба. Преди няколко години старият ерген Меркулов, който по това време минаваше трийсетте, се влюби като първокурсник. Обект на неговата любов беше скромната и тиха Льоля, болна от туберкулоза и обременена със „зестра“ в лицето на тъничката белоклепа и беловежда Лидочка. Разбира се, тази история много напомняше на „Дамата с камелиите“, но с нюанси от сюрреализма — Костя не се вслуша в ничии разубеждения.

Сега всяка сутрин води Лидочка на училище и от време на време откарва жена си в клиниката за туберкулозно болни, като горещо вярва, че все някога ще настъпи щастливият ден, когато неговата Льоля окончателно ще се излекува.

Междувременно тролейбусът бе стигнал при „Никитските врати“ и спря. Почти половината пътници, повечето от които служители в Телеграфната агенция, се изсипаха на улицата. Седнах на освободилото се място до Меркулов. Той мълчеше. Зад прозореца се мярна безвкусната сграда на новия МХАТ. После паметникът на Пушкин, Агенцията по печата „Новости“. Тролейбусът наближаваше „Петровка“. Слязохме с Меркулов от задната врата и прекосявайки платното на червено, се насочихме към ГУВР — Главното управление на вътрешните работи. След четири-пет минути пристъпихме към служебните си задължения. Започна първото ми дежурство по град.

Тази сутрин имаше много произшествия, макар че всичко в Москва изглеждаше наред. Работниците се трудеха край машините, повишавайки производителността на труда, към което ги призоваваше новият генерален секретар другарят Андропов. Служещите в министерствата и ведомствата сръчно си разменяха изходящи и входящи циркулярни писма, внасяйки неразбория в делото за построяване на комунизма. През това време жените домакини престояваха на многочасови опашки, като роптаеха и проклинаха не толкова липсата на производителност, колкото на месо. Впрочем те не подозираха, че тези проблеми са някак свързани помежду си. Двамата с Меркулов бяхме далече от подобни делнични грижи. Пред нас бе поставена задачата да се борим с престъпността, чиито показатели растяха с неимоверна скорост, без обаче да намират отражение в печата. „Ако все пак сме догонили прехвалената Америка по производство на въглища и цимент на глава от населението — мислех си аз, — то кой, позволете да попитам, ще ни спре и ще попречи да настигнем и задминем Щатите по броя на убийствата и редица други тежки престъпления? Например сега в Ню Йорк се извършват по пет убийства на денонощие, а у нас в Москва — вече по четири!“

Дежурната част на ГУВР е необикновено съчетание между съвременна техника и съвременна армейщина — това е най-точното определение, което би могло да й се даде. Трите етажа на старинната къща на улица „Средна Каретна“ са обзаведени с най-модерни електронноизчислителни съоръжения, купени (а според слуховете — откраднати) от Япония и САЩ. Обаче от плодовете на тази толкова скъпо (или евтино) доставена ни техника се ползват тъпоглави кретени, събрани в дежурната част за най-различни провинения — пиянство, дребни рушвети, съжителство с чужди жени. Обикновено това са бивши политработници, орудовци^[1], обересесовци^[2]. Поташев, отговорният дежурен по Москва, е донякъде изключение. Изглежда ми умен мъж. Той запознава Меркулов, а същевременно и мен с оперативната обстановка.

— За изминалото денонощие има пет убийства — боботи той, — самоубийства — девет, изнасилвания — седемнайсет, грабежи — седемдесет и пет, хулигански прояви крупни — двеста и пет, дребни — две хиляди и четири, прибрани от улиците пияни — пет хиляди двеста осемдесет и трима души…

В този миг говорителят на вътрешната радиомрежа ръждиво проскърца и мъжки глас високо произнесе със силен татарски акцент:

— Дижюрни слидуватил, на произшествие!

В дежурната част екна весел кикот и дюдюкания. Поташев подвикна ядно:

— Сабиров! Да не откачи бе?

Действително ситуацията беше много комична. При разговора с полковник Поташев Меркулов, който бе всъщност въпросният дежурен следовател, седеше точно срещу помощника на Поташев — майор Сабиров, а той викаше колкото му глас държи из цялата „Петровка“: „Дижюрни слидуватил, на произшествие!“

Полковникът изключи микрофона, отговори на поредното телефонно обаждане и каза, обръщайки се към Меркулов:

— Звъняха от комендатурата на Кремъл. Ще трябва да идете на Червения площад. Там има самозапалване. Или опит… — Запали цигара и продължи: — Навъдиха се… кандидати за живи факли. Това е трети случай за тоя месец. А вие, момчета, не се церемонете много-много там с оня. Ако е още жив, увийте го в брезент и го пратете в „Склифосовски“. Ако пък е хвърлил топа, откарайте го на Николските гробища, в крематориума, там ще доизгори!

„Хитроумни тактици работят в нашата милиция — помислих си. — За всеки конкретен случай си имат готова рецепта.“

Бригадата ни започна да се готви за път. И едва на двора, докато се качвахме в синия мерцедес, подарен на московската милиция от оберполицая на Западен Берлин, Грязнов — дългият и риж инспектор от МУР^[3] — подхвърли иронично:

— Не сме в комплект, Константин Дмитрич!

— Какво? — не разбра Меркулов, зает да проверява следственото си куфарче, но аз отдавна вече бях наясно какво или по-точно кой е причината да не сме „в комплект“.

— Казвам, бригадата не е в комплект — повтори Грязнов този път сериозно. — Вие и стажантът сте тук. Аз също. Ей го тича и криминалистът Козлов. Рекс и лейтенант Панюшкин вече дремят в мерцедеса. Но виж, съдебномедицинския експерт го няма.

Едва тогава Меркулов забеляза отсъствието на съдебния лекар и с несвойствен за него писклив глас изкрещя:

— Докторът! Къде е докторът? Не можем да тръгваме без доктора!

Настъпи кратка суматоха, при която бе изяснено едно обстоятелство, на мен лично отдавна известно, а именно — кой от експертите трябва да дежури сега по график. Грязнов дори изтича горе за уточнение и след три-четири минути се върна със съобщението, че с нас е дежурна Маргарита Николаевна Счастлива, експерт от Първа градска болница. Меркулов, който вече седеше в колата, се облегна назад и произнесе цял монолог на тема дали да чакаме Счастлива, или да извикаме заместник от Службата за експертизи.

— Според законите на физиката — мрачно разсъждаваше на глас Меркулов — оня нещастник на Червения площад отдавна вече би трябвало да е станал на пепел.

Разбира се, аз бях най-развълнуван от всички. Никой друг не очакваше Рита с такова нетърпение. Единственото, на което бях способен, беше да изтърся глупав каламбур:

— Щастливите не поглеждат часовника.

— Бележите успехи, драги ми Александър Борисич — изведнъж някак подозрително се оживи Меркулов и продължи: — Младите жени, а най-вече патологоанатомите, си падат по остроумните шегаджии.

Усетих как ми пламват ушите, но, слава богу, вниманието на групата се прехвърли към дежурния старшина, който се втурна да отваря металната врата, и в двора на „Петровка“ 38 влезе червена лада в експортно изпълнение — подобна кола бе труднодостъпна за обикновения съветски гражданин и в известен смисъл беше проява на някаква екстравагантност. Зад волана седеше Рита Счастлива.

В отсрещния край на Червения площад до Историческия музей бе спрял автобус, претъпкан с цял взвод милиционери в бронирани жилетки и с автомати „Калашников“ в ръце. Откъм Спаската кула към мавзолея на Ленин маршируваше наряд кремълски курсанти, а ние, сякаш командващи парада, навлизахме с мерцедеса на площада под тържествения звън на кремълския часовник. Наоколо все още се забелязваха следи от траурната церемония за починалия Брежнев. До сивите гранитни трибуни стояха хиляди неприбрани венци — от братски компартии, от враждебни държави, от народи, борещи се за своето освобождение, от съветски съюзни републики, постигнали вече това освобождение, а също така от най-различните министерства и ведомства.

След като мина покрай венците и множеството портрети на Брежнев, нашият мерцедес стигна почти до мавзолея и спря в нерешителност до дежурния капитан, стоящ пред кордона от милиционери. Един след друг слязохме от автомобила.

— Какво се случи, капитане? — обърна се нашият шеф към младия червенобузест дежурен с лента на ръкава.

— Ей сега ще видиш — с изненадващо спокоен глас каза капитанът и ни поведе през милиционерския кордон.

Вече си представях кошмарна картина — овъглен труп върху стъпалата на мавзолея. Вместо това на десетина метра от входа му видях походно легло: най-обикновено, в защитен цвят и доста старо. Върху него седеше възрастен мъж в черен пуловер и зелен брезентов шлифер. До краката му имаше желязна туба.

Чичкото държеше с две ръце дългия прът на плакат, върху който бе написано с черна боя:

„Андропов! Трийсет години чакам ред за квартира. Хрушчов и Брежнев обещаха, ама не ми дадоха жилище. Ако и ти не ми дадеш, сега ще се подпаля на Червения площад. Нямам какво да губя. Това ти го казвам аз, работникът Иван Чехарин.“

Тази гледка изненада не само мен. Усещах, че Рита едва сдържа смеха си и дори вечно невъзмутимият Меркулов очевидно бе стъписан.

— Защо е още тук тоя човек? — раздразнено подхвърли той на дежурния капитан.

— А къде искаш да е? — нагло попита капитанът.

— Как така „къде“?! — продължи възмутено нашият бригадир. — Ами поне ей там!

Меркулов кимна към Държавния универсален магазин. Срещу магазина се намираше 117-о отделение на милицията, в чиято юрисдикция влизаха всички произшествия на Червения площад.

— Неее! — проточи капитанът, сякаш подхващайки волна руска песен, и стана ясно, че се прави на шут. — Неее, така не става, уважаеми другарю! На мен, виждаш ли, ми е още твърде рано за пенсия. Искам да си дослужа! Завчера погребаха Брежнев! А какво нареждане ще дойде от Юрий Владимирович Андропов знаеш ли? Не само ти, ами и самият комендант на Кремъл, генерал-лейтенант Шорников, не знае!

Меркулов отговори най-спокойно:

— Ясно. Ясно. — Виждах, че кипи от ярост. И тръгна към колата да се обади по радиотелефона.

Четвърт час бе достатъчен да се реши един проблем с трийсетгодишна давност. Меркулов се свърза с Дианов от административния отдел на Московския градски комитет на партията. А той на свой ред издирил Промислов, кмета на Москва, после кметът отишъл в Кремъл, след което… Мос-съветът издаде извънредно решение да бъде отпуснато тристайно жилище в новосъздадения Брежневски район на семейството на шлосера водопроводчик Иван Кузмич Чехарин, роден през 1917 година.

След като прибра походното легло и плаката (тубата с бензин бе конфискувана от милицията), старецът заситни подир доволния от себе си капитан към междувременно приближилия се икарус, претъпкан с милиционери в бронежилетки и с калашници в ръце. Обаче скръбният поглед, с който се сбогува с нас „дисидентът“, говореше, че той не проумява къде все пак го водят: дали наистина да му показват новото жилище в Брежневски район или в затвора Бутирка…