Фридрих Незнански
Черният квадрат (7)

1.

18 ноември 1982 година

Клозетът ни се развали, с други думи, запуши се. Извинете, че трябва да го кажа, но в клозетната чиния плуват изпражнения и преливат навън, когато горе, на четвъртия етаж, пускат водата. В квартирата цари напрежение. Бабетата, моите съквартирантки, са уверени, че именно аз трябва да поправя клозета като единствения наличен мъж в активна възраст. Другият представител на силния пол страховито хърка в ъгловата стая след поредния си запой. Аз се старая, доколкото мога — от един час вече звъня в домоуправлението, но за днес всички техници са измрели.

В промеждутъците се опитвам да чета „Известия“. Дълбоки съболезнования по случай смъртта на Брежнев… Разговор на Андропов с Фидел Кастро… Расте стокопроизводството… Интервю с Ярузелски… Успешни операции на въстаническите сили в южните райони на Гватемала… Мрачна статистика или съвсем пряка връзка — това вече е по нашата част: „Повишаването на безработицата в САЩ с един процент е причина за увеличаването на убийствата с още 318, твърдят американските социолози.“ Нашите вестници се скъсват да пишат само за престъпността в капиталистическите страни. А на вчерашното съвещание се каза, че за миналата година броят на умишлените убийства у нас се е повишил рязко и е стигнал до шестнайсет хиляди, а на самоубийствата — до трийсет и пет! Но по тоя въпрос медиите мълчат, няма нито ред по вестниците. Като че у нас изобщо не се вършат престъпления!

Оставих вестника на кухненската маса, тъй като го получаваме по общ абонамент на всички съквартиранти, и следователно има ред — щом го прочетеш, оставяш го на другите.

Неочаквано идва нещо като комисия, най-последен в кухнята влиза чичо Гриша — тоалетният работник, както предпочита сам да се нарича. Комисията е оглавена от представителка на общината, жена с червен нос като камба. Тя тутакси ни „строява“ и подхваща същински разпит — кой, кога и какво е хвърлял в клозетната чиния. При това красноречиво се взира в мен по-често, отколкото в другите, макар че аз нямам нищо общо със запушването — цяло денонощие ме нямаше вкъщи.

Бабетата стоят в кръг, скръстили дебелите си пухкави ръчички под гърдите, и изказват най-различни предположения. Накрая кипнах и креснах на „камбата“ по-късно да търси виновника, защото лайната може всеки миг да протекат на втория етаж.

— Подбирайте си изразите, млади човече, а сте и следовател! — писна тя.

Аз възразих, че всъщност наричам нещата със собствените им имена. Оказа се, че това се наричало фекални води. Е, човек се учи, докато е жив….

В това време все пак довтасаха наематели от втория етаж: фекалните води вече са прокапали на газовите им печки.

Използвам суматохата и се оттеглям в стаичката си. Не ще и дума, че жилищните ми условия не са блестящи. Но аз обичам Стария Арбат и се примирявам с всичките си неудобства и съквартиранти. Бабетата чакат да се преселят в един по-добър свят, а аз — в ново жилище. Но някак безнадеждно се проточиха опашките, на които чакахме.

Разбира се, допреди две години си живеех доста добре на „Ленински проспект“. Но майка ми се омъжи за един катил, уж бизнесмен, на име Сатин, директор на някакъв търговски тръст, след което незабавно бях изстрелян от къщи в тая дупка, издействана по някакъв много хитър начин, дупка тъмна и неугледна като търговска будка или килия в Пресненския етапен затвор.

Нямам какво да правя през този почивен ден. Тоест имам неограничен избор — мога да отида на кино, да се обидя на някое познато момиче… Но нямам желание. Сядам ни дивана и забивам поглед в розовата стена. Чувствам се самотен. Напоследък това чувство все по-често ме спохожда. А съм още на двайсет и пет години! Причината обаче не е в квартирата. Не мисля, че ще бъда по-щастлив в някоя комфортна самостоятелна сграда, например в „Заветите на Илич“, където живеят членовете на Политбюро. Усещам самотата си дори по оживените московски улици. Изглежда, има само един човек — една жена, — която би могла да ме направи щастлив. Но това вече са мечти, фантастика…

Изведнъж усещам, че съм много гладен, но в момента нямам нищо за ядене. В кухнята все още продължава клозетната престрелка. Дали да не прескоча до някое арбатско ресторантче, да хапна един омлет със сирене и да пийна гъсто турско кафе?

Облякох синия блейзер, дори сложих вратовръзка. С панталоните бях зле, но нищо — и дънките щяха да свършат работа. Зазвъня телефонът. Не излязох да вдигна, защото не чаках някой да ме потърси — кой ще звъни на работещ човек в делничен ден?!

— Алекс, на телефона! — деликатно ми почука Полина Василиевна, възпитаница на отдавна миналия в небитието пансион за благородни девици.

Обаждаше се Меркулов. Той, видите ли, останал с впечатлението, че искам да отида в прокуратурата, и то незабавно. Това е то, другарю Турецки, вече ти сервираха турското кафе.

Под напорите на пронизващия югоизточен вятър и ръмящия дъжд, примесен със сняг, бодро закрачих към новата станция на метрото „Арбатска“ и напук на вси стихии се чувствах бодър и силен. Чувството за самота отстъпваше на заден план, търсаческият дух завземаше предните позиции.

В преддверието на прокуратурата се поизтръсках от мокрия сняг и с удоволствие вдъхнах апетитната миризма на пресни пирожки, идваща откъм стола в сутерена. Без да имам сили да й устоя, бързо слязох долу и си купих две: едната — със зеле — набързо изядох още на касата, а другата — с месо — довърших, докато се качвах по стълбището на третия етаж.

Тъкмо понечих да вляза в кабинета на Меркулов, но иззад вратата нечий разярен глас ме сепна:

— Полковник, я не се правете на света вода ненапита!

Е няма що, съвсем интригуващо начало. Нерешително отворих и влязох. В кабинета крачеше като чапла по брега на езеро един полковник от държавна безопасност. На дивана седеше удобно разположен едър широкоплещест генерал с емблемата на вътрешни войски върху петлиците на шинела. Именно неговият глас бе проехтял с такава сила. Меркулов неопределено ми махна с ръка — сиреч настанявай се, където можеш. Измънках под нос „здравейте“ и седнах върху широкия перваз на прозореца. Генералът ме погледна като мебел и продължи да крещи:

— Как така да не знаете нищо за решението на вашето началство да блокира достъпа за панаира, мамичката ви мръсна?! Моите дзержинци са действали правилно, съгласно инструкцията!

Значи тоя червендалест генерал е командирът на прочутата дивизия „Дзержински“.

— Не знам, другарю генерал, по каква инструкция са действали вашите дръвници, но те провалиха операцията по залавянето на Ракитин. — Полковникът позамълча, след което добави: — Вашта мама…

Генералът се зачерви още повече, скочи от дивана и като петел рипна към полковника, изричайки през зъби изключително нецензурни слова. Макар и заел отбранителна позиция, полковникът му отвръщаше с не по-малко усърдие. А аз се гърчех на перваза от едва сдържан смях. Страхотен цирк, явно другарите от силовите органи излязоха извън кожата си. Къде ли отиде прехваленото чекистко самообладание?

Меркулов унило местеше поглед от единия към другия, подпрял глава с лявата ръка, а с дясната си играеше с металното похлупаче на вазичката с кламери от масивния канцеларски комплект. По едно време очевидно му писна и силно зачука с похлупачето по мраморната подставка.

— Успокойте се, другари командири! Положението ми е ясно. Вие, другарю Павлов — обърна се към кагебиста, — сте „водили на каишка“ вашия американец, без да знаете нищо за Ракитин. А вие, другарю Флягин, сте изпълнявали инструкцията, получена от съответната служба на КГБ, и за един час сте задържали достъпа на посетителите към павилионите, нали така? Сега американецът, може би професионален шпионин, спокойно ще отплува утре при своите капиталистически акули; чантата, която е очаквал, изчезна; Ракитин е убит, любовницата му — също; убийците спокойно се разхождат из Москва, ако вече не са избягали на заслужена почивка в Гагра или… Ница. Така че, казано на чекистки език, другарю полковник, операцията за обезвреждането на врага е била осрана от вас.

Ех, как подскочи полковникът при тези думи! А Меркулов, сякаш загубил интерес към цялата история, взе да рови из чекмеджето на бюрото си, вадейки оттам различни книжа. В кабинета цареше напрегната тишина. Накрая той откри бланки на протокол за разпит на свидетели и даде по една на офицерите, подхвърляйки лаконично:

— Запишете показанията си.

Генералът и полковникът дълго писаха, свели глави като старателни ученици, аз все така блеех като идиот на перваза, а Меркулов разчистваше бюрото си.

В интерес на истината не можех да проумея какво точно се случва. За какъв американски шпионин става дума? И какво общо имат с това „нашите“ убийства? Нали според принципа за териториалност Меркулов бе предал делото на прокуратурата в Соколнически район? Блъскайки си главата над тези въпроси, едва сега забелязах, че в кабинета на моя началник е настъпила известна промяна: масичката с гарафата бе изтеглена в далечния ъгъл, а омразният ми фикус бе заел централно място до прозореца. Дори подсвирнах при хрумналата ми догадка, с което ужасно стреснах другарите от силовите органи. Работата е, че Меркулов изпада в реформаторска треска веднага щом получи ново сериозно дело в свое производство. Поредното преразместване в кабинета явно показваше, че моят шеф (разбира се, и аз с него) ще разследва делото за двойното убийство — на Ракитин и неговата приятелка.

Най-после офицерите довършиха писанията си, шляпнаха протоколите върху бюрото на Меркулов и като изкозируваха, с маршова крачка излязоха от кабинета. В същата секунда замърка интеркомът и секретарката на градския прокурор произнесе:

— Следовател Меркулов, нали вие помолихте да се засекрети делото на Ракитин? Очакват ви прокурорът на Москва, другарят Малков, и началник-отделът по надзор на органите за сигурност, другарят Фунтов!

Меркулов прекара веднъж-дваж пъти молива си по микрофона, което на негов език означаваше веднага идвам. Бегло прочете показанията, едното пъхна в папката, а другото метна на бюрото ми и бързо излезе от кабинета. След секунди пак така забързано влезе обратно, измъкна машинописния текст от валяка на машината си, подхвърли ми едно копие, като посбръчка нос, и красноречиво раздвижи пръсти — сиреч „докато се занимавам с глупости при Малков, ти се заеми с нещо сериозно“ — и този път излезе за дълго. Набързо прочетох копието:

„ПОСТАНОВЛЕНИЕ

(за сливане на наказателни дела)

Следователят по особено важни дела при Московската градска прокуратура К. Д. Меркулов, след като разучи материалите по наказателните дела, възбудени във връзка с убийствата на В. Н. Ракитин и на неидентифицираната от следствието жена, въз основа на чл. 26 от НК на РСФСР

ПОСТАНОВИ:

1. Вземайки под внимание нареждането на главния прокурор на СССР, възложил лично на мен разследването на убийствата — да приема двете дела в свое производство, да ги засекретя, като им сложа гриф «строго секретно», и да водя следствието по специалните правила за разследване на секретните дела.

2. Предвид на това, че двете престъпления са свързани помежду си, да ги слея в едно производство.

3. Тъй като разследването на горепосочените престъпления предполага особени трудности, да създам следствена бригада в състав: К. Д. Меркулов (бригадир), В. С. Грязнов (служител на МУР) и А. Б. Турецки (стажант-следовател).

Следовател по особено важни дела съветник от правосъдието К. Меркулов“

На ти териториалност! Значи тая сутрин Меркулов е бил извикан рано-рано от главния прокурор Рекунков. Но обикновено прокурорите и следователите не бързат да приемат за разследване неразкрити убийства. Това е работа на милицията — в случая на Московската криминална милиция, — да търси убийците, а прокуратурата събира доказателства, изобличава престъпниците и изпраща делото в съда. Очевидно работата около това дело е експлозивна, щом като нейно сиятелство партията го е взела под свой контрол. Даа, впрочем какво ли пише в показанията си тоя полковник от КГБ?

„Аз съм началник на 3-и отдел при У КГБ, в чийто ресор е гр. Москва и Московска област. Нашата служба се занимава с чужденците, установяващи връзки с московчани.

В хотел «Белград» пребивава в продължение на три седмици пристигналият да събира материали за живота на съветското общество американски журналист Збигнев Подгурски (наричан от приятелите си Бити). От момента на пристигането му моят отдел насочваше и разработваше маршрута му. Без да го знае, Подгурски вършеше онова, което искахме ние: срещаше се с хора, на които подхвърляхме информация за книгата му, хранеше се на маса с микрофон, спеше с «наша» жена. Именно тя ми съобщи, че на 17 ноември Подгурски има среща на панаира в Соколники.

Ние не знаехме кой е човекът, влязъл в контакт с американеца, и затова решихме да проследим срещата, макар че не й придавахме особено значение — много московски спекуланти се опитват да пласират стоката си на чужденци, а най-удобно място за тая цел е именно панаирът в Соколники.

Може би всичко щяхме да изясним, ако непознатият бе стигнал до Подгурски, но двамата не се срещнаха. Едва днес узнахме, че това е бил Ракитин, отговорен служител в Министерството на външната търговия. И, разбира се, при това положение изниква въпросът, защо човек като него се е решил да отиде на среща с чуждестранен журналист? И така, непредвидено обстоятелство обърка плановете ни: очаквахме непознатия вътре, тоест на панаира, и не знаехме, че централата на КГБ внезапно ще прати нареждане до ръководството на дивизия «Дзержински» да се забави с един час влизането на посетителите. Това обстоятелство стана причина не само да изтървем Ракитин и неговата чанта, но и в известен смисъл да допуснем убийството му.

Утре, 19 ноември, Подгурски напуска СССР. По този въпрос се споразумяхме с Министерството на външните работи. А засега продължаваме да следим всяка негова крачка: освен микрофоните и телекамерите в стаята му сме монтирали фотоапарати с инфрачервени лъчи, така че всяко негово действие ще бъде зафиксирано дори в пълен мрак.

Написах показанията си собственоръчно.

Павлов“

Нещо не ми харесваше в тия обяснения. Не ми харесваше — и толкоз. Макар да напомняха екшън. В главата ми се въртяха хиляди въпроси, но знаех, че Меркулов много мрази да го разпитват. Така стана и този път. Върна се в кабинета, мълчаливо ми подаде да подпиша един пропуск и започна да облича шинела си.

— Отиваме в моргата на идентификация.

— А… — отворих уста да попитам, без да зная какво точно, и млъкнах.

Той се засмя:

— Точно така, Саша — „а“. Да оставим открити всички въпроси. — Измъкна любимите си цигари „Димок“ и като приседна на бюрото ми, запали една. — Изглежда, другарю Турецки, двамата с вас сме нагазили в големи лайна.

— Бихте ли повторили, Константин Дмитрич, не разбрах думата! — възкликнах весело.