Карл Май
По непознати пътеки (9)

4. БУРЪТ ВАН ХЕТ РУР

На другото утро бях още рано-рано кукуряк и когато стъпих в двора, заварих и Митие вече на крак. Та нали имаше да се грижи за толкова много и все важни гости — едно ясно съзнание, че трябваше да съкрати своята почивка.

Мисълта за изплъзналия се зулуски главатар ме подтикна да изляза на откритото поле. Леопардът беше все още вързан за камъка и гледаше жадно през полуотворените си очи лежащите недалеч от него трупове на застреляните зулуси. Странично видях съвсем ясно по следите къде са били държани конете. Тяхната диря, която проследих на късо разстояние, водеше надолу по долината и се насочваше после на изток. За нас беше от полза да знаем в какво направление продължава. Ето защо се върнах във фермата и събудих Квимбо да ми оседлае един кон.

Възседнах го въпреки раната си и се върнах при дирята, която проследих, докато можах да си съставя едно твърдо мнение. Спирайки на едно възвишение, отдалечено от фермата на може би четири английски мили, видях на изток да се извисяват огрените от слънцето върхове на планините Ранд, докато подножието им лежеше скрито в стелещите се чак близо до мен мъгли. Там водеше през планините проходът Керс, а там, по-нагоре, проходът Клей откриваше пътя надолу към страната. Друг път освен тези двата нямаше, както всеобщо се приемаше. Следите водеха в права посока към прохода Клей и сега аз бях убеден, че вече няма да ни се удаде да застигнем Сикукуни. Вярно, неговите коне бяха изключително изтощени, но той притежаваше достатъчно животни, че да може да ги сменя, и ние дори да съумеехме да се снабдим с нови коне, той вече имаше една твърде голяма преднина, за да бъде настигнат.

Поех обратно и вече не бях далеч от фермата, когато видях един отряд ездачи, който идваше отстрани и, изглежда, имаше същата цел като мен. Аз също бях забелязан. Хората спряха и ме изчакаха. Бяха над трийсет здрави бурски фигури с широкополи шапки над загорелите от слънцето лица и тежки пушки, метнати на плещите.

Поздравих и намерих приятелски отзив на моя поздрав.

— Откъде води пътят ви, страннико? — попита предводителят.

— От разходка.

— От разходка? Значи живеете нейде наблизо?

— Гост съм на Ян ван Хелмерс.

— На Бурът ван хет Рур? Тогава ни бъдете дважди добре дошъл! — Той ми подаде ръка и я разтърси с голяма сърдечност. — И вие ли сте холандец?

— Не, както навярно подразбирате от изговора ми. Немец съм, но ви моля да гледате на мен изцяло като на холандец.

— Така ще стане, щом го желаете, и то на драго сърце, минхер! Нееф Ян вкъщи ли си е?

— Да. Той има много гости.

— Кои?

— Най-напред съседът Зелмст, двамата млади Холблайн и баас Йеремиас. Днес ще дойдат още Зинхен, Веелмар, Ван Раал, Ван Хоорст и още неколцина.

— Възможно ли е? Та това са всички наши прославени мъже, събрани накуп! Казаха ли ви целта на тази сбирка?

— Да.

— Тогава вие сте един верен приятел и навярно бихте могъл също да ми кажете дали Соми се е явил на Клаарфонтейн.

— Той беше там.

— Достоверно?

— Аз лично говорих с него.

— Било ви е позволено да отидете с другите при планините Рааф? — попита той удивено.

Забелязах, че с това обстоятелство спечелих значително уважение и отговорих късо:

— Бях там. Елате, майне херен, нека Ян лично ви каже необходимото!

Поех начело, другите ме последваха. Едва сега можеха да ме огледат по-внимателно. Предводителят дойде до страната ми.

— Вие сте ранен, минхер?

— Да.

— Някой изстрел?

— Не, леопардът на Ян ме притисна под себе си!

— Ах, наистина ли? В такъв случай трябва да сте бил непредпазлив, защото животното е толкова добре дресирано и така обилно хранено, че на никой приятел на къщата не причинява зло. Знаете ли как се е сдобил нееф Ян с тази опасна котка?

— Не.

— Преди пет години, значи тогава той е наброявал седемнайсет, се отправил на север в планините да търси шиферни плочи за покрива си. Внезапно ливналият дъжд го прогонил в една скална цепнатина, която навлизала в камъка като твърде тесен в горната си част ходник. Тъкмо се наместил и доловил някъде по-отзад котешко съскане и глас, който трябвало да произхожда от някое диво животно. Пропълзял назад и намерил един млад леопард, който бил вече доста голям и с нокти, зъби и пронизителен рев се бранел срещу всяко докосване. Въпреки това той го уловил за тила и вече се канел да го отнесе на дневна светлина, когато отвън се разнесло гневно фучене и входът на процепа се притъмнил. Била майката, която тутакси се нахвърлила със силен рев върху него. Той нямал време да грабне пушката си или да посегне към ножа; трябвало да се отбранява с ръце и при това теснината на цепнатината му дошла много от помощ. Как успял да го свърши, не знам, но удушил животното с голи ръце и до днес носи кожата му като карос. А младия леопард отнесъл със себе си и го опитомил. Той е същият, който ви е ранил.

— Той, изглежда, го ползва като пазач и при случай като бранител на фермата.

— Второто вече на два пъти се е случвало, и то с добър резултат. Само не бих го посъветвал да пуска животното през нощта, тъй като тогава трудно ще може отново да го укроти.

— Тъкмо това се случи вчера вечерта.

— Вчера вечерта?… Да не би да е имало някакво нападение?

— Едно много сериозно.

— От кого, минхер? Вие ми навявате немалък страх и удивление!

— От Сикукуни.

— Невъзможно! Та нали Сикукуни е при зулусите отвъд планините!

— Той беше тук и тази следа пред нас е неговата. Аз тъкмо се връщам от нейното проследяване, което предприех, за да видя по кой път е поел. Но ей къде е фермата, там можете да накарате да ви разкажат всичко!

Подкарах по-бързо коня. Хората ни бяха забелязали и тръгнаха насреща ни, когато влязохме в двора.

— Ало, Кюмпеер Хойлер — извика Йеремиас, — та това е направо изключителна изненада! И какво ви качи на коня и доведе при нас?

— Зулусите, че кой ли друг! Вземайте си рурите и тръгвайте с нас! Получихме вест от другата страна на планините, че кафрите се придвижват към прохода Клей, и сме потеглили на помощ на съседите отвъд.

— Това е много право и хубаво, Кюмпеер, но ми сторете услугата да не сгазвате зулусите, преди да сте приказвал с нееф Ян и неколцината други мъже, които още ще дойдат. Всеки от нас има кон и рур и ние сигурно няма да липсваме, когато хората имат нужда от нас. Слизайте, люде, и елате вътре!

Конете бяха предадени на хотентотите и мъжете влязоха в просторната стая. Аз поисках да ги последвам, но бях задържан от Квимбо, който дойде от градината.

— Минхер, бури идва и Соми идва от планина!

— Наистина ли ги видя?

— Квимбо видял всичък цял бури и Соми, също дебел кон на Квимбо съм там!

Аз отворих портата, която бяха отново зарезили, и излязох навън пред ограждението на двора. Те действително се спускаха от хълма и ме поздравиха още отдалеч, размахвайки шапки във въздуха. Моето присъствие им говореше, че работите на фермата вече не можеха да стоят зле.

Тяхното пристигане породи дваж по-голямо оживление. Пристигналите преди туй бури се заеха да изнесат маси на двора, тъй като стаята предлагаше сега твърде малко пространство и скоро цялата компания насяда, та с въпроси и отговори удовлетворително да се осведоми за случилите се събития.

Събранието от Клаарфонтейн по път не беше преживяло нищо особено, но се бе безпокоило за нас и фермата и поради това се бе стремило максимално да ускори ездата. Забелязали липсата на Квимбо, когото им бях препоръчал, но не искали да се задържат с дълго търсене. Той трябваше да изслуша сега няколко упрека, които прие с най-голямо душевно спокойствие. Пленения англичанин естествено бяха довели със себе си. Той беше тикнат при Чемба, фалшивия макоколо, за да изчака там понататъшните събития.

Соми обаче не седеше при нас. Едва слязъл от коня, той се бе отдалечил нанякъде през портата. Сега се върна с дебел сноп билки в ръка, в които разпознах едни вид Polygaleenq примесен с листа от Erythrina Corallodendron. Той пристъпи с тях към мен.

— Добър Германия иматрана. Соми имат добър трева за рана, та не дойдат треска и бързо оздравеят. Добър, храбър Германия да показват рана, че Соми превържат!

Аз често лично се бях убеждавал, че дивите племена умеят да употребяват за медицински цели растения, за чиято изключителна целебна сила нашата наука понятие си няма. Ето защо веднага проявих готовност да приема помощта му и пристъпих с него настрани, за да ме превърже отново.

Като видя раната, той направи много угрижена физиономия.

— Рана са зъл, не са рязан, мушкан или стрелян, а са от див животно. Здравеят лошо. Соми не бива слагат само трева, а трябва вземат първо сок на трева. Ама Германия са силен, Германия ще имат много голям болка, ама пък не треска!

Той размачка билките и остави сока да се стече в раната. После наложи отгоре растенията и отново стегна превръзката.

— Соми ще вземат цял ден трева и слагат върху рана на Германия — рече той, когато беше свършил.

Аз можех да прочета в неговите не некрасиви черти едно ясно благоразположение, което, види се, изпитваше към мен. Но внезапно лицето му възприе израз, който почти бих могъл да окачествя като вцепененост. Бързото движение на ръцете нагоре изрази крайна изненада.

— Чарга! — извика после и се втурна към вратата, на която се бе появила Митие, за да види как стоят нещата с гостите й. — Чарга! — викна той отново, когато застана пред нея, разперил ръце.

Вниманието на всички присъстващи се насочи естествено към тази сцена. Момичето го погледна учудено, а той стоеше пред нея с видим прехлас, сякаш бе съзрял някаква скъпоценна вещ, чието притежание означава за него висше щастие. Но ето че отпусна бавно ръце и проплака:

— Ох, не, не са Чарга! Чарга са сега стар, ако са още жив, и не вече така млад и красив. Но защо изглеждат кат Чарга и защо имат огърлиц на Чарга тук на врат?

— Вие сте Соми? — попита тя.

— Да, Соми съм!

С видимо започващо вълнение тя остави змийските зъби да се плъзгат между малките пръсти и отговори:

— Огърлицата е от моята майка.

— Кой е майка? Как казвала майка?

— Не зная. Бурът Ван Хелмерс ме намерил в Калахари при нея, тя била мъртва. Изворът, при който той се натъкнал на нас, бил пресъхнал и майка трябвало да загине от жажда.

— При извор? При кладенец? Как казвал кладенец? — заразпитва той бързо едно подир друго.

— Това е било при кладенеца Улвими.

— Улвими, ох, ох! Колко дълго са оттогава? Ох, казват бързо, казват скоро! Сърце на Соми чукат, сърце пръснат надве!

— Било е през горещото лято преди шестнайсет години.

— Колко годин? Исхуми и тантута (десет и шест) години? Ох, ох, Соми трябвало бягат от Сикукуни. Соми изпращат красив, обичан Чарга към вода Улвими и когат отиват после Соми, намират Соми гроб, отварят гроб и виждат мъртъв Чарга, ама не дъщеря. Чарга бил добър жена на Соми, а тук са дъщеря на Чарга и на Соми!

Във възбудата на изключителната радост той говореше толкова бързо, че едва можеше да му се разбира. После обви ръце около момичето и го притисна десет пъти, поглеждайки го в промеждутъците отново и отново в пламналото лице и надавайки същевременно блажени възклицания на радост.

— Мой дете, мой дъщеря, мой добър, красив дете! Иска бъдеш мой дъщеря и обикват баща Соми?

Тя кимна през сълзи и обгърна прочувствено ръце около него, без да се грижи за присъстващите, които с най-живо съпричастие бяха станали свидетели на тази сцена.

— Как казва дъщеря? Ох, казват, казват бързо, че баща може викат дъщеря с име!

— Митие.

— Митие? Какво означават Митие? Соми не знаят и не могат добре изговарят. Нека Митие казват Холандия и бур, Соми обаче казват Чарга, защото дъщеря казват се кат майката!

Той се обърна сега към Ян, който стоеше с особени чувства при тях и бе чул всяка дума.

— Баща на Ян намерил Чарга и Чарга съм сестра на Ян?

— Митие ще стане моя жена! — отговори донейде смутен запитаният.

Въпреки пълното самосъзнание на своята раса и националност той нямаше как да не се сети неволно все пак, че Соми щеше да стане крал на кафрите.

— Жена на Ян? — попита Соми изненадано. — Ох, ох, толкова обикнал Ян беден дете без баща?

— Да.

— Тогава да вземат Ян Чарга! Ама Чарга вече не са беден. Баща на Чарга бъдат крал, Соми имат много… много…

Той спря посред изречението и бръкна под наметалцето, обвиващо горната част на тялото му.

— Ян да виждат какво е това! Бурът нададе вик на изумление.

— Диамант, черен капски диамант, при братята ще има стойност пет хиляди гулдена! Баас Ойс, вие сте познавач, погледнете го и кажете дали съм прав!

Кеес Ойс взе камъка, който после тръгна от ръка на ръка и предизвикваше най-живо удивление.

— Правилно, нееф Ян, цената е по-скоро по-висока, отколкото по-ниска!

— Камък са черен диамант — рече Соми гордо, — а Соми имат още много черен диамант, повече малък и повече голям от тук. Соми намерил диамант при бягство в планина и скрил много диамант в земя, къдет не могат намерят друг мъж. Ами Соми ще идат, вземат диамант и дадат Ян, защот Ян обикнал беден дъщеря без баща!

Това бе едно напълно достойно за удивление събитие и мина доста време, преди групите да се разделят и разговорът да се насочи отново към раншната тема. Соми изчезна с Ян и Митие във вътрешността на къщата, за да уведомят страдащата майка за случилото се, а другите започнаха да обсъждат нападението на обоза.

Логично бе да се очаква, че той се намира под съответния конвой, и поради това пристигането на Хойлер и хората му беше извънредно добре дошло за бурите, тъй като в такъв брой ние много вероятно можехме да мерим сили с англичаните. До планината Етерс имахме да яздим повече от един ден и тъй като посоченото в писмото време на срещата се падаше вдругиден, то решихме да потеглим още днес по свечеряване. Нашите коне се намираха, наистина, в много окаяно състояние и поради това трябваше да бъдат докарани животни от съседските ферми. Неколцина от придружителите на Хойлер се отправиха на път за там.

До тяхното връщане, което стана само след няколко часа, следите от вчерашната битка бяха премахнати, а после бурите изведоха Чемба, за да проведат съд над него.

Кафърът бе немалко удивен да види тук толкова много събрани бури и направи една доста обезкуражена физиономия, когато чу какво възнамеряват с него. Той повтори дадените вече пред мен показания. Относно по-нататъшните планове на Сикукуни не беше в състояние да даде никаква информация и тъй като вината му беше ясна като бял ден, то някакво съмнение изобщо не бе възможно, и повечето бури гласуваха незабавната смърт на предателя. На това обаче Ян се противопостави енергично и аз се присъединих към него. Чемба беше действал по нареждане на своя крал, на което той, особено при свирепия нрав на тоя, е било невъзможно да се противопостави. По-нататък, когато го разпитах, си беше признал веднага всичко и нарекъл краля си кръвожаден, докато към Соми се бе показал приятелски настроен. Накрая пристъпи също и Митие и помоли заедно с баща си за живота на зулуса и ето как в крайна сметка бурите склоних при условие, кафърът да бъде държан затворен до връщането им. Когато му беше оповестено това, той бе отново отведен.

Сега се пристъпи към екипирането, тъй като нашето отсъствие този път щеше да бъде по-дълго. Ние не можехме да се върнем тук от планината Етерс, а решихме веднага да прехвърлим обоза — в случай че паднеше в ръцете ни, в което впрочем хранехме пълна увереност — през планините, където той щеше да ни даде възможност да доокомплектоваме въоръжението на събраната там бурска войска.

Фермата беше достатъчно богата да осигури предоволно всички ни с провизии и когато потеглихме, бяхме така добре снабдени с товарни коне, сякаш възнамерявахме да проведем изследователска експедиция във вътрешността на Африканския континент.

Естествено за защитата на фермата бяха взети необходимите мерки, макар със сигурност да можеше да се приеме, че засега някаква по-нататъшна заплаха не я грози. Намерението на Сикукуни да разтури сбирката при Клаарфонтейн бе осуетено, а нападението му срещу фамилията Ван Хелмерс — повторно и победоносно отбито. Той вече нямаше хора при себе си, а озовеше ли се веднъж зад планините, щеше да му се отвори толкова много работа, че нямаше да намери време да се върне.

На Соми действително му костваше голямо вътрешно усилие да напусне толкова скоро намерената отново дъщеря, а и Ян се раздели трудно с нея и майка си, на която аз оставих необходимите медикаменти. Двамата останаха още известно време във фермата и ни настигнаха едва когато беше минала една доста голяма част от нощта.

До другата вечер, когато стигнахме при целта, ездата протече без някое заслужаващо отбелязване събитие.

Планината Етерс простира своя изтеглен хребет от планините Ранд далеч на изток, където постепенно преминава в платото. Източната й част е обрасла с гъста гора, докато западната се извисява гола и безжизнена на височина от няколко хиляди стъпки. Многобройни урви и пропасти я прорязват на север и юг и могъщи каменни блокове и скалисти зъбери стърчат по негостоприемните скатове или лежат между гниещи дънери в мрачния лес, с облекла от дълъг мъх и увивна растителност. Един такъв терен предлага достатъчно укрития дори за някой по-голям керван и ако обозът беше вече пристигнал преди нас, при всички случаи нямаше да е лесно да го открием. Но в писмото не се упоменаваше мястото, където лейтенант Мак Клинтък трябваше да го намери, и ето как можеше да се предположи, че нямаше да бъде избрано някое съвсем сигурно скривалище. Но ако англичаните още не бяха тук, то лесно щяхме да забележим идването им, ако се разставехме така по хребета на планината, че да сме в състояние да обзираме западните склонове и обширното плато пред тях.

Ние спряхме пред могъщото възвишение и се събрахме да се посъветваме за мястото, на което щяхме да лагеруваме. Вече се беше смрачило и понеже бяхме близо до новолунието, не можехме да разчитаме на лунната светлина и трябваше да вземем едно бързо решение.

— Накъде? — попита Ван Хоорст.

— Ще се изтеглим в най-близката клисура, в която ще можем да запалим огън, без някой да ни види, и удобно да се разположим — отвърна Хойлер.

— Огън не бива да се пали — рече Ойс. — Англичаните иначе въпреки цялата ни предпазливост биха могли да ни забележат.

— Какво ще речете вие, минхер? — попита Велмаар, обръщайки се към мен.

Аз отговорих:

— Дните са горещи, но нощите студени, и един огън, според мен, не би бил неприятен. При всички случаи ще се намери някое място, където можем да го накладем, без да бъде забелязан. Би трябвало да се изкачим там горе до гората. И тъй като тогава конете ще са ни в пречка, предлагам да ги оставим със стража в някоя клисура, където действително не бива да се пали огън. Ако лагеруваме горе в гъстата гора, ще можем да се топлим, без да се опасяваме от евентуално откриване. А утре рано аз ще изляза на кон с един или двама от нас по равнината, за да разузная дали транспортът е вече пристигнал.

— Имате право. Но клисурата?

— Е вече намерена, стига да е достатъчно широка и дълга, за да предлага необходимата паша на животните. Вижте, ей къде се протегля там вляво навътре в планината!

Ние се насочихме натам и забелязахме, че тя напълно отговаря за нашата цел. Конете бяха вкарани вътре и двама мъже застанаха при входа й на пост. После се изкачихме до гората. В долния си край тя беше доста рядка и ние трябваше да се изкатерим далеч нагоре, преди да стане дотолкова гъста, че преплетените клони да закриват нашия огън. Намерихме едно подходящо място, претърсихме околността и като не открихме нищо подозрително, установихме бивака си тук. Вечерята беше приготвена, няколко стражи поеха грижата за необходимата сигурност и после легнахме да почиваме.

Трябва да бях спал вече час, когато бях докоснат от една ръка и веднага се събудих. Пред мен стоеше Соми.

— Германия, стават и идват със Соми!

Надигнах се, донейде учуден от това обезпокояване. Той тръгна с мен към Ян, който, види се, ни очакваше, и закрачи после начело на двамата навътре в гората.

— Какво ще правим? — попитах Ян.

— Не знам, минхер — отговори той. — Соми ме събуди, а после и вас. По-нататък нищо не ми е известно.

Без една дума за обяснение ни водеше вождът все по-нагоре и после пое в една повече западна посока, така че достигнахме откритата част на планината, оставяйки гората зад гърба си. Тук той спря. Беше крачил с такава сигурност пред нас, че очевидно бе по-добре запознат с тези места, отколкото преди туй бе дал да се предположи.

— Ян да чуват и Германия да чуват! Ян са син на Соми, а Германия са минхер голям храбър и голям предпазлив. Ян и Германия трябва знаят тайна на Соми. Соми бягал от Сикукуни и дошъл в планина Етерс. Намерил тук черен диамант, за кой казал вчера на бури, и скрил диамант. Сега отиват вземат диамант, а Ян и Германия присъстват!

Такава значи била работата! Мълчаливият мъж не беше допуснал някой да заподозре, че целта на нашата езда беше също скривалището на неговото богатство, а обстоятелството, че ме покани редом с Ян за придружителство, ми даде ново и голямо доказателство за симпатията му към мен, която вчера вече бях забелязал. Той се полюбува на нашето удивление и после продължи:

— Соми взел само малко диамант, в планина са още голям много повече диамант. За това не трябва знаят бури, защот Соми подаряват тайна на Ян, кой идва и взема всичко диамант!

Той ни изведе почти на самото било и спря после пред един голям скален блок, който изглеждаше потънал дълбоко в земята.

— Ян са силен, Ян дигат камък! — накара той бура.

Този наблегна скалата и я повдигна от едната страна. Соми бръкна отдолу.

— Камък отново оставя падат! — повели после. — Соми намерил диамант.

Той се изправи и ни показа една изработена от кожата на легуан торбичка, която отвори и ни позволи да бръкнем в нея, тъй като не беше достатъчно светло, за да различим съкровището.

— Тук диамант, исхуми, илинси, мбоксо (два пъти десет и осем) диамант. А сега също води в клооф, къде са диамант!

Вече се беше обърнал, за да закрачи отново отпред, но се извъртя пак и бръкна в торбичката.

— Германия защитил Чарга. Соми обикнал Германия и подаряват Германия диамант тук!

Аз отстъпих назад и отклоних. Дори и да беше хванал най-дребния от скъпоценните камъни, дарът беше толкова богат, че посвених да го взема. Кафърът добре знаеше, че тези диаманти притежават висока стойност, ала действителният размер на тази стойност много вероятно му беше неизвестен.

— Защо не иска вземат камък? Соми знай още много камък и ако Германия не вземат, Соми захвълят камък и той изгубят. Какво Соми искал подарят, не вземат обратно!

При тази угроза, която той при всички случаи щеше наистина да изпълни, нямаше как, трябваше да приема подаръка.

Пресичайки благодарностите ми, той се обърна отново, закрачи към билото на планината и започна да се спуска после бавно от другата страна. Смъкнахме се много надолу, но кафърът беше така запознат с пътя, че леко преодолявахме всички препятствия.

По едно време като че ми замириса на изгоряло. Спрях и поех изучаващо въздух. Не бях се излъгал.

— Стой — повелих. — Под нас трябва да гори огън! Другите двама намериха възприятието ми потвърдено. Сега беше необходимо да прилагаме при слизането по-голяма предпазливост. Не се наложи много да вървим, за да забележим отблясъците на един огън, който пръскаше нагоре светлината си от онази клооф, представляваща целта на Соми. Вождът спря.

— Това са клооф, къде са камък! Кой са в клооф? Сигур задигнат всичко диамант!

— Така или иначе ще видим кои са — отговорих аз. — Елате до ръба на клисурата и избягвайте всякакъв шум!

Слязохме напълно и се намерихме при ръба на една тясна и немного дълбока клисура, която се протегляше на неколкостотин крачки навътре в планината и свършваше после при стръмно скално свлачище. Аз легнах на земята и подадох само глава над ръба, за да погледна в клооф. Ян и Соми последваха примера ми.

Край огъня долу седяха шестнайсет зулуса и трима бели, единият от които носеше съвсем същото облекло като сър Гилбърт Грей, докато онова на другите двама даваше да се предположи, че са английски офицери. Те се намираха на едва двайсет стъпки под нас, така че аз ясно можех да чувам разговора на тримата мъже.

— Тоя Грей не изглежда да е благонадежден тип — чух да казва единият. — Той още преди два дни трябваше да е в лагера.

— Знаем — отговори оня с тропическия шлем от кожата на носорог. — Но трябваше да изпратим нашата поща в дубликат, а нямахме подръка другиго освен тоя сър Гилбърт, дето в целия си живот и един-едничък миг не се е държал разумно. Моят път беше по-кратък, но по-опасен, а и трябваше да имам грижата, че дори и да попаднех в ръцете на бурите, вие въпреки това да получите съобщението, лейтенант. Впрочем Грей не беше напълно посветен и може и това да е причината да не бърза достатъчно.

Аз бях удивен от откритието, направено от тези кратки слова. Значи търговската фирма, която трябваше да достави транспорта, беше проявила достатъчно предпазливост да изпрати двама куриери, от които само единият беше паднал в наши ръце. Благодарение на този прийом лейтенант Мак Клинтък бе въпреки това уведомен и сега се намираше тук в клооф, за да приеме обоза със своите шестнайсет кафри.

Лежащият до мен Соми прошепна:

— Зулу и Англия само тук лагерува, ама не знае нищо за диамант!

Неговото прежно опасение се оказа действително безоснователно, но пък толкова по-опасно беше присъствието на тези хора за нашето общо дело. Ако искахме то да успее, трябваше да обезвредим мъжете там долу в клооф. Но както във всяко положение обикновено се намесва някое благоприятно обстоятелство, така и тук аз скоро дочух слова, които щяха да бъдат от полза за нашите по-нататъшни намерения.

— Значи през прохода Керс ще прекараме оръжията? — попита пратеникът.

— Да — отговори лейтенант Мак Клинтък. — Там за по-голяма сигурност ни очаква един значителен отряд кафри, защото може да се предположи, че тези холандски бури ще искат да овладеят прохода.

— А проходът Клей?

— Навярно и той е вече зает от наши хора, но не от толкова много както проходът Керс. Той е по-тесен, прави повече извивки и е по-лесен за отбраняване. Пък и там няма да се извършва един толкова изключително важен подвиг като този, а просто се касае да се отблъснат евентуалните отделни подкрепления на отсамните заселници.

— Мисля си само — рече другият англичанин, — че сме се захванали с една вече изгубена кауза.

— Как тъй?

— Вярно, че почти дванайсет хиляди зулуси са отправени срещу една бурска войска, наброяваща най-много три хиляди души, ама тези бури са врагове, които човек хич не бива да подценява. Тяхната тактика е била винаги отлична, а що се отнася до битката, те умеят да употребяват своите рур и в ръкопашен бой всеки холандец се наема с четири-пет кафъра.

— Pshaw!

— Pshaw? Ще те помоля, камарад, да си припомниш само оня Бур ван хет Рур, който при последната битка беше застанал съвсем сам върху една недосегаема за вражите оръжия скала и проскаше с куршумите си противник подир противник. После скочи посред най-гъстия куп и се развилия сред тях като някой бесен Ролан. Колко врагове би отчел на него?

— Неколцина повече отколкото на всеки друг, това е вярно. Ама само нека не смее да застане срещу теб или мен, инак много-много няма да му се церемоним! Впрочем нашият план е така изряден, че бурите ще бъдат изгубени още преди да се е разнесъл първият изстрел.

— Имаш предвид капана в Грооте-клооф?

— Да. Знаеш, че аз трябваше да я изследвам и при това направих откритието, че няма по-подходящо място за един исполински капан от тази Грооте-клооф. Тя всъщност носи неправомерно името си, защото не е някоя малка клисура, а една грамадна котловина, която е окръжена от високи и стръмни скални стени и като че има само един-единствен достъп. Аз обаче я проучвах дълго и накрая открих един път за нагоре, който е изключително труден за забелязване и много лесен за отбраняване. Задната част на котловината е обрасла до горния ръб с гъста дървовидна папрат, създаваща впечатление за неизкатеримост на стената, докато не навлезеш в гъсталака и забележиш, че скалата се възкачва стъпаловидно и позволява все пак едно макар и трудно изкатерване. От отвъдната страна спускането после е лесно. Зулусите стоят при прохода Каре, а Грооте-клооф се намира в близост до прохода Клей. Веднага щом бъдем нападнати от холандците, оставяме се привидно да ни разбият и се изтегляме бежешком към прохода Керс. И докато сега основната ни сила се скрива в долината на Зварте-ривир, един отряд, който врагът трябва да сметне за цялата войска, се оттегля в Грооте-клооф, изкачва се по задния път и го заема. Врагът го е последвал, озовал се е в котловината, чийто вход е веднага окупиран от притеклата се зулуска армия, и трябва да се предаде, без да е дал и един-единствен изстрел, ако не иска да умре от глад и жажда.

— Планът е много заплетен и авантюристичен. При неговото изпълнение лесно може да настъпи някое обстоятелство, което да ни погуби. Ако бурите се досетят за нашето намерение и ни завардят при Зварте-ривир, ние сме изгубени.

— Те нищо няма да се досетят, защото планът е тайна между нас и Сикукуни, иначе друг никой не знае за него.

— А ако холандците не проявят неблагоразумието, да се оставят да ги заградим в клооф, и надушат примката?

— Невъзможно! Те знаят, че имат да се бият с един стратегически невеж неприятел.

— Но също така знаят, че Сикукуни вече не е обичан от кафрите. Та нали даже чухме, че бурите търсят Соми, за да го направят крал. Опасявам се, че зулусите с охота ще изоставят тираничния Сикукуни, за да се сдобият с някой по-малко кръвожаден крал!

— Този слух е пуснат от врага с цел да всее раздор в нашата войска. Това няма да им се удаде, защото Соми е така сигурно и безследно изчезнал, както ще изчезне това парче месо.

Той свали овнешкия бут, който се печеше над огъня, отряза си една порядъчна мръвка и започна да я консумира. Бях чул достатъчно и се надигнах.

— Елате, трябва да се върнем възможно по-скоро в нашия лагер! — прошепнах.

— Всичко ли разбрахте, минхер? — попита Ян, изненадан също като мен от чутото.

— Всичко! — кимнах и дадох знак на Соми да се изкачва пак пръв.

Важността на новината, която имахме да предадем, ни подтикваше да бързаме, доколкото теренът позволяваше. Скоро достигнахме бивака и при нашия висок повик всички се надигнаха да чуят причината за прекъсването на съня. Те веднага посегнаха към оръжията. Със Соми начело, поехме в дълга, мълчалива върволица обратно към клисурата. Чутото беше от такава важност за бурите, че никому не хрумна да попита за първоначалната причина на нашето отдалечаване от лагерния огън.

Със стигането при целта бурите се разставиха по двете страни на клисурата, докато аз пропълзях с Ян и Соми до входа. Там пасяха три коня. Те във всеки случай принадлежаха на англичаните, защото нали кафрите бяха извършили марша пеша. Ние можехме веднага да предприемем нападението, но от една страна, чувството ни се възбунтува да сразим един спящ враг, а от друга, много ни се искаше да дадем един малък урок на самомнителните британци, та да има да ни помнят.

Както те, така и кафрите си бяха легнали да почиват и при това се чувстваха толкова сигурни, че нито даже стража бяха поставили. Закрачихме по дъното на клооф към огъня. Един от зулусите се надигна и нададе силен вик, при който другите веднага наскачаха и посегнаха към оръжията. Англичаните бяха бивакували малко настрана от кафрите. Аз пристъпих към тях и поздравих:

— Good evening^[1], лейтенант Мак Клинтък! Ще позволите ли малко да ви обезпокоим?

Той също беше грабнал пушката и сега стоеше пред мен в стойка, от която се забелязваше неувереността дали като приятели да ни третира, или като врагове.

— Вие ме познавате? Кой сте вие? Откъде идвате и каква работа имате насам?

— Май твърде много питате на един път, сър! Аз идвам да ви поздравя от известния вам сър Гилбърт Грей.

— От Грей? — запита оня бързо. — Той къде е?

— Пленник е на бурите и се намира в добри ръце.

— Пленен? И вие идвате от него? Значи се числите към холандците?

— Малко, сър, но пък самият имах удоволствието да заловя негова милост.

Той тутакси застана с другите двама така, че да ни отрежат обратния път.

— В такъв случай аз ще пленя вас!

— Срещу това нямаме ни най-малко нещо против, защото така най-лесно ще можем да видим по какъв почтен начин бива спазван от вас контрактът да не подкрепяте кафрите с оръжия.

Той наостри слух.

— Дрънкате измислици — отвърна. — Свалете си пушките!

— Можем да го сторим, ако ви достави удоволствие! — Аз оставих моята на земята, с която и бездруго можех трудно да боравя поради раната си. Ян и Соми сториха същото. — Може би в замяна и вие ще ни доставите удоволствието да ви придружим до Грооте-клооф и да видим бурите в мишия капан!

— Вие сте подслушвали! — викна онзи заплашително, като пристъпи една крачка по-близо.

— Естествено! Нали трябваше да знам кои са хората, на които искахме да направим визита. Трябваше да ви предам нещо и исках да видя дали правилно съм намерил адресанта.

— Какво?

— Тези три хартийки, които намерихме при вашия сър Гилбърт Грей.

Бръкнах в джоба и му ги подадох.

— Вие сте ги чели?

— Действително. Съставителството на писмото не е много остроумно. Авторът дали ще иска да вземе патент за откритието си, а?

— Замълчете, човече! По вас виждам още нож и револвер. Разоръжете се напълно!

— Може би и това ще сторим, но позволете преди туй да ви представя моите придружители! Този млад минхер, който е почти два пъти по-висок от вас, бива наричан от нас Бурът ван хет Рур, а…

— Ян ван Хелмерс? — извика той изненадано.

— Да, с когото вие много-много не смятате да се церемоните. А този мъж тук не е толкова сигурно и безследно изчезнал, както изчезна вашият къс от бута. Неговото име гласи Соми.

— Соми?

— Да, новият зулуски крал, ако позволите! Лейтенантът изглеждаше напълно сащисан. Той не можеше във всеки случай да си обясни безгрижния начин, по който тримата се бяхме явили посред един толкова превъзхождащ по численост враг. Но скоро се окопити и заповяда на кафрите:

— Вържете ги!

— Охо, сър! Вие сигурно сте още много зелен, иначе лесно бихте могъл да си помислите, че няма да се явим без необходимата закрила при вашия огън!

Поисках да го уловя, макар и само едната ръка да можех болезнено да използвам, ала закъснях, защото Ян сграбчи още преди мен едновременно него и бойния му другар за гърдите, положи ги с непреодолима сила един до друг на земята и им пресова с могъщите си пестници белите дробове по такъв начин, че не бяха в състояние да се помръднат. В следващия миг Соми беше съборил третия, а отгоре изтрещяха всички пушки като в един-единствен изстрел, който ехото от съседните редове гръмовито отрази. Стреснах се ужасен, защото не така си бях представял надвиването на врага. То трябваше по възможност никакво кръвопролитие да не даде. Но вече последва един повторен залп и аз без да се оглеждам знаех, че сега вече никой от кафрите не беше жив.

Една-единствена минута се бе оказала достатъчна напълно да обърне ситуацията. Клооф се изпълни от бурите и сега с англичаните бе постепенно така, както те се бяха канили да постъпят с нас — бяха вързани въпреки цялата безполезност на опита им да се отбраняват. За остатъка от нощта заехме техните места край огъня.

Тъй като сега със сигурност знаехме, че транспортът още не е пристигнал, разузнаване не беше необходимо. Когато утрото се сипна, наслагахме труповете накуп и ги покрихме с храсти и камъни. А понеже от изхода на клисурата можехме да обзираме целия запад, решихме да останем тук и да докараме намиращите се от другата страна на планината коне.

На Соми му личеше, че никак не е доволен от този порядък. Той вероятно се опасяваше от евентуално откриване на неговата тайна, ала бурите бяха прекалено много заети с воинските си работи, за да се занимават специално с геологически проучвания. Вождът се възползва от сегашното свободно време, за да потърси билки за раната ми, и аз действително бях избавен от последиците на всяка треска, а дълбоките разкъсвания от ноктите заздравяваха противно на очакванията бързо и добре.

Квимбо още по време на похода бе привлякъл вниманието ми със своето потиснато, едносрично държане. Когато седна сега смълчан в моя близост, аз го попитах какво му е.

— Квимбо съм печален — отговори той. — Квимбо няма повече смеят и пеят.

— Защо?

— Квимбо съм зъл, Квимбо съм гневен на Ян, много голям отмъщени’ и гняв!

— Че какво пък ти е сторил добрякът Ян?

— Ян добър? Ох, ох, минхер, Ян съм лош, съм злобен. Ян вземат Квимбо Митие. Квимбо чул всичко какво Соми казал и какво Ян казал. Митие съм дъщеря на Соми и стават не жена на Квимбо, а жена на зъл, лош Ян. Ох, ох!

Той забучи гневно всичките си десет пръста във фризурата. Като почувства опустошеното й състояние, ходът на мислите му прие ново направление.

— Митие не иска стават жена на Квимбо, защот Квимбо не вече съм красив! Щраус взел Квимбо красив коса, ама Ян пък още много повеч’ нямат красив коса. Ох, ох, коса на Квимбо порастат пак, а после плачат Митие, че не станал е жена на Квимбо. И тогаз изсмиват Квимбо на Митие и вземат един друг добър красив жена!

Трябваше да го предоставя на неговите трагикомични мисли за мъст, тъй като вниманието ми се насочи към една тъмна точка, която бе започнала да става видима навън в равнината. Изкачих се малко по-нависоко и взех бинокъла в ръка. Тогава съзрях една дълга змия от ездачи и фургони, приближаващи към планината. С привлечено от мен внимание бурите пуснаха бинокъла от ръка на ръка и различиха очаквания обоз. Един кратък съвет доведе до решението да останем скрити, додето керванът си потърси място за стоянка.

Отправихме се обратно в клисурата и продължихме да наблюдаваме колоната тук от скрито. Тя приближаваше извънредно бавно, понеже тежките, неповратливи коли бяха запрегнати с волове, които освен това изглеждаха много изтощени от дългото и трудно пътуване.

Едва към обяд очакваните достигнаха подножието на планината и изтеглиха, без да подирят някое специално укритие, с фургоните един кръг, във вътрешността на който заеха места ездачи и воловари.

— Сега е времето! — рече Ян. — Препускаме надолу, нахълтваме във фургонното укрепление и изпозастрелваме всичко живо!

Аз отклоних.

— Така ще се подхвърлим на опасността да хвръкнем във въздуха. Колко лесно би могъл барутът да се възпламени по време на битката от някой изстрел! Голяма непредпазливост е от страна на тези хора да стануват в близост до опасните фургони. За да го вършат, сигурно са забранили всякакъв вид огън и естествено също тютюнопушенето. Впрочем ние май трудничко ще можем да нахлуем на коне в крепостта от колите, а пък после ще трябва да употребяваме само ножовете.

Тогава през бурите си проби път до мен Квимбо.

— Минхер не знай какво правят, ама Квимбо знай!

— Е?

— Квимбо отиват при ездач и казват, Квимбо съм зулу. После водят ездач при бури!

— Това не става, защото…

— Това стават, минхер, Квимбо веднага покажат!

Преди да сме съумели да го спрем, той се изхлузи помежду нас и хукна надолу по баира. Ние естествено се изплашихме от своеволието на кафъра, който не зачете нашите призиви и скоро се беше отдалечил толкова много, че изобщо вече не можеше да ни чуе. Неговото начинание даваше надежда за успех единствено ако проявеше достатъчно разумност да се представи за пост и да заяви, че хората му изобщо не са забелязали още шествието. Докато ние още се колебаехме какво да правим, той достигна крепостта от фургони. Сега не ни оставаше нищо друго, освен да чакаме идното. Какво ставаше във вътрешността на фургонния венец, не можехме да видим. Но скоро той се отвори и ние забелязахме за наша радост, че всички ездачи напуснаха плаца, за да последват дръзкия кафър, който, както изглеждаше, ги водеше право към нас. След известно време видяхме обаче, че той не тръгна да изкачва планината, а продължи да се придържа към подножието. По този начин конниците минаха под нас и изчезнаха зад храстите на планинския склон.

Отдъхнах си.

— Квимбо е по-умен, отколкото си мислех — рече Ван Хоорст, — а предводителят на тези люде е по-гламав от нашия кафър. Един разумен офицер щеше да нареди очакваните да се спуснат от планината, най-малкото нямаше да последва непознатия човек с цялата си команда. Ние ще оставим конете тук и ще ги следваме прикрити от храстите, докато част от нас ги изпреварят. После ще ги имаме между два огъня и бих искал да видя оня от тях, който ще ни се изплъзне. Вие останете тук при конете, минхер — обърна се той към мен. — Вие сте единственият ранен сред нас и ние не бихме могли да поверим в по-добри ръце тримата пленници!

Аз се възпротивих срещу това решение, но тъй като всички други изразиха същото мнение, трябваше да се примиря. Скоро бурите бяха изчезнали зад храстите и аз се намерих сам с англичаните. От пленяването си насам те естествено бяха наблюдавали всичко и отправените им към мен погледи ясно ми казваха какво става в тях. Никой обаче не обелваше нито дума, понеже трябваше да приемат, че всеки опит, да се намесят възпиращо на нашите намерения, ще бъде обречен на неуспех.

Едвам след почти четвърт час долових един далечен, подобен на гръмотевица екот, последван малко след това от втори. Нападението беше започнало. Продължих да чакам в едно не напълно овладяно безпокойство. В победата на бурите не се съмнявах. Чуждите ездачи под командата на английския предводител принадлежаха към един от хотентотските егерски конни полкове, наречени Кейп маунтид райфълс, и нямаше защо да се страхуваме от тях. Моята тревога се отнасяше само до Квимбо, който при всички случаи се намираше в едно не съвсем безопасно положение, тъй като лесно можеше да стане жертва на един незабавен акт на отмъщение. Но не се наложи да тая дълго угрижеността си, защото го видях първи от връщащите се да изскача в бърз бяг от храсталаците и да се затърчава нагоре към мен.

— Ох, минхер тук! — извика още отдалеч. — Квимбо търсил добър минхер и не намерил. Тогаз помислил Квимбо, минхер съм застрелян мъртъв, докат Ойс казват, къде минхер съм!

— Ее, как мина?

— Добре, ох, ох, съвсем много голям добре! Хотентот същ мъртъв, всичък мъртъв. Когат бури стрелят, съм Квимбо бърже в буш скочил, защот иначе Англия стрелят мъртъв Квимбо… Сега да казват минхер дали Квимбо съм глупав, или съм дали Квимбо свършил добре свой работ!

— Ти си един много разумен тип, Квимбо, и когато стигнем в първия град, ще получиш една халка за носа си, която ще е голяма кажи-речи колкото периферията на шапката ми!

— Халка в нос? Ох, ох, минхер съм голям много добър минхер. Квимбо ще стават с халка най-красив хубав Квимбо на цял земя!

Още по време на този разговор видях част от бурите да се връщат на плячкосаните коне и да препускат в галоп към крепостта от фургони, докато другите ги следваха пеша. Касаеше се само още да си подсигурят оставените там воловари, а това стана както лесно, така и бързо.

После дойдоха да вземат мен и пленниците и се започна огледът на фургоните. Те бяха петнайсет, всеки теглен от осем яки вола. Освен остарелите действително пушки те съдържаха един голям запас от олово, барут и патрони.

Трябваше да позволим почивка на уморените впрегатни животни. Те бяха напоени и пуснати да пасат, а през това време ние се събрахме да се посъветваме какво ще правим. Според това, което бях подслушал от англичаните, не се явяваше уместно да изкачим прохода Керс. Обозът трябваше да поеме пътя си през прохода Клей. По-нататък се явяваше необходимо час по-скоро да бъдат запознати бурите от другата страна на планините с коварния план на врага и ето как бе решено неколцина от нас да препуснат напред и да го сторят. Избраха Ян, Ойс и мен — първите двама, защото Ойс трябваше да поеме със своя адютант водачеството на бурите, а мен, защото аз откровено заявих, че за мен няма нищо по омразно от едно бавно яздене „а ла волски ход“.

Потеглихме веднага. Квимбо остана естествено при мен. Като награда за своя кураж и своята съобразителност той беше получил една пушка и сега яздеше зад нас гордо като някое момче от Средновековието, посветено в рицар за проявена храброст.

Бях опознал проходите на Скалистите планини и Кардилерите. Проходът Клей можеше добре да се нареди до тях по дивота на ландшафта. Яздехме ту нагоре, ту стръмно надолу между отвесни, устремили се на възбог скали и трябва да призная, че тази тежка езда ме изтощи следствие раняването повече, отколкото щеше да бъде иначе случаят.

Бяхме достигнали предела на планината, без да сме забелязали някое враже същество, но при всеки завой на пътя спирахме в готовност за евентуална атака.

— Ще бъдем ли достатъчно на брой да овладеем един пост? — попитах аз.

— Според обстоятелствата — отговори Ойс. — Тук трябва да се вземе под внимание не само числеността на врага, но и терена.

— А врагове тук има — каза Ян тихо, като спря коня си и посочи един тъмен предмет, лежащ на земята при една скална чупка, край която пътят рязко извиваше. — Спрете! Аз ще отида да разузная.

Той слезе от коня и закрачи към ъгъла, за да огледа предмета. После подаде глава да погледне зад ръба. Един жест на изненада ми подсказа, че е забелязал нещо необикновено. Сетне ни махна да приближим. Когато стигнахме по-близо, разпознахме в предмета един карос. Явно тук бе стоял страж и заради жегата си бе свалил наметалото.

Зад скалния ръб тясната пътека се разширяваше и образуваше между отвесно извишаващата се каменна стена отдясно и пропадащата към черни дълбини отляво пропаст нещо като рондела^[2], в чиято среда бяха заели места дванайсет зулуса. На тях очевидно бе поверен този важен пост, който дори от един толкова малък брой можеше да бъде отбранявай срещу цяла армия, тъй като пътеката водеше на двете страни край остър скален ъгъл, който предлагаше пространство към площадката да се отива само поединично. И сигурно на всеки ъгъл сега бе стоял по един пост, както ясно доказваше коженото наметало, но на двамата мъже навярно им е доскучало и ето как те са се отправили към другите да си побъбрят.

Ян се качи отново на коня си.

— Аз ще яздя начело и ще препусна през тях до другия ъгъл. Вие оставате тук и не допускате никой да избяга, а минхер Ойс ме последва с Квимбо!

Кимнах и взех пушката си в ръка, с която въпреки раната можех да боравя, понеже я опрях, коленичейки, на един малък издатък от ъгъла. Едва бях заел тази поза и тримата ездачи препуснаха напред — Ян посред зулусите, при което на часа направи неколцина от тях небоеспособни. Ойс спря малко пред тях и гръмна два пъти, храбрият Квимбо стори същото, моите изстрели прокънтяха и бяха последвани от тези на Ян. Няколко прикладни удара довършиха напълно делото. Ние бяхме господари на плаца.

Труповете бяха изхвърлени в пропастта, после продължихме пътя си. Бяхме го следвали навярно едва час, когато вниманието ни беше привлечено от един вик на Квимбо, който не беше се лишил от удоволствието да язди начело.

— Ох, ох, кой идват! Виждат минхер там много мъж?

Пред нас наистина се появиха известен брой ездачи, които предпазливо спряха при вида ни. Най-предният вдигна до очите си бинокъл, после нададе силен радостен вик и препусна насреща ни, следван от другите.

— Баас Ойс! — провикна се той отдалеч. — Добре дошъл, добре дошъл! Там долу ви очакват с копнеж!

— Нееф Велтен, вие? Че какво правите пък тук по височините?

— Изпратен съм да отнема прохода на зулусите, за да можете да преминете с всички други. Но вие идвате сам! Къде са останалите и… пределът не е ли окупиран?

— Зает беше от дузина зулуси, ама ние малко се поразшетахме сред тях. Другите идват след нас, карат един обоз с пушки и муниции, които отмъкнахме на англичаните.

— Това урежда нещата отлично! Ние се нуждаем от барут и нямаме никакъв.

— Как стоят работите във войската?

— Всичко е изпълнено с кураж и добра воля, липсва само предводителят. Тръгвайте, че да стигнете долу. Кафрите наброяват някъде към дванайсет хиляди човека и са застанали в близост до прохода Керс.

— Те очакват там обоза, който отнех на англичаните. Бурите къде са се разположили?

— На половин ден път преди тях.

— А колко кафри стоят при прохода Клей?

— Само неколкостотин души, които ние заобиколихме, те се намират в планината вляво от излаза на прохода и няма да ви забележат, ако опитате да ги избегнете.

— Добре. Заемете височината! Аз ще прогоня зулусите там долу, а вие после скоро ще чуете добри вести.

Сбогуването беше кратко и ние отново поехме напред. Вечерта стигнахме при изхода на прохода, не видяхме, нито чухме враговете и яздихме през цялата нощ, докато, подсилвани непрестанно от попълнения, пристигнахме при армията.

Тук имах възможността да забележа с какъв авторитет се ползваха моите спътници. Те бяха посрещнати с всеобщо ликуване и на мен също се падна част от изразяваното почитание, чийто отблясък пък озари широкото лице на моя добър Квимбо.

Ойс веднага пое водителството на войската и първата от взетите от него мерки беше да изпрати едно подразделение бури да прогонят зулусите при изхода на прохода Клей. После беше проведен боен съвет, на който аз не присъствах. Беше решено един отряд от двеста бури пехотинци да бъде изпратен към Грооте-клооф, за да я заеме още преди зулусите. Предводителството на тези хора бяха поверили на мен. Ойс ме попита дали съм склонен да приема командването и аз с радост дадох съгласието си. За толкова кратко време така се бях вживял в света на бурите, че кажи-речи изпитвах потребност да остана при тях до края на битката.

Преди да потегля Ойс ми изложи своя план. Веднага след пристигането на завладения керван мунициите щяха да бъдат разпределени, след което той искаше да нападне зулусите, без да дочака тяхната атака. Преди туй обаче щеше да бъде заета долината на Зварте-ривир, а останалото лесно можеше да се допълни от това, което вече знаех. Аз го посъветват да се погрижи до зулусите да стигне вестта, че Соми се намира при бурската армия и ще помилва всеки, който премине от Сикукуни към него. После потеглих с моите двеста души.

Добрият Квимбо сега вече не ме назоваваше другояче освен минхер полковник, което охотно допусках от неговата уста. Намерихме Грооте-клооф точно така, както я беше описал лейтенант Мак Клинтък, и открихме също пътя за нагоре, който изкатерих с неколцина други, за да се убедя в неговата проходимост. От височината, където на всеки предварително бе указан поста, можеше да се стигне до долината на Зварте-ривир за два часа — едно обстоятелство, което по-късно ни дойде много на сгода.

Сега нямахме какво друго да вършим, освен да чакаме. Естествено останахме с главната сила във връзка и най-сетне, след цяла седмица, узнахме, че атаката сега ще се осъществи. Керванът беше пристигнал благополучно със своя конвой.

Два дни по-късно се върнаха изпратените от мен аванпостове и доложиха, че кафрите приближават. Веднага бяха заличени последните следи от нашето присъствие и ние се изкатерихме помежду папратите до височината, където от ръба на котловината можехме да обстрелваме с куршумите си всички страни.

Не след дълго кафрите навлязоха според подслушания план и веднага избързаха напред към задния план на котловината. Тук бяха посрещнати от нашите пушки. Те така ни бяха „кацнали“ на мушките, че от двеста изстрела и от другите двеста после навярно всеки улучи своя човек. Те не спряха стъписаш, не, те бяха в миг така ужасени, че отскочиха назад и се втурнаха към входа, където бяха посрещнати по същия начин. Ние имахме време отново да заредим. Клетата, подбуждана от англичаните дружина, която навярно се състоеше от два полка от по хиляда и петстотин човека, бе обречена на смърт. Английските офицери знаеха, че при плен ще бъдат третирани като шпиони, поради което не молеха за пощада и напразно вдъхновяваха разпилялата се на всички страни войска да щурмува височината. В хода на един непълен час ужасната работа бе свършена. И днес още Грооте-клооф бива наричана по тая причина Кафърския гроб.

Основната войска само привидно се беше насочила към Клооф, а бе тръгнала, напротив, зад армията на зулусите към Зварте-ривир, които заеха нейната долина, без да подозират, че тя е вече заета. Така те и тук се озоваха съвсем неочаквано между два огъня и изглежда им се готвеше същата съдба като на техните другари в Клооф.

Въпреки численото им надмощие смъртта вилнееше страхотно из техните редици. Отстъпление не беше възможно — те трябваше да победят или да се предадат и затова биваха водени от разярения Сикукуни, който собственоръчно намушкваше всеки съпротивил се, отново и отново към дръвника.

Когато работата в Клооф беше свършена, аз слязох в равнината с хората си, на които и косъм не бе паднал от главата, и се срещнах там с Ян. Той командваше отряда, последвал кафрите до Клооф. Присъединих се към него и поехме в ускорен марш към Зварте-ривир. Там битката се намираше още в разгара на пълните си ужасии.

Ние веднага се намесихме. Това бе една тягостна и изнурителна салхана на подстрекавалите срещу нас отряди и тя навярно щеше да продължи до късна нощ, ако не бе настъпило едно събитие, което се оказа за Сикукуни с най-нещастни последици.

Един полк зулуси тъкмо приближаваше срещу командваното от Ян и мен подразделение, когато внезапно откъм щаба на Ойс един ездач препусна към атакуващите. Беше Соми, който действително се осмели да застане насреща им съвсем сам. По негов знак полкът спря. Той язди непосредствено до челната редица и заговори на хората. Неговото рисковано дело успя. Размахвайки с високо ликуване своите щитове и копия, те образуваха, предвождани от него, един фронт срещу своите. Най-близкостоящият полк видя това и спря стъписано.

— Бързо напред! — заповяда Ян. — Дайте им един залп, та да осъзнаят положението си!

Нашите куршуми пронизаха редиците им. При Сикукуни — сигурна смърт, при Соми — живот и спасение… размахвайки копия и щитове, те също преминаха към нас.

Сикукуни забеляза това. В извънмерна ярост той напусна мястото си, застана начело на следващия полк и го поведе на щурм. Тогава Ян смъкна от коня един връщащ се от ездата си адютант и се метна на седлото.

— Сега той ще бъде мой! — извика и се понесе вихрено срещу атакуващия полк.

Този беше въоръжен само с копия и боздугани. Копията засвистяха около него. Без да им обръща никакво внимание, той държеше посока право към Сикукуни. Това бе едно героично дело, при което неговият живот бе заложен срещу хиляда и петстотин живота. Имах ли право да напусна определеното ми от Ойс място? Аз не питах, а дадох заповед за настъпление, за да спася поне неговия труп. С щурмова крачка държах очите си отправени само към него. Той достигна Сикукуни и замахна с приклада. Онзи парира удара с боздугана, който му отхвърча от ръката. В следващия миг Ян го бе сграбчил за високия перчем, извъртя рязко коня си и препусна, точно когато ние достигнахме полка и с извъртени рури се врязахме сред враговете, в бесен галоп, влачейки го след себе си, към командния пункт на Кеес Ойс. Сикукуни беше пленен. Вестта за това в миг се разпространи из цялата зулуска армия, която сега приличаше на стадо без пастир. Един подир друг полковете преминаваха на страната на Соми и полагаха оръжия и още преди настъпването на мрака ние стояхме като победители на бойното поле, попило толкова много кръв. Колониалната политика на една голяма европейска държава отново бе коствала живота на няколко хиляди души.

В късната вечер всички ние, които се бяхме запознали там отвъд, от другата страна на планините, седяхме заедно край лумналия нависоко лагерен огън. Бурът ван хет Рур беше героят на деня. С една-единствена, безогледно дръзка хватка бе отнел на Сикукуни свободата и кралството, но затова пък кървеше от три копийни рани, които му превърза не някой друг, а лично Соми… Че бурите после нанесоха още няколко поражения на англичаните, е известно. Спасената по този начин държава бе наречена Южноафриканска република.

По-късно бурите се изолираха, наистина, учредявайки се като Батаафсх-Африкаансхе Маатсхапи, но в действителност не съумяха дълго да устоят на тайните и явни машинации на англичаните. Порядъчният, енергичен бур ще изчезне от Капланд, както ми предрече Ойс при нашата първа среща…

Който отиде днес в Зеландия и посети семейство Ван Хелмерс в Сторкенбеек, ще види отдясно и отляво на огледалото в дневната стая да висят две скици с молив. И ако попита кого представят тези две глави, ще му бъде отговорено, че това са портретите на Ян и Митие ван Хелмерс, които са се оженили и са така безмерно богати, че дори изпратили веднъж в Сторкенбеек кутийка с шест драгоценни черни капеки диаманта, за да можели да заживеят бедните роднини с този дар при малко по-добри условия. А при по-нататъшното запитване ще узнае, че един минхер от Германия, който бил офисир ван гезондхейд и участвал заедно с Ян в едно величаво сражение срещу кафрите, е рисувачът на тези скици.

Този минхер от Германия продаде по-късно в Капщат подарения му диамант и така се сдоби със средства за по-нататъшни пътешествия. На неговото писалище и до днес стои сред другите редкости една кутийка за енфие, която някога Квимбо носеше в ушната си висулка и на сбогуване му бе връчил с думите:

— Мил добър Германия искат тръгва към дома. Квимбо плачат много голям сълз, защот Квимбо не бива тръгнат с минхер. Ами Квимбо дават тоз кутийк на минхер, та минхер сещат много за беден красив храбър Квимбо!…