Карл Май
По непознати пътеки (6)

1. НА ЧЕРНИЯ КОНТИНЕНТ

Като исполински сфинкс, чиято загадка от хилядолетия чака своето разрешаване, лежи откъм южния край на Стария свят и плакната от два могъщи океана богатата както на контрасти, така и на тайни, безмерна суша на Африка. Стотици хиляди квадратни мили тук са под проклятието на безплодието или образуват обширни степи, чиято оскъдна растителност единствено през дъждовния период позволява съществувание на скокливата антилопа и сродните й видове. Безбройни потоци се втурват през пролетта гърмящи и разпенени в долините, за да пресъхнат само след кратко време в сухия пясък и отбележат своя бяг с хаотично разпилян чакъл и каменни отломъци. А където цивилизацията^[1] се осмелява да постави дръзкия си крак върху съпротивяващата се земя, тя трябва да се приготви за битка със стихии, повеляващи над смъртта и гибелта. И току до тези неплодородни райони една грандиозна природа твори най-гигантските растителни и животински видове на земното кълбо. Докато пустинният зной задушава и най-малкия кълн тревица в изгарящия пясък, недалеч оттам се носят по езерни води масите на „безотечествената фанна“; гъсти гори от талеб извисяват към небето своите палмови корони, а могъщият боабаб простира от мощния си ствол масивни клони към палещото светило. Тук, в мъртвата степ, човек едва ли би повярвал в наличието и на най-низшето насекомо или червей, а там, още при периферията на пустошта прокънтява гласът на лъва; жирафът пасе във върхарите на дърветата; по-нататък земята тътне под стъпките на слона и носорога и хипопотамът се въргаля в дълбоката тиня на застоялите води.

[# Вж. Карл Май, Събрани съчинения, т. 17 „Махди“, гл. 12. „Мюдюрът на Джарабуб“ (Б. пр.)]

Една голяма част от океанното брегово образувание на Африка не предлага приветливо посрещане на мореплавателя и може да бъде покорена само с големи усилия от страна на цивилизацията. Ето защо ние и днес^[2] все още познаваме Африка по-слабо от Америка и Австралия, за чието съществуване нямах ме никаква представа, когато южното побрежие на Средиземно море отдавна е било в услугите на една висока, за съжаление изчезнала култура. Докато в моретата на средната зона отколе пърхаха вимпели и многобройни платна, принадлежащи действително само на каботажни съдове, се издуваха по вятъра, една трета част от Стария свят се бе изтегнала като митичен колос между Атлантическия и Индийския океан и само нарядко се чуваше вестта, че някой самоотвержен каробаплавател е предприел дръзновено плаване край нейния бряг.

Че още в древността Южният кап е бил познат на историческите народи и заобикалян, е отчасти свободно предположение, отчасти легенда. Така например, Кант вярва, че въз основа Първа книга на царете, глава 22, може да се приеме, че по времето на индийския цар Йосафат морските пътешествия от залива на Арабско море около Кап до Испания са били нещо обичайно^[3], а Херодот разказва, че картагенци, изпратени от египеския фараон Нехо, около 610 година преди Христа, били изминали същия път. Впрочем за заобикаляне на този континент се считало все едно понататъшно напредване покрай западния бряг на Африка, като плаването на картагенеца Хано някъде към 500-та година преди Хрирта, макар то да е стигнало все пак най-много до Гвинея. А че по-късно Евдоксос от Кицикос бил направил едно пътуване Ът Габес около Кап до Персийския залив, си е измислица.

Комай е сигурно, че до края на 15-то столетие никой не е стигнал и заобиколил от север южния нос на материка. Кралят на Португалия Жоау изпратил една малка ескадра под водителството на Бартоломеус Диаш, който през 1487 година действително обиколил Кап. На по-нататъшното плаване на дръзкия мъж обаче попречил избухналият сред хората му бунт. Заради ужасните бури, които претърпял край скалистия нос, той го нарекъл Cabo tormetoso (Нос на бурите). Крал Жоау обаче променил това име в нос Добра надежда, тъй като той сега вече не се съмнявал, че е намерил морския път за приказната страна Индия.

Неговият приемник, крал Имануел, изпратил една флотилия от четири кораба под командата на Вашку да Гама, за да проследи по-нататък открития път — една задача, която този прославен мъж наистина разрешил. Но целта на португалците била само пътят за Индия, от южния край на Африка те не се интересували.

Едва холандците, през 1600 година, заели в лицето на морския капитан Ван Кисбук тази страна и решили да я колонизират. Нидерландските заселници, наречени бури, изтласкали хотентотите, проникнали постепенно до кафрите, извоювайки и от тяхната земя участък след участък. Заселничеството растяло и предизвиквало завистта на англичаните, които опитвали с употребата на всякакви средства да изтласкат холандците и не си отдъхнали, докато на Парижкия мир през 1714 страната не им била отстъпена. Тя привлякла един наплив от английски колонисти, които по всякакъв начин спъвали холандските бури, и ето как помежду им възникнала вражда, играеща една доста значителна роля в битките на Колонията с туземното население.

Докато исконните жители на Капланд били считани досега от европееца за неспособни орди, яростната битка между англичани и кафри щяла да покаже, че те по никой начин не бива да се пренебрегват като противници. И дори да сме принудени да приемем, че те ще загинат като индианците на Америка под жестокия закон, който сякаш е възложил на кавказеца да работи за заника на своите цветнокожи братя, то следва да се предложи, че обитателят на областите край Калахари ще се отбранява, също както туземеца на американския Запад до последна капка, срещу превъхдождащия го във всяко отношение враг. Смъртта на една нация никога не е едно внезапно рухване в забравата, а една мощна конвулсия и борба, едно, все по-отслабващо, наистина, но дълго продължаващо, бунтуване, което в палеща омраза опитва и в последния миг да повлече заедно със себе си и врага в пропастта…

При едно пътуване през нидерландската провинция Зеландия се запознах със семейство Ван Хелмерс и въпреки техния недоимък намерих сърдечно гостоприемство. Научих, че чичото на домакина се бил поселил към нос Добра надежда. Те дълго поддържали кореспонденция с него и сина му, докато синът с мнозина други бури прехвърлил пред напиращите англичани Драконовите планини, за да създаде нов имот в сегашната колония Трансваал. Оттогава вестите секнали, ала семейството мислеше с жива съпричастност за своите роднини, и когато аз изказах намерението си да отида до Капщат, бях отрупан с молби да събера там, доколкото е възможно, сведения за безследно изчезналите. За случай че ми се удадеше да ги открия, ми бе поверено едно писмо и аз напуснах Холандия с желанието да мога да се отблагодаря по този начин на добрите хорица за оказаната радушност.

Като пристигнах в Капщат, аз се задържах известно време там, после се заскитах на север и запад и накрая посетих територията на Трансваал, макар настоящите порядки да не можеха да се нарекат точно привлекателни.

Прочутият кафърски вожд Чака, с право наречен Атила на Южна Африка, беше привлякъл под свое заповедничество многобройни кафърски племена и бе създал у тях боеви дух, който десетократно бе повишил тяхната съпротивителна способност срещу европейците. Сикукуни, неговият брат, го нападна и уби, за да изтръгне за себе си владичеството, след което между него и бурите започна един низ от битки, в които последните, притискани още от своеволията и насилията на английското правителство, извършиха чудеса от храброст. По-късно Трансвалската република реши да прокара железница до залива Делаго, но тъй като с този релсов път тя щеше да стане икономически независима, то Англия опита да направи осъществяването на този план невъзможно, като подстрека кафърския вожд Сикукуни към въстание срещу бурите, снабди го с необходимите за целта оръжия и после използва така създаденото положение като претекст да анексира републиката „в защита на християнството“. По това време се разигра историята, която ще разкажа.

Пътуванията из страната се предприемат обикновено с волски коли, но аз по стара привичка, а и за да се придвижвам по-бързо, се снабдих с кон. Редом с мен яздеше Квимбо, един кафър от племето басуто, когото бях наел като водач. Той дълго време се бе намирал на служба при разни нидерландски ферми, беше приятелски разположен към белите и говореше що-годе разбираемо завален холандски. Впрочем, на кон той представляваше една доста чудата фигура. С изключение басмената препаска, увита около хълбоците му, беше съвършено гол и бе натрил своето тъмно, снабдено със здрава, грубовата мускулатура тяло с лой, която го предпазваше, наистина, от досадното жилене на насекомите, ала за съжаление разпространяваше такава всепроникваща воня, че на мен действително ми костваше голяма вътрешна борба да общувам с него в по-голяма близост от петдесет крачки. Най-забележителното при него беше маниерът и начинът да си носи косата. С други думи той я бе обмазал чрез ежедневната употреба на акациев клей и дългогодишно грижовно поддържане в една компактна форма, която придаваше на фризурата му вида на два наклонени с подметките един към друг пантофа, чиито токове образуваха върха, докато отверстията за краката бяха обърнати нагоре и му служеха като хранилище за най-различни безстойностни, но за него от изключителна важност дреболии. Ушните висулки в неговата младост бяха дотолкова удължени чрез навесени тежести, че се равняваха горе-долу по големина с ушите на нюфаундлендски пес. И за да могат тези украшения практически да се оползотворяват, той имаше навика сутрин да ги навива и да пъха в отвора на всяко руло една от двете си кутийки за енфие. Освен това носеше на всяка ноздра една голяма и дебела месингова халка, а на врата си беше закопчал — много вероятно като откритие на собствения си естетически гений — един широк каиш от гьон, на който бяха закрепени два грамадански кравешки хлопатара, „конфискувани“ навярно от някоя от гореспоменатите ферми. И същевременно в качеството си на ездач заемаше досущ онази неописуема, стойка, с която обикновено седи върху камилата маймуната на странстващи фокусници и мечкари. А когато по време на разговор с мен поискаше да направи любезно физиономия, която в действителност се свеждаше до едно страховито озъбване и едно направо разчекване на широката уста, то изцяло имаше образа на някакъв зоологически вид, за който трудно можеше да се определи към преживните ли да се включи, към булдозите ли, или към морските котки. Въоръжен беше този уникум с тежък, изготвен от чер абанос боздуган, един ужасяващ закривен нож и метално копие. Дали също умееше да си служи с тези опасни инструменти, още не бях разбрал.

Аз самият яздех добър английски кон, но за Квимбо бях успял да набавя само един от онези грамадни брабантци^[4], които са мъкнели топовете на Наполеон от полесражение към полесражение. Той имаше истински слонски форми и ход, който действително създаваше условия клечащия на широкия гръб Квимбо да си служи с юздите само в най-наложителни случаи — кафърът предпочиташе да се вкопчва здраво с две ръце в гривата на животното.

Сега той яздеше от лявата ми страна и правеше най-големи усилия да ми разясни със своя език политическата ситуация в страната.

— Виждал минхер вече Сикукуни, голям крал на кафри?

— Не. Ти виждал ли си го?

— Квимбо не виждал Сикукуни, Квимбо съм добър Холандия, съм добър басуто, съм лош зулу. Ама Квимбо чувал за Сикукуни, Квимбо не иска виждат Сикукуни.

— Значи се боиш от него?

Храбрият кафър така зяпна уста, че можех кажи-речи да му надникна в стомаха, и ми завъртя едни очи, сякаш се канеше да ме взриви с погледа си във въздуха, като с динамит.

— Какво казал минхер? Квимбо съм боят от Сикукуни? Минхер не познават Квимбо. Квимбо съм смелост, Квимбо съм сила, Квимбо излапат Сикукуни. Ама Сикукуни имат много зулу, пък зулу имат много ируа^[5] и имат много пушк. Англия дали зулу пушк и бару, та зулу правят мъртъв Холандия. Квимбо обаче нямат пушк и бару, той не може застрелят зулу.

— Ами че нали сега ние яздим към планините Кватламба и после ще отидем в земите на зулусите! Ако те вземат, че те застрелят!

— Минхер имат пушк и бару; минхер ще стрелят мъртъв Сикукуни и зулу; минхер давал Квимбо тютюн, а Квимбо дават минхер в замяна душа и тяло!

Това обяснение в любов беше съпроводено от такава пламенна жестикулация, че нежният кафър изгуби равновесие и едва свари да сграбчи отново гривата на коня, за да се издърпа обратно на гърба му.

— Сикукуни наистина ли е толкова зъл? — попитах аз.

— Сикукуни утрепал бял мъж, бял жена, бял дете и утрепал басуто. Сикукуни пият кръв и танцуват, кога изтрепват много бял мъж, жена и дете. Сикукуни изтрепал бур при Син венец — спрейт^[6]. Сикукуни съм добър?

Кафърът имаше право. Аз бях принуден да си припомня ужасната касапница при река Блесбокс, където Сикукуни вероломно беше изклал над шестотин холандци и хотентоти, и свирепостта, с която той нареждаше да удушват при тържества пленниците или при липса на такива — цели дружини от собствените му хора. Та нали и неговият роднина, миролюбиво и приятелски настроеният към холандците Соми, бе успял да се изплъзне от една такава смърт единствено чрез незабавно бягство, а после беше узнал, че жена му и едничкото му дете, които бил изпратил напред, загинали окаяно от глад и жажда в Калахари. От заповедите на Сикукуни се носеше мирис на кръв, от стъпките му димеше кръв и за кръвно отмъщение крещяха безбройните жертви, паднали от жаждата му за убийства. Желязната строгост, с която управляваше, държеше отрядите му сплотени, ала се знаеше, че те копнеят за друг предводител и тайно в себе си съжаляват, дето не могат да научат местопребиваването на Соми.

— Не, Сикукуни не е добър, но наказанието ще го сполети и той няма да бъде дълго вожд на зулусите.

— Сикукуни убиват… ох, ох, минхер — прекъсна се той. — Квимбо виждат мъж там до хълм. Мъж яздят също кон кат’ Квимбо и минхер!

Той посочи с ръка напред, където на известно разстояние пред нас действително се бе появил един ездач, който бе държал направление към планините под тъп ъгъл с нас и затова досега ни бе убягнал.

— Това е някой бур или англичанин — рекох аз. — Напред, Квимбо, трябва да го застигнем!

Аз пришпорих коня си и той веднага пое в тръс. Брабантецът опита да се равнява по него, ала така изхвърляше насам-натам тлъстия си гръб, че кафърът изпадна в голямата опасност да претърпи „корабокрушение“.

— Ох, ох, минхер! — зарева той. — Кон търчат много бърже! Квимбо изгубят ръка, Квимбо изгубят крак, Квимбо изгубят Квимбо и кон! Къде ще са Квимбо, когат’ минхер търсят Квимбо!

Малката лекция по езда можеше да му е само от полза. Ето защо аз не забавих ни най-малко темпото на ездата, в замяна на което и той продължи да реве в същото фортисимо — достатъчна причина да не се учудя, че привлякохме вниманието на непознатия конник още дълго преди да сме го достигнали. Той се обърна и ни зачака.

Той също яздеше английски жребец, но беше очевидно, че конят имаше да носи един далеч по-голям товар от моя, тъй като мъжът беше с изключително плещеста, тежка фигура и строеж на крайниците, от който можеше да се очаква огромна проява на сила. Широкото лице имаше въпреки добродушието си един крайно самоуверен израз, а острите очи, приковани любопитно към мен, навярно можеха да гледат доста по-мрачно от сега, когато той вдигна ръка да отвърне на поздрава ми.

— Откъде? — прозвуча лаконично, но не неприветливо.

— Вчера заранта тръгнах от Вилем Ларсен.

— Вилем Ларсен? Един добър нидерландец! И накъде, минхер?

— Малко през планините Ранд.

— Какво се каните да правите там?

Мъжът питаше повече, отколкото всъщност учтивостта позволяваше, ала по физиономията му се четеше един определен израз на доброжелателство, който ми позволи да отговоря спокойно:

— Искам да опозная страната, минхер, повече нищо. Тогава той сложи замислено ръка на брадичката си, очите му като че помрачняха и въпросът прозвуча по-строго:

— Страната искате да опознаете, минхер? Тъй, тъй! Сега има твърде много хора, които искат да опознаят страната там долу, и все пак те няма да опознаят нищо по-добре от това тук!

Същевременно удари с пестник по приклада на своята рур, която беше заметнал през рамо. Беше нидерландец, това се разбираше изцяло от само себе си.

— Така мисля и аз, минхер — отговорих. — Наистина не е добър занаят да насъскваш мъж срещу мъжа, за да намажеш двойно наследство, когато те се избият!

Незабавно и очите, и тонът му станаха отново благи.

— Значи не сте някой англичанин, към когото човек трябва да се обръща със „сър“?

— Не, аз съм немец, от Саксония, и мисля, че ние с холандците произхождаме от едни и същи германски родители.

— Ха така! Тук има доста голям брой немци и всички те държат за нас. Та бъдете значи добре дошъл!

Той ми подаде десница за крепко ръкостискане и после хвърли с усмихната физиономия поглед към моя придружител.

— Вашият слуга?

— Слуга, водач и преводач, минхер, един рядък и славен тип, какъвто дълго има да търсиш.

— Но сега може да държи ариергарда, минхер, защото, ако позволите, аз ще ви водя. Към прохода Безуйденхоут ли сте се насочил?

— Действително.

— Това е и моят път и ако е удобно за вас, то засега можем да останем заедно. Аз се казвам Кеес^[7] Ойс.

Аз го погледнах крайно изненадано, защото това запознанство ми правеше много голяма чест. Той следователно беше синът на прославения бурски водач, който заедно с Потгитер и Преториус беше спечелил прочутото сражение при Питер-Марицбург срещу кафрите! Аз не можах да сдържа радостта си и на свой ред му назовах името си, което за него, разбира се, трябва да бе напълно непознато.

— Можете да ви вярвате, минхер Ойс — уверих го, — че не можеше да ми се случи нищо по-добро от тази среща с вас!

— Сигурно в Капщат сте подочул нещичко за мен?

— Много, но още преди туй, в родината.

— Значи и там ни знаят, а? — попита той с лека отсенка на гордост по верните, честни черти.

— Определено!

— И какво говорят хората там? За кого държат? За нас или англичаните?

— Аз не съм политик, минхер, но мога откровено да ви кажа, че с пълна сигурност имате нашето съпричастие. По време на моите далечни пътешествия аз често съм се срещал и сключвал със синовете на Англия някое и друго приятелство, което навярно ще продължи цял живот, ала в случая човек трябва добре да съумее да отличи единичното от общото. Аз нямам персонален интерес към местната политическа обстановка, но признавам, че без колебание бих посегнал към пушката, ако, докато съм край вас, се нуждаете от нея срещу някого от вашите врагове.

Тогава той още веднъж ми протегна ръка.

— Благодаря ви, минхер! Аз може би няма за изпадна в положение да ангажирам помощта ви, ала все пак действа благотворно да чуеш такива приятелски слова от един мъж, който наблюдава нещата отдалеч и следователно трябва да има една по-вярна преценка от онзи, който разглежда ситуацията от позицията на своята изгода.

Известно време той язди вглъбен в себе си. После внезапно се изправи и рече:

— Иска ми се да ви изкажа един велик закон на световната история, на който са ме навели собствените дълги разсъждения и мисли. Той гласи: Морското владичество — и следователно също господството над колониите — върви все по крайбрежието. Погледнете ли назад в историята, то ще намерите, че може би имам право, Финикия, Гърция, Рим, Картаген, Испания, Португалия, също преди туй Венеция и Генуа, варварските държави само мимоходом да споменем, Франция, Нидерландия… Англия се сменят една драга в морското господство. Не съм ли прав?

— Не мога да оспоря, че почти съм склонен, с някои мотивировки естествено, да призная този закон.

— Размислите ли върху нещата и вие ще дойдете на същото мнение като мен! Холандия се е блъскала и борила с морето повече от всяка друга страна, но че тя също трябва да се подчини на този закон, вече отдавна е решено. Англия й изтръгна владичеството — в Европа, в Индия, тук в Кап. И сега нашата съдба е лесна за различаване: ние ще се бием тук за извоюваните с нашата кръв блага, но накрая те все пак ще ни бъдат отнети. Англия ще владее Кап, ала преди туй ние ще се браним и ще умрем като мъже и герои. Делата, които тук се вършат, няма да бъдат възпети, те надали ще бъдат и обсъждани, защото ще са станали твърде далеч от родината. Но нашите синове и внуци ще вървят в прокудата все по на север и ще съхраняват възпоминанието за нас, докато самите паднат жертва на участта, сполетяла нас. Всяко земно създание има право на съществувание и живот. Всяко растение, всяко животно, всеки човек, всеки народ и всяка нация трябва да се развиват по начина, който им е даден, та на дървото на човечеството да цъфтят различни цветове и зреят различни плодове — според почвата, от която са се родили, и небето, което се простира над тях. Прогони ли един народ някой друг от земята му, отправи ли се под небето на друг, за да го унищожи, то той самият губи своите първоначални корени и не може да се захване отново в почвата. Слънцето пече за него твърде жарко в чуждия край или вятърът му вее прекалено студено — той се поболява, залинява и загива. За смъртта на прогонените трябва да заплати със собствения си живот. Това става така вярно, както всяко изселничество и всяка смяна на климата разяжда човека до мозъка на костите, макар румените страни да се стремят да докажат противното. Ние ще изчезнем от Кап, защото прегрешихме спрямо нейните исконни жители, и Англия ще ни последва, та дори и столетия да запази тук възхода на своята мощ и господство.

— Така ли мислите? — попитах, удивен от откровеността, с която разбулваше пред мен най-съкровените си мисли, макар да ме бе видял за пръв път едва преди две минути. — Аз съм по-склонен да твърдя, напротив, че за едно изчезване, стига човек да не го приема само външно, не може и дума да става. Когато смесим две химически вещества, те не изчезват, а се измъкват от погледа ни само чрез новата си форма, чрез продукта, който са образували при своето свързване. И така е не само в неорганичния, но и в органичния свят, към който нали се числи и човекът, а чрез него — народът, нацията. Погледнете отвъд към Америка! Чрез свързването на различни елементи възникна един нов, самобитен народ, но самите тези елементи са си в него още налице…

— Много добре, минхер, но няма ли да признаете, че индианецът наистина изчезва, без да може да бъде открит в янките? Само че ние тук стъпваме на едно поле, чието плодородие за жалост ни е твърде малко познато, за да подхванем правилно обработката. Аз може и да съм малко фантазьор, поне вие ще застанете на това мнение, ако се заема да ви изложа възгледите си.

Неговата външност в действителност сега не правеше ни най-малко впечатление, че той храни някакви фантасмагорични убеждения. Солидната му и здрава фигура по-скоро изглеждаше създадена само за един труден, практичен живот. Дори облеклото му го показваше. Той носеше на главата си една широкопола филцова шапка, която имаше твърде малко право да бъде наречена елегантна. Едно просто синьо вълнено одеяло обгръщаше върху тясното яке от груб холандски плат раменете и гърдите, здравите бедра бяха напъхани в изтъркани от яздене кожени панталони, върху които беше изтеглил дългите, добре катраносани кончови на ботушите. Въоръжението му изглеждаше просто, защото се състоеше само за един затъкнат в кания от биволска кожа нож и една тежка стара пушка. Но който знаеше с каква непогрешима сигурност холандският поселник умее да борави със своята „рур“, то можеше със сигурност да приеме, че тази пушка вече е коствала живота на някой и друг кафър, а може би и англичанин. Както казах, външността на този мъж изглеждаше толкова обикновена, толкова трезва, че аз можех само да отговоря:

— фантазьор? Аз мисля, че с вашите схващания и разсъждения вие посягате по-скоро към реалния, пълноценния живот, отколкото към измамливото царство на въображението. Който е живял вашия живот и може да се похвали с опита ви, май малко трудничко ще си извоюва репутацията на метафизик, ако стори някому услугата открито да изрази разбиранията си.

— Тъй ли? Да ви я сторя ли на вас тази услуга? И въпреки това ще си създам такава репутация, защото, представете си, аз например отричам историята. Аз твърдя, да, дори ще го докажа, че ние изобщо нямаме история!

— Даже и да съумеете да обосновете това си твърдение, то все пак няма да сте фантаст, минхер.

— Да, аз мога да го обоснова, мога да докажа неговата истинност и това никак не е така трудно, както би си помислил човек. Вярно, пред един професор не бих посмял да се вясна с такава теория, защото тези господа често имат доста своеобразни догми. Те изграждат от материала на своите мисли и заключения постройки, които достигат небесата, но са необитаеми, а не зачитат трайните материали, които действителността ни предлага за построяването на жилища, под чиито покриви човечеството може да пребивава в мир и сигурност. Тези господа са написали хиляди книги за историята и все пак човек в никоя от тях не може да намери истинската история.

— Я гледай!

— Да, така е! Позволете да прибягна към аналогията! Нашето естествознание се дели на три части: наука за природните явления, наука за природните сили и наука за природните закони. Тяхната задача е да ни покажат как определени природни сили по неотменими природни закони предизвикват определени природни явления. Така също историята. Тя трябва да учи за историческите закони, за историческите сили и историческите явления. Тя трябва да посочва, че определени исторически сили по неотменими исторически закони пораждат определени исторически явления. Но кой исторически труд ни изброява тези сили и закони, кой исторически труд ни дава някакво точно обяснение за необходимото развитие на едно събитие според тези закони и сили?

Трябва да призная, че това изложение ме изненада. То във всеки случай не произхождаше от някакъв фантастичен светоглед, а беше резултат на внимателни размишления върху събитията от реалния живот.

— Вашата аналогия е необичайна, минхер — отговорих аз, — но изглежда убедителна.

— Изглежда? Тя си е такава, наистина! Кажете ми, какво намирате във вашите исторически трудове? Едно изброяване на онези исторически явления, онези събития, които в момента, от който можем да разказваме, отчасти са се случили, отчасти уж са се случили. Това история ли е? Това е само една проста хроника, защото къде остават историческите сили и закони? Естественикът, химикът действа сякаш творчески — вярно, само в много ограничен сектор, — като според известните му закони променя, разрушава или създава. Какво обаче прави историкът? Събира външните факти, нанизва ги на някой конец, както кафърът своите стъклени мъниста, и не може да каже нищо за тяхното създаване и развой, също както и кафърът малко знае за възникването на неговите синци. И въпреки това той дава на този календар името история! Е, да, историята била майка на политиката! Това обаче, което вие наричате история, е една ялова вещ!

Какво са вашите така наречени политици? Те се дърлят за плодовете на дърветата, които не са засадили, и не умеят и една семка да посадят, която да им донесе тези плодове по един както сигурен, така и миролюбив път. Казвам ви, минхер, едва когато нашето познание е проникнало до онези потайни глъбини, от които постановените от самия всемогъщ Творец световноисторически фигури карат според неотменими световноисторически закони от земята да израстват световноисторически факти, чиито продукти досега сме вземали, без да сме овладели тяхното производство, едва тогава ще можем да кажем: ние имаме история. Тогава ще бъдем господари на събитията; тогава ще правим събития, ще ги фабрицираме както занаятчията своето произведение и поетът своята поема. Тогава Историята ще добие детето Политика, която като кралица ще донесе на земята вечния мир и ще превърне меча в плуг, защото раздорът, войната, ще са станали невъзможни, понеже всеки ще познава законите и силите, според и с които другият въздейства и действа. Вместо конкуренцията на оръжията ще се разпорежда конкуренцията на мира, а еволюцията на човешкия род ще се води по пътища, които са разположени на такова високо ниво над сегашните ни познания, че ние си нямаме за тях и най-малко понятие. Но дотогава нека се стремим към ревностното изследване на онези дълбини и със смирение да признаем, че сме си все още твърде големи лаици!

Той беше говорил с патос. Този външно толкова скромен мъж беше един задълбочен мислител и увличащ оратор. Дори и да бях потърсил, то навярно нямаше да ми се удаде да намеря веднага отговор на неговата теза. Ето защо премълчах и той също избегна да наруши въздействието на своите думи с някакво прекъсване на мълчанието.

Така яздехме един до друг, безмълвно и вглъбени в мислите си, докато накрая той все пак вдигна наведената глава и погледна към мен:

— Това беше един поглед в бъдещето, минхер. Нека помислим също за настоящето! Имате ли някаква определена цел, към която искате тук да се насочите?

— Не. Аз летя като птицата и където намеря дърво, кацам за ден в клонака му. И все пак — прибавих замислено — би могло да се каже, че имам цел, ако под тази дума човек не си представяше някое определено място.

— Вие търсите някого?

— Както го разбира човек в същинския смисъл на думата търсене, не. Но в Зеландия срещнах едно семейство с роднини в Трансваал, от които дълго време не е достигала в родината никаква вест, и аз бях помолен при случай да се осведомя за тях.

— Как се казват тези роднини?

— Ван Хелмерс.

— Хмм, аз съм имал хиляди бури под командването си и познавам повечето по име. Сред тях имаше неколцина Ван Хелмерс. Дали няма да можете да посочите нещо по-конкретно?

— Знам само че пред угрозата от англичаните са се прехвърлили през Драконовите планини в Трансваал.

— И произхождат от Зеландия?

— Да, както вече казах. Чичото на домакина тръгнал към Кап, следователно може да съществуват негови деца и внуци.

— Какъв е бил този чичо?

— Моряк на малък кораб.

— И се е казвал Лукас ван Хелмерс?

— Действително — възкликнах изненадано. — Познавате ли фамилията, минхер?

— Чувал съм едно-друго за този Лукас. Неговите близки… хм, той отдавна е мъртъв и аз трябва да помисля — отговори той с някакво особено примигване на очите.

Сериозното му лице възприе леко закачлив израз, който ме накара да заключа, че знаеше много повече за въпросните, отколкото искаше да ми каже. Какви причини имаше за тази сдържаност?

Внезапно той спря коня си. Образуваната от залежи на грубо напластен пясъчник земя беше прекъсната на места от тъмни маси еруптивни скали. Тези скални струпвания ни пречеха да виждаме надалеч, но не заглушиха звука, който се донесе от ударите на копитата на един бързо приближаващ към нас кон.

— Кой ли идва? — попита той, сваляйки рура от рамото си. Аз също бях грабнал веднага пушката си, ала и двамата сведохме по едни о също време оръжията. Едно дребно пони се появи в тръс иззад скалния ъгъл и на него седеше една моминска фигура, чиято външност и при други обстоятелства щеше да ангажира цялото ми внимание.

Тя носеше лека червена пола, чийто подобен на широк пояс корсаж обгръщаше само половината от талията. От едното рамо до другата половина се извиваше кожата на дива котка, а къдравите, наситено черни коси бликаха в гъсто обилие изпод изработената от пъстри пера шапчица. Ръцете и краката бяха голи и от тъмния цвят на кожата можеше да се предположи, че ездачката е кафърско момиче. Един поглед към лицето превръщаше това предположение в сигурност, макар и чертите да не показваха яркия отпечатък, който се забелязва при представителите от обичайния тип.

Като ни съгледа, тя дръпна рязко поводите и сложи малката си ръка върху дръжката на ножа, надзъртащ изпод котешката кожа, ала нейната угриженост бързо премина в усмивка, и видимо радостно изненадана, девойката извика:

— Кеес Ойс! При нас ли идвате?

— Да, Митие^[8]. Майка вкъщи ли е? — Да.

— АЯн?

— Не. Той търси един леопард.

— Ами ти? Накъде си тръгнала, момиче?

— При съседа Зелмст. Бързам. Майка е болна и Зелмст трябва да й помогне.

— Дете, ти няма да стигнеш там преди нощта, а пътят е опасен. Тя се усмихна леко.

— Аз не се страхувам, баас Ойс, нали го знаете, а майка този път е толкова зле, че съседът непременно трябва да дойде.

— Съседът Зелмст лекар ли е? — попитах аз.

— Той е бур, който разбира туй-онуй от билки — отговори ми Кеес Ойс.

— В такъв случай Митие може да тръгне обратно, аз ще опитам да помогна на майка й.

Момичето ме погледна зарадвано.

— Значи вие сте офисир ван гизондхейд^[9]? — попита.

— Наистина съм нещо като лекар и имам пътна аптека — отговорих аз.

— Та това е едно изключително щастливо обстоятелство, минхер — рече Ойс. — Обръщай, Митие, и бъди радостна, защото аз вече изобщо не знам от кое време не е виждан лекар тук в планините Ранд. Хайде, минхер, нека яздим малко по-ускорено! Вие трябва да знаете, че Митие не обича понито й да скучае!

Ние накарахме конете да препуснат и аз действително забелязах, че Митие отлично умееше да се оправя със своето животно. Някакъв необикновен интерес се пробуди у мен към странната ездачка. Как се бе сдобила кафърката с християнското име Мария? Как се бе стигнало до една почти роднинска връзка с прочутия бурски предводител? Съдейки по привлекателната й външност, тя трябваше да принадлежи към някое изтъкнато племе. Може би беше аматомба или лагоанерка. Коя беше болната майка? Момичето нямаше вид да е получило кафърско възпитание.

Тези мисли и разсъждения бяха прекъснати от един викащ зад нас глас. Обърнах се. Току зад копитата на нашите коне се носеше в тръс дебелият брабантец, но без ездач. Оня лежеше на късо разстояние назад, протегнал ръце и крака прави като свещ във въздуха, и крещеше с все сила:

— Минхер стоят… минхер чакат! Ох, ох… ау, ох! Квимбо нямат вече кон и кон нямат вече Квимбо! Ох, ау! Кон търчат, а Квибо не може вече търчат и нито вече яздят, Квимбо нямат вече ръка и ни вече крак, Квимбо лежат на земя и съм мъртъв!

Нямаше как да не се разсмея и Кеес Ойс ми пригласи. Момичето обаче се върна при нещастния племенен роднина, скочи от понито и се наведе към него.

— Квимбо ли се казваш? Някаква телесна повреда ли си причини? — попита го то.

— Да, Квимбо се казват Квимбо, ама не Квимбо са причинил повреда на Квимбо, ами кон причинил повреда Квимбо.

— Какво те боли? Къде имаш болки? В гърба?

— Само гръб да болят Квимбо? Ох, ох, цял Квимбо имат болка. Квимбо съм вече не жив, Квибо съм мъртъв!

Аз също слязох от коня да видя дали е пострадал. Въпреки най-грижливия поглед не можах да открия ни най-малкото увреждане и все пак оня отказваше да се изправи. Той ревеше под опипващата ми ръка и уверяваше без преставане, че бил напълно умрял. Тогава слезе също Ойс и измъкна ножа си.

— Квимбо наистина е мъртъв — рече невъзмутимо. — И ако не вярвате в това, минхер, то ще ви го докажа. Аз ще го разрежа и тогава ще можете да надзърнете дали има още живот в него.

Той се наведе, хвана кафъра за гърлото и опря ножа за колене. В следващия миг Квимбо беше скочил и направи едно страховито салто мортале настрани.

— Ох, не режат Квимбо! Квимбо съм наистина мъртъв, ама Квимбо пак си могат яздят кон!

— Тогава го яхай и внимавай да не вземеш пак да се изтърсиш! „Възкръсналият из мъртвите“ насъбра предметите, които му бяха изпопадали и се покатери отново на коня.

— Яздят минхер пак бързо? — попита страхливо. Аз кимнах.

— Ох, тогава вържат Квимбо здраво — помоли оня, — иначе Квимбо втори път стават мъртъв!

— Тогава аз наистина ще те накълцам! — увери Ойс със заплашителна физиономия и на свой ред възседна като мен и Митие отново коня си. — Впрочем от пътя не остава много. До половин час ще сме стигнали целта и после, минхер, ще можете да покажете, че разбирате малко повече от съседа Зелмст, събирача на билки.