Карл Май
По непознати пътеки (3)

3. СЪД

Винету стоеше както преди при предното кормило и направляваше сала към десния бряг, тъй като бяхме стигнали в близост до мястото, където бяхме отвели конете и Флетчър. Осемте освободени мислеха, че ще могат да слязат тук, ала Винету му нареди:

— Останете седнали! Ние ще продължим плаването.

— И защо приставате, щом като не бива да отиваме на сушата?

— Защото тук са конете ни.

— А ние нямаме никакви! Гръм и мълния! Нима нямахте време или желание да освободите също конете ни? Липсват ни и оръжията. Ние не можем да просъществуваме тук в Дивия запад, ако нямаме пушки и ножове! Та това вие все пак трябваше да си го помислите, по дяволите!

Настъпи кратка пауза, после апачът попита:

— Младият мъж, който сега говори, вероятно се казва Флетчър?

Аз много добре познавах тона, с който бе изречен този въпрос. Той можеше да се чуе винаги, когато Винету говореше с някой презрян човек и си даваше труда да потисне своя гняв.

— Да — отговори запитаният.

— Тогава той е синът на възрастния бледолик, когото хората наричат Олд Кърсинг-Драй?

— Всички хиляди дяволи! Кой ти позволи да изречеш това име?

— Винету самият си го позволи и би желал да види човека, който ще дръзне да му иска обяснения!

— Аз дръзвам! Това име е обиден прякор, който аз не търпя! Къде изобщо е баща ми? Той беше си дигнал чукалата, когато бяхме нападнати, и не може да е бил пленен заедно с нас. Не ми се иска да приема, мешърз, че вие нас ще замъкнете оттук, а баща ми ще зарежете натикан в батака. В този случай бих ви теглил една… в кокаляците и ви се заклевам в…

— Стига! — пресече го Винету. — Никакви клетви и проклятия, такива неща ние не търпим! Старият Флетчър е под сигурен надзор и утре ще се срещнете с него. Да вземем конете и оръжията ви щяхме само ако в мозъка ни нямаше и следа от разсъдък. Но Винету ще ви каже какво ще се случи. Пай-юта ще ни преследват и ние ще ги примамим в една клопка, от която никой от тях няма да може да се измъкне. После те ще бъдат принудени да предадат обратно всичко, което са ви отнели. Войните на навахите вече ги чакат, за да ги пленят. Който няма кон, ще трябва да остане на сала, докато се намерим на самото място. Оттук реката прави един голям завой, който води до мястото, наречено от червените мъже Ситсу-то^[1]. Спомня ли си моят брат Поразяващата ръка още точно това място?

— Да — отговорих аз. — Ако тръгнем с конете сега оттук, ще сме там на разсъмване.

— Правилно. Ние, които ще пътуваме със сала, ще пристигнем там малко по-късно. Моят брат Поразяващата ръка има четири коня. Нека слезе той с Дик Хамердал, Пит Холбърз и един от техните четирима спътници и да язди с тях към Ситсу-то, за да ни чака там. Какво ще правим след това, ще си покаже от само себе си.

Ние бяхме освободили осем пленници — четирима спътници на Хамердал и Холбърз и четирима обесници на стария Флетчър. Винету не без преднамереност ми даваше да взема един от първите, Флетчър беше наш пленник. Хамердал си избра един от своите приятели, после ние слязохме на брега, от който салът веднага се отблъсна. Беше си все пак рисковано дело за Винету да пътува с четирима типа от соя на младия Флетчър. Съдейки по безсрамните му претенции и начина на изразяване и тук крушата не беше паднала далеч от дървото.

Ние, четиримата мъже, напуснахме брега и въпреки тъмнината скоро намерихме клисурата, в която бяха вързани конете ни. Не беше станало нищо обезпокоително. Олд Кърсинг-Драй здравата се бе дърпал, наистина, във вървите си, ала усилията му не бяха дали ни най-малък резултат. Той беше отново качен на коня си и там здраво вързан.

Спътникът на Хамердал се учуди немалко, че се отнасяме така с Флетчър, ала беше осветен с няколко думи. После яхнахме конете и потеглихме, като напуснахме реката и потърсихме откритата равнина, за да скосим там в права като опънат конец линия извивката на Рио Сан Хуан. Тук над нас нямаше листен покрив, а виждахме да блестят звездите, при чиято светлина не можехме да се отклоним в погрешна посока.

Аз яздех, водейки до себе си за юздите коня на Флетчър, през цялото време начело и не се интересувах от разговора, който тримата други зад мен поддържаха. Събитието от последната нощ им даваше достатъчно материал за целта.

Когато денят засивя, видяхме отдалеч зелената ивица, обточваща реката, и скоро след това достигнахме водата, при която слязохме да чакаме Винету. Флетчър беше естествено отново вързан. По време на цялата езда той бе с парцала в устата и сега аз го освободих от съчувствие. Но едва-що му бе освободен езика, оня отприщи такъв порой от проклятия и ругатни върху ни, че аз можах да го доведа до мълчание единствено като го заплаших, че веднага ще му курдисам пак запушалката и ще наредя после още и да го нашибат.

Вчера ние не бяхме изпекли втората половина от рибата, поради което сега си накладохме огън, за да направим от пропуснатата вечеря закуска. По време на яденето Хамердал поиска да изрече въпросите, които му тежаха на сърцето. Аз му дадох знак да мълчи, защото Флетчър не биваше нищо да чуе. Когато този после се беше нахранил, получи пак парцала в устата и бе отведен заедно с коня си на едно достатъчно разстояние и там отново здраво вързан. Но дебелият не можеше по-дълго да се сдържа — любопитството му бе твърде голямо — и той се осведоми:

— Защо не бива старият да остане тук, мистър Шетърхенд? Защо го тикна там в храстите?

— Защото синът му не трябва да го види, ако слезе евентуално тук, понеже ще се разбунтува срещу нас. А докато не знае какво възнамеряваме да правим с баща му, ще остане спокоен.

— Well, това е умно, вдявам го. Ама аз имам още стотици въпроси, които…

— Които е по-добре да задържиш за себе си — прекъснах го аз. — Вземете си въдиците и опитайте дали има тук риба. Когато Винету дойде, той и спътниците му ще са гладни. Аз междувременно ще ви кажа накратко следното: Пай-юта естествено ще ни преследват, по суша и вода. Но тъй като в тъмното е нямало как да видят следите ни, то е трябвало да изчакат зазоряването и са използвали нощта, за да построят салове. Същевременно са погребали и двамата мъртъвци, та при първия утринен светлик да не стои нищо на пътя им. Ти следователно можеш лесно да пресметнеш каква преднина имаме пред тях.

— Която те няма да наваксат!

— Да, но за да ги разпалим, ние ще ги допуснем до максимална близост, за да извършат непредпазливостта да ни последват в каньона.

— Навахите дали са вече тук?

— Сега още не. Ние също можем да го достигнем едва по свечеряване, а дотогава Нитзас-Кар със сигурност ще е там със своите войни. Това е всичко, което засега е нужно да знаем.

— Но ти не говори за тези неща с Винету. Той може би има съвсем различен план от твоя?

— Не. Аз го познавам и той ме познава. А сега вижте да се сдобием с риба!

Хамердал и Холбърз днес отново бяха късметлии. За кратко време те направиха добър улов и престанаха тъкмо когато видяхме от далечината да се задава салът. Рибите веднага отидоха върху огъня, за да не се налага на огладнелите да чакат дълго яденето. Винету стоеше високо изправен отпред на сала и гледаше напрегнато към нас. Като не видя стария Флетчър, той ми кимна удовлетворен и насочи плавателното средство към брега, където то бе привързано. Уханието на печена риба така привлече осмината мъже, че няколко мига по-късно те седяха край огъня.

Сега през деня можех да разгледам лицата. Четиримата типове, които се числяха към Олд Кърсинг-Драй, нямаха събуждащи доверие черти, а и маниерът и начинът, по който говореха и се държаха, не свидетелстваше добре за тях. Винету ме отведе настрани, за да обсъди с мен необходимото. Ние го направихме набързо и тъкмо бяхме приключили, младият Флетчър ни подвикна:

— Какво има да секретничите там? Да не би да имате нечиста съвест, че ние не бива да чуем какво си шушукате?

Тогава Дик Хамердал му отговори:

— Вие, изглежда, не знаете с кого говорите, мистър Флетчър. Олд Шетърхенд и Винету не са свикнали да бъдат нагрубявани с такъв тон!

— Тъй ли? Да не би пък чак да трябва да им благодаря с изискани комплименти, задето не благоволяват да си отворят пред мен зурлите?

— Дали зурли или не, изцяло все едно, но вие рискувате прекалено много да бъдете фраснат по вашата!

— Бих желал да видя кой ще има куража да го стори! Това, дето ни освободихте, си е съвсем отделна работа, защото то си беше вашият… дълг и отговорност, и ние не ви дължим никаква благодарност. Аз сега искам непременно да знам къде е моят…!

Беше направо възмутително да се чуе думата, която оня употреби вместо „баща“. Дик отговори:

— Ако с тоя красив израз имате предвид баща си, то искам да ви кажа, че той вече е пред нас по пътя към навахите. Нали, Пит Холбърз, старий куне?

— Да, скъпи Дик — кимна този, — щом като е пред нас, не може да е зад нас, я.

— Well, щом е така, то засега съм задоволен — заяви Флетчър. — Надявам се,… пай-юта да влязат в клопката ни, а пък после те ще…

Последва нов наплив от неподлежащи на възпроизвеждане проклятия и оня включи разказите на няколко преживелици, от които бе повече от достатъчно видно, че двамата Флетчър бяха навикнали да разглеждат индианеца като същество, което непременно трябва да бъде „очистено“. Колко ли червени мъже имаха те на съвестта си!

Понеже искахме максимално възможно да съкратим преднината, която имахме пред нашите преследвачи, останахме всички заедно пълни четири часа при Ситсу-то. После Винету отпътува със своите седем мъже. Ние другите се погрижихме пай-юта при пристигането си още отдалеч да могат да видят, че салът е приставал тук, и че ездачите също са направили тук почивка. Сетне ние също напуснахме мястото, след като бяхме прибрали, от само себе си се разбира, Олд Кърсинг-Драй от неговото скривалище. По път отново му извадихме парцала от устата и макар той да не се осмели нас самите да хули, то имахме възможността да чуем един кажи-речи несекващ поток от изрази, каквито от никоя уста дотогава не бях слушал. Особено се кълнеше той отново и отново, че не бил убиецът на двамата пай-юти.

Нашата посока често ни водеше до реката и отвеждаше отново от нея, докато в късния следобед вече трябваше неотменно да следваме нейния бряг. Зад нас лежеше една просторна скална равнина, вляво бе реката, а пред нас постепенно се издигаха възвишения, за да образуват далеч напред отвесни стени, между които се губеше Рио Сан Хуан. Това беше каньонът, в който искахме да заловим пай-юта. Дали те обаче щяха да навлязат, бе въпрос.

За да ги склоним към това, бях уговорил с апача да се задържи тук толкова дълго, че да могат да ни видят. Той възнамеряваше да стори същото на сала. Та слязохме ние значи и зачакахме. Беше минал една четвърт час, когато видяхме да идва нагоре покрай реката един ездач. Беше навах, който ни доложи, че войните им са пристигнали и са разставени, както е заповядал Винету. После се отдалечи пак, за да каже на Нитзас-Кар, че се е срещнал с нас.

Малко по-късно видяхме да идва нашият сал. Дадох на Винету уговорения знак, след което той прилегна до брега, за да чака също като нас. Реката образуваше нагоре права като конец линия и Винету следователно можеше да забележи идването на своите преследвачи почти от също толкова далеч, както ние пристигането на нашите. Дик Хамердал подхвърли въпроса дали пай-юта изобщо са се захванали да ни преследват. Тогава Пит Холбърз посочи далечината и каза:

— Погледни зад себе си, старий Дик, и ще видиш, че мастър Поразяваща ръка и сега както обикновено е прав.

Да, те идваха! Един голям отряд ездачи, наброяващ може би двеста мъже! Ние все още стояхме на мястото си. Когато и ние бяхме видени от тях, те спряха. Тогава очите ни се отклониха към реката, защото далеч нагоре по нея можеха да се забележат четири-пет сала. Винету също ги видя и се отдалечи с гребане от брега, за да им се покаже. Те го откриха и веднага увеличиха бързината си, докато по същото време конният отряд бързо се раздвижи към нас. Имаше всички изгледи планът ни да успее.

Ние продължихме ездата, и то така, че да оставаме все паралелно с Винету. Поглеждайки сегиз-тогиз зад себе си, забелязахме, че ездачите достигнаха мястото, на което бяхме спирали, и оттам видяха саловете си и също този на Винету. Не можехме да ги чуем, ала високо вдигнатите ръце ни подсказаха, че нададоха триумфиращ вой. После подкараха конете си в галоп; ние сторихме същото. Реката тук течеше между тесните брегове и така увеличаваше бързината си, че Винету и сега можеше да остава паралелно с нас.

Скалите се изкачваха по-високо и по-високо и скоро се събраха толкова близо, че между тях и водата оставаше един едва пет метра широк път, който полека-лека ставаше дори още по-тесен. Ето че бяхме при входа на каньона. Един остър изучаващ поглед нагоре по страната ми показа, че едното отделение навахи е заело своя пост. Продължихме в галоп нататък — все между изглеждащите високи до небето скални стени и водата, през цепнатини и каменни отломъци, в три четвърти полумрак, докато внезапно пред нас отново стана светло, тъй като естествените зидове рязко се снижаваха напред.

Тук на пътя ни се изпречи хаос от скали, зад чиито блокове се появиха фигурите на другото отделение навахи. Ние спряхме, слязохме от конете и ги поведохме през тесните междинни пространства. Вождът лично ни посрещна и аз му предадох стария Флетчър с указанието да го охранява зорко. Току веднага след това Винету закара сала си до едно равно място на брега и дойде насам с хората си. Всичко това стана, разбира се, много по-бързо, отколкото мога да го разкажа, и ето че вече видяхме далеч нагоре по тръбата, която каньонът привидно образуваше, да се появяват саловете и ездачите на пай-юта. Те бяха в клопката.

Аз насочих далекобойния си мечкоубиец и прострелях два коня. Изстрелите прогърмяха между скалните стени като от оръдие. Навахите наизскачаха от скривалищата си — можеха да се видят по всички ръбове, канари и издатини, с пушки готови за стрелба. Забелязвайки ги, ездачите на пай-юта спряха рязко конете си и замахаха на своите хора от саловете бързо да пристанат, което се случи веднага, макар да не беше лесно за изпълнение. Сега от двете страни се разнесоха изстрели, които при нас не причиниха никакви вреди. Враговете съзнаха, че тук няма да могат да преминат, и се насочиха обратно назад. Когато бяха изчезнали, празните салове отплаваха покрай нас. Ние зачакахме, но не за дълго, тъй като пай-ютите отново се появиха, без обаче да посмеят да влязат в обсега на стрелбата ни. Те бяха отблъснати от горното отделение и трябваше да осъзнаят, че се намират в наша власт, защото докато ние имахме пространство да се разгърнем, те бяха така сгъчени на тесния път, че само най-предните можеха да си послужат с пушките, ако искаха да се предпазят от ранявания помежду си. Ние следователно бяхме убедени, че няма да се наложи да чакаме дълго резултата.

И предположението се оказа правилно, защото само след късо време един тръгна към нас, размахвайки като знак на миролюбивост една кърпа. Ние го оставихме да приближи и той каза, че неговият вожд искал да говори с нашия предводител. Дадохме му за отговор, че Патс-ават може да дойде и му се гарантира пълна неприкосновеност.

Както бяхме очаквали, така и стана. Вождът на пай-юта се довери на обещанието и се яви при нас. Преговорите се проточиха с чисто индианска мудност, така че стана вечер и трябваше да бъде запален огън. Вождът на навахите искаше мир и петдесет пушки; предводителят на пай-юта беше също за мир, но не му се даваха пушки, защото беше застрелян синът му и един от неговите войни. Тогава Винету посредничи и последицата бе, че Патс-ават щеше да даде пушките, а на него щеше да му бъде предаден убиецът на неговия син. Когато споразумението беше постигнато, двете страни изпушиха калюмета и пай-ютът се върна при своите хора, за да им съобщи договора. Че той, нападателят, се бе отървал така добре, го дължеше на хуманността на Винету.

Сега беше изпратен един вестител до нашето горно отделение, след което всички навахи се изтеглиха от каньона към високия бряг. Пай-ютите ги последваха. Там бе устроен бивак и за мен бе особено впечатлително, че от мига на съглашението вече от никоя страна не съществуваше недоверие.

Двете партии бивакуваха близо една срещу друга. За Патс-ават бе изключително трудно да склони онези от своите войни, които трябваше да предадат пушките си, и работата се проточи почти до полунощ, когато те бяха донесени и той дойде също, за да получи убиеца. Изцяло от само себе си се разбира, че бе трябвало да върне и цялото отнето от осмината бели имущество. Когато тези неща и конете бяха докарани заедно с пушките, се установи, че не липсва нито един предмет. С него бе дошъл и пай-ютът, който беше яздил напред с двамата убити и беше видял убиеца.

Естествено Олд Кърсинг-Драй трябваше, преди да бъде предаден, да бъде изобличен в убийството. За целта щеше да заседава едно жури, което се състоеше от двамата вождове, Винету, Дик Хамердал и ен. [???]

Флетчър беше държан изолирано, така че до момента неговият син още не беше го видял. Но сега, когато старият беше доведен вързан при нашия огън, той си проби разярен път до нас, за да изисква с диви проклятия свободата на своя баща. Това даде една бурна сцена, която не бих желал да описвам, и на която бе сложен край само след като младият Флетчър бе също вързан и получи пазач.

Сега около нас се образува един широк кръг от слушатели. Преди да започне разпитът, който щеше да бъде воден от Винету, на обвиняемия бяха снети вървите, според стария обичай на саваната. За евентуално бягство изобщо не можеше да се мисли. Свидетелят веднага разпозна в него онзи, когото беше видял да бяга, а когато след това бе представен конят на Флетчър, заяви с пълна категоричност, че той е този, на който е седял убиецът. Нещата бяха доказани. Когато Флетчър получи думата за своя защита, не можа да изнесе нищо освен проклятия и клетви, които завършиха с изречените вече на два пъти слова, че нека ослепеел и бъдел разбит, ако бил той убиецът. Тъй като сега имаше думата пред журито, то трябваше да го оставим да се изкаже, ала не беше за слушане. Лицето му приличаше по-скоро това на разбесняло се животно, отколкото на човешко!

Патс-ават, бащата на убития, седеше срещу мен. Пушката му лежеше до него; един нож, томахоукът и един стар пищов бяха затъкнати в пояса му, от който висеше и кожената торбичка с барута. Вероятно само за да върши нещо, при което да може да прикрие своя гняв и възбуда, той измъкна пищова и започна да го зарежда. Аз не го наблюдавах, тъй като бях насочил вниманието си към Олд Кърсинг-Драй, който тъкмо сега избълва своята последна хула. След това Винету повтори точките на обвинението; в полза на защитата не се бе установил нито един пункт и ние сега трябваше да произнесем присъдата. Когато тя единодушно гласеше „Виновен!“, апачът се изправи и каза:

— Този справедлив саванен съд призна, че Олд Кърсинг-Драй е убил двамата пай-юти и понеже ние обещахме да предадем убиеца, то с настоящото той бива предоставен на вожда на пай-юта, който може да прави с него каквото е по волята му. Хоуг!

Тогава се надигна също Патс-ават. С пищова в лявата ръка, той протегна дясната към убиеца и извика:

— Този бял звяр от този момент принадлежи на мен. Той още сега ще бъде вързан на кола на мъченията и така ще бъде измъчван, че в продължение на три дни и три нощи ще реве от болки, без да може да умре, защото той не само извърши едно двойно убийство, но е и мъчителят и убиецът на още много други червени мъже. Хоуг!

Флетчър постоя кратко време вцепенен и вторачен, после изсъска на вожда:

— Аз да умра? На кола на мъченията? Червено… куче! Щом за мен вече няма спасение, тогава и ти ще заминеш по Дявола! Внимавай!

Той изтръгна пищова на вожда, насочи го към него и натисна спусъка. В следващия миг го опря на слепоочието си и отново натисна. Двата изстрела проехтяха в бърза последователност почти като един. Едва се видя, че вождът отскочи при първия изстрел настрани, а при втория протегна ръка към пищова. Всички ние наскачахме от местата си в очакване двамата да рухнат на земята, ала вождът стоеше невредим и каза, изсмивайки се подигравателно:

— Той не ме улучи, защото аз отбих ръката му настрана, а и в цевите имаше само барут, не и куршуми. Ама вижте бялото куче! Какво му се е случило?

Да, какво се беше случило с Флетчър? той беше изпуснал пищова и стоеше неподвижен, притиснал ръце към очите. После ги махна, вдигна глава, сякаш искаше да погледне към звездното небе, и като нададе пронизителен, разтърсващ мозъка крясък, се хвърли на земята, заравяйки пестници с ридания в нея.

— Уф, уф, уф! — извика Винету. — Той искаше до ослепее, ако бил виновен, и сега си изстреля барута в очите. Прерийният съд произнесе над него присъда, ала великият Маниту го осъди много по-справедливо. На този хулител и сквернител се случи точно така, както той самият поиска от Великия дух. Винету, вождът на апачите, е видял и преживял много неща, които други не са в състояние да понесат, по пред този съд го дострашава. Хоуг!

Той потрепери като от студ и се обърна да се махне оттук. Беше така, — както каза. Флетчър бе искал да се простреля с куршума в слепоочието, но понеже Патс-ават бе посегнал в същия миг към пищова, барутния зарад се беше отклонил и попаднал в двете му очи. Почувствах се като Винету — обхвана ме боязън и аз се отдалечих, и то толкова надалеч от лагера, че вече не чувах скимтенето на наказания от Бога. Когато след дълго време се върнах, той беше отнесен отсреща при пай-ютите, чийто вожд сега вече не мислеше още днес да го връзва на кола на мъченията.

Колкото и необходим да бе на всички ни сънят, аз дълго не можах да заспя и се обръщах напразно от едната страна на другата, защото отново и отново зазвучаваха в учите ми словата на апача: „Ала великият Маниту го осъди много по-справедливо!“ И когато най-сетне изпаднах в дрямка, присъни ми се, като че ли двата пистолетни изстрела пак и пак прокънтяват.

Но сън ли беше това наистина? Или будувах? Действително се бяха разнесли изстрели и аз долових едно припряно тичане и викове. Когато скочих, целият бивак беше в движение и аз узнах при питането си, че Олд Кърсинг-Драй е избягал.

Беше ли това възможно? Той, ослепелият и вързаният същевременно, избягал? Едва можех да го повярвам! Или в действителност не е бил сляп, поне не съвсем? В този миг дотърча Дик Хамердал с Пит Холбърз и се провикна още преди да ме е достигнал:

— Знаеш ли вече, че старият Флетчър е офейкал, сър?

— Чух, но не мога да го повярвам.

— Дали го вярваш или не, все едно, но си е така, мастър Поразяваща ръка.

— Нима не е бил вързан?

— Вързан е бил.

— Тогава пай-ютите не са го пазили зорко?

— Такава ще е сигур работата! Ама сляп и вързан — хората все пак са си мислели, че го имат съвсем сигурно!

— Че как пък е могъл да офейка? Трябва някой да му е помогнал!

— Естествено, че някой му е помогнал, а именно неговият син, защото той също е изчезнал. Един от външните постове видял двама мъже, които седели на един кон.

— Значи двамата Флетчър не са намерили време да задигнат тайно втори кон. Неговият син впрочем не е ли бил вързан?

— Вързан или не, все едно, но хората му свалили ремъците, понеже той помолил за това с обещанието, че ще кротува. Не смятали, че трябва да хранят подозрение към него, защото нали баща му беше предаден на пай-ютите и се намираше в техните ръце.

— Каква непредпазливост!… В каква посока са побягнали?

— Искали са да се промъкнат край един южен пост. Той им викнал и когато те не отговорили, стрелял два пъти по тях. Имал двуцевка, понеже убил един от моите спътници.

— Елате тогава! Искам да отида там, където е стоял. Вероятно ще може въпреки тъмнината да се открие някоя следа.

Тръгнахме. Мнозина други поеха с нас в същата посока, но скоро чухме далеч напред заповедния глас на Винету, който запретяваше понататъшното приближаване, за да не бъдат унищожени следите на бегълците. Хората се подчиниха, ала аз продължих. Когато стигнах при него, той каза:

— Моят брат сигурно е чул какво се е случило. Ние трябва… Той спря по средата и се заслуша в нощта. Можеше да се чуе тропотът от копитата на кон, който бавно приближаваше към нас. Тръгнахме към него със запънати револвери. Тази предпазливост беше ненужна, защото на него не седеше никой. Беше конят на младия Флетчър. Когато го отведохме отново при лагерния огън, видяхме, че отзад е покрит с кръв, но самият не беше ранен. Единият от ездачите трябва да е бил улучен от куршума на поста. Конят беше хвърлил двамата и после поел обратно. Сега беше сигурно, че ще намерим бегълците. Следователно можехме да чакаме до утрото.

Когато денят започна да се сипва, ние се отправихме на търсене. Изобщо не се наложи да ходим надалеч. От мястото, където двамата Флетчър бяха видени, дирята водеше най-напред на не повече от хиляда крачки. Там лежеше синът, мъртъв и вече изстинал. Куршумът беше пронизал отзад гърдите му и той едва ли е могъл да се задържи на коня по-дълго от няколко секунди. Този беше продължил да препуска със стария. Поради ослепелите си очи той го беше насочил погрешно, а именно към една скална стена, която пропадаше надолу към реката на една дълбочина от може би трийсетина метра. Там конят не бе поискал до продължи и го беше хвърлил. Когато погледнахме през ръба, го видяхме да лежи долу. Беше още жив, защото забелязахме, че мърда и чухме слабо скимтене.

На мен никога не ми се е виело свят, ала сега главата ми се замая само при мисълта, че се бе сбъднала и втората част на неговото богохулство. „Нека ослепея и бъда разбит“, беше казал той и сега лежеше там долу!

Отидохме да доведем необходимата помощ и слязохме странично, където не беше опасно. Когато го достигнахме, той лежеше там, все още скимтейки, с полузатворени подпухнали очи. Коленичих до него и попитах:

— Мистър Флетчър, чувате ли ме?… Разбирате ли ме? Той отвори полека клепачи. Опули в мен гъсто осеяните с точки от барутните зрънца очни ябълки, но отговор не получих.

Аз повторих въпроса си. По главата му не се забелязваше външно нараняване, ала двете ръце и двата крака бяха потрошени.

— Разбит, както искаше! — нашепна ми Винету.

Много вероятно имаше и тежки вътрешни увреждания, когато направихме опит да го повдигнем, той издаде крясък, който прозвуча като непрекъснатия рев на някой тигър и сякаш не искаше да знае край. Под страхотните болки, които изпитваше, съзнанието му, види се, се върна, защото когато го запитах сега отново дали ме чува и разбира, престана да реве и отговори:

— Кой е?… Кой е тук?

— Олд Шетърхенд и Винету.

— Къде е моят син?

— Той е мъртъв.

— Застрелян? Да.

— Зас…тре…лян — изрече бавно и със запъване, — зас…тре…лян! За… това… аз… съм… виновен!

— Да. Вие сте виновен за всичко, за вашата ужасна смърт и също за трагичния край на вашия син!

Той въздъхна дълбоко, дълбоко и отново затвори простреляните си очи. Така лежа дълго време, неподвижен, без един звук. Аз го попитах:

— Буден ли сте още!… Чувате ли ме още?

— Да — прошушна той.

— Вие имате да живеете само още няколко минути, помислете за смъртта, помислете за вашите грехове и Вечния съд! Но помислете и за Божието милосърдие, което е безкрайно!

— Бо…жи…ето…ми…ло…сър…дие! — прозвуча от налетите с кръв устни.

— Кажете най-сетне истината! Вие ли застреляхте двамата пай-юти?

— Да — призна той.

— Разкайвате ли се за този грях и всички по-раншни грехове, които сте извършил?

— Раз…кай…ох…вам… се! Помолете… за… мен… едно… отче… наш!

— Чуйте преди това какво още ще ви кажа! Ако вие се разкайвате за вашите злодеяния, то трябва да умрете с убеждението, че Всемилосърдния ще бъде за вас един милостив съдник! А сега нека се помолим!

Той направи едно движение да сключи безсилно висящите ръце, но напразно. Аз ги събрах и заизричах високо святото „Отче наш“ и продължих още нататък с каквото чувствах и мислех. По неговото лице се появи една лека, почти радостна усмивка… едно бавно, морно движение на главата като някой, който иска да заспи, после се свърши. Олд Кърсинг-Драй беше мъртъв. Дано никое от неговите проклятия не го последва в отвъдното!

Винету ме вдигна от коленичилото положение.

— Сега моят брат Шарли все пак има изпълнена волята си. Душата на този мъж намери великия, добър Маниту. Но неговото тяло нека почива заедно с това на сина му в земята, докато във вечния, светъл ден душата отново се върне при него. Хоуг!…