Карл Май
По непознати пътеки (7)

2. СИКУКУНИ

След половинчасова езда спряхме пред една долина, която се простираше с ширина от може би една английска миля и половина между две възвишения, принадлежащи към западните разклонения на планините Ранд. Един широк поток се виеше по дъното от едната страна до другата и бе първопричината за пищната растителност, отличаваща това сгушено в предпланините кътче от участъците, през които бях яздил последните дни. Окото навсякъде съзираше пасящи говеда, овце и кози. По средата на долината лежеше обширен селски двор, обграден от богата на дървета градина, непосредствено след която следваха натежалите от клас житни поля.

— Ето, пристигнахме! — заговори Кеес Ойс. — Как ви се харесва местенцето?

— Много повече от онези, които видях досега. Как се казва собственикът?

— Той е нееф Ян, един чудесен момък, казвам ви. Такъв славен африканер като него има дълго да търсите, макар да наброява само двайсет и две години. Жалко че е тръгнал на лов за леопарди, който винаги го държи няколко дни далеч от дома, иначе щяхте да имате възможност лично да го опознаете!

Той ги нарече само нееф Ян, без да спомене неговото фамилно име. Холандският обичай между познати — дори когато не ги свързва кръвно роднинство — по-възрастният да се обръща към по-младия с „нееф“ и да е окачествяван от него с простото и дружеско „баас“, е преминал и в Африка. Африканери в по-широк смисъл биват наричани всички заселници от нидерландски произход, в по-тесен смисъл обаче под това понятие се разбират само онези бури, които умеят да боравят добре с пушката, които са вярно привързани към своите стари традиции, следователно и неумолими врагове на англичаните, и които не трепват пред никаква опасност. Нарече ли някой поселник другия африканер, то това е най-голямото оказване на чест, което може да му засвидетелства, защото по тоя начин той го квалифицира като герой. Този едва двадесет и двегодишен нееф Ян значи трябва да бе дал достатъчно доказателства за своята смелост, за да го охарактеризира прочутият Ойс като африканер.

— Освен Ян той има ли и друго име? — попитах по тая причина.

— Разбира се — отговори бурът с хитра усмивчица. — На вас май трудно се устоява, минхер. Аз възнамерявах да известя това име едва при представянето, ама след като вие така напирате, а и нееф не си е вкъщи, то знайте, че той се казва Ян ван Хелмерс.

— Ван Хелмерс? — извиках аз. — Да не би с това да искате да кажете, че той е член на онова семейство, което търся?

— Ако нещо не се лъжа, то той е внукът на онзи чичо, за когото ми разказвахте. Този падна като храбър бранник в сражението при Питер-Марицбург, където заедно с него се би и синът му, който, уверявам ви, беше ловец и воин, какъвто втори едва ли има. Ян му е одрал кожата. Неговата пушка никога не е пропускала целта — нито през деня, нито през нощта. Ето защо го наричат само Бурът ван хет Рур. А пестниците му са здрави като лапите на лъва — горко на този, който попадне между тях!

Митие беше избързала пред нас, сега я видяхме да изчезва зад оградата на двора.

— А това кафърско момиче? — попитах аз.

— Е неговата осиновена сестра и годеница. А-а!

— Така е! Неговият баща се заскитал северно от Гриква^[1] на лов в Калахари и намерил там до трупа на една млада, красива и починала навярно преди час кафърска жена едно полуживо дете. Той беше с милозливо сърце и взел момичето със себе си. То било кръстено и възпитавано редом с Ян, който не я наричал другояче освен „сестричке“, докато го споходила мисълта да направи доведената сестра своя жена.

— Родителите съгласили ли се?

— Естествено! Не бива да мислите, че ние имаме същите предразсъдъци като в родината. Митие е чудо момиче и ще стане жена, по-добра от която Ян не може да намери сред преселниците.

— Тя трябва да е някоя аматомба или лагоанерка.

— Вероятно, но предметите, които Ван Хелмерс намерил при нейната майка, не дават отправна точка. Тя е, тъй като Ян много често е извън къщи, душата на цялото имение, поема всички грижи с радост и сега ни напусна, за да намерим още с пристигането си масата сложена. Ако бях по-млад, можеше и да завидя на Ян за тази годеница!

Ние яздихме в бърз ход по тучните ливади, преминахме през отворената порта и се озовахме в едно много голямо дворно пространство, към което се откриваше входната врата на жилищната постройка. Няколко ловджийски кучета ни посрещнаха със силен лай, ала бяха веднага усмирени от Ойс, когото явно познаваха. В тяхното лаене се беше примесило едно особено фучене и съскане. Аз проследих посоката на звука и съгледах един опитомен леопард, който лежеше на здрав синджир до една построена за него колибка.

Лаят има и втора последица. Аз долових зад къщата странните тонове на глас, който ми беше напълно непознат, и веднага след това видях иззад ъгъла да се задава и втурва към нас един щраус с протегната далеч напред шия и пляскащи крила.

За нещастие исполинската птица набеляза като обект на своята атака моя храбър Квимбо. Оня схвана застрашаващата го опасност и мигновено изтегли голите си крака върху гърба на коня.

— Минхер, минхер — зарева. — Щраус иска изядат Квимбо! Щраус имат глад! Щраус нека поглъщат кон, ама не Квимбо!

Станала по-храбра от канското пищене на атакувания, птицата засили нападението и опита да достигне с клюн краката на кафъра. Но тъй като тоя ги държеше все от срещуположната страна на коня, то тя нападна в крайна сметка брабантеца, който намери енергичните удари на клюна на налитащия на бой пернат герой толкова малко по вкуса си, че въпреки своята неповратливост заподскача и с четирите крака едновременно във въздуха, и Квимбо изпадна в извънредно голямата опасност да бъде хвърлен в нозете на своя враг.

— Минхер, спасяват Квимбо! Минхер, помагат Квимбо! Квимбо не иска се услаждат щраус, ох, ох! Минхер да застелят мъртъв щраус, ама да не улучват минхер Квимбо, защото съм Квимбо иначе мъртъв!

Кеес Ойс напразно опита да успокои птицата. Тлъстата гальотаджийска кранта непрекъснато се изправяше ту на задните, ту на предните крака и цвилеше от болки; кафърът врещеше; кучетата отново подеха своя лай, а леопардът така дърпаше синджира и ревеше, че наистина можеше да изкара някому ангелите. В този миг през отворения прозорец прозвуча едно-единствено подвикване и всички тези питомни и полудиви животни незабавно се смириха.

— Роб, обратно! — извика Митие и птицата се отвърна от коня, за да се втурне към прозореца, през който провря глава и се остави да бъде помилвана от своята господарка.

Така Квимбо беше не само освободен, но и ние се видяхме избавени от едно фатално положение, тъй като в противен случай щеше да ни се наложи да вземем принудителни мерки срещу тази сигурно приятелски гледана птица.

Няколко притекли се хотентоти взеха конете ни. После аз влязох с Ойс в жилището, където освен Митие заварихме и една възрастна жена, която седеше в едно кресло, грижливо увита в одеяла. Митие вече беше известила за нас и аз бях посрещнат от болната с изключителна сърдечност.

— Юфрау Соофи, този минхер идва от Холандия — отбеляза Кеес Ойс.

— И то от Зеландия — прибавих аз.

— От Зеландия? — попита тя. — Аз не я познавам, но бащата на моя мъж е бил роден там. Той много пишеше дотам, ала напоследък спря да получава отговори. Известен ли ви е Сторкенбеек в Зеландия?

— Аз бях там цяла седмица като гост на едно семейство Ван Хелмерс.

— При Хелмерс? — попита тя извънредно живо въпреки своите страдания и изключителна пълнота. — Та те са наши роднини! Не чухте ли да говорят за Лукас ван Хелмерс?

— Много често, юфрау. Те ме помолиха да ви издиря и в случай че ми се удаде да открия местонахождението ви, да ви предам това писмо. Те също често са ви писали, без да получат някакъв отговор. Състоянието на пощата по време на инвазията на англичаните изглежда не е било достойно за особена похвала.

— Писмо от Сторкенбеек? Дайте го бързо, минхер! Митие може да го прочете на глас, докато вие се заемете със закуската. Седнете на масата и се подкрепете малко. Дивечово месо за съжаление няма, тъй като Ян отсъства от завчера — отиде за един леопард.

Тя постави върху думата леопард една интонация, която ме накара да приема, че нещата своят по-иначе, толкова повече че същевременно хвърли един особен поглед на Ойс. Дали под леопард не се разбираше нещо съвсем различно от известния хищник на рода на котките, който действително често се среща в Колонията и ревностно се преследва заради големите вреди, които причинява сред стадата?

Ойс отговори на този неизречен въпрос с една забележка по отношение думите на жената:

— Аз възнамерявах да тръгна с него, ала бях възпрепятстван да дойда навреме, и ще го последвам веднага, щом конят ми бъде назобен. Впрочем този минхер не е приятел на англичаните и следователно ние можем да говорим открито пред него, юфрау. Ян сам ли хвана пътя?

— Да.

— Към Клаарфонтейн?

— Така каза, баас Ойс.

— Не спомена ли кои собствено се канят да отидат?

— Ван Раал, Зинхен, Веелмар и Ван Хоорст, освен другите, които ще ги придружават.

— Та това означава да се съберат всички най-важни хора. Как стоят нещата с Фреек оп Зоом?

— Пристигна вест, че и той може би ще отиде. Това трябваше съвсем специално да ви съобщя.

— Наистина ли? — попита той бързо. — Тогава той ще доведе и мъжа, от когото се нуждаем, за да обезвредим Сикукуни, и за мен е невъзможно да пропусна тази среща. Колко дълго възнамеряват да ме чакат?

— Четири дни, считано от днес.

— Това е достатъчно. Вие трябва именно да знаете, минхер — обърна се той към мен, — че ние проектираме един решителен удар срещу кафрите. Вярно, че имаме сключен мир с тях, ала Сикукуни е твърде размирен и кръвожаден. Той не зачита договора, напада едно заселище след друго, опустошава страната със своите орди и е подкрепян в действията си от англичаните, които му доставят оръжия и муниции и хич не се замислят, че по тоя начин подсилват един хищник, който рано или късно ще се нахвърли върху самите тях. Искате ли да дойдете с мен на сбирката? Там ще срещнете само истински африканери и може би също един кафърски вожд, който един ден ще бъде прочут колкото Сикукуни, дето съсредоточавал своите зулуси там зад планините, както ме уведомиха, за да предприемел един голям боен поход срещу бурите.

За мен това бе действително една много добре дошла покана, ала заради юфрау Соофи аз трябваше да я отклоня.

— Кога ще яздите нататък? — попитах по тая причина.

— Веднага щом се нахраня.

— В такъв случай за съжаление няма да мога да се присъединя към вас. Ние обещахме на юфрау лекар и трябва да сдържим думата си, минхер.

Той нямаше как да не се съгласи с това мнение и после се нахвърли — извънредно обстойно и с онази разположеност, отличаваща страстния ядач — върху сложените ястия, които заизчезваха в такива количества между неговите блестящи зъби, че здравата ме достраша.

Междувременно писмото беше отворено и прочетено на глас от Митие. Момичето сигурно не бе имало други учители освен своите приемни родители. Ето защо аз се учудих на умението, с което разчиташе много неясно написаното писмо, и юфрау Соофи забеляза благоприятното впечатление, което читателката ми направи.

— Да — рече тя след завършване на четенето, — Митие чете по-добре от Ян, а пък той е с четири години по-голям и на това отгоре е и адютант на баас Ойс! Тя се научи от блаженопочиващия бур, а той беше един изключително умен мъж във всичко, което човек трябва да може и знае. Откак го убиха кафрите, за мен и Ян няма да има покой, додето Сикукуни не бъде наказан.

Като приключи с храненето, Кеес Ойс се надигна и посегна към рура.

— Сега аз ще тръгвам, юфрау. Благодаря ще ви кажа едвам по-късно, защото от само себе си се разбира, че ще придружавам Ян, когато се връща. А и с вас, минхер, навярно също няма защо да си вземам сбогом, тъй като се надявам да ви заваря още тук!

— Минхер няма да си замине толкова бързо — увери и помоли жената, обръщайки се едновременно и към мен, и към него. — Добър път, баас Ойс, и дано скоро чуем, че сте приключили със Сикукуни!

Тя му подаде ръка и той стори същото с Митие и мен, когато го съпроводихме до вън. Момичето остана на двора. Аз се върнах сам в стаята.

Тук юфрау Соофи трябваше да ми опише страданието си и аз стигнах до убеждението, че то се състои само в един зле третиран катар, който действително беше започнал да взема един опасен развой. За щастие моята малка пътна аптека съдържаше подходящото лекарство, което дадох на пациентката, преди да й наредя да навести леглото. За да го стори, тежката жени се нуждаеше от помощ и по тая причина отидох да повикам Митие. Не я срещнах на двора и попитах един идващ от конюшнята хотентот за нея. Той показа с пръст зад къщата.

— Митие са там и дават школ на малък дете — отговори.

— Школо? — попитах изненадано.

— Школ! — отвърна оня гордо. — Малък дете и голям кхвекхвена^[2] учи много, голям много в школ — учи брои, учи чете, учи пише и учи моли. Митие са добър, голям добър в школ!

Тръгнах в указаната посока и скоро чух високо говорене. По средата на една малка, обрамчена от храсталак тревиста площадка момичето седеше в обкръжението на деца от двата пола, разделени на две групи. Разделението си имаше много вероятно своята езекова причина, защото различих както по цвета, така и по чертите на лицата, че едната половина се състоеше от хотентотски деца, а другата половина — от потомци на кафрите. Митие тъкмо се занимаваше с първата и аз долових, че настоящата беседа беше на религиозна тематика:

— Сега ще се молим. Сключете ръце! — нареди тя, следвайки повелята със собствения си пример.

Малките жълто-кафяви ръчички на децата се събраха.

— Сега!

Тя издигна сключените си ръце като знак и сега прозвуча в хор:

— Сида тиб, хомми на хаб, са онс ану — аннухе!^[3] Малките изрекоха „Отче наш“ със спокойна молитвена вглъбеност до края.

— А сега и вие!

Ръчичките и на това отделение се сключиха, после тя повели както преди:

— Сега! Детският хор подхвана:

— Баво вету о сезулвини, малипатве нгобунгсвеле игама лако.^[4]

— Така! — похвали тя възприемчивостта и религиозното смирение на малките. — А сега нека се помолим, както трябва да се молим вечер и сутрин вътре при юфрау Соофи. Всички заедно… сега!

Както кафрите, така и хотентотите подеха сега на нидерландски:

— Онзе фадер, ди ин де хемелан зайт, юв наам ворде хехай-лихд.^[5]

Аз видях и чух, че съм дошъл в един благочестив, богобоязлив дом, и ми стана жално, дето трябваше да наруша занятието. Митие не беше забелязала идването ми и донякъде се смути, когато пристъпих измежду храстите, за да я помоля да отиде при майка си.

Аз я придружих, след като освободи децата. При фротонната страна на главната постройка забелязах две кожи от дива котка, които висяха опънати под един прозорец.

— Тези животни тук, изглежда, често се срещат — отбелязах. Тя кимна.

— Там горе в гората човек много често се сблъсква с тях, минхер, и не е съвсем безопасно да стреляш по тях. Първата, която улучих, ме подреди доста зле, понеже само я бях ранила, и ако не бях взела ножа си, то сега може би вече нямаше да съм жива.

Погледнах я учудено.

— И с пушка ли умеете да си служите? — попитах.

— Ян ме научи, защото смята, че по тези места е от полза, ако жените и момичетата също могат да боравят с оръжия.

— Къде се намира гората?

— Тръгнете ли оттук нагоре по долината и прехвърлите възвишението вдясно, ще я видите пред себе си.

Горите из тези райони са рядкост и тъй като сега се видях без всяко по-нататъшно занимание, повиках слугата си, който стоеше на боязливо разстояние от леопарда и любопитно зяпаше гледащото го с полузатворени очи раздразнено животно.

— Квимбо, погрижи ли се за конете?

— Кон ял и поил, минхер — отговори той. — Квимбо са прилежен и също вече ял!

— Тогава си вземи оръжията. Отиваме в гората!

Влязох в стаята да си взема пушката и запознах двете жени с намерението си. Те ме предупредиха за отровни змии, каквито в гората имало безчет, и ми предложиха един хотентот за водач. Аз отклоних предложението и напуснах къщата.

Квимбо се беше накачорил с всичките си оръжия и кривеше една извънредно предприемчива гримаса.

— Минхер имат пушк, минхер иска застрелват мъртъв. Какво иска минхер застрелват мъртъв?

— Слонове — отговорих аз с най-сериозна физиономия. Кафърът направи един могъщ скок настрани и ме зяпна крайно уплашено.

— Слон?… Ох, минхер ще са мъртъв и Квимбо ще са също мъртъв! Слон съм дебел, слон имат муцун ей толкоз голям…!

Той разпери колкото се може по-нашироко ръце, за да ми покаже по-ясно колко била голяма муцуната на слона.

— Добре, тогава ще потърсим някой лъв! Сега оня съвсем застина от ужас.

— Минхер искат търси лъв? Ох, ох, лъв съм още много повече зъл от слон; лъв лапат всеки животно и човек; лъв лапат Англия, лапат Холандия, лапат коикоиб^[6], лапат кафър, лапат минхер и лапат също Квимбо. Какво ще правят Квимбо, ако лъв са излапал Квимбо? Квимбо искат взема красив жена, Квимбо не бива бъдат излапан от лъв!

Това беше ново за мен. Аз не можех да си представя добия кафър като достопочтен съпруг и по тая причина попитах:

— Какво? Искаш да се жениш?

— Квимбо ще вземат жена!

Той го изговори с едно изключително съзнаване на собствената си цена и същевременно разтегли такава физиономия, сякаш очакваше най-голямото признание от моя страна.

— Тъй! И коя се каниш да вземеш?

— Квимбо вземат красив Митие!

Насмалко да се изхиля на глас. Значи Митие трябваше да има щастието да стана мадам Квимбо!

— Защо Митие?

— Митие съм добър, когат’ Квимбо падал от кон. Минхер Ойс искал режат на Квимбо, Митие обаче имал страх за Квимбо. Затова ще бъдат Митие жена на Квимбо.

— И пък казал ли си го вече на Митие?

— Не. Квимбо не говорил с Митие.

— Че знаеш ли пък дали Митие иска да стане твоя жена?

— Квимбо знай! Митие иска много бъдат жена на Квимбо, защото Квимбо съм красив, съм добър и съм велик и храбър воин!

Това бяха наистина много изтъкнати качества, които за съжаление за мен оставаха под въпрос. И понеже сърце не ми даваше да изтръгна красивия, добър и храбър кандидат-жених от неговата окриляща илюзия, изоставих разговора, закрачвайки така здравата напред, че му костваше усилие да ме следва.

Долината се стесняваше нагоре все повече и повече и накрая свършваше там, където изворът бликаше от земята. Скоро достигнахме възвишението при долинния завършек, над което съседният хълм се извисяваше още по-високо, закрачихме по склона му и след известно време съгледахме гората. Тя започваше по отвъдния скат и после разпростираше надясно и ляво зеленината си, додето стесненият от ридовете хоризонт позволяваше да се различи.

Докато крачехме така, забелязах следи, създаващи впечатление, че тук съвсем наскоро е минал някой. Вярно, нямаше нито един-едничък отпечатък от крак или чак пък някоя непрекъсната диря, ала на обученото око все пак не можеха да се изплъзнат няколко непогрешими признака, които си личаха тук и там в едрозърнестия пясък. Макар че въпросният можеше да е човек от фермата, аз все пак намерих тези следи, без да имам някаква особена причина за това, за извънредно странни. Накрая те изцяло се изгубиха на скалистата земя, по която стъпихме, и тъй като нямаше налице някакъв по-конкретен повод, аз се отказах да ги потърся отново.

Стигнахме в гората.

Тя се състоеше от могъщи жълти, смрадливи, железни и асагай дървета, между чиито стволове дървовидната папрат протягаше нагоре палмови ветрила. Окрайнината бе образувана от носорожки храсти, между които просветваше ярката зеленина на разновидностите Mesembryanthemum, Oxalis и Pelargonium. Въпреки сухотата и еднообразието на почвата си Капланд притежава своеобразна и богата флора, която се преценява на дванадесет хиляди вида. Пусне ли веднъж растителността корени в дадени местности, които не са съвсем изцяло лишени от вода, то тя скоро развива поради неимоверно благоприятния климат една изключителна пищност, която рязко се откроява на фона на пустошта и оскъдицата на безводните райони.

Още с навлизането в гората ни посрещна с комични гримаси едно семейство Cercopithecus Erythropyga — дребен вид павиани, на които Квимбо отвърна с разни разкривени муцуни. С боздуган в дясната ръка и метателно копие в лявата, той ме следваше по начин, сякаш се опасяваше, че всеки миг измежду дърветата може да изскочи и се нахвърли върху нас някой слон или лъв. За жалост нямаше защо да се страхуваме от появата на нито едно от двете животни, тъй като те от година на година стават все по-редки и в резултат преследванията от страна на преселниците се изтеглят в горите, разположени по на север.

По-голямата част от зоологическото богатство на тази гора, изглежда, образуваха птиците, които обитаваха в голям брой и много видове върхарите на дърветата и ни най-малко не се плашеха от нас. За мен това бе доказателство, че насам много рядко сбърква пътя си човешки крак, или ако това се е случвало, то навярно са го водили най-често миролюбиви намерения.

На мен целта ми беше по-скоро порядъчно да се поразтъпча, отколкото да диря определен дивеч, ала въпреки това имах постоянна готовност за стрелба и не оставях шум да ми убегне.

Така се бяхме скитали напред вече в продължение на час, когато внезапно долових изстрел на неголямо разстояние от нас.

— Чу минхер? — попита Квимбо, вдигайки показалеца! с извънредно угрижена физиономия.

Аз се заслушах към посоката, от която се бе донесъл екотът. Прокънтя втори изстрел.

— Ох, стрелял още веднъж! Мъж застрелял мъртъв мъж. Тук са два абанту, два човек, и един друг застреляли мъртъв!

Аз не бях на същото мнение, защото двата изстрела при всички случаи бяха дадени от една и съща пушка, както едно тренирано ухо можеше да различи по ехтежа. Имах намерение да се промъкна тихо напред и тайно да огледам неизвестния стрелец, ала скоро бях принуден да ускоря движенията си.

— Help, help! Oh, woe to me! (Помощ, помощ! О-о, горко ми!) — чух да вика силно уплашен глас.

Беше на английски. Сигурно някой бял се намираше в опасност и ето защо се запровирах с максимално възможна бързина през гъстата папрат. Само след минута-две пред погледа ми се разкри една къде сериозна, къде комична гледка. Върху облечения с мъх ствол на едно повалено и косо полегнало към околностоящите дървета жълто дърво бе кацнала една дълга, мършава човешка фигура и се бранеше с приклада на извъртяната пушка срещу един грамаден глиган, който бе ранен в задните части и с гневно грухтене и яростно мушкане напираше да завладее прибежището на врага.

Аз дигнах пушките, ала почувствах ръката си уловена от Квимбо.

— Ох, не стрелят, минхер! Квимбо обича ядат красив шопар, Квимбо правят мъртъв шопар!

С три бързи скока застана зад глигана, който предприемаше атаката си с такава сляпа ярост, че изобщо не забеляза новия враг. Вдигайки метателното копие, той го запрати с неимоверна сила в страната на животното непосредствено зад левия преден бут, при което якото, нечупливо дърво проникна дълбоко в областта на сърцето. Животното постоя един миг и се обърна после срещу кафъра, а по зурлата му изби кървава пяна, която осведомяваше за точното попадение на металното копие. Само че този вече беше отскочил настрани, за да избегне глигите, и сега размаха късия, тежък боздуган. Един мощен удар изсвистя към главата на глигана, който мигновено се срина на земята, а един втори удар напълно довърши победата — всъщност работа едва за минута. Героят размаха боздугана високо във въздуха и нададе силен триумфиращ вик.

— Минхер, гледат! Шопар съм мъртъв, съм много мъртъв, съм твърде много мъртъв. Шопар не изяждат мъж, а Квимбо изяждат шопар!

Той изтръгна копието от тялото на поваленото животно и посегна към ножа, за да го разпори веднага. Избавеният от една толкова фатална обсада чужденец спусна безконечно дългите си крайници от дървесния ствол и се протегна като човек, пробуждащ се от някакъв ужасен сън.

— Hail^[7], сър, това се казва навременна помощ! Добичето, damn it^[8], беше толкова невъзпитано, че един джентълмен изобщо вече не можеше да си позволи да се занимава с него!

Мъжът при всички случаи беше англичанин. Той носеше висока шлемовидна шапка от кожа на носорог върху покритата с червеникаво-русолява коса глава, чиято лицева част красяха два грамадни бакенбарди. Кльощавото тяло бе навлечено в късо карирано сако и също такъв панталон, върху който долу бяха закопчани плъстени гетри, а под тях стърчеше напред по едно тясно, безкрайно дълго стъпало. Сухите пръсти бяха все още вкопчени около изстреляните дула на двуцевката. От лявата му страна висеше в кожена ножница грамаданска парадна сабя с ефес, а от увития около мършавите хълбоци шал надничаха дървените дръжки на два ножа и прикладите на три огромни кавалерийски пищова.

— Сър Гилбърт Грей — представи се той, при което с едно неподлежащо на описание движение на ръката ме прикани да сторя същото.

— Какво ви води в този край, сър? — попитах, след като на свой ред бях назовал името си.

— Сделки, минхер, важни сделки, които на вас като холандец, разбира се, не мога да издам.

— Аз не съм холандец, а немец, сър, и съм дошъл в Капланд малко да се поразходя. Но позволете да запитам какво общо има това животно тук с вашите важни сделки!

— Това животно, този дракон, този цербер? Ни най-малкото. Аз просто си вървях между дърветата, за да ми се посмели овена, който бяхме яли, и ето как се сблъсках с това чудовище…

— …което изяви намерението вас да посмели — вметнах аз ухилено. — Но, сър, къде мислите, че трябва да бъде улучен един глиган?

— Pshaw! Тоя змей изобщо не искаше да стои мирно, когато се примерих. Аз умея да нацеля една пушка накъдето е нужно и поради това само веднъж прострелях въздуха, което при някой немец сигурно щеше да се случи два пъти!

— Възможно, при предпоставката че никаква друга цел освен въздуха не е налице. Смея ли да запитам, сър, кои са хората, с които сте ял овена?

— No, no!^[9] Това не ви влиза в работата. Викнете на този човек да се махне от животното. То принадлежи на мен. И после си вървете по пътя!

— Тъй ли мислите, сър Гилбърт Грей? — попитах аз и прибавих: — Този глиган принадлежи на моя слуга, защото той го повали, а правото, което вашият изстрел би могъл да ви даде, изцяло отстъпва пред обстоятелството, че той ви спаси живота.

— Глупости! Аз твърдя, че това прасе е моя собственост и ще…

— Нищо няма да сторите! Когато представители на две цивилизовани нации се срещат по тези географски ширини, обикновено се държат по-любезно, отколкото е при вас случаят, сър Гилбърт Грей. Вие изисквате да съм си вървял по пътя. Добре, аз ще ви послушам, само че този път върви точно натам, накъдето води вашият — към мястото, на което е бил изяден благородният овен. Тук всеки има правото и дори дълга да види кой се намира в негова близост, а ако някой поиска да му попречи, тогава просто важи правото на по-силния. Та ще ме отведете ли при вашите другари, или не?

Добрият човечец сведе извънредно смутено поглед към нозете ми.

— Не мога, сър, понеже никой не бива да знае, че ние се намираме тук.

Мен, разбира се, вече ме бе обхванало някакво смътно подозрение, за чието разсейване поведението на англичанина в никой случай не способстваше. Какво правеше той по тези места, населени, както добре знаех, само от отделни бури, които бяха направо враждебно настроени към англичаните? Невъзможно беше да е някой таен агент на английското правителство — за тая цел духовните му качества май никакви ги нямаше. А и каква ли работа би имал като такъв точно в тази гора тук? Кеес Ойс ми бе казал, наистина, не зулусите се струпвали отвъд планините Ранд… аз трябваше да си уясня нещата и поради това рекох:

— Кой не бива да знае, сър? Холандците или също аз в качеството си на чужденец и неутрален?

— Никой!

— И ако аз сега вече го знам?

— Вие? Невъзможно!

— И все пак! Те са кафри!

Веднага му пролича, че съм отгатнал правилно, макар да опита да изшикалкави:

— Кафри? Лъжете се, сър! Къде претендирате да сте ги видял? Квимбо беше свършил с работата си и любопитно очакваше резултатите от нашия непонятен за него разговор. Аз се обърнах към него:

— Остави засега животното да лежи тук. Ние трябва да придружим този мъж!

— Квимбо оставят лежи шопар? Ох, ох, минхер, Квимбо ядат много красив шопар, Квимбо ще носят шопар, а Митие ще видят, че Квимбо красив и храбър!

— Ти пак ще си го имаш, само че по-късно, защото… Едно силно изшумоляване ме накара да се огледам — сър Гилбърт Грей се бе възползвал от възможността и беше скочил в храсталака. Той действително трябваше да си има най-сериозни причини да остане неоткрит заедно със своите спътници, ала се беше направил естествено погрешно сметката. Отказах се да се втурна след него. Той можеше да ми се изплъзне само за миг — стъпалата му бяха достатъчно големи, за да ми оставят непогрешими следи. В тайното им проследяване Квимбо не можеше с нищо да ми бъде полезен, ето защо поразмислих малко и му дадох разрешение да тръгне обратно за фермата. Начинът и способът, по който щеше да отнесе плячката си, предоставих на самия него.

Насочвайки се в посоката, в която беше побягнал англичанинът, намерих една диря, по ясна от която не бих могъл да си пожелая. Сър Гилбърт Грей във всеки случай беше научил твърде малко за методите на придвижване из една местност, където опасността те обкръжава в хиляди лица, и навярно също така малко му идваше на ум, че мога да се възползвам от отпечатъците на неговите горилски стъпала, за да го последвам.

Той, види се, изпървом самият е бил неяснота относно посоката, която е трябвало да поеме. Следата му водеше в зиг-заг ту надясно, ту наляво и едва след доста време прие една права линия. След малко повече от половин час стигнах до ръба на някакъв дол, който представляваше горната част на една спускаща се оттук надолу долина и включваше един извор, който с шумен ромол струеше между две пясъчникови скали.

Там долу край водата седяха сър Гилбърт Грей и до страната му четирима кафри, които по въоръжението идентифицирах като зулуси. Какво диреха те тук и какво обстоятелство ги беше събрало с англичанина? На земята лежаха още три свободни щита — свидетелство, че кафрите са били седмина на брой и липсващите са се отдалечили по някаква причина. Щраусовите пера по единия от щитовете и осемте пасящи по-надолу коня навяваха предположението, че тук си имах работа не с обикновени кафри.

Англичанинът се намираше в оживен разговор с туземците, ала дори и да разбирах езика им, пак нямаше да ми хрумне да ги подслушвам, тъй като по-належащи неща ми отваряха работа. Тук бивакът на кафрите с подозрителния англичанин, там фермата, пазена само от едно младо момиче, и в добавка трима от диваците отсъстваха, сред които най-знатният от тях — предостатъчно причини да се върна колкото се може по-скоро.

Какво ли не можеше да се е случило по време на моето отсъствие и тепърва да се случи до пристигането ми! Запромъквах се покрай ръба на долчинката към конете. Един внезапно пробудил се страх ми каза, че трябва да се сдобия с един от тях, независимо дали това сега щеше да означава кражба, или не. Но беше трудно, наистина, да яхна някой и да препусна, но тогава щях да бъда видян и преследван, и следователно опасността за фермата щеше да се увеличи вместо да се намали. Изпълнението на моето намерение трябваше да бъде забелязано възможно по-късно и по тая причина аз се възползвах от една извивка на долината, за да се прокрадна до най-отдалеченото животно. Вярно, че то не беше най-доброто, но пък стоеше така, че кафрите не можеха да го виждат.

Направих един обход, та вятърът да духа откъм него, приближих дебнешком до едно разстояние от едва пет крачки и в следващия миг седях на седлото. Изненаданото животно изпръхтя и се изправи на задните крака, ала аз бързо му стигнах юздите, дадох му да почувства един може би необичаен за него натиск с бедрата и го насочих надолу по долината, за да извия там към фермата и измъквайки се от гората, да се добера до билото на хълма.

Не бях стигнал още кой знае колко далеч, когато забелязах Квимбо. Той си беше направил от здрави клони нещо като шейна за свличане на дървета, върху която бе натоварил глигана, и самият бе застанал отпред като впрегатно животно, за да мъкне с пот и капеща мазнина тежкия товар по нагорнището. Той здравата се зарадва, като ме забеляза, и беше удивен също така, дето ме вижда като ездач.

— Минхер имат кон? — попита. — Ох, ох, кон съм добър, кон ще теглят шопар за Квимбо!.

И тутакси се разпрегна, та на дело да направи полезно важното си откритие. Аз обаче отклоних намерението му:

— Кой ще яде шопара, конят или Квимбо? Който ще го яде, нека той си го и мъкне! Аз не мога да ти дам коня, защото на самия мен е крайно необходим. Там в гората има въоръжени зулуси и във фермата вероятно още неколцина. Аз трябва да отида там, за да предотвратя нещастието. Пази се от тях и побързай да стигнеш на безопасно място!

— Зулу при Митие? Ох, ох, Квимбо ще скачат и шопар ще скачат, та бързо стигнат при добър красив Митие. Квимбо изтрепят мъртъв съвсем всичък зулу!

Той се запрегна пак отпред и продължи трамбовката, та чак пушек се дигаше. А аз избързах пред него в галоп.

Скоро видях долу фермата. Запазвайки въпреки трудния, стръмно спускаш се терен досегашната бързина, поех надолу към задната страна на градината. Ако поисках да заобиколя, за да достигна предната порта, щях да изгубя много време. Та насочих се значи директно към оградата, вдигнах коня и скочих през нея. Не се приземих така гладко, както ми се искаше. По време на усилната езда не бях използвал стремената, тъй като висяха твърде ниско за мен, и също не бих отделил време да ги прогоня. Крантата много вероятно бе яздена от безмерно дългия сър Гилбърт Грей, както ми подсказваше цялото оседлаване. При скока през оградата едното стреме се закачи, ремъкът се скъса и кон и ездач се преметнаха. В следващия миг обаче бяхме отново на крака — опасното падане не беше донесло на никого от двамата някаква заслужаваща споменаване телесна повреда. Аз предоставих коня на самия себе си и побързах през градината към жилищната постройка.

Тук срещнах един от хотентотите.

— Има ли някой при юфрау Соофи? — попитах го.

— Ох, минхер — отговори оня страхливо, — зулу са в къщата — три зулу. Също велик вожд са там!

Не го разпитвах повече, а стъпих в коридора, където откъм стаята прозвучаха насреща ми високи гласове. Открехвайки леко вратата, забелязах трима кафри, двама от които стояха в близост до входа, докато третият държеше Митие за ръката по средата на помещението. На вратата на спалнята се облягаше пребледнялата от уплаха стопанка на къщата. От страх по своята храненичка тя беше напуснала постелята и бързешком наметнала само най-необходимите дрехи.

— Тук живеят Ян ван Хелмерс — чух да казва главатарят на завален холандски. — Той са Бур ван хет Рур, той стрелят по зулу, той трябва умрат и жена трябва умрат!

— Той няма да умре, а ще дойде да отмъсти за нас! — отвърна негубещото кураж момиче.

— Той ще умрат и жена ще умрат, ама ти — не! Тук е зъб от змия, затова ти няма умреш, а тръгнеш със Сикукуни за наказание на лош зъл Соми! — прибави оня посочвайки един изработен от змийски зъби гердан, който видеше на шията на момичето. — Откъде е зъб от змия на връв тук?

— От майка ми.

— Къде е майката?

— Мъртва е, загина от глад и жажда в Калахари.

— Ох, Сикукуни знай сега всичко! Жена на Соми имал зъб от змия тук, жена на Соми избягал с дете в Калахари, жена умрял, дете взел бур и също зъб от змия. Тук стоят дете на Соми и трябва тръгнат със Сикукуни при зулу. Бур обаче умрат и също жена!

Той даде един знак на хората си. Те пристъпиха към юфрау Соофи и измъкнаха ножовете. Митие изкрещя и поиска да се отскубне, ала грамадният вожд държеше ръката й така здраво сключена, че се бе наляла с кръв. Той даде една къса, неразбираема за мен заповед на зулуски, чието значение обаче веднага схванах, тъй като другите двама издигнаха ножовете си. Аз вече бях вдигнал пушката, двата изстрела прокънтяха в бърза последователност и един трикратен крясък огласи стаята. Нахлувайки в барутния дим, аз издигнах приклад срещу Сикукуни. Той стоеше, все още стискайки момичето с лявата ръка, със святкащи очи пред мен. Една лента от кожата на видра и наушници от леопардова кожа украсяваха главата му, от която се повяваха пет пера от щраус и едно от кафърска чинка. Херкулесовите крайници, с изключение една изработена от щраусов пух препаска, бяха голи, а от широките рамене висеше наметалце от същите бели кравешки опашки. Аз се надявах да просна Сикукуни с един удар на приклада, ала не бях сложил в сметката малката височина на тавана в стаята. При замахването закачих една греда и с това се оголих, което кафърският главатар светкавично използва. Размахал късия си боздуган, той ме угости с един удар по главата, под който мигновено се сринах.

За щастие останах, както веднага се установи, само няколко секунди в безсъзнание. Наелектризиран от мисълта за опасността, застрашаваща жените, аз се изправих. Един поглед в обкръжението ми показа, че Сикукуни и Митие бяха изчезнали. Двамата кафри лежаха мъртви на пода редом с юфрау Соофи, която, напротив, изглеждаше неранена и навярно само от ужас бе изгубила съзнание.

Не обръщайки внимание на тъпата болка, стягаща мозъка ми, грабнах лежащата до мен пушка и изскочих на двора. Там ме посрещна един пронизителен, примесен със страх и ярост вой от страна на хотентотите.

— Митие изчезват, изчезват с кафър! — закрещя се насреща ми. — Главатар вземат с него беден Митие, ох, ох!

— Накъде тръгнаха? — попитах изплашен.

Те посочиха към ъгъла на постройката. Аз се завтекох нататък и видях какво се беше случило с бързината на мисълта. Сикукуни беше издърпал Митие навън в двора и забелязал там коня на дългия англичанин, който междувременно беше дошъл от градината пред къщата. Мятайки се на него с момичето, той се беше измъкнал през портата и сега се бе устремил към възвишението, от което се бях спуснал преди малко.

Премерих разстоянието между него и мен и посегнах за два патрона.

— Конете ми… бързо, бързо!

— Конзаминхер… бързо… бърже… бързо докарат! — завика се, закрещя, зарева и зави и колкото народ имаше тук се втурна, заблъска и затърча към конюшнята.

Никога през целия си живот не бях зареждал толкова трескаво както сега. Всяка фибра в мен бе напрегната, а пък не биваше да позволя да се появи и най-лекото треперене, защото от изстрела ми зависеше всичко. Аз винаги съм бил сигурен в стрелбата си, ала сега предвид възбудата и болките в главата опрях цевта на напречната греда на оградата. Конят все пак трябва нещо да бе пострадал при падането, понеже скоростта му въпреки усилията на вожда беше много малка, разбира се, аз не биваше да се бавя, тъй като беглецът за броени мигове щеше да се намери извън обсега на моята пушка. Главата ми беше като завинтена, прицелих се, ала ми примержеля пред очите. Видях, че Митие се отбраняваше с всички сили, но напразно срещу прегръдката на вожда. Не биваше да я улуча, можех да се целя само по коня, и то така да го улуча, че мигновено да се строполи. Ето… ето че за един кратък момент пред окото ми просветна и по същото време конят на върлинестия англичанин извъртя малко глава настрани. Това беше трудна и опасна цел, на това отгоре и от такова разстояние, но още няколко скока и вече нямаше да мога да достигна животното с куршума си. Натиснах спусъка и… ето, видях ги да се сгромолясват… бях улучил.

— Изведете, изведете конете! — извиках, тъй като възбудените хора още се пипкаха от прекалено усърдие.

— Минхер застрелял мъртъв кафар, ох, ох, гледат! — зарева един, докато търчеше към оградата и сочеше към възвишението.

Тутакси другите се намериха зад него и така се освободи място за конете, които сега излязоха неоседлани в тръс от конюшнята. Аз тикнах нов патрон в изстреляната цев, скочих на моя и взех брабантеца на Квимбо за юздите. Бях го видял да се задава през баира с товара си и на това се градеше моя план.

— Идете при юфрау, тя лежи в стаята! — повелих на хотентотите и препуснах в галоп през портата и после около фермата.

Ако одеве в гората вече се бях удивил на куража, с който Квимбо беше излязъл насреща на разярения глиган, то сега щях да наблюдавам още един подобен пример на неговото мъжество. При него смелостта, изглежда, идваше едва при възможност да я докаже.

Спускайки се отгоре, той беше чул моя изстрел, видял строполилия се кон и зулуса и разпознал също Митие. В първия миг всичко това го беше шашардисало, ала сега ме видя да завивам край ъгъла на двора и разбра също жеста, с който му заповядах да задържи Сикукуни. Той моментално заряза товара си и се понесе към вожда, който се беше съвзел и сега, когато конят беше мъртъв, опитваше да се измъкне пеша с момичето.

Не му се удаде. Той забеляза новия враг и видя също и мен, който до минута щях да съм при него. Схвана, че няма да може да отведе момичето и вдигна боздугана да го умъртви. Тогава Квимбо спря посред бяг, замахна с копието и го метна с такава сигурност, че то прониза ръката на Сикукуни. Тоя изрева високо от ярост, хвърли един поглед към мен, пусна Митие и се стрелна от мястото със скоковете на пантера.

Той нямаше да може да ми се изплъзне, ала в този момент на така неподготвено обезпокоения в рахата си в конюшнята брабантец внезапно скимна да прояви опърничавост, и преди да съумея да го успокоя, зулусът беше вече изчезнал отвъд баира.

— Побързайте при юфрау — викнах на Митие със стигането си. — Тя лежи в безсъзнание в стаята!

— Ами Сикукуни? — даде за отговор храбрата девойка, докато някоя друга навярно щеше да се намери от страх в най-дълбок несвяст.

— Оставете го и побързайте при майка си! Качвай се на коня, Квимбо!

— Квимбо на кон? Какво ще правят Квимбо на кон? Квимбо трябва мъкнат шопар! — извика той.

— Бързо, бързо! Шопарът няма да ти избяга!

— Шопар да лежат там, ама Квимбо трябва бъдат при Митие, ако зулу дойдат!

И този претекст не му помогна.

— Ние трябва да избием зулусите, та вече да не дойдат. Живо, напред!

— Квимбо избиват зулу? Ох, ох, тогава качва Квимбо на кон, Квимбо съм храбър и голям зъл на зулу!

Той се изкатери с оръжията си върху гърба на брабантеца и тъй като този отново бе придобил обичайното си добродушие, ездата продължи сега бързо нагоре по хълма. Още с достигането на билото подирих Сикукуни и го съзрях ниско долу в една странична урва. Умният и хитър вожд беше предпочел да поеме настрани по околен път, защото ние не можехме да го последваме на коне по стръмния откос и нито да му отрежем пътя към закрилящата гора, тъй като тя пристъпяше от отвъдната страна досами урвата.

Лагерното място на неговите хора ние, разбира се, трябваше да достигнем по-бързо от него и ето как аз взех направление нататък в най-бързия възможен за Квимбо галоп. Стигнали в гората, ние слязохме, вързахме здраво конете в един скриващ ги гъсталак и продължихме сега пеша в нея.

Аз бях запаметил точно долчинката, така че я достигнахме без някакво забавяне.

— Аз отивам там отсреща — рекох, посочвайки отвъдната страна, когато се озовахме незабелязано на мястото и видяхме петимата мъже. — Когато стрелям, ти убиваш един зулу и не позволяваш на англичанина да избяга. Аз трябва да го имам.

— Квимбо ще правят мъртъв всичък цял зулу и държат здраво Англия ей така!

Той сграбчи най-близкостоящото до него дърво, сякаш се канеше да го удуши, и направи същевременно една страховита гримаса, с която можеше да обърне в бяг и някое привидение.

Аз се измъкнах. Стигнах отсреща и тъкмо разтворих шубрака, за да имам открит изстрел, когато бушът от страната на Квимбо запращя и отекна силна тупурдия. В усърдието си кафърът се бе осмелил да приближи твърде много ръба и сега се стовари с такава шумотевица посред зулусите, сякаш долу се бе сгромолил речен кон.

— Ау, ох, ох, гора съм не здрава! Ох, ох, Квимбо съм глупав Квимбо! — извика той, скачайки бързо.

Зулусите бяха немалко сащисани да видят някакъв непознат да пристига по тоя начин, ала когато сър Гилбърт Грей, разпознал кафъра, им подвикна няколко думи, те се нахвърлиха върху него. Той беше изгубил металното си копие, но пък здраво държеше боздугана, а с мига на опасността се бе съживил и неговият кураж.

— Кво… как! — извика. — Зулу иска претрепва храбър Квимбо? Ох, ох, тук съм боздуган на Квимбо!

Първият му удар така улучи един от враговете, че оня се срина на земята, ала другите четирима го склещиха. Аз дадох два изстрела и хукнах надолу. Стигнах тъкмо колкото да видя как англичанинът изчезва зад храсталаците — беше предпочел да избяга, вместо да вкара в употреба пушката, двата ножа и трите си пищова. Последния зулу Квимбо нае за себе си, а аз се завтекох след мистериозния сър. Той беше отърчал към конете, добрал се до един и сега препусна. Другите животни, свободно обикаляли и израсли под лоши ръце, се подплашиха и побягнаха след беглеца. Не ми оставаше нищо друго, освен да се върна при Квимбо, когато заварих ангажиран с прибиране имуществото на четиримата убити. Той се изтъпанчи с горда, победоносна физиономия пред мен.

— Виждат минхер, че Квимбо към красив, съм добър и храбър? Минхер застрелял мъртъв два зулу, а Квимбо пречукал мъртъв също два зулу. Квимбо съм голям храбър кат’ минхер!

— Но Квимбо съм глупав Квимбо! — повторих аз собствените му думи. — Квимбо се изтърси долу и англичанинът ми се измъкна!

— Ох, ох, минхер, Англия ще дойдат пак! — утеши ме оня и аз от немай-къде трябваше да се задоволя с това.

Сикукуни при всички случаи беше чул двата изстрела. Той без съмнение идваше нагоре по долината, която англичанинът следваше надолу, и ето как можеше да се приеме с доста голяма сигурност, че двамата ще се срещнат. Тогава за вожда щеше да е лесно да си залови някой от побягналите коне, но ние в никой случай вече нямаше да го мернем. Ето защо реших, толкова повече че и вечерта наближаваше, да напуснем мястото.

Мъртвите можеха да останат да лежат така до утре, когато възнамерявах да изпратя хотентотите да ги погребат. Ние нямахме желание да се товарим с плячкосаните неща и поради това ги скрихме на известно разстояние в гъстия буш. От тях Квимбо щеше да ми носи само щита на Сикукуни. Аз не исках да подхвърлям този трофей на никаква опасност, тъй като бях решил да го отнеса в родината си.

Стигнахме при нашите коне, възседнахме ги и поехме към фермата. Когато се озовахме на склона, където лежеше глиганът, Квимбо слезе от брабантеца.

— Ох, красив добър! Сега кон теглят шопар. Квимбо прави голям красив празник на победа и пече шопар, яде шопар с хотентот!

Аз го предоставих на работата, за която брабантецът много вероятно щеше търпеливо да се отдаде, и продължих да яздя към фермата. Пътем забелязах, че застреляният от мен кон на англичанина беше изчезнал — видях го да лежи в двора. Хотентотите го бяха смъкнали, за да си обсебят кожата и месото.

Болната седеше на стола. Страхът я беше възпрял да потърси отново постелята. Аз я успокоих и после чух, че нещата, които се намирали в седловите кобури на англичанина, били прибрани. Реших да ги прегледам, за да добия евентуално някаква яснота относно зулусите.

След като бях обещал да разставя стражи за през нощта, ай иначе да имам грижата за сигурността на плантацията, юфрау Соофи отиде да почива, което всъщност й беше много необходимо. Още с връщането си в къщата Митие беше накарала да махнат двата трупа и да почистят стаята от всички следи. Сега тя бе заета в кухнята, а аз отидох до вечерята в стаята си.

Когато вечерта настъпи, в двора загоряха два грамадни огъня, на които кафърска и хотентотска прислуга се зае да пече на огромни шишове „шопара“, жертван от Квимбо за всеобщия апетит по случай отпразнуването на нашата победа…