Карл Май
По непознати пътеки (8)

3. ПРИ БУРИТЕ

Бях донесъл в стаята си иззетите от седловите кобури на англичанина предмети. Имах чувството, че те ще ми дадат отправна точка за събитията от днешния ден. С изключение един портфейл и един далекоглед с твърде малка стойност, те се състояха в няколко крайно неупотребими в страната на кафрите тоалетни принадлежности.

Портфейлът съдържаше освен разните безобидни бележки още известен брой лични писма, които бяха адресирани все до сър Гилбърт Грей в Палмерстън и носеха пощенското клеймо на Капщат. Прегледах ги. Не си заслужаваха вниманието освен едно, при четенето на което ми направи впечатление крайно обремененият стил, който стоеше с другите писаници, макар че произхождаха от същия автор и бяха писани от същата ръка, във фрапираща противоположност. В него ставаше дума за някаква шапка от кожа на носорог и някакъв далекоглед, без на мен да ми стане ясно каква роля имаха да играят тези неща в писмото. Дали с това не се имаше предвид шлемовидната шапка на изплъзналия се англичанин и неговият намиращ се в ръцете ми далекоглед? Аз проучвах, опитвах, съпоставях и направих откритието, че писмото беше съставено по такъв начин, че същинското му съдържание излизаше на бял свят, ако човек четеше редовете първо по нечетните и после по четните числа. С това писмото придоби за мен голяма важност. С други думи се установи, че сър Гилбърт Грей от Палмерстън беше представител на една оръжейна фабрика, която трябваше да направи по поръчение на английското правителство една доставка от пушки, патрони, олово и барут за събраните от другата страна на планините Ранд зулуски кафри. За да се чете това писмо като безобидно, бяха му придали тази изкуствена редакция и го бяха пъхнали сред другите. То много вероятно беше отправено до някой английски агент, който се намираше при зулусите, и препращаше към по-подробните разяснения, изготвени в дубъл и скрити в далекогледа на Грей и под хастара на носорожката му шапка, в случай че този пропаднеше.

Аз естествено веднага разглобих издърпващите се части на зрителната тръба и тогава забелязах един изписан лист, който беше навит на руло и втъкнат вътре. Адресът известяваше за някой си лейтенант Мак Клинтък, който биваше инструктиран да тръгне с група кафри през прохода Керс, за да се срещне с обоза в едно точно набелязан ден при планината Етерс и после да го конвоира през планините Ранд. От една къса забележка излизаше, че веднага след пристигането на оръжията зулусите ще заемат прохода Клей, за да попречат на намиращите се от отсамната страна бури да се притекат на помощ на другарите си от отвъдната.

От всичко това се установяваше, че предстоящото въстание на кафрите последица от английско влияние, а това навяваше предположението, че британците са изпратили известен брой офицери да ръководят начинанието.

Как обаче се бе озовал Сикукуни насам и как трябваше да си обясня присъствието на този сър Гилбърт Грей при него? На тези въпроси писмото не бе в състояние да ми отговори. Трябва някой много важни причини да бяха склонили главатаря да тръгне през планините с толкова малък конвой. Във всеки случай беше необходимо Кеес Ойс и Бур ван хет Рур да бъдат уведомени за случилото се и за оръжейния обоз.

Още обмислящ тази идея, бях повикан от Митие за вечеря, която взех само с нея, тъй като юфрау Соофи бе възпрепятствана от неразположението си. Едва сега ми се отдаде възможност да узная по-големи подробности за нападението на Сикукуни. Момичето ми изказа още веднъж благодарност за навременната помощ и прибави:

— Аз не помислих за някаква опасност, тъй като първо се появи само един зулу, който впрочем си бе свалил племенните знаци и поради това бе сметнат за нас от финго.

— Той е бил изпратен напред от Сикукуни. Какъв претекст изтъкна?

— Попита дали може да намери работа при нас и искаше да знае дали бурът си е вкъщи. Но понеже ние си имаме достатъчно хора, а и Ян не си е у дома, трябваше да го отпратя.

— И той просто си тръгна?

— Не. Беше забелязал огърлицата, която нося, и попита как съм се сдобила с нея.

— Разказахте ли му?

— Да. Онези ме огледа тогава с един много зъл поглед и се отдалечи. Няколко минути по-късно се върна със Сикукуни и третия кафър.

— Познавахте ли вожда?

— Не, никога не бях го виждала.

— Той каква причина посочи за посещението си?

— Попита за Ян и поиска да знае кога е потеглили, накъде е тръгнал и с кого.

— И вие му дадохте исканата информация?

— Как бих могла! Той ме заплаши със смърт, ала аз все пак щях да предпочета да умра, но не да издам Ян. Та нали той се срещаше с предводителите само за да обсъди нападението срещу зулусите и да попита Соми дали иска да стане техен крал.

— Аха! Соми възнамерява да се появи? Това е важна новост! Аз мислех, че за неговото местонахождение не се знае ни най-малкото.

— Ян и Кеес Ойс знаеха всичко. Соми беше намерил убежище там горе на север при племето макуа.

— И едва когато сте отказали информацията, Сикукуни започна да говори за тази огърлица?

— Да.

— А вярвате ли на това, което той каза за нея?

— Не зная дали трябва да вярвам. Само жените на изтъкнати главатари имат право да носят такива огърлици, Ян ми го е казвал. Юфрау Соофи винаги е била за мен добра майка, но аз бих мила много радостна да се запозная с моя баща.

— Според изявлението на Сикукуни Соми е вашият баща и ако на бурите се удаде да осъществят своя план, вие ще станете кралска дъщеря.

— О, минхер, дори и да беше вярно, пак нямаше да се възгордея с това. Нека Отецът в небето постъпи с мен според волята си!

— Много правилно, детето ми! Бог насочва съдбините на народите и също на всяко едно от своите чеда. Но сега аз мисля, че съм наясно относно намерението, което е довело Сикукуни насам.

— Какво имате предвид, минхер?

— Той, изглежда, е узнал какво гласят бурите със Соми. Той, види се, знае дори за настоящата среща и е навестил фермата единствено за да установи дали сбирката е започнала. Не каза ли също, че Ян трябва да умре? Той трябва следователно да знае къде се намира той.

— Ох, минхер, вдъхвате ми страх!

— Аз само си вадя заключенията, а е добре да се познава опасността, която грози някого. Кой знаеше тук за срещата?

— Само Ян, майка и аз.

— Никой от кафрите и хотентотите?

— Не.

— И все пак трябва да е така. Вие сте говорили за нея и сте били подслушани. Сикукуни знае всичко и тъй като е дошъл при вас, може със сигурност да се приеме, че е получил осведомеността си оттук. Сред вашите хора има предател. Я поразмислете върху кого би трябвало да бъде хвърлено подозрението!

— Не се сещам за никого — отговори тя замислено. — Всичките ни хора са проверени освен макололото^[1] Чемба, който дойде една наскоро при нас, ама той е прилежен и послушен като никой друг. Не може да е предател!

— Прилежен кафър? Една голяма и биеща на очи рядкост! Аз ще взема да си поговоря с него. Може би тъкмо тази прилежност е замислената цена да се прокрадне във вашето доверие. Но знаете ли, че ще трябва утре да ви напусна?

— Да ни напуснете, минхер?… И толкова скоро?

— Действително. Ще потърся Ян и бурите, за да ги уведомя. Англичаните изпращат на зулусите оръжия и муниции, този обоз трябва да им бъде конфискуван. И освен това подозрението, че Сикукуни не може да е дошъл през планините без по-голям съпровод. Той, изглежда, познава мястото, на което се състои срещата, и възнамерява да нападне там бурите. Според моето предположение, хората, които имаше при себе си, са били само част от неговия отряд.

— Ако това е вярно, минхер, то Ян се намира в най-голяма опасност и ние ще сме ви благодарни, ако го потърсите и предупредите!

— Тъкмо това искам да сторя! Впрочем колкото е по-голяма опасността за него, толкова тя е по-малка за вас, защото ако Сикукуни потегли към бурите, през това време вие тук няма защо да се страхувате от него.

— Ами ако пък има намерение да ни нападне, преди да подири бурите?

— Това той няма да направи, поне за мен е трудно да го повярвам. След случилото се той знае, че ние сме подготвени, а и ако действително иска да опита второ нападение, то ще трябва да се върне преди туй при хората си, което при всички случаи ще отнеме известно време, макар и да не мога да кажа те къде се намират. Той знае съвсем точно, че събранието на бурите вече е започнало и ще вземе мерки преди всичко в тази насока, за да се върне едва после като победител във фермата. Но независимо от това вие не бива да пропуснете максимално да се погрижите за вашата сигурност. На смелостта на прислугата навярно не можете да разчитате?

— Не, хотентотът е страхливец, а малкото кафри, които имаме тук, не са достатъчни.

— В такъв случай ще трябва да потърсите помощ от вашите съседи! Далеч ли живеят те от вас?

— Не. До съседа Зелмст се стигах добър кон за един час, а до другите двама за не много по-дълго време. Аз веднага ще пратя вестители и ще им наредя да кажат, че…

— Да кажат? Не, вие не бива да изпращате посланието устно, тъй като аз предполагам предател сред вашите хора. По-добре напишете няколко реда, които ще могат да бъдат предадени на съседите.

— Така действително е по-сигурно. Зелмст при всички случаи ще дойде веднага лично, Холблайн ще прати двамата си сина, а Майер ще изпроводи баас Йеремиас, който навярно ще забере неколцина от своите кафри.

— При това положение ми остава само още да науча пътя, по който да отида при Ян. Веднага щом пристигне подкреплението, ще тръгна с коня си.

— Известни ли са ви планините Рааф, минхер?

— Имам ги съвсем точно отбелязани на картата си.

— Пътя към тях аз не познавам, но…

— Лесно ще го намеря, картата и много добра.

— Хълмовете са четири. Между втория и третия е разположена една двойна долина, разделена от един обрасъл само с ниска горичка и храсталак хребет. Само едно-единствено високо смрадливо дърво може да се различи още отдалеч. Достигнете ли го и се спуснете от него директно в западната долина, то след двеста крачки ще се озовете при една къса, стръмна клооф^[2], в която е нарочена срещата. Появата ви сигурно ще бъде забелязана, защото Ян ми каза, че при дървото постоянно щял да стои пост.

— Описанието е достатъчно ясно, няма да се заблудя. А сега изгответе известията си до съседите, аз междувременно ще направя една обиколка и ще разставя няколко стражи за нощта!

Тръгнах, ала преди туй се отбих до стаята си да се снабдя с нож и револвер, което при всички случаи бе желателно. Още с влизането забелязах за свое голямо изумление, че щитът на Сикукуни, който бях закачил малко преди вечерята на стената, липсваше. Затъкнах оръжията и отидох в двора, където кафрите и хотентотите бяха насядали да пируват.

Квимбо ме видя да идвам. Той се надигна от огъня, край който се занимаваше с един няколко фунта тежък къс глиганско печено, и пристъпи към мен.

— Минхер идат, ох, ох! Минхер ядат с Квимбо мръвка на шопар!

Той разкъса парчето на две половини и ми поднесе едната с мазни пръсти.

— Задръж си месото! Къде е щитът, Квимбо?

— Щит? — попита. — Щит на Сикукуни?

— Да, той е изчезнал от стаята ми!

— Щит съм изчезнал, съм махнал от стая! Ох, ох, Квимбо нямат щит! Квимбо съм бил в стая и съм видял щит виси на стена.

— Кога беше това?

— Веднага, сега съм бил в стая. Квимбо искал каже минхер, че минхер да ядат с други месо на шопар, ама минхер не съм бил в стая, само щит висял още на стена!

Това беше действително странно. Щом Квимбо не знаеше къде се бе дянал щитът, то трябваше да приема, че е бил откраднат. Но кой можеше да проявява толкова особен интерес към трофея? Аз зарязах засега работа и вече се извръщах, за да поема по обиколката си, когато неволно се сетих за макололото Чемба.

— Познаваш ли Чемба? — попитах Квимбо.

— Чемба? Квимбо познават Чемба, Квимбо говорил вече голям много с Чемба. Чемба съм макололо, казват Чемба, ама Чемба не съм макололо, защото макололо прави кожа мазен с глина, а Чемба нямат глина на кожа.

Това потвърди моето подозрение.

— Чемба не е ли тук? — запитах.

— Чемба съм не тук, Чемба съм тръгнал зад къща и съм отишъл после в конюшня.

— Какво се канеше да прави в конюшнята?

— Квимбо не знаят, Квимбо съм не бил в конюшня.

— И къде е той сега?

— Чемба съм още в конюшня.

Днес аз вече бях ходил в конюшнята и поради това знаех, че тя имаше изход и към градината. Стори ми се подозрително, че Чемба, който се представяше за макололо, без да е такъв според изявлението на моя слуга, си бе намерил сега работа в конюшнята, докато другите кафри и хотентоти седяха на пиршество. Ето защо реших да му хвърля едно око, но пък не минах през предната врата на конюшнята, а закрачих покрай фасадата на къщата към задния фронт.

Тъкмо се канех да завия край ъгъла, когато долових откъм градината някакви много странни стъпки. Звучеше така, сякаш двама или трима души опитват да се отдалечат тихомълком от къщата. Кои ли можеха да са? Заслушах се за миг по-остро и дочух приглушеното пръхтене на кон. Това беше във висша степен подозрително и аз побързах възможно по-безшумно по затревената площ към конюшнята.

Скоро видях пред себе си една тъмна маса, която беше вече стигнала до оградата. Сниших се и допълзявайки до непосредствена близост, различих един кон и някакъв мъж, който тъкмо се бе заел да отваря една дъсчена портичка — не бях я забелязал през деня, — нагласена в оградата. Огледът ме осведоми, че копитата на коня бяха обвити с парцали, за да се заглуши звукът от стъпките, а около ноздрите му беше омотана някаква кърпа. Мъжът имаше само обичайната кожена препаска на кафрите, а и от високата, своеобразна фризура разпознах, че принадлежи към племенен народ. Това не можеше да е друг освен Чемба.

Изправих се зад гърба му, приклещих го с лявата ръка за гърлото и така го треснах с десния плестник по черепа, че оня рухна. Вързах му ръцете със собствената му препаска и го улових за перчема, за да го повлека, вземайки същевременно коня за юздите, към двора.

Там се надигна неимоверна врява, когато стигнах в светлината на двата огъня. Квимбо скочи и погледна вързания в лицето. — Ох, ох, минхер идват с кон и пленен мъж? Кой съм мъж? Ох, ох, мъж съм Чемба, който не макололо съм! Къде хванал минхер Чемба? Какво сторил Чемба с кон на минхер?

И действително конят, с който кафърът бе поискал тайно да се измъкне, беше моят собствен. Каква цел трябваше да има това конекрадство и потайното отдалечаване от фермата?

Дошъл отново на себе си от немного нежното движение, Чемба ококори очи, ала тутакси ги затвори пак — много вероятно от пробудилия се срам за положението, в което така неочаквано се видя насаден.

Аз наредих да освободят коня от парцалите и да го откарат пак в конюшнята, а докато това ставаше, Квимбо отнесе по моя заповед Чемба в стаята ми. Тоя все още се правеше на безжизнен и лежеше вързан на пода, без да се помръдва.

— Чемба съм мъртъв — рече Квимбо. — Трябва ли Квимбо правят жив Чемба?

Аз кимнах. Слугата запали една треска и я приближи до изкусната фризура на минния мъртвец, която тутакси започна да се пърли със силно пращене. Тази обноска към скъпоценната му украса действително веднага върна живота в крайниците на конекрадеца. Той скочи, посегна с вързаните си ръце към главата и нададе вой, сякаш го нанизваха на шиш.

— Минхер, гледат, ох, ох, че фалшив макололо съм не мъртъв вече! — извика Квимбо през смях, който му разтегна устата от едното ухо до другото.

— Добре, махни треската! — повелих аз и се обърнах после към пленника: — Аз ще те питам и ти ще ми отговаряш. Ако ми кажеш и една-едничка лъжа, ще наредя да ти изгорят главата до плешиво!

Квимбо начаса посегна пак към треската.

— Красив, добър, минхер! Ох, ох, Квимбо ще горят коса до глава. Коса горят много, коса горят силно, в коса имат голям масло и голям мазнина!

— Как се казваш? — започнах аз разпита.

— Чемба.

— Добре, това ще ти го повярвам! Ти не си макололо. Към кое племе принадлежиш?

Той замълча.

— Ее?

— Чемба са макололо!

— Квимбо, вземи огъня!

Подканеният тутакси се подчини. Чемба вдигна пред себе си ръце с жест на панически страх, фризурата, чието оформяне бе отнело цял низ години, имаше твърде голяма стойност за него, за да пожелае да я подхвърли на нова опасност.

— Чемба иска кажат истина! Чемба са… са… са…

— Зулу! — помогнах му аз да преодолее подмола.

— Зулу! — кимна той, наблюдавайки с боязлив поглед горящата треска.

— И си воин на Сикукуни?

— Минхер знаят всичко, Чемба казват — да!

— Действително знам всичко. Сикукини ли те прати насам?

— Сикукуни ме пращат при бур.

— С каква цел.

— Чемба да виждат и чуват какво приказва бур с бур.

— Ти си шпионирал и после си осведомявал Сикукуни за всичко?

— Минхер оставят Чемба коса, а Чемба кажат всичко за Сикукуни. Сикукуни вземат кръв, вземат живот, Соми обаче са добър.

— Ако разкажеш всичко откровено, на косата ти нищо няма да се случи!

— Квимбо да махат огън!

Квимбо се подчини на моя знак и остави настрана борината.

— Сега разказвай!

— Сикукуни знаят, че минхер Ойс са главатар на бур и идват голям много при минхер Ян. Сикукуни пращат Чемба при минхер Ян и пращат после пратеник да чува какво Чемба чувал и видял. Чемба чуват, че бури отиват със Соми при планина Рааф и казват Сикукуни. Сикукуни идват със зулу и искат прави мъртъв бури, идват днес тук и виждат дали бур вече заминал. Сикукуни отиват към планина Рааф, а после правят мъртъв също юфрау и вземат с него Митие.

— Той сега къде е?

— На път за планина Рааф и чакат там Чемба.

— Къде?

— В голям гора пред планина Рааф с много воин на зулу.

— Ти днес говори ли с него?

— Чемба приказвал със Сикукуни, преди Сикукуни дойде и когат’ Сикукуни скачат на кон с Митие.

— Кой е англичанинът с него?

— Чемба не знаят Англия.

— Ти ли отмъкна оттук щита?

— Чемба искал отнесат щит Сикукуни. Зулу са страхлив и умрат, ако нямат вече щит. Сикукуни дадат много подарък Чемба, ако Чемба занесат щит.

— Къде е той?

— Чемба носил щит навън през градина и оставил на земя при врата.

— Квимбо, иди го донеси!

Слугата се отдалечи чевръсто и след съвсем кратко време се върна с трофея. Заедно с него влезе и Митие, която бе поискала да изпрати куриерите, и другите я бяха уведомили за случилото се с Чемба. Аз й дадох необходимите разяснения и после тя разпрати писмата, макар показанията на Чемба да потвърдиха моето предположение, че засега нападение на фермата не се очаква. Решението относно съдбата на пленника беше работа на бурите и затова наредих да го настанят в някое сигурно помещение, където да остане заключен до идването на Ян.

Сега разставих стражите, за да съм взел мерки за всяка възможност, и се отправих после да почивам. Когато се събудих, утрото се сипваше. Съседът Зелмст беше вече пристигнал и едва бяхме запалили сутрешните си лули, в двора влязоха на коне също двамата млади Холблайн и баас Йеремиас с няколко кафри.

Те останали немалко изненадани от вестта, че Сикукуни се е появил от тази страна на планините и в тяхна близост, и ми обещаха до завръщането на Ян с цената на всичките си сили да носят грижата за сигурността на двете жени. Аз следователно можех да започна ездата си към планините Рааф.

Тя във всеки случай не беше съвсем безопасна, тъй като зулусите се намираха между мен и бурите, ала това не ме безпокоеше. Та тези кафри нали не бяха първите туземци, които виждах насреща си.

Съпроводен от най-добрите пожелания на оставащите, аз напуснах фермата. Квимбо седеше отново широко разкрачен върху гърба на брабантеца и беше струпал зад себе си няколко порядъчни къса от останалото от вчерашния празник месо. Конете си бяха отпочинали и вървяха с широка крачка така бодро, та приех, че ще мога да достигна планините Рааф още на следващото утро, макар Митие и другите да ме бяха уверявали, че трябва да отчитам почти два дни пътуване.

Пътят водеше повече през пустинни пясъчни участъци или по лишени от растителност залежища на камънак и шиста и едва привечер видяхме след една бърза, напрегната езда на хоризонта да се появява синкавата омара на някаква гора. Според описанието и по мои сметки това беше последната гора преди планините Рааф, в която Чемба бе искал да се присъедини към Сикукуни. За нас в действителност тя беше първата, която срещахме, тъй като аз се бях придържал по компас точно в северна посока и не бях се отбивал в намиращите се отдясно и ляво на пътя ни отделни горички.

Ако Сикукуни настина очакваше тук Чемба, то чакаше много вероятно при обърнатата към нас окрайнина на гората и щеше да забележи нашето приближаване. По тая причина предпочетох да изчакаме тук, на откритата равнина, докато стане достатъчно тъмно да можем незабелязано Да приближим. Слязохме, спънахме конете и се изтегнахме на още топлата от слънчевите лъчи земя.

За да му минава времето, Квимбо извади ножа си и започна да го точи на твърда скала. Правеше го с такава всеотдайна грижливост, сякаш му предстоеше да изколи цяла войска врагове.

— Гледат, минхер! Квимбо острят нож за Сикукуни — обясни той.

— Защо тъкмо и само за него?

— Сикукуни искал грабнат Митие, а Митие нали ще стават жена Квимбо. Ама Квимбо наръгат мъртъв не само Сикукуни, ами също още голям много зулу, ако срещат ги в гора!

Той размаха ножа и разкриви една гримаса, която действително можеше да бъде наречена страховита. После отиде да си вземе едно парче месо и така взе да го „ръга“, че мръвки се разлетяха, които той, разбира се, събра, за да ги остави да изчезнат в широката уста.

Слънцето клонеше все по-ниско и неговите все по-късо падащи лъчи караха сенките ни да растат с всяка изминала минута, докато накрая се изгубиха в настъпващия здрач. Сега беше време да потеглим. Качихме се отново на конете и свърнахме към една странично разположена верига от хълмове, която се протегляше до гората, и чието подножие следвахме, докато се намерихме сред дърветата.

Тук Квимбо трябваше да остане при конете, докато претърся заради нашата сигурност мястото в един възможно по-широк кръг. После се погрижихме за животните и след като направих от взетите провизии една кратка вечеря, легнахме да почиваме.

Събудих се още рано призори, но пък бях заставен тъкмо този утринен час добре да оползотворя, като опитам да намеря следите на зулусите. Ето защо разбудих Квимбо и му заповядах в никой случай да не напуска терена преди моето завръщане. После закрачих предпазливо по протежение окрайнината на гората, за да открия мястото, където врагът е навлязъл в нея. Не забелязах ни най-малкия белег, макар да бях изминал едно разстояние от може би половин час. Търсеното място значи трябваше да се намира не тук, под нашия нощен бивак, а над него, и поради това тръгнах обратно.

Като стигнах там, заварих конете, наистина, но не Квимбо. Да викам, не биваше в никой случай. И понеже не допусках да е напуснал лекомислено бивака, последвах отпечатъците, които кракът му беше оставил. Те водеха покрай периферията на гората срещуположно на посоката, от която бях дошъл, и следователно съвпадаха с възнамерявания от мен път. След известно време тръгнаха навътре в гората и се събраха там с една широка диря, която свършваше при една открита площ, възникнала от бурелом. Тук лежеше един отряд от напълно екипирани зулуси; преброих двадесет и четири. По средата им седеше Сикукуни. Конете им бяха вързани наоколо за стеблата на ниския буш, избуял между повалените дървета.

Там, където лежах, надзъртайки през клоните, една единична следа водеше покрай поляната нанякъде. От Квимбо ли произхождаше, или бе оставена от някого от враговете, който при връщането си можеше лесно да ме открие? Трябваше да я прегледам и аз я последвах бързо, но предпазливо.

Още след броени крачки тя се сля с една друга диря, отвеждайки заедно с нея в перпендикулярно направление от поляната. Понеже не долавях пред себе си ни най-малък шум, аз се изправих от дълбоко приведената досега стойка и закрачих по-бързо напред. След известно време дирите отново се разделиха. Коя да последвам? Прегледах и двете. Едната произхождаше от боси крака, а другата — от грамадни обуща или ботуши. Англичанинът ли беше наблизо? От него по-малко можех да се опасявам и поради това се насочих по първата диря.

Едва направил дузина крачки, съгледах два голи кафяви крака, които се издаваха иззад дебелия ствол на едно дърво. Тези навътре израсли ъгловати мускули на прасците ми бяха познати, те не можеха да принадлежат на никого другиго освен на моя „добър, красив, храбър Квимбо“. Пристъпих по-близо — не съвсем тихо, а доловимо за него, за да не го изплаша и подтикна с това към някоя непредпазливост. И краката действително веднага се раздвижиха, тялото, на което принадлежаха, се подаде бързо иззад стеблото, две очи се насочиха към мен и ето че кафърът застана пред мен с приканващ предпазливост поглед.

— Ох, ох, минхер, познават кой съм там! — прошепна той с отправено към дърйетата движение на ръката.

— Англичанинът?

— Минхер знаят? Кой казал на минхер, че Англия тук?

— Видях следите му. Ти защо напусна конете?

— Ох, ох, минхер съм не зъл, съм не гневен на Квимбо! Квимбо чул търчат кон, Квимбо внимават и виждат кон, кой са отскубнал, и зулу, кой хващат кон. Квимбо търчат подир кон и зулу и идват на място, къде съм Сикукуни с много воин и Англия. Тогава стават Англия и отиват в гора. Квимбо търчат подир и сега идват също минхер.

Разказът беше достатъчен да ми изясни ситуацията. Аз пристъпих малко напред и съгледах англичанина, който се беше отдалечил навярно само за да се отърве за известно време от всепроникващата лоена миризма на кафрите, защото лежеше без всякакво занимание на земята и зяпаше висящите над него клони. Сега взех едно бързо решение. Пипнех ли англичанина, то се подхвърлях, наистина, на опасността, тъкмо с това да издам нашето присъствие, но ако ми се удадеше да прикрия следите ни, то неговото изчезване много вероятно щеше да накара зулусите да го търсят целия ден, с което щях да спечеля необходимото време да предупредя бурите. А пък и нали знаех, че кафрите далеч не са такива следотърсачи, както исконните жители на Северна Америка. Относно пристигането на оръжейния транспорт изчезването на англичанина не можеше да има никакво влияние. Ето защо не му се мислих дълго, а се промъкнах непосредствено до него, и после се изправих пред очите му с ножа в ръка.

— Good morning^[3], сър Гилбърт Грей! Вие май трябва да сте спал лошо, та още отсега се грижите пак за почивката!

Нещо се противеше в мен да го нападна като някой дивак и ако си бях мислил, че изненадата ще направи за мен всяка опасност невъзможна, то не бях сбъркал в сметките си, защото добрият човечец раззина от изумление Широко уста, направи физиономия, сякаш виждаше призрак, не издаде нито звук и дори забрави да стане.

— Няма ли малко да се поизправите, сър? Или из тези краища вече сте забравил как се говори с един джентълмен?

Едва сега той се надигна полека като в сън и каза:

— Heigh-ho^[4], вие ли сте?

— Да, аз съм, както съвсем правилно забелязахте! Ще бъдете ли така добър да си изуете обущата, а?

— Защо? — попита крайно учуден.

— Защото аз го желая, сър! Сега нямам време да ви обяснявам причините си, но по-късно сигурно ще ги чуете. И тъй, моля!

— Недоумявам какво…

— Не е нужно и да доумявате, сър. Вижте този нож! Той ще заседне за време по-малко от минута между ребрата ви, ако веднага не сторите каквото ви заповядвам!

Дадох знак и Квимбо пристъпи от другата му страна. До момента той бе стоял скрит и сега вдигна копието си.

— Минхер, трябва Квимбо забодат копие тук в Англия кат’ вчера в шопар?

Това на добрия сър Гилбърт Грей се стори комай твърде опасно. Той обясни изплашен:

— Не ви разбирам, сър, ала въпреки всичко ще ви окажа странната услуга!

— Цяло щастие за вас. Вие веднъж ми се измъкнахте, втори път това обаче няма да се случи! Впрочем умолявам ви да говорите колкото е възможно по-тихо и сега да ни последвате!

Карах го да си свали обущата естествено само за да бъдат по-малко забележими огромните му стъпки. Той ги взе под мишница и ме последва. При стигането до конете ни, можех вече малко по-ясно да процедирам с него.

— Вчера вие поискахте да ме държите настрана от запознанство с прелестната ви свита. Това не ви се удаде и сега ще си теглите последиците. Вие нахлухте тук с враговете на страната, помогнахте на Сикукуни да нападне една ферма и поради това ще трябва да отпишете живота си, ако не се държите така, че да мога да ви препоръчам на снизходителността на моите приятели. Как се събрахте с върховния вожд на кафрите?

— Работа е много проста, сър — отговори той обезкуражено. — Аз имах да предам едно послание отвъд планините и по път се срещнах с него.

— Какво беше посланието?

— Чисто търговско, сър, можете да ми вярвате!

— Действително ви вярвам, но сделките могат да бъдат от най-различен характер. До кого беше адресирано посланието?

— До… до един холандец.

— Не лъжете, иначе ще си влошите положението!

— Казвам ви истината!

— Истината е, напротив, че сте изпратен до лейтенант Мак Клинтък!

Той замълча смутено и изненадано.

— Е-е, отговаряйте!

— Кой ви го каза?

— Вашето неблагоразумие. За сигурното предаване на едно важно известие се изисква съвсем различен човек от вас! И тъй, още веднъж: Как се събрахте със Сикукуни?

— Срещнах го случайно, това е истината, както е вярно, че съм англичанин!

— В такъв случай вашата мисия трябва да е за него приятелска, но за холандците — опасна! Не бихте ли съобщил нещо по-подробно?

— Не бива, сър, защото иначе ще си изгубя службата!

— Добре, тогава няма да ви притискам повече, сър. Само гледайте да не си изгубите и носорожката каска, както изгубихте далекогледа и интересната сбирка от писма, в противен случай лесно може да се намери някой, който да прочете редовете през един.

Той пребледня.

— Какво искате да кажете с това, сър?

— Казвам само каквото вече казах: Ако се опънете и най-малко да се подчините на заповедите ми, ще опитате моя куршум или копието на слугата ми! Сега ще яхнете този красив брабантски жребец. Обущата можете отново да си сложите!

Той видя, че не се шегувам, и възседна коня.

— Well, сър, тогава навярно имате предвид, че трябва да яздя с вас?

— Естествено!

— Ами нали одеялото и оръжията ми са още при кафрите!

— Сега вие не се нуждаете нито от одеяло, нито от оръжия. За измръзване понастоящем е твърде топло, а нападне ли ви някой цербер, то нали днес седите по-високо и по на сигурно от вчера. Впрочем аз може би още утре ще ви помогна да си намерите вещите! Тъй, позволете сега да се позанимая с нозете ви!

Измъкнах един ремък от джоба и свързах безконечните му крака под корема на коня.

— Сега няма да паднете от крантата, ако довтаса някой глиган! Качвай се отзад, Квимбо!

Кафърът ме погледна с въпросително ухилване.

— Какво трябва Квимбо? Англия седи върху кон, а Квимбо трябва сядат върху Англия?

— Не, няма да сядаш върху Англия, а зад Англия, и същевременно ще държиш Англия колкото се може по-здраво!

— Ох, минхер, ох, ох, това са красив и добър за Квимбо, защот’ ако Квимбо държат Англия, то Квимбо няма падат от кон и бъдат накълцан от минхер Ойс!

Той изпълзя върху гърба на брабантеца и приклещи дългото тяло на добрия сър Гилбърт Грей.

— Така! Сега ще яздиш по шистата все право на запад. Аз идвам веднага!

Той последва указанието, ала напредваше с мъка. Аз останах да залича следите ни, после възседнах на свой ред коня и побързах след двамата. По твърдия камънак за някаква диря не можеше и дума да става, а когато оставихме един горски издатък между нас и кафрите, без да се е мярнал някой от тях, бях сигурен, че те няма и представа да добият за нашето присъствие.

Брабантецът беше достатъчно силен да носи двойния товар, а когато го хванах за юздите и го обърнах на север, пое в галоп напред, та чак искри секваше. Англичанинът не беше лош ездач, а Квимбо се държеше така здраво за него, че можех да поддържам една доста висока скорост. За минаване на времето спомагаха също забавните забележки, в които се впускаше Квимбо относно двойната езда, и непрекъснатите разпитвания на сър Гилбърт Грей за съдбата, към която го водех. Моята информация естествено беше незадоволителна, тъй като аз не се числях към неговите съдии.

Така бяхме яздили може би над два часа, когато на северния хоризонт изплуваха четири планински върха, които от минута на минута се уголемяваха, и аз разпознах в тях планините Рааф. Взех направление точно към средата им и още преди да е изтекъл третият час, различих двойната долина и смрадливото дърво, стърчащо на възвишението между тях.

Сега напредването се затрудни. Налагаше се да изкачваме скатове и да се провираме през гъсти шубраци. Когато стигнахме на хребета, аз измъкнах далекогледа и го насочих към дървото-ориентир. Един мъж се облягаше на ствола и също така ни наблюдаваше през зрителна тръба. Аз снех шапката си и я размахах нагоре-надолу. Той отговори със същия знак и се спусна после бързо по склона. Сигурно отиваше в клооф да уведоми бурите.

Стигнал в по-голяма близост, аз различих сега с просто око осем фигури, част от които ни изчакваха, а други идваха насреща ни. След най-първите се намираше Кеес Ойс, който ококори удивено очи, като ме видя.

— Вие ли сте, минхер? Та това е невъзможно! Какво ви води при нас и как така се озовахте след толкова кратко време насам? Да не се е случило нещо лошо? — попита той.

— Лоши неща — колкото щеш, но взеха добър край — отговорих аз.

— И кого водите тук?

— Един пленник, който ви предавам. Водете ме при другите, тогава ще разкажа всичко!

Когато Кеес Ойс ме представи, бях сърдечно приветствай с добре дошъл от здраво сложени, простодушни мъже. После взехме англичанина по средата си и оставяйки Квимбо на стража при конете, закрачихме надолу към клооф.

Там седяха още четирима мъже. Разговорът им явно беше много сериозен, за да не допуснат изобщо да ги смути новината за моето приближаване. Едрият беше кафър с висока, стройна, но крепка фигура. Веднага отгатнах, че това е Соми, прокуденият брат на Сикукуни. Двете здрави, набити и чисто нидерландски фигури бяха Зинхен и Ван Хоорст, а четвъртият, който като истински Голиат застана пред мен, не беше никой друг освен Ян ван Хелмерс. Той беше с цяла глава по-висок от мен, а измеренията на крайниците му се намираха в точно съотношение с тази височина. Леопардовата кожа, стелеща се по плещите му като карос^[5], повишаваше впечатлението за войнствена сила, което тази фигура създаваше, и все пак неговите умни очи бяха така добри и благи, че човек нямаше как да не го обикне от пръв поглед.

— Нееф Ян, този минхер идва от юфрау Соофи и Митие — осведоми го Кеес Ойс.

— От Митие? Вярно ли? — попита той.

— Да. Той отиде с мен при тях и е достоен да му кажеш добре дошъл!

— Това щях аз и бездруго да сторя, понеже той знае нашето място и значи трябва да е един от нашите — отговори бурът, разтърсвайки крепко ръката ми.

— Не е така, нееф Ян. Той е немец и е дошъл в Кап, за да се поразходи малко тук, както сегиз-тогиз правят немските учени. Аз го заведох при юфрау Соофи, а тя го е пратила да ти донесе важни вести.

— Аха, тогава вкъщи нещо се е случило! Седнете, минхер, вземете си питие и после бързо разказвайте!

Той бръкна в една ямка и извади чаша и шише от широко известното капско вино. Аз вдигнах наздравица, чашата тръгна околовръст и после всички зачакаха с напрежение моята вест. Сър Гилбът Грей седеше до мен; едно бягство от средата на толкова мъже беше невъзможно, а пък и ясно му личеше, че е готов да се предаде на съдбата си.

Аз бръкнах в джоба, измъкнах портфейла му и извадих писмото. Той се уплаши.

— Я прочетете това писмо, минхер! — помолих Кеес Ойс. Той го стори и рече после:

— Нещо особено ли намирате в него?

— Предайте го нататък!

Писмото тръгна от ръка на ръка, без страната редакция макар и на един да направи впечатление. Аз го върнах на Ойс и обясних:

— Я сега прочетете първия и третия, петия и седмия ред и така нататък и започнете после отново с втория ред отгоре!

Той последва указанието и скоро лицето му прие напрегнат израз, който възбуди любопитството на другите.

— А-а, това е нещо друго, та това е писаница, която и с пари не можеш заплати! — рече той, след като беше свършил с четенето на текста.

— Дай го насам, дай го насам! — завика се от всички страни.

— Стой, така ще продължи дълго. Аз ще ви прочета писмото на глас!

Той започна и когато стигна края, събранието показваше извънредно голяма възбуда.

— Та то си е направо истинско изкуство да напишеш едно такова писмо и още къде по-голямо да се открие тайната — извика Ван Раал. — Кой ви я издаде, минхер?

— Никой, аз самият я открих.

— А къде намерихте писмото?

— По-късно! Прочетете по-напред това!

Извадих далекогледа на англичанина от джоба и измъкнах листа. Той беше отново прочетен на глас от Ойс и на отправената към мен молба за разяснение аз се обърнах към моя пленник:

— Я си снемете шапката, сър Гилбърт Грей, и я дайте на този господин!

Англичанинът се подчини кажи-речи разтреперан. Ойс взе шапката и кимна.

— Значи това е мъжът и затова го водите при нас! Нека веднага вземем дубликата!

Той измъкна ножа си и сряза хастара.

— Ето го и вижте, гласи съвсем същото като другия! А сега разказвайте, минхер, как се добрахте до пленника!

— Намерих го при Сикукуни!

— При Сикукуни! — извика се в кръга и дори Соми, който досега бе седял спокойно, направи движение на изненада. — Това е невъзможно! Сикукуни е при зулуската войска зад планините!

— Сикукуни е тук наблизо и ако искате да го заловите, мога да ви отведа при него!

Всички тези мъже, също Соми, които иначе не можеха да бъдат лесно изведени от равновесие, наскачаха.

— Шегувате ли се, или действително е така? — бях попитан.

— Така е! Сикукуни беше във вашата ферма, минхер Ван Хелмерс. Искаше да убие юфрау Соофи и да отвлече Митие. Аз му попречих и го проследих до гората, която може да се достигне оттук за три часа.

Ян сложи пестник на рамото ми.

— Ако оня е побутнал макар само един косъм на близките ми, то той е изгубен. Разкажете, но бързо, бързо!

— Да, разкажете, не ни карайте по-дълго да чакаме! — подканиха и другите.

Започнах доклада си и разказах набързо всички събития. Те ме слушаха с безмълвно напрежение и когато свърших, въздействието беше толкова голямо, че всички посегнаха към оръжията.

— Трябва да тръгнем нататък, трябва незабавно да го нападнем! — извика Ян.

— Да — пригласи Зинхен. — Пипнем ли го, с въстанието на зулусите е все едно свършено още преди избухването му!

— Доведете конете! — обади се Ван Хоорст. — Не бива да губим никакво време!

— Стой! — провикнах се аз във всеобщата гълчава. — Изслушайте ме, майне хеерен^[6], преди да вземете някакво решение!

— Да, чуйте го — рече Кеес Ойс. — Той е действал във всичко по такъв начин, че неговото мнение може само да ни е от полза!

— Вие сте се събрали тук, за да обсъдите важни неща. Свършихте ли вече работата си?

— Не. Но в общото сме на едно мнение и имаме да уточним само още някои второстепенни неща.

— Имате достатъчно време и е по-добре да свършите сега, отколкото да тръгнете и после да започвате отново.

— Но тогава Сикукуни ще ни се изплъзне!

— Как може да ви се изплъзне, като се кани тук да ви нападне! Вие бихте могли спокойно да го изчакате, но тъй като е възможно да заподозре нещо, считам за по-добре да го навестим в гората. Само че за тая цел сега още не му е времето.

— Кога тогава? — попита Ян, който гореше от желание да се счепка със зулуса.

— Ако зулусите възнамеряват да дойдат насам, то това няма да стане преди нощта; ако ние решим да ги потърсим, то можем да потеглим едва след полунощ, за да можем да ги пипнем още с пукване на зората. И при двата случая ви остава време за вашите обсъждания. Тогава няма да ви е необходимо да се връщате пак насам, ще можете да яздите заедно към фермата на Ян ван Хелмерс и после да потеглите към планината Етерс, за да секвестирате обоза, за което може би ще пристигнете твърде късно, ако пропилеете тук много време.

— Имате право — рече Зинхен, — стига само да бяхме сигурни, че призори още ще можем да заварим Сикукуни!

— Да, той е прав — процеди и Ян, — ако Сикукуни също не бъде споходен от идеята да ни нападне по зазоряване.

— Защо?

— Защото тогава двете противникови страни ще потеглят по едно и също време и могат да се разминат.

— Това действително е мисъл, която си има своето пълно основание.

— Затова е по-добре веднага да потеглим и…

— И да допуснем зулусите да ни забележат — вметнах аз. — Прощавайте, майне хеерен, задето казвам „ни“, и следователно превръщам вашите работи в свои! Но аз вече веднъж съм се набъркал в това приключение и не бих желал да пусна сцената, преди да знам до какъв край ще бъде доведено.

Тогава Ван Хоорст пристъпи към мен и ми подаде ръка. Другите последваха примера му.

— Не говорете, минхер! — каза той. — Вие сте действал точно тук, сякаш сте един от нашите. Ние ви дължим голяма благодарност и тъй като сега не разполагаме с прекалено голям брой пушки, то за нас може да е само добре дошло, ако вие и по-нататък накарате вашата да говори в наша полза. Що се отнася до нападението, аз съм напълно съгласен с вас във всичко!

— В такъв случай предлагам да чакаме тук само до един час след падане на мрака, като преди здрачаване сме заели входа на долината в широк фронт. Ако дотогава не сме забелязали и помен от зулусите, потегляме. Но аз мисля, че те ще употребят целия ден в търсене на англичанина, който по тяхно мнение се е заблудил в гората. Да оставим изцяло настрана непристигналия Чемба.

Предложението беше прието, макар Ян да даваше мило и драго веднага да потегли. Както Ахил пред Троя се оттегли той разгневен и напусна клооф, без да вземе участие в по-нататъшните разисквания.

Първото от тях се отнасяше до англичанина. Каквото бях предвидил, се случи. Като служител на своя господар той не можеше да бъде привлечен под отговорност и тъй като и иначе не бе проявил директни враждебни действия, беше решено засега да бъде третиран като пленник и след запорирането на обоза освободен.

После пристъпихме към обяда, на който Ян остана едносричен като преди. След това легнахме да починем с оглед очакваното нощно напрежение.

Почивката продължи няколко часа. Аз бях първият, който се събуди, и напуснах клооф, за да отида горе при дървото. Там стоеше Квимбо и държеше с горд поглед една грамадна рур в ръка.

— Какво правиш тук?

— Какво правят Квимбо? Ох, ох, не виждат минхер, че Квимбо на страж стоят?

— Ти? Струва ми се, сега трябва да е на стража минхер Ван Хоорст?

— Ох, страж имал минхер Раал и после минхер Ван Хоорст, ама искали всички двама спят и казали, Квимбо вземат пушк и стоят страж при дърво.

Двамата мъже много вероятно бяха сторили чрез това изпълнено с чест поръчение най-голямата услуга на добрия кафър и тъй като сега нищо враждебно не се очакваше, то нямаше налице никаква причина за отправяне особени укори срещу тяхното поведение.

— Нали нищо не се е случило? — осведомих се аз.

— Не, нищо, хич никакво! Само голям, дълъг минхер тръгнал с кон.

— Някой е потеглил на кон? — попитах с незабавно предчувствие и угриженост. — Кой?

— Голям, дълъг, дебел минхер с кожа от леопард на рамо!

— Кога беше това?

— Кога беше? Веднага кат’ Квимбо взел пушк и застанал страж.

Значи още преди два часа! Аз се върнах бързо в клооф и събудих спящите. Те се уплашиха при моята вест и свикаха незабавен съвет. Лесно пламващият Бур ван хет Рур беше провалил целия ни план за нападение и сега се касаеше час по-скоро да го последваме, за да му се притечем на помощ, ако допуснеше, увлечен от безразсъдната си дързост, да бъде видян от зулусите.

Англичанинът беше отново вързан върху брабантеца, Квимбо се качи зад него и когато всички бяхме готови, се спуснахме в долината, в която подскачаше с ромон едно бистро поточе — от него мястото беше получило името Клаарфонтейн (Бистрия извор — б. пр.), и оттам продължихме в южна посока. Когато стигнахме равнината, подкарахме конете в галоп. Обсъжданията и почивката след тях бяха ангажирали голяма част от деня и слънцето вече клонеше към хоризонта.

Конете на бурите бяха бодри, но нашите само преди късо време бяха оставили една напрегната езда зад себе си. Въпреки това моят английски жребец беше все начело и след повече от час не показваше ни най-малка умора. Другояче стояха нещата с брабантеца. Тежкото, макар изключително силно животно не беше навикнало на такава бързина, имаше да носи двоен товар и ни следваше с цената на най-голямо напрежение. Само още четвърт час трябваше да издържим. Слънцето беше залязло и вече се стъмняваше, когато чух гласа на Квимбо.

— Минхер, минхер, ох, ох! Минхер да идват при Квимбо! Спрях и го оставих да приближи.

— Какво има?

— Ох, минхер, помагат Квимбо! Кон не искат вече търчат и Англия не искат вече яздят!

— Тъй! Вие пречите, сър Гилбърт Грей, и си мислите може би в тъмницата да се измъкнете? Тук се заблуждавате. Я си дайте ръцете!

— Какво се каните да правите?

— Да ви вържа ръцете. Така ще е по-добре за моя слуга.

— Това аз не мога да допусна, сър!

— Все ми е едно! Аз нямам време да водя пазарлъци с вас. Ако не се оставите доброволно да ви вържа, ще ви застрелям без всяка милост. И тъй, давайте ръцете!

Бях се снабдил с един ремък и му ги вързах. После побързах след другите.

Скоро ги настигнах и застанах отново начело. По време на разказа си бях описал така точно мястото, на което бивакуваха зулусите, че Ян лесно можеше да го намери. Те сега, дори ако са се били пръснали, за да търсят англичанина, при всички случаи се бяха върнали пак така и ето защо аз взех направление, когато бяхме завили зад последната чупка на гората, почти право към мястото.

Приблизително там, където бях лагерувал предната нощ, спрях и скочих от коня.

— Слизайте, майне хеерен, вържете конете, вземете си оръжията и ме следвайте възможно по-тихо!

Те го сториха и ние още се занимавахме с конете, когато отекнаха два изстрела от посока кафарския бивак.

— Напред, майне хеерен, Ян е в опасност!

Сега за предпазливост не можеше и дума да става. Ние си запробивахме път през буша както му дойде — аз начело и другите след мен. Тъмнината ни пречеше да различаваме всички препятствия и затова мина доста време, докато стигна поляната. Тук Ян стоеше, ярко озарен от високо играещите пламъци на един лагерен огън, посред цялата зулуска шайка. Шапката бе паднала от главата му и дългата руса коса се развяваше като лъвска грива върху леопардовата кожа. Щръкнал високо над всички тях, той ги държеше далеч от себе си с приклада на своята пушка и всеки удар, който нанасяше, поваляваше един враг на земята. Въпреки това щеше да претърпи поражение, ако не се бяхме появили ние.

Аз дигнах пушката си и дадох два изстрела. Вдясно и ляво от мен проблеснаха светкавици и после ние се хвърлихме към поляната. Там се срещнахме… само с Ян, който се вторачи в нас и после с едно „Аз трябва да го пипна!“ скочи в буша. На бойната арена лежаха само трупове. Всички други, ранени и неранени, се бяха хвърлили веднага след нашите изстрели в шубрака.

Следвайки един мигновен порив, аз се втурнах след Ян. Странично прозвуча високо пръхтене и цвилене на коне. Насочих се нататък и пристигнах тъкмо навреме, колкото да видя как препуска край мен един отряд кафри покрай периферията на гората. Най-предният от тях се обърна назад към другите и им извика няколко думи, от които можах да разбера само „индхлу хет рур“. „Индхлу“, доколкото знаех, означаваше на зулуски нещо като „къща“, а „хет рур“ се отнасяше много вероятно за Ян, който нали беше известен навред като Бурът ван хет Рур. Според това излизаше, че изплъзналият се главатар бе решил веднага да язди обратно към фермата, за да си отмъсти за днешното нападение.

Тъкмо се канех да се върна на мястото на битката, когато долових откъм издатината на гората два високи гласа, които моментално разпознах.

— Млъкват, Англия! Не говорят ни дума на Квимбо! Квимбо не иска имат пари и не иска имат подарък. Квимбо имат добър минхер, много голям добър минхер, и Квимбо сторят каквото казал минхер, че Англия съм пленен и Квимбо държат здраво Англия!

— Well, тогава ти давам още повече! Давам ти също и една рур, с която можеш да стреляш на цяла миля надалеч!

— Хем млъкват сега, Англия! Англия нямат добър рур, защот’ Англия не могат даже ни шопар застрелят мъртъв с рур! Англия искат застрелят мил’ с рур? Какво съм мил’? Мил’ съм шопар или котк’? Могат Квимбо ядат мил’, ако Квимбо застрелят мъртъв мил’?

— Ако ми разрежеш ремъците и ме пуснеш да си вървя, ще ти дам цяла каруца пълна с лой за теб и косата ти, една пълна каруца лой, която мирише толкова хубаво, че…

— Мълчат! — пресече му приказката кафърът, сега вече сериозно разлютен. — Къде иска имат Англия цял каруц пълен лой, кат’ Англия имат само дълъг, тънък кокал? Лой на Англия миришат хубаво? Какво разбират Англия от миришат хубаво! Англия да помиришат Квимбо, тогава ще видят Англия кой миришат хубаво, Англия или кафър!

Слонският вървеж на брабантеца сега стигна в моя близост. Какво щастие, че доблестният слуга не бе пристигнал минута по-рано! Щеше със сигурност да падне в ръцете на разярените зулуси. Аз пристъпих напред към двамата ездачи. Квимбо мигом се плъзна от коня, хвана го за юздите и вдигна копието.

— Тета илицвил? Кой съм там? — викна той към мен.

— Аз съм, Квимбо!

— Ох, ох, минхер, Квимбо съм радостен, че Квимбо виждат минхер… Англия искал офейкат от Квимбо, ама кон не искал офейкат, а претъркулват с Англия и Квимбо!

— Чакай тук! — отредих му аз и побързах към бойната арена, където намерих всички бури.

Ян също се беше върнал и стоеше мълчаливо под упреците на другите.

— Майне хеерен, зулусите се измъкнаха на коне — съобщих аз. — Вижте дали ще можете да заловите някое от останалите им животни за англичанина, който се намира там отвън заедно с моя слуга. Аз ще видя накъде отиват зулусите. Чакайте, докато се върна!

Потърсих възможно най-бързо нашите коне, яхнах английския си жребец и го подкарах в кариер по равнината. Яздих така в продължение на може би десет минути, после скочих и сложих ухо на земята. Моето отлично животно ме беше отнесло надалеч, така че бях стигнал доста близо до бягащите кафри. Чух съвсем отчетливо ударите от копитата на конете им и сега бях наясно и с посоката, която бяха поели. Те действително отиваха към фермата на Ян ван Хелмерс.

Бяха може би още почти дузина и ако наистина достигнеха фермата, следваше да се очаква тежка битка за съседите. Това трябваше да се предварди, стига само някак си да бе възможно.

Насочих коня обратно. Стигнал до гората, заварих бурите заети с англичанина, който молеше за освобождението си. Те не можеха да изпълнят сега желанието му, защото така щеше да му се предостави възможност да издаде нашите намерение относно обоза. Беше им се удало да заловят три от конете на зулусите, единият от които беше определен за сър Гилбърт Грей. Аз ги запознах с откритието си и Ян незабавно се насочи към коня си.

— Аз потеглям, тръгвайте след мен, майне хеерен! — извика той и вдигна крак да се качи.

— Останете още малко, минхер — помолих. — Нали знаете, че една прибързаност дори и в най-голямата опасност може да допринесе само вреда. Дайте на коня си половин час почивка и го оставете малко да попасе. Ей там отсреща тече потокът, където може да бъде и напоен. От коня зависи, ако ездачът иска да има напредък!

— Имате право, минхер, но само половин час, не по-дълго, така ще си остане! — отговори той и поведе животното към указаната посока на водопой.

— Заведи и нашите, Квимбо!

— Да, минхер. Кон трябва ядат и трябва поят, ама Квимбо поят не два кон, а три кон!

Той взе освен моя английски жребец и брабантеца един и от зулуските коне. Аз нямах време да се осведомя за причината на тази постъпка, а прегледах другите два коня. Животните бяха от онази дребна и изключително издръжлива порода, използвана с удоволствие от кафърските вождове и техните приближени, докато отрядите им най-често се състоят от пешаци. Те носеха от двете страни на седлото по едно доста голямо чувалче с чукана царевица — мярка, способстваща по-голяма издръжливост на животните, тъй катотози фураж държи сито по-дълго, отколкото изсъхналите треволяци, които страната предлага.

Още бях посветен на този оглед, когато Квимбо се върна и взе за юздите и другите два коня.

— Кон тук също поят!

С тези думи той се измъкна. Трябва да си имаше някакво определено намерение. Може би гърбът на брабантеца му беше твърде широк и се канеше тихомълком да извърши размяна. Аз нямах нищо против и си затраях. Направих му само една забележка:

— Внимавай с тези торби, Квимбо. В тях има царевица, която е изключително добра за конете.

— Царевица? Ох, ох, царевица ще получат не бур, а минхер и Квимбо!

Той тръгна, а аз се отправих към другите да обсъдим нещата. Ян се върна. Беше оставил коня си под надзора на Квимбо и искаше да чуе какво ще се съвещаваме.

От само себе си се разбира, че трябваше да се постараем час по-скоро да последваме зулусите. Питаше се само дали конете ни ще проявят еднаква издръжливост. Моят беше получил първия приз и тъй като Ян не го сдържаше, беше уговорено аз да избързам с него напред, докато другите можеха да ни следват според силите.

Тръгнах към извора и съобщих това на Квимбо.

— Квимбо яздят с минхер! — заяви той.

— Няма как, трябва да останеш да пазиш англичанина! Той се обърна и не отговори. Ян дойда да възседне, аз сторих същото и забелязах, че както неговият кон, така и моят бяха снабдени с царевица — един знак на внимание от страна на моя добър кафър.

Взехме си сбогом с бурите, които възнамеряваха да останат тук до утрото, аз им препоръчах Квимбо и после поехме. Ян яздеше мълчаливо до мен — беше зает с мислите си и аз не го смущавах. Така бяхме яздили може би половин час, когато долових конско тропот зад нас. Спрях да изчакам ездача. Той пристигна в галоп и едва съумя да спре пред мен коня си. Още при първата чута дума разпознах Квимбо.

— Минхер, ох, ох, Квимбо вече мислил, Квимбо не срещнат минхер!

— Какво всъщност искаш?

Кажи-речи бях предполагал нещо такова и поради това въпросът ми не можеше да прозвучи много строго.

— Квимбо не остават при бури, Квимбо яздят с добър, обичан минхер. Квимбо имат кон на зулу и имат царевица за кон.

— И къде пък остави брабантеца?

— Брабант причиняват болка Квимбо на крак, Квимбо не могат съберат крак. Брабант съм при бури, нека и бури болят крак!

Бях принуден да се разсмея на човеколюбивите помисли на слугата.

— Идвай тогава! Пък и бездруго не мога да те отпратя обратно.

Ездата продължи с възможно най-голяма бързина. Квимбо можеше по-добре да обгръща мозамбикския си кон и макар да лежеше почти по корем върху гърба му, то все пак се държеше по-добре отколкото по-рано върху брабантеца. Движихме се цялата нощ, докато утрото засивя и конете трябваше малко да отдъхнат. Бяха назобени и после пак ги яхнахме.

Натъкнахме се на дирята на зулусите. Те трябва да имаха изключително добри животни, иначе щяхме сигурно скоро-скоро да сме ги настигнали. Не бе трудно, разбира се, да се помислят, че са преследвани, и ето защо бяха напрягали по възможност конете.

Към обяд беше направена отново почивка, а когато по-късно по свечеряване отново спряхме, вече се намирахме в близост до гората, в която за пръв път се бях срещнал със сър Гилбърт Грей. Конете вдигаха пара и бяха плувнали в пот, а хълбоците им тупкаха, така че бе невъзможно да изминем останалото разстояние, без поне няколко минути да отпочинат. Но това можеше да е гибелно за фермата и веднага щом бяхме взели малко от малко сулука, продължихме отново.

Цялото това оценявано на два дни езда разстояние ние го бяхме взели за няма и едно денонощие, при което трябва да се има предвид, че моят кон бе имал целия този път под копитата си натам и насам без необходимите междинни паузи. При тази бедна откъм извори област и най-често камениста земя това бе свръх силите и на най-доброто животно и ето как не бе за чудене, че се домогвахме само ходом към височината, зад която се снижаваше долината с фермата на Ян.

Още не бяхме съвсем достигнали билото, когато от отвъдната страна прокънтяха изстрели.

— Тук, Квимбо, дръж конете! Пеша ще стигнем долу по-бързо! — повелих аз и скочих.

Ян последва примера ми и сега изкачихме в усилен бяг напълно баира, за да се спуснем по същия начин от другата му страна.

Изстрелите се повториха, удостоверявайки, че съседите са били нащрек и не са били изненадани от зулусите. Ние достигнахме запъхтени градината, хукнахме покрай оградата и завихме около ъгъла на двора, понеже предполагахме, че преди всичко портата ще е обектът на атаката. Бяхме се заблудили, защото тъкмо стигнахме до нея и от другата страна на жилищната постройка отекна изстрел.

— Те са прехвърлили стобора и вече се намират в двора и градината. Нашите стрелят от горните прозорци. Елате! — рече Ян, като се обърна отново, втурна се покрай оградата и се прехвърли после през нея.

Аз също се метнах отвъд и едва сложил крак на земята, долових един изкънтяващ прикладен удар.

— Един! — извика Ян.

Аз също видях да се спуска към мен една тъмна гола фигура, дигнах пушката и натиснах спусъка.

— Двама!

— Ехей! Кой стреля там долу! — попита един дълбок глас от прозореца.

— Аз съм, баас Йеремиас! — изкрещя обратно Ян, като и той гръмна по някаква цел, която аз не различавах. Един силен вик доказа, че е улучил. Къде са мошениците?

— В двора само двама или трима…

— Те са уредени!

— Другите в градината!

— Аха, аз ще им пратя едного!

Той пристъпи към колибата на леопарда.

— Тюфел!

В ответ се долови характерното фучащо съскане.

— Ела, мой Тюфел, ти отдълго вече не си мяркал някой зулу! Той издърпа могъщото животно за синджира от къщичката.

— Пристъпете по-близо до мен, минхер! Той е добре приучен да не прави нищо на човек от къщата и вие също няма от какво да се страхувате, ако стоите при мен. Баас Йеремиас!

— Ало, какво има?

— Има ли някой от хората ни навън? Пускам Тюфел.

— Пущай си го, нееф Ян! Всички сме тук в къщата.

Ян отведе животното до ъгъла на двора, показа му градината и го пусна.

— Дръж Тюфел!

В следващия миг животното беше изчезнало и веднага след това доловихме ужасяващ крясък, който бе последван от късо гневно изреваване.

— Още един! Елате, минхер, ще им пратя още някого! Той се запъти към един нисък навес и отвори вратата.

— Роб!

В миг щраусът изскочи.

— Дръж! — повели бурът, посочвайки към градината. Птицата се подчини на заповедта и се стрелна от място.

— Леопардът няма ли да стори нещо на щрауса? — попитах аз.

— Няма да му хрумне! Те пият мляко от едно ведро. А сега елате, минхер! Трябва да опитаме да открием конете на кафрите, тогава негодяите ще са изгубени.

Ние прескочихме пак оградата, докато в градината се следваха крясък след крясък. Конете се намираха много вероятно в близост на къщата, поради което рекох:

— Нека обходим къщата на известно разстояние от оградата, вие насам, а аз натам, минхер Ян!

— Не, вие трябва да останете край мен заради леопарда, ако вземе да прехвърли оградата, в което аз обаче не вярвам.

В този миг нещо се стрелна край нас — една фигура и още една. Аз дадох бързо подире им останалия ми изстрел. Трети понечи да се измъкне покрай нас, но получи втория куршум на Ян, а после чухме вече и пръхтенето на коне, чийто тропот от копитата се отдалечаваше.

— Там значи са ги държали — извика Ян. — Двамата се изплъзнаха, ако не сте улучил някого от тях.

— Аз улучих втория, знам го съвсем точно. И при все това двамина сигурно са офейкали, защото много вероятно един е стоял при конете.

— Останалите обаче са изгубени, защото аз си познавам моя Тюфел.

Още докато говореше, стоборът изпращя. Аз си помислих, че четвърти зулус иска да я прехвърли и извъртях пушката за удар, но това беше леопардът, който се изстреля към земята, после се метна като светкавица върху мен и ме събори.

— Тюфел! — отзова го от мен Ян, ала животното беше вкусило кръв и отново бе придобило дивото си състояние.

Едната лапа се заби дълбоко в лявото ми рамо, а зъбите опитваха да ме докопат за гръкляна. Лежейки под него, аз обхванах врата му и притиснах здраво главата към себе си, за да направя безвредна ужасната паст. Краката си обвих около задната част на тялото му и го придърпах плътно надолу към мен, така че и задните лапи не можеха да станат опасни за мен. Въпреки това без помощта на Ян щях да претърпя поражение. Той сграбчи синджира, изтръгна с могъщ напън животното от мен и го запокити с такава мощ към стобора, че не само той, ами и ставите на леопарда изпращяха.

Историята разказва за мъже които били удушвали лъвове просто с голи ръце. До момента аз се бях съмнявал в истинността на тези разкази, но сега бях убеден, че може да има хора, чиято физическа сила е в състояние да се мери с тази на едно такова животно. Аз се изправих и измъкнах ножа.

— Трябва да го убием.

— Не е нужно, минхер, той сега е вече обезвреден!

Бурът коленичи върху леопарда, който можеше единствено със задавен рев да се отбранява срещу могъщия натиск, и омота синджира около един от дълбоко вкопаните в земята камъни, служещи като опора на оградата. После се надигна.

— Тук е вързан сигурно, докато настъпи денят, когато само погледът ще е достатъчен да го направи послушен. Ранен ли сте?

— Малко в рамото.

— Елате бързо тогава да ви превържат! Може би беше все пак непредпазливост да пускам животното, но на нас щяха да се измъкнат повече врагове отколкото на него.

Той се прехвърли през дъсчената ограда и аз сторих същото въпреки болките, които изпитвах от раненото рамо.

— Отворете вратата, баас Йеремиас!

— Веднага, нееф Ян! — отговори бурът отгоре. — Как стоят нещата с кафрите?

— Двама се измъкнаха, за другите ще се осветлим. Вратата беше отворена и ние тъкмо се тъкмяхме да влезем, когато доловихме откъм другата страна на оградата приближаващ конски тропот, който бе заглушен от един ревящ за помощ глас.

— Ау, ох, ох! Минхер, помага! Зъл дух искат изяде Квимбо и изяде кон!

Що за дух можеше да е това? Ян побърза към портата и я отвори. След броени мигове Квимбо довтаса на мозамбикския жребец, следван от другите два коня, макар да не ги държеше за юздите, а зад тях „влетя“ като фъртуна с далеч проточен напред врат щраусът.

— Ох, дух искат хване беден Квимбо. Минхер застрелват мъртъв дух — извика кафърът, спирайки сега пред мен и сочейки със страхливи жестове назад.

Баас Йеремиас стоеше с един голям фенер на вратата, така че бяхме в състояние ясно да виждаме. Щраусът се беше измъкнал, както по-късно установихме, през оставената много вероятно от зулусите отворена портичка на градинската ограда и се бе натъкнал на Квимбо, който се приближавал към къщата и в мрака не могъл да разпознае птицата. Сега той видя, разбира се, с какво естество духове си бе имал работа и куражът му се възвърна. Скачайки от коня, той хвана метателното си копие и замахна здравата към своя преследвач.

— Какво? Дух съм птица, съм щраус? Чакат, Квимбо искат покаже птица, как се на дух правят!

Той беше сгрешил в преценката си за своя противник. Толкова страхливият, плашлив на свобода щраус в питомно състояние често е един много храбър пазач на дома и стигнал ли е веднъж до осъзнаване на своята сила, той е боец, с когото не е така лесно да завърже човек битка. Квимбо щеше веднага да го узнае. Птицата го събори на земята с едно мощно затичване, угости го с няколко извънредно енергични ритника и го перна с клюн по главата, уцелвайки за нещастие фризурата, която в миг изгуби своята изкусна пантофена форма. Победеният се разпищя пронизително до Бога.

— Помагат, минхер! Ох, беден Квимбо, ох, красив беден коса на Квимбо! Минхер, бият мъртъв, удрят мъртъв, ръгат мъртъв, стрелят мъртъв щраус!

— Роб, назад! — извика Ян и хвана птицата за едно от късите, биещи крила.

Животното се подчини и беше откарано от бура към все още отворения навес. Квимбо се изправи и понечи, държейки все още ръце на перчема, да продължи вайкането, но видя разкъсаното ми рамо, от което кръвта действително много обилно се стичаше. Тутакси скочи към мен и викна разтревожено:

— Минхер имат рана? Минхер скоро съм утрепан мъртъв? Ох, ох, добър беден минхер! Квимбо ще вържат рана на обичан минхер!

Съседите и също Митие бяха дошли насам. При думите на Квимбо те забравиха въпросите и разпитванията, които много вероятно бяха имали на устните, и ме обградиха. Бях въвлечен в къщата и стаята, където прегледаха раната ми. Тя се оказа болезнена, наистина, но не опасна. По време на превързването се стигна до питането и разказването, а после се отправихме с фенери и добре въоръжени навън, за да видим как стои работата със зулусите.

В двора лежаха три трупа. Зад къщата смъртта бе пожънала още по-богат урожай, защото там намерихме пет грозно разкъсани тела, две от които очевидно бяха паднали под ударите от клюна на птицата, преди леопардът окончателно да ги умъртви.

Сега потърсихме в посоката, където бяха стояли конете. И тук нашите два куршума се бяха оказали смъртоносни, но за голям яд на Ян, Сикукуни не се намираше сред загиналите. Той отново се беше изплъзнал. Предния ден съседите бяха погребали падналите в гората зулуси и донесли във фермата скритите от нас вещи. През идното утро предстоеше едно по-значително погребение, с което искахме да изчакаме до пристигането на останалите бури. После щеше да бъде проведен съд над заловения Чемба й набелязани необходимите мерки за преследването на Сикукуни и обезвреждането на оръжейния обоз…