Карл Май
По непознати пътеки (2)

2. В БИВАКА НА ПАЙ-ЮТА

Винету също като мен беше убеден, че пай-ютите се намираха още на мястото, където бяха нападнали белите. Въпреки това ние бяхме достатъчно предпазливи да не поемем по правата посока, защото те нали искаха да отидат при навахите, от които ние идвахме, и все пак беше възможно да тръгнат по-рано, отколкото мислехме, или да изпратят повторно съгледвачи, които да ни видят. Така че ние се придържахме повече надясно — право на изток, а когато в утрото на другия ден бяхме стигнали на една ширина с лагерното място, продължихме да яздим още на известно разстояние, за да завием после наляво и приближим мястото от изток, вместо от запад. Не щеше и съмнение, че червенокожите не очакват от тази посока никакъв враг. Но въпреки това ние трябваше да бъдем предпазливи, защото толкова много хора се нуждаят от храна, и можеше да се приеме, че немалко от тях ще се скитат наоколо.

Достигнахме реката при едно разположено далеч нагоре по течението място, обградено околовръст от гъст храсталак. Сега се касаеше да разберем как стоят нещата с пай-юта и техните пленници. Това бе едно не само трудно, но и много опасно начинание. Аз предложих себе си, ала тъй като Винету твърдо настоя той самият да отиде, трябваше да се примиря.

Другото нещо бе да отправим едно предупреждение на Олд Кърсинг-Драй. Вярно, че не ми се искаше да говоря пак с него, но този предразсъдък трябваше да отстъпи, след като се отнасяше до нашата безопасност. Той ни беше следвал дотук, после вързал коня си, както ние нашите, и се бе изтегнал на известно разстояние от нас в тревата. От потеглянето ни никой не беше му казал нито дума. Сега му личеше, че е във висша степен озлобен към нас, и ето как беше съвсем близко до ума, че замисля отмъщение. Ако сред пленниците не се намираха синът и племенникът му, то бих бил склонен да му припиша намерението да ни издаде на индсманите. Съвсем сигурни ние в него в никой случай не бяхме — кой можеше да знае с какви мисли и кроежи се занимаваше! По тази причина сметнах аз за уместно да наруша мълчанието си. Трябваше лично да говоря с него, защото моите думи щяха много вероятно да му направят повече впечатление, отколкото ако му предадях това, което трябваше да чуе, чрез Дик Хамердал или Пит Холбърз. Та запътих се значи към него и попитах:

— Ти ни следва дотук, мистър Флетчър, без да сме те канили.

Изглежда, че и за по-нататък искаш да се присъединиш към нас. Как стои работата?

— Това засяга Дявола, не вас! — отговори той.

— Аз мисля, че твърде много ни засяга, и ще те помоля, сър, да промениш тона. Аз не съм навикнал да слушам грубости, без да отговоря по подобаващ начин! Ти видя и чу, че изобщо не искаме да знаем за теб. А дето ти въпреки това язди след нас и лагеруваш тук, можем да търпим единствено в случай, че сме сигурни, че няма да ни навредиш.

— Навредя? — ухили ми се оня. — Pshaw!^[1] На вас няма какво повече нещо да влоши или навреди!

Едва го беше казал и аз отчупих един клон с дебелината на пръст от близкия храст, изтеглих го през лявата ръка, за да отстраня листата, и го нагостих с няколко резки удара напреки лицето.

— Тъй! Който не иска да чуе, трябва да почувства. Ще те науча аз да бъдеш по-вежлив!

Той нададе един нечленоразделен крясък от ярост, скочи и измъкна револвера, за да се прицели в мен, ала още преди да е съумял да насочи цевта, ударът ми така го улучи по ръката, че изтърва оръжието. После му стоварих един пестник по слепоочието, от което той рухна на земята в цял ръст, като безжизнен пън. В миг дебелият Хамердал застана до мен и каза със засияло от прехлас лице:

— Heigh-day!^[2] Най-сетне, най-сетне да види човек пак този твой фамозен удар! Thank you, sir!^[3] Типът тъкмо това и нищо друго не заслужаваше. Дали да не го вържем малко, та после, като дойде на себе си, да не вземе пак да направи някоя щуротия?

— Да, драги Дик. Прекарайте му няколко ремъка около ръцете и краката. Доброто си е добро!

— Ела тогава насам, Пит Холбърз, старий куне! Нека накачим по кльощавото тяло на тоя Олд Кърсинг-Драй половин дузина здрави фльонги. Или ти не мислиш така?

Пит пристигна доволно ухилен и отговори по своя обичаен начин:

— Ако ти смяташ, че е добре да му ги курдисаме, то като нищо ще го сторим, старий Дик.

— Дали ще го сторим, или не, все едно, стига само да ги получи!

Те не само го омотаха, но и после отделно го вързаха здраво към дебелото коренище на един храст, така че му беше невъзможно да се изтърколи тайно от нашия обсег. Когато бяха готови с това, Дик потри тлъстите си ръце и каза, подхилквайки се:

— Ама и при теб си е съвсем друг живот, сър! Ние сме вече цял месец на път, без да се е случило нещо забележително, но едва-що сме срещнали теб и ето ни набъркани посред приключенията.

— Ами онзиденшното нападение!? Не беше ли то приключение? — запитах аз.

— За нас двамата — не, защото не присъствахме. А и да е било, ти все пак беше наблизо. За една седмица при теб човек преживява повече, отколкото иначе за една година, това е всеизвестно. Сега старият хулител ни е добре подсигурен и можем да помислим за нещо друго. Какво ще кажеш за едно рибно блюдо? Нашето сушено месо е почти към края си.

— Имате ли въдици?

— Що за въпрос! Какво те прихваща, сър? Дик Хамердал, и без въдица! Въпросът е само дали и тази мила Рио Сан Хуан има риба. Или ще трябва да ловим и печем пиявици, Пит Холбърз, старий куне?

— Хм! Ако мислиш, че са тлъсти като теб, старий Дик, то работата навярно ще може да се уреди. Макар че аз в действителност бих предпочел рибата, понеже е любимото ми ястие, докато търбухът ми днес не е настроен за пиявици.

Една такава дълга реч Пит Холбърз сигурно рядко бе държал, и то само защото се бе отворила приказка за любимото му ядене. Аз за щастие можех от опит да уверя, че имат всички надежди да направят един добър улов, и ето как те запълзяха с въдиците си към брега, където се скриха предпазливо, за да не би пък да бъдат видени от някой случайно минаващ наблизо пай-юта. А аз се проснах в цял ръст на тревата и затворих очи, макар да не бях уморен. Пък и за сън изобщо не можеше да става дума при очакването, в което също като другите се намирах.

Уестманът обикновено обича да затваря очи, когато лежи, също и без да спи, защото тогава толкова по-остро чува.

Едва ли бе минал може би и час, когато двамата въдичари се върнаха. Резултатът на тяхното умение беше толкова голям, че имахме достатъчно за обяд и вечеря. За жалост трябваше да се откажем от паленето на огън до завръщането на Винету, понеже не знаехме дали можем да го сторим без риск. Един индиански нос подушва дима на огън от много далеч, ала още по-отдалеч миризмата на месо — независимо дали произхожда от риба или дивечово печено.

Времето си вървеше, дойде обяд, минаха още два часа и двамата тоустс вече започна да ги наляга страх за апача. За да ги успокоя, аз им обърнах внимание на дългото разстояние от нас до бивака и на неимоверно бавното промъкване посред бял ден. Олд Кърсинг-Драй отдавна беше дошъл на себе си от своя несвяст, ала държеше очите си затворени и не се помръдваше. На нас можеше само да ни е приятно, дето симулираше безсъзнание.

Най-сетне се прошумоля в храсталака и Винету се върна. Лицето му беше безизразно както винаги, но аз го познавах много добре и веднага схванах, че носи добра вест. Виждайки лежащата риба, той даде да го разберем по свой начин: Без дума да каже, насъбра изсъхнала трева и сухи съчки, струпа материала на малка купчинка, извади пункса^[4] си и запали тревата. Дик Хамердал направи една радостна физиономия, сръга подчертано приятелски Пит Холбърз с лакът в ребрата и захихика:

— Славна работа! Види се, всичко е наред и ние можем да опечем нашите пиявици. Ти какво ще речеш по въпроса Пит Холбърз, старий куне?

— Ако мислиш, че се радвам на кльопачката, то може да си нацелил правилното, старий Дик — гласеше доволният отговор.

Рибата беше разделена на две порции — за сега и вечерта. После всеки получи каквото му се полага; също и Флетчър колкото всеки друг. Когато изпече неговия пай, Дик Хамердал си достави удоволствието да го нахрани като някое дете. Винету добре беше видял, че той е вързан, ала не бе в характера му да пита за причината.

Също толкова малко го попитах аз за резултата от неговото разузнаване, защото знаех, че в подходящото време сам ще заговори за това. Но другите двама имаха по-малко търпение и едва Дик Хамердал бе тикнал последната хапка между устните, то обърса уста с лъщящия от мазнина ръкав и каза:

— Тъй, сега сме сити и можем да помислим и за пай-ютите. Надявам се, че те още не са си тръгнали!

И понеже Винету не отговори веднага, той направи работата по-ясна, като попита:

— Или пък се лъжа и те вече са се разкарали?

По мъжествено-красивите черти на апача плъзна лека усмивка и той отговори с благоукорителен тон:

— Росата пада в своето време и слънцето изгрява по своето време. Защо моят бял брат не чака, докато дойде и много време да говоря?

— Много просто, защото съм любопитен — отвърна дебелият със забавна откровеност.

— Любопитна може да е една скуав, но не мъжът, толкова повече ако той е воин като Дик Хамердал, но моят брат ще узнае каквото иска да знае. Пай-юта са още тук.

— Къде?

— В бивака, който вчера са нападнали. Винету ги изброи, те са два пъти по сто и шест пъти по десет мъже. Техният предводител е Патс-ават^[5], вождът на пай-юта.

— А пленниците?

— Те са вързани, но здрави и читави. Ние ще ги освободим идната нощ.

— Освободим? — запита дебелият с радостно изумление. — Аз мислех, по-добре ще е да почакаме с тая работа, додето пай-ютите паднат в ръцете на навахите! Тогава белите ще получат своята свобода изцяло от само себе си!

— Винету смята, че неговият бял брат се лъже. Ако ние заградим пай-ютите в каньона и те имат при себе си своите пленници, то ще могат да ни поставят условия и да заплашат, че ще убият белите. Но ако тези са свободни, то враговете ще са принудени да се съгласят на всичко, което поискаме от тях.

— Съвсем право, съвсем право! За мен също е по-добре да измъкнем другарите си още днес, защото това ще е един номер, от който по-чудесен хич не мога да намисля. По какъв начин обаче ще се осъществи освобождението?

— Това брат ми ще узнае, когато му дойде времето. Винету послуша и научи защо пай-юта още не са тръгнали и как е станало, че те са нападнали белите мъже. Сред двамата убити е синът на вожда, чието погребение ще ангажира времето до утре сутринта, понеже гробът трябва да се съгради високо от камъни; те имат да строят по него още половината нощ. Вождът е изпълнен с ярост заради смъртта на своя син и е много лесно възможно да убие пленниците, за да прислужват техните души на неговата във Вечните ловни полета.

— All devils^[6], та това би било ужасно!

— То няма да е нищо друго, освен едно отмъщение, както червените мъже са го научили едва от белите. И това наказание ще бъде толкова по-справедливо, защото ще засегне двойно убиеца, чийто син и племенник се намират сред пленниците.

— Значи все пак Олд Кърсинг-Драй?

— Да, той.

Флетчър лежеше достатъчно близо, за да чува всяка дума. От яденето той беше държал очите си отворени. Сега извика разпалено към нас:

— Не съм аз, не съм аз, аз не знам нито дума за това! Тези… са най-долните…, които човек може да си представи. Аз се заклевам в…, че казвам истината!

Тази защита отново съдържаше три тежки хули, които е невъзможно да бъдат възпроизведени. Винету не им обърна внимание и продължи:

— Пай-юта не възнамерявали да бивакуват там, където сега се намират, а да продължат по-нататък. Те изобщо нямало да открият белите, ако не било извършено убийството. Синът на вожда яздел с още двама войни на известно разстояние пред кавалкадата. В един момент се разнесли бързо един след друг два изстрела и той се сгромолил мъртъв от коня; заедно с него единият от войните. Двамата били простреляни в главата.

— Доказва ли това, че съм бил аз? — ревна гневно Флетчър. Винету се обърна към Хамердал и Холбърз:

— Ако този мъж се осмели още веднъж толкова високо да проговори, то нека братята ми му тикнат една запушалка в устата и го вържат извит като котка.

После продължи словото си с раншния тон:

— Вторият придружител, който бил невредим, бързо подгонил коня си в посоката, откъдето дошли изстрелите, и видял един бягащ ездач. Тъй като не било още съвсем тъмно, можал точно да различи мъжа и също коня. Ездачът имал на главата си сламена шапка и под нея кърпа, както понякога се носят вакеросите и каубоите. Не успял обаче да го застигне. Конят бил с тъмен цвят и едно светло петно от дясната страна на задницата. Моите братя знаят кой носи такава шапка и кърпа и чий кон има едно такова светло петно. Винету съвсем ясно чу как един пай-юта описа това на един друг.

Флетчър естествено беше този, за когото и за чийто кон се отнасяха тези разпознавателни белези. Той въпреки това се осмели да отрече и изсъска вбесено към нас:

— Лъжи, нищо освен лъжи! Каквото такъв един червен… казва, няма никаква… стойност. Аз се заклевам в…, че съм толкова невинен, колкото един…!

Това бяха отново четири израза, за които ми се прииска да наредя да го нашибат! Апачът продължи да говори със студен, тежкозвучащ тон:

— Спомнят ли си още братята ми ужасните, безчовечни думи, които лежащият там мъж каза вчера за индианците при срещата си с нас? Той ги изрече, макар да видя, че аз самият съм червенокож. Колкото думи той е казал, толкова съдии и свидетели има срещу него; той и никой друг е убиецът, въпреки грозната му клетва, че не е бил той.

Тогава Олд Кърсинг-Драй се изпъна нагоре във вървите си и изкряска:

— А аз повтарям клетвата си при всички…: Нека ослепея и бъда разбит, ако съм аз убиецът! Щом като сте толкова тъпи, на един…

Той не можа да продължи, защото аз вече коленичих при него. Сключвайки дясната ръка здраво около гърлото му, откъснах един парцал от неговата дреха и го свих на топка. Едно по-силно притискане на гърлото и оня се задъха за въздух с широко отворена уста. Запушалката се намери между зъбите му, а бързо последвалият ме Хамердал се погрижи за втори парцал, който му бе вързан през устата, за да не може да избута тапата с език. Сега се бяхме подсигурили срещу неговите хули и се върнахме на местата си.

Дълго седяхме безмълвно един до друг. Всеки знаеше какво мисли и чувства другият, ала никой не го изразяваше. Утайка на човечеството! На по-ниско стъпало и от най-презряното животно! Нима действително можеше да има човешко същество, на което да приляга тази невъзможна на вид класификация? До момента сигурно щях да отговоря отрицателно на въпроса, ала сега трябваше да отвърна утвърдително, макар сърцето ми да се бунтуваше с всички сили. Какво да предприемам с този мъж? Да му дадем свободата, означаваше да пуснем едно освирепяло животно срещу всичко, що е хора и човешко! Не, не! Да го предадем на пай-юта? Да и отново да! Той си го беше заслужил, защото при всички случаи той беше убиецът и можеше да бъде обезвреден само чрез смърт.

Винету сложи ръка върху моята и каза, прочел сякаш мислите ми по лицето:

— Нека моят брат не напряга по-нататък мислите си! Ако него го боли да помогне за унищожаването живота дори на един толкова зъл човек, то вождът на апачите сам ще се провъзгласи за съдия. Олд Кърсинг-Драй при всички случаи ще бъде предаден на пай-юта. Хоуг!

— Считаш ме за слаб?

— Не, но за милозлив.

— Да, дори този човек буди у мен съжаление, но не неговото тяло, а неговата душа. Трябва ли да отиде тя във вечната гибел, без за нея да има макар и една-едничка възможност да изпрати един-едничък умоляващ опрощение поглед към небето?

— Защо се безпокоиш напразно! Имаш ли силата да я разтвориш за този поглед? Има само един, който притежава тази мощ. Това е добрият, великият Маниту. Ти си ме учил да имам вяра в него, научил ли си се и самият ти да го вършиш? Не се тревожи! Земният живот на този сквернословец и убиец попада под властта на неумолимия закон на саваната, над неговата душа обаче ще решава Маниту. Отсега той вече не е един търпян спътник, а наш пленник, когото ще предадем на пай-юта, спрямо които се е провинил. Ето защо оттук насетне той не бива да чува какво ще говорим нататък помежду си.

По причина тази забележка той продължи след къса пауза на размисъл с приглушен тон:

— Винету сега ще ви каже по какъв начин ще ни е възможно да освободим осемте пленници. Дик Хамердал и Пит Холбърз познават мястото, на което пай-юта бивакуват, и до което аз се промъкнах. Там има един малък полуостров, свързан чрез тясна земна ивица с брега. Пленниците са отведени на този полуостров, защото там могат по-лесно да бъдат пазени и там едно бягство трябва да се счита за невъзможно.

— Аз познавам полуострова — кимна Хамердал. — Ние искахме него да устроим за лагерно място, ама се отказахме, защото там има много хапещи мушици. По периферията той е обрасъл с храсти.

— Това е вярно и ще ни облекчи в освобождаването на пленниците. Осмината мъже естествено са вързани и така изобщо не може да се мисли, че биха побегнали във водата. Ето защо е достатъчен един-единствен страж, който е поставен при тесния провлак към полуострова. А дори и пай-юта да бяха дотолкова предпазливи, че да поставят там двама или трима бойци, то това нямаше да може да ни попречи, защото и тях щяхме да обезвредим за една минута.

— Well! Аз съм уверен, че трима и повече ще разкараме на бърза ръка от пътя, също така чевръсто ще сме прерязали вървите на пленниците, ама после какво? На брега бивакуват още над двеста и петдесет индсмани, през които е съвсем невъзможно да се промъкнем!

— Ние няма и да пожелаем да го правим, защото ще избягаме по водата.

— Хмм! Не е ли това по-лесно да се каже, отколкото да се извърши? Аз съм убеден, наистина, че всички другари умеят да плуват, но те няма да могат да си движат ръцете и краката, понеже дълго време са били вързани. Не може хич да се избегне също, че един ще плува по-бързо от друг, поради което ще се разпилеем и дълго време ще се изчакваме. Междувременно индсманите могат да ни мъкнат поотделно като риби или даже да ни светят маслото.

— Моят бял брат не е внимавал в думите ми. Аз казах, че ще побегнем по водата, а не във водата. Ние няма да плуваме, а ще си построим сал. Ако се наложи да се влезе във водата, то това ще сторят само двамина, а именно Олд Шетърхенд и аз.

— А-а, сал! Но едно превозно средство, на което да бъдат откарани осем души, трябва да е толкова голямо, че индсманите непременно ще го забележат, макар че днес ще е много тъмно, защото имаме новолуние. Не е ли такова и твоето мнение, Пит Холбърз, старий куне?

— Ако ти мислиш, че е новолуние, то имаш право, старий Дик — гласеше отговорът. — Но Винету все ще знае какво иска.

— Дали знае или не, все едно, но аз съм напълно убеден, че има някоя добра идея. Ти какво ще кажеш по въпроса, мистър Поразяваща ръка?

— Аз отгатвам намерението на нашия червен брат. Салът трябва непременно да остане незабелязан. Той обаче при всички случаи ще бъде видян, ако пай-юта се намират на лагерното място. Ето защо предполагам, че Винету има намерение да ги примами да се отдалечат.

— Моят бял брат казва истината — кимна ми апачът. — Пай-юта трябва да се махнат от бивака.

— Но чрез какво можем да ги подмамим? — попита Дик Хамердал.

— Чрез огън.

— Добре. Но какво ще запалим? Не можем все пак да подпалим гората я, защото това тук, където има толкова малко гори, ще е направо грях.

— Гората е свещена за вожда на апачите, тя не бива да бъде унищожавана. Но ние трябва да обгърнем в пламъци нещо, което е свещено и за пай-юта, за да се изплащат. Защото не ги ли обземе голям страх, те няма да извършат непредпазливостта да напуснат бивака.

— Тогава наистина съм любопитен кой ще е предметът, който Винету иска да опожари.

— Новият гробен паметник ще бъде това.

— Отлично! Идеята е ценна за десет хиляди долара! Но гробният паметник няма да гори, защото е от камък!

— Той в действителност и не бива да гори. Ние ще струпаме отгоре суха трева и дърва. Когато те лумнат в огън, всички мъже ще се изплашат и бързо ще изтичат натам да го гасят.

— Но тъй като той сега още се строи, трябва да чакаме, докато стане готов. И дори и после приближаването много вероятно ще е опасно, защото пай-юта при всички случаи ще поставят стражи.

— Нека моят брат Дик Хамердал си припомни обичаите на червените народи! Веднага щом гробният паметник бъде завършен, пай-юта ще отнесат трупа на главатарския син и там няма да остане никой, освен бащата. Той трябва да бъде оставен сам, за да запее песните на смъртта, които следва да чуе само душата на убития. Ние следователно ще си имаме работа само с него.

— Той ще трябва ли да бъде убит?

— Не. Олд Шетърхенд и Винету не убиват човек, ако не са били принудени от самия него за това. Той ще получи удара на моя брат Поразяващата ръка, за да замлъкне колкото време е необходимо да не говори. Нищо повече от това няма да му се случи.

— Ама ние не можем все пак да бъдем по едно и също време и при гробния паметник, и на сала! Червенокожите ще угасят огъня, преди още да сме готови и после ще е много съмнително дали номерът, който тъкмим да изпълним, ще успее.

— Нека Дик Хамердал не бере грижа. Ние ще се разделим и така точно ще отмерим времето, че успехът да е кажи-речи гарантиран. А сега да се залавяме за работа и да построим сала, защото той трябва да е готов преди да се е стъмнило.

— Сигурни ли сте всъщност, че няма някой да ни забележи?

— Винету знае много добре, че пай-юта няма да дойдат в тази местност.

— Дали ще дойдат, или не, все едно, но при всички случаи ще е по-добре, ако не знаят, че сме тук и що за намерение имаме. Винаги е по-добре да се случи онова, което е по-добро. Не мислиш ли и ти същото, Пит Холбърз, старий куне?

— Ако ти смяташ, че по-доброто си е по-добро, драгий Дик, то не ми хрумва да имам нещо против — отговори Пит по своя суховат начин.

Сега пристъпихме към отсичането на тънки дървесни стебла — една работа, която вървеше бавно, наистина, понеже нямахме брадви, но затова пък ставаше толкова по-безшумно. Свежи, гъвкави пръчки за здрава свръзка на стволовете имаше достатъчно и ето как бяхме готови със сала, преди да са минали два часа. Той бе снабден с две кормила — едно отпред и едно отзад, и освен това с четири гребла за случай, че искахме да му придадем по-голяма бързина, отколкото създаваше падът на водата.

После бяха събрани четири големи снопа сухи дърва и трева и отнесени на сала. Когато бяхме готови с това, трябваше да откараме конете. Ние се намирахме, както вече казах, от горната страна на бивачното място на пай-юта, следователно трябваше да се спуснем по течението и можехме естествено да стоварим пленниците на сушата, в случай че освобождението им не се удадеше, също само надолу от лагерното място, и то на другия бряг, за да бъдат принудени преследвачите първо да прехвърлят реката, преди да са тръгнали подире ни. По тази причина беше необходимо конете да бъдат отведени напред и скрити на някое подходящо за целта място, разположено по-долу от бивака. С тях естествено трябваше да е и Олд Кърсинг-Драй.

Та се прехвърлихме значи заедно с конете на другия бряг и вързахме Флетчър здраво за неговото седло. Пит Холбърз трябваше да остане при сала. Ние, другите, потеглихме надолу по течението, но не близо до брега, а достатъчно отдалечени от него, за да сме сигурни, че няма да бъдем забелязани.

Яздехме, в галоп за да се възползваме от последната светлина на деня, и след половин час вече бяхме стигнали толкова далеч, че се намирахме на може би половин английска миля под индианския лагер. Тук имаше една малка тясна клисура, обрасла с дървета, за които вързахме конете. Олд Кърсинг-Драй беше свален от коня и също вързан, и то така, че нямаше никаква възможност да се освободи. Той даде израз на гнева си чрез това, че ни угости с няколко ритника, преди да сме му свързали пак краката наедно. Ако не беше запушалката на устата, щеше да ни се наложи да изслушаме цял куп проклятия.

Бяхме принудени да го оставим тук сам, без надзор и да изминем пеша обратно нагоре по реката, пътя по който бяхме дошли на коне. Едва бяхме поели по него и падна нощта, което обаче не ни обезпокои; пристигнахме здрави и читави при Пит Холбърз.

После се качихме на сала, отвързахме го от брега и започнахме не съвсем безопасното пътуване. Аз се заех със задното кормило; Винету стоеше при предното и ми нашепваше тихо своите указания. Беше толкова тъмно, че някой, който не е уестман, едва ли би съумял да види ръката си пред очите. Но аз можех да различавам всяко отделно дърво на брега, а Винету определено виждаше по-остро от мен. Дик Хамердал и Холбърз седяха на средата на сала и се осланяха на нас двамата.

Пай-юта лагеруваха по лявата страна на реката, поради което ние се придържахме близо до десния бряг. Когато Винету реши, че сме се приближили достатъчно до бивака, пристанахме при левия бряг, и то на едно място, където салът можеше да лежи скрит под надвисналите клони. Казвам „при левия бряг“, защото ние искахме, наистина, по-късно да избягаме по десния, ала преди туй трябваше да слезем на левия, за да направим своите приготовления.

Най-напред Винету се измъкна, за да разузнае терена. Той се върна след приблизително два часа и съобщи, че заварил всичко благоприятно за нас. Гробният паметник до полунощ сигурно щял да бъде готов, след което при него щял да се намира само вождът. Монументът бил разположен на около триста крачки странично от бивака. Дръзкият апач беше пропълзял дори в непосредствена близост до полуострова, за да бъде в състояние по-късно съвсем сигурно и точно да направлява сала.

Ние лежахме до полунощ безмълвно и безшумно под гъстия клонак. Тогава Винету ми прошепна:

— Нека брат ми извади от патрондаша възпламенителния шнур.

Нашето дело трябваше да започне. Всеки предвидлив уестман носи в себе си тънък запалителен фитил, защото от време на време се налага да го употреби. Аз отрязах едно достатъчно дълго парче и го прибрах хлабаво в джоба, за да ми е подръка.

После слязохме всички от сала на брега с четирите големи снопа трева и съчки на ръце. Винету пое водачеството.

Навлязохме наляво в гората. Апачът си беше набелязал такива места, където дърветата не растяха толкова гъсто едно до друго и ние можехме по-лесно да вървим. Скоро видяхме вдясно пред нас отблясъците на лагерните огньове и после забелязахме вляво също сиянието на един по-малък огън. Той гореше при гробния паметник. Когато бяхме приближили дотолкова, че можехме да го видим, различихме Патс-ават, вожда на пай-юта, който седеше съвсем сам при трупа на своя син. Стигнали още по-близо, ние го чухме да мърмори своите оплаквателни напеви и сложихме на земята сноповете си. Дик и Пит трябваше до останат. Аз се промъкнах с Винету досами гърба на вожда, след което Винету пристъпи напред. Патс-ават погледна нагоре. Виждайки апача, той скочи и избъбри думите:

— Уф! Винету, вождът на апачите!

Споменатият вдигна ръка, посочи към мен и отговори:

— Да, аз съм. А тук стои моят бял приятел и брат Олд Шетърхенд.

Пай-ютът се обърна бързо и се вторачи в мен с широко разтворени очи. Вече отваряше уста, за да нададе вик за помощ, когато получи удара ми и се простря в безсъзнание на земята. Сега Хамердал и Холбърз донесоха чевръсто сноповете. Ние ги струпахме върху гробния паметник, положихме фитил, запалихме го от огъня и се отдалечихме с такъв бърз бяг, че само след минута стояхме отново при сала.

Отвързахме го и го оставихме да се плъзне надолу по течението, но не в свободни води, защото там нямаше да можем да го управляваме както бе нужно, а го придържахме плътно до брега и се отблъсквахме бавно напред с греблата.

Пред нас ставаше по-светло; вече видяхме лагерните огньове и лежащият в тяхното сияние полуостров. И тогава внезапно вляво в гората се извиси един пламък, който привлече вниманието на пай-юта. Ние чухме техните викове и видяхме мнозина да се забързват към гробния паметник.

— Започна се! — каза Винету. — Оръжията готови за евентуална съпротива и ножовете вън, за да прережем в миг ремъците на пленниците!

Тогава от гората се разнесе силен, пронизителен вик на ужас:

— Неав екве, неав екве! (Вождът е мъртъв, вождът е мъртъв!) Всички, които бяха останали, наскачаха от огньовете и се втурнаха към гората. Ние видяхме съвсем ясно, че от полуострова също излязоха двама червенокожи на брега и се затърчаха нататък.

— Бързо, четирите гребла и към острова, бързо! — повелих аз. — Холбърз остава на сала, за да го задържи!

Салът се стрелна със скоростта на лодка към полуострова. Когато се удари в него, Винету, Хамердал и аз скочихме на сушата. Но там стоеше трети пост. Беше обърнат с гръб към нас, понеже гледаше към гората. Като чу шума, който нямаше как да избегнем, той се обърна. Да ни види, да нададе един пронизителен вик за помощ и да насочи пушката си към Винету, беше едно и също. Аз скочих към него и посегнах към пушкалото. Не съумях да предотвратя изстрела, но куршумът отиде нахалост. Изтръгнах му оръжието и стоварих приклада върху главата му. После с ножа към пленниците. Само след минута всичките осмина бяха свободни на сала. Ние скочихме след тях, грабнахме веслата и се насочихме най-напред към другия бряг.

Всичко това бе станало много по-бързо и протекло много по-благоприятно, отколкото преди туй си бяхме мислили, и все пак бе вече крайно време да се махаме, защото изстрелът и викът за помощ бяха чути и червенокожите се разтърчаха обратно, за да узнаят причината. Те ни видяха, понеже тъкмо се плъзгахме през най-яркото огнено зарево, и надигнаха яростен вой. Но мощният глас на Винету надвика дори този крясък:

— Патс-ават, вождът на пай-юта, не е мъртъв. Той отново ще се събуди, защото Поразяващата ръка само го зашемети. А тук стои Винету, вождът на апачите. Ние освободихме белите пленници и хиляда пай-юти не могат да ни ги отнемат. Хоуг!

При тези думи воят се удвои и изтрещяха много изстрели, ала без да ни улучат, защото светлината на огньовете вече лежеше зад нас и ние плавахме в мрака, където не бяхме никаква цел. Но още дълго чувахме гласовете на враговете, които търчаха подире ни по брега като глупави хлапета, без да съществува някаква възможност да ни настигнат.

Освободените от пленничеството и избавени от вероятна смърт мъже бяха разбрали от думите на апача кои сме. Те поискаха да се впуснат във възгласи на радост и благодарност, но Винету бързо ги накара да замлъкнат, като каза:

— Тихо! Още не сме в безопасност! И кой знае дали всички от вас могат да се радват, че са се изплъзнали на пай-юта. Само след късо време ни предстои съд, който ще има много сериозен изход. Хоуг!…