Карл Май
По непознати пътеки (4)

БЛИЗАРД

Предния разказ може да последва един друг случай, който със същата потресаваща неопровержимост доказва, че Извечната справедливост поразява човека, който прекалено много разчита на Божието търпение, неотменно и внезапно тъкмо с онова наказание, произтичащо с естествена необходимост от съответното прегрешение.

Бях ходил с Винету отвъд Скалистите планини при приятелски настроени индианци за есенния лов на бизони. После прехвърлихме планините и въпреки късния годишен сезон яздихме напреко през целия Уайоминг до форт Ниобрара в Небраска, където зимата ни изненада. Тъй като в този форт често се появяваха сиуси, които по съвсем незаслужен начин гледаха на нас като на свои смъртни врагове, то ние естествено се предпазихме да кажем имената си. При всички случаи щеше да е по-добре, ако никой не знаеше, че тук се намират Винету и Поразяващата ръка. Понеже нашите ловни дрехи съвсем се бяха изпокъсали и ние смятахме да се отправим към цивилизования Изток, си купихме от форта благоприлични костюми от топли зимни материи и към тях дебели ездитни одеяла. В този тоалет аз никак не изглеждах на уестман и тъй като се нарекох мистър Бейър, а Винету и за миг не се отделяше от страната ми, то скоро той беше известен само като „индианецът на мистър Бейър“.

Във форт Ниобрара за съжаление бяхме напълно затрупани от снега. Цялата обширна страна беше станала непроходима и ние се видяхме принудени да останем целия декември и януари на това усамотено място. Компания намерихме само в лицето на малкото офицери от гарнизона, за които не мога точно да кажа, че ни бяха много симпатични. От останалата буйна войнишка тълпа не се интересувахме повече, отколкото беше неизбежно необходимо, а що се отнася до другите присъстващи във форта, то сред тях имаше само двама души, с които от време на време побъбрихме. Това бяха братя Бърнинг от Моубърли в Мисури, на които бе проработил късметът при копането за злато по Блек Хилс и сега се намираха с резултата от своята тежка работа на път за дома.

Освен това във форта се бе насъбрал какъв ли не още народ — все съмнителни субекти, с които Бърнинг не общуваха. Тук се извършиха всевъзможни бруталности, изгърмя се много барут, много комар се игра, много облози се сключиха и при това владееше тон, който ми беше толкова противен, че аз стъпвах в общия бар-рум само когато беше безусловно наложително. Най-грубо се държаха двама типа, които се казваха Грайндър и Слек. Те бяха картоиграчи-мошеници, общоизвестни пияници и безогледни скандалджии, без обаче да притежават истинска смелост. Не минаваше запой, без те да устроят някое сбиване. И като че особено бяха хвърлили око на онзи начин на дуел, наричан „американски“, ала винаги съумяваха така да наредят нещата, че не те, а други трябваше да решат работата с борба. Те се перчеха насам-натам, но бяха страхливи. Най-отвратителни ми бяха с обстоятелството, че всеки бе привикнал към един неизменен израз, който човек можеше сто пъти на ден да чуе под формата на клетва, уверение и изобщо при всяка възможност. Постоянната приказка на Грайндър беше „Нека веднага ослепея“, докато на другия келеш все се въртеше из устата „Бог да ме направи хахо“.

С тези двама души аз се спречках само един-единствен път. Те бяха узнали, че съм немец, и когато с едно безмълвно движение на ръката отблъснах поканата им да играя с тях, ми подхвърлиха в лицето едно „damned dutchman“^[1]. За което всеки получи от мен веднага една такава крепка плесница, че двамата излетяха от столовете си. Другите естествено помислиха, че след тая работа ще последва една чудесна тупаница или стрелба, ала се бяха излъгали, защото шамаросаните не притежаваха в действителност куража да посегнат на „мистър Бейър или неговия индианец“.

Ще спомена още двама индианци, които снежната виелица беше прокудила във форта. Те твърдяха, че принадлежат към племето кедо, ала вероятно бяха отлъчени. Анемичните дяволи едва можеха да покрият голотата си и нито даже оръжия имаха, защото наскоро бяха напълно ограбени от сиусите. Искаха да се спуснат надолу към Канзас и си издялаха стрели и лъкове, та да не гладуват по път. Ние ги дарихме според възможностите си, но не можахме да им набавим нито коне, нито пушки, защото за съжаление такива нямаше в наличност.

В началото на февруари настъпи затопляне с топене на снеговете и после дъжд. Снегът изчезна и ние можахме да помислим за продължаване на ездата. Първи потеглиха двамата индианци, естествено пеша. Ние им дадохме един добър запас провизии, който сигурно щеше да им стигне до форт Хиллок, където те отново можеха да направят почивка. Този форт беше построен по онова време за опит, но през следващата година щеше да бъде отново изоставен. Два дни по-късно поеха с конете си братя Бърнинг, последвани на другия ден от Грайндър и Слек. Аз стоях с Винету при портата. Когато минаваха край нас, Слек ни подвикна:

— Хич не ни се изпречвайте някога на пътя! Мернете ли ни се отново пред очите, то Бог да ме направи хахо, ако не ви очистим бързо като духната лоена свещ!

А Грайндър прибави заплашително:

— Да-а, отбележете си го, нехранимайковци! Допуснете ли да ви спипаме, то нека веднага ослепея, ако не ви пречукаме за плесниците, дето още ви дължим!

Ние естествено си зяпахме във въздуха, сякаш изобщо не бяхме чули думите им. Такива хора не можеха, макар да знаехме накъде ще яздят, ни най-малко да ни уплашат.

Като опитни уестмани ние изчакахме още един ден, за да разберем дали мекото време е устойчиво. После също потеглихме. Не е трудно да се помисли, че пътят през дълбоко размекнатата почва не беше удобен, ала нашите врани жребци си бяха отпочивали седмици и преодоляваха почти като на шега всички препятствия. Небраска има кажи-речи само прерийна земя. Тази, по която се движехме, беше открита, а в меката почва съвсем ясно виждахме дирите на тези, които преди нас бяха напуснали форт Ниобрара. Всички те — двамата индианци, Бърнинг, Грайндър и Слек — без изключение, както и ние, възнамеряваха, изглежда, да отидат във форт Хиллок. Това ми вдъхна опасения заради Бърнинг. Някой ми беше казал, че на Грайндър и Слек напоследък никак не им вървяло в комара и били изгубили всичко, а на такива хора не можеше да се има доверие. Те знаеха във висша степен вероятно също така добре като нас, че Бърнинг носят със себе си златен прах и нъгитс, и макар да ги смятах много страхливи за открита борба, то ги намирах достатъчно безсъвестни да осъществят заради това злато някое коварно нападение. Когато споделих мислите си с Винету, той не каза нищо, наистина, но смушка коня си с пети в хълбоците, което за мен бе също така ясно, както ако беше отговорил: „Имаш право, нека побързаме да настигнем тези типове!“

Няма причина да се впускам в подробности относно нашата неколкодневна езда. Дирите се държаха наедно и ние ги последвахме през Лу форк, чийто лед на места стоеше още толкова дебел и здрав, че издържаше ездача. Оттук форт Хиллок можеше да се достигне за една кратка дневна езда. Но тъй като минаваше пладне, ние не можехме да пристигнем там преди предобеда на другия ден.

Дълбоко отпечатаните следи се четяха ясно като в книга; тяхната старост можеше да се определи, особено от острите, обучени очи на моя Винету, почти до точността на час. Двамата индианци бяха имали пред Бърнинг преднина от два дни, ала като пешеходци сега бяха почти застигнати от тях — много вероятно тази вечер или утре заран щяха да бъдат настигнати. Грайндър и Слек бяха потеглили един ден след Бърнинг от Ниобрара, но бяха напрягали толкова конете си, както ни казваха техните дири, че сега яздеха непосредствено зад двамата братя. Това увеличи моята угриженост. По каква причина двамата бяха яздили толкова бързо? За да догонят и нападнат Бърнинг или само за да стигнат по-бързо във форт Хиллок? Последното нали също можеше много лесно да се помисли, ала аз не се успокоих с това. В следващите часове щеше да стане ясно. Кажеха ли ни тогава следите, че Грайндър и Слек са подминали Бърнинг, значи опасенията ми са били безоснователни.

И тъй, ние се носехме в галоп по равнината — неотклонно край трите дири и държейки ги зорко под око. Мина един час, още един и ето че Винету обузда коня си и каза, когато аз също спрях моя, по своя категоричен начин:

— Двамата бели мъже, които се наричат Бърнинг, са изгубени. Тази нощ те ще бъдат убити.

Аз само кимнах, защото бях на съвсем същото мнение като него. Той продължи:

— Разликата между тези две дири възлиза на един час. През време на една езда от над осем мили тя не стана по-малка, следователно Грайндър и Слек не искат да задминат Бърнинг, а ще ги настигнат едва когато се стъмни, за да ги убият.

— Божи Господи! — подскочих аз. — И за нас е невъзможно да им заведем спасение!

— Хоуг! — изрази съгласие той. — За нас е невъзможно толкова бързо да ги застигнем, защото след два часа ще бъде нощ и тогава вече няма да можем да виждаме дирите. Но нека ги следваме, колкото е възможно по-бързо, и да се молим на великия Маниту дано закриля братята!

Преживявал ли си някога смъртен страх, скъпи читателю, по непознати пътеки, ужасяващ смъртен страх? Навярно едва ли! По отношение самия мен аз също не, макар често да съм се намирал в смъртна опасност. От смъртта аз никога не съм се страхувал и също днес не се страхувам от нея, защото тя е обичният ангел, който води чедата Божии при техния Небесен отец. Но заради други аз не само веднъж и нито само десет пъти съм изживявал този страх. Така беше и тук — през този следобед, вечерта и последвалата я нощ. Да си убеден в сигурността на едно убийство и все пак да не можеш да го предотвратиш! Тази нощ, която прекарахме в храсталака на един малък приток на Лу форк, няма никога да я забравя!

Ако имаше сняг, щеше да ни свети. Дирите щяха да се различават и ние вероятно щяхме да успеем да предвардим злодеянието. Но без сняг, през нощта нямаше видими следи. Ние трябваше да чакаме въпреки нетърпението, което не ни даваше да заспим, докато настъпи зимният ден в един за съжаление твърде късен утринен час. Веднага щом на изток само донякъде започна да сивее, яхнахме конете и продължихме ездата. Имаше още една надежда, а именно Бърнинг да не са запалили огън и следствие на това да не са били видени и намерени от Грайндър и Слек. Но тази надежда ставаше все по-слаба и по-слаба, като забелязахме, че двете следи все повече се приближават по време една към друга. Когато бе започнало вчера да се стъмнява, Грайндър и Слек се бяха стремили максимално възможно да се доближат до братята. Всеки миг можеше да ни донесе трагичната сигурност, че два човешки живота са били унищожени.

Яздехме към един храсталак, около чийто ъгъл следите завиваха. Когато последвахме този завой, конете ни от само себе си се дръпнаха рязко назад, без да сме ги спрели. Тук лежаха Бърнинг край пепелта на догорял огън в голяма локва кръв. Ние скочихме от конете да прегледаме телата. В тях вече нямаше никакъв живот; смъртта ги беше изненадала още вчера вечерта. За наше удивление видяхме, че те не бяха застреляни, а намушкани. Да намушкаш един човек, се иска повече кураж, отколкото да го застреляш от безопасно разстояние. Нима убийците не бяха толкова страхливи, както ми се бяха стрували? Или пък бяха имали определена причина да предпочетат ножа пред куршума? Какво трябваше да правим, беше лесно за разбиране. Ние не биваше да се задържаме при труповете, а трябваше да последваме убийците, които не бяха ограбили напълно жертвите си, както видяхме, а бяха им отнели само златото и пушките и после продължили да яздят с двата плячкосани коня. Та поехме значи в галоп по тяхната следа, която за наше изумление водеше точно в посока форт Хиллок. Нима не беше залегнала в самото престъпление най-основателната причина да отбягнат това място?

След може би половин час видяхме, че ездачите бяха спирали. Тук имаше следи не само от копита, но и от крака, и от това място четириконната диря се разделяше в две двуконни следи.

Какво трябваше да означава това? Ние спряхме и Винету възкликна:

— Уф! Тук са вървели червените мъже кедо и са получили от убийците в дар откраднатите коне!

С каква сигурност нацели тук отново истината несравнимата проницателност на Винету! Убийците бяха настигнали бледните червенокожи и им бяха подарили конете, за да отклонят подозрението от себе си. Ето и защо не бяха застреляли, а намушкали своите жертви. Та нали индианците кедо не притежаваха пушки, а само лъкове и стрели. Достойните за съжаление червенокожи следователно още от вчера са били набелязани да изкупят вината на други. Нищо неподозиращи, те бяха влезли в клопката. А каква чудовищна наглост притежаваха убийците, схванахме от факта, че двете следи водеха към форт Хиллок, с тази разлика само че Грайндър и Слек бяха направили една заобикалка, много вероятно за да скрият своя грабеж и като пристигнат по-късно от индианците във форта да могат да доложат за тях.

Докато продължихме след това да препускаме, Винету отметна от лицето своите дълги, великолепни, синьочерни коси, от което те полетяха зад него, и процеди гневно през полуотворените устни:

— Тук моят брат Шарли отново вижда кой е по-добър — белите или червените. Въпреки това съдбата е на страната на бледоликите и ние трябва да бъдем погубени и да изчезнем! Уф, уф, уф!

Какво трябваше, какво можех да му отговоря? Нищо! Впрочем сега и не бихме намерили време за дискусия по този печален въпрос, понеже видяхме да се появява на хоризонта група ездачи, които идваха към нас. Тъй като и тези хора бързаха кажи-речи колкото нас, ние се срещнахме много скоро. Те бяха част от гарнизона на форт Хиллок, предвождани от един лейтенант. Кавалеристите водеха по средата си двамата индианци кедо, които бяха оковани и вързани за конете. След като даде команда за спиране, офицерът ни подхвърли въпроса:

— Откъде води пътят ви, мешърз?

— От форт Ниобрара — отговорих аз.

— По тази следа тук?

— Да.

— Да сте видели днес нещо фрапиращо?

— Действително, сър, а именно труповете на двама мъже, които са били убити и ограбени.

— Well, съвпада! Колко е отдалечено оттук мястото?

— На три четвърти час. Тук аз виждам двама индсмани, които са вързани. По каква причина сте го сторили?

— Защото те са убийците на двамата мъже, чиито трупове сте видели. Ние ги караме на самото място, за да погребем техните жертви, а тях да обесим над гробовете. Сигурно знаете, че тук в Запада правосъдието е бързо.

— Действително го знам, сър, но знаете ли и вие така точно, че тези индианци са наистина виновниците?

— Естествено, че са те. Та нали бяха заловени с конете и пушките на мъртвите.

— Откъде знаете, че тези коне и пушки са на убитите?

— Човече, кой ви дава правото да ме разпитвате така? Вие сте един непознат, който хич не изглежда така, като мястото му да е тук в Запада. Аз обаче съм офицер и в никой случай не съм длъжен да ви давам отчет!

След това скастряне той се извърна от мен, за да даде заповед за продължаване на ездата, ала аз го преварих:

— Стой, сър! Във форта не се ли намират двама души, по чието донесение ви е била дадена заповедта да обесите тези двама индсмани?

— Да, а сега си затваряйте човката, човече! Аз нямам време да изслушвам излишни въпроси и…

— Излишни? — пресякох го. — Аз имам не само всички основания, но дори свещения дълг да изрека тези въпроси, защото индсманите са невинни, а техните доложители са убийците!

— Ехей! Как стигнахте до това твърдение?

— Ние още от вчера знаехме за планираното убийство, ала за жалост не можехме да попречим. Водете ни при коменданта на форта и ние там напълно ще докажем това, което твърдя.

— Тая работа няма да стане така бързо, както си я мислите. Аз имам строгата заповед да погреба труповете и да окача убийците за вратовете толкова високо, че краката им да не достигат земята.

— Срещу това никой няма да има нищо против, при предпоставката че ще бъдат обесени същинските убийци. Позволете да ви кажа каквото знаем!

Въпреки получената заповед той ми стори услугата да ме изслуша. Когато свърших, ни огледа с удивление и каза:

— Хмм! Вие имате изцяло вида на джентълмени, които са толкова зелени тук в Дивия запад, колкото зелена едва ли може да е дървесната жаба, ала думите ви говорят за една дарба за наблюдение, която трябва с целия респект да призная. Нима тези Грайндър и Слек наистина са ни излъгали? Много джентълменски, те действително не изглеждат. Една част от заповедта, а именно погребването на труповете, аз трябва непременно да изпълня. На неизпълнението на другата част ще се осмеля въз основа вашите показания. Но горко ви, сър, ако ни хвърляте прах в очите! Аз не позволявам да си правят майтап с мене!

Той избра шестима мъже, които трябваше да продължат с донесените за изкопаването на гробовете лизгари, после взе мен и Винету заедно с двамата вързани по средата, за да се върне във форта. Въпреки важността на моите показания той изобщо не помисли да ни пита за имената. Индианците кедо не биваше да говорят с нас, но погледите, които ни хвърляха, казваха също така ясно като словата каква благодарност изпитват към нас.

Бяха минали само броени минути от тръгването ни и започна първо слабо и после все по-силно да вали и снегът не беше мокър, защото температурата рязко бе паднала с няколко градуса. Винету проучи с поглед, който ми направи впечатление, небето и хоризонта, а когато фортът се появи пред нас, цялата местност беше вече загърната със снежна покривка, дебела няколко цола. Това беше извънредно неприятно, защото така се губеха следите, с които искахме да докажем истинността на нашите показания.

Форт Холлок имаше само името, но не естеството на форт. Върху един ограден с греди четириъгълник бяха построени колиби от дървесни стволове. Дълги дървени, подобни на сайванти навеси придаваха на заселището повече вид на хранилище за стоки, отколкото на укрепление и само едва видимите вече мръснобели останки позволяваха да се различи, че плацът е бил обграден от висок и дебел снежен вал, който мекото време от последните дни беше разтопило. От индианците хората, види се, не се бояха, защото портата зееше широко разтворена, когато влязохме. Както разбрахме от заниманията на присъстващите войници, споменатите навеси служеха като конюшни и плевни. Чули тропота на конете ни, от една от блокколибите излязоха двама офицери — един лейтенант и един капитан, които смръщиха лица, когато ни съгледаха. Водачът на нашия отряд слезе от коня и пристъпи към капитана да му докладва. Ние също скочихме от седлата.

Капитанът изслуша доклада на своя подчинен с не особено голям интерес, а когато после приближи към нас, видяхме, че вниманието му бе отправено много повече към конете ни, отколкото към нас. Той ги измери С погледа на познавач и после възкликна:

— Dear me^[2], какви великолепни създания! Купувам ги от вас, джентс! Какво ще струват?

Едва при този въпрос той сметна за нужно да погледне към нас. Видът на Винету не му въздейства ни най-малко, ала когато погледът му падна върху мен, видях по лицето му да се появява израз на изненада.

— All devils!^[3] — извика. — Кого виждам тук? Истина ли е това? Кой сте вие, сър?

— Казвам се Бейър — отговорих.

Той поклати глава, пристъпи по-близо до мен, улови ме за брадичката, завъртя главата ми надясно, за да види лявата страна на гърлото ми и каза после с триумфиращ тон:

— Хем веднага си го помислих! Този белег тук отдолу произхожда от прочутия удар с нож. Аз ви видях при майка Тик в Джеферсън Сити и сега знам, че тези два жребеца не се продават, защото в целите Щати няма животно, сравнимо с тях. Нека другите си ви смятат за дървесни жаби, аз няма да се оставя да ме заблуди вашето облекло, мешърз. Вие двамата сте…

— Моля, не назовавайте никакви имена, капитане! — вметнах аз бързо в словото му.

— Защо не? — попита той.

— Заради сиусите, през чиято територия трябва още да яздим. Ако вие наистина сте ни разпознал, то ще знаете също, че съпринадлежащите към тази нация не е необходимо да знаят, че сега се намираме на тяхната спорна територия.

— Well, изцяло както желаете, сър! Аз имах намерение здравата да насоля моя лейтенант, дето се е оставил да го придумате да тръгне обратно, ала сега мисля, че е постъпил съвсем правилно. Елате вътре в блокхауса! Конете ви ще бъдат добре настанени, а вие ще получите една порядъчна порция силен грог и същевременно ще изложите какво имате срещу Грайндър и Слек.

— Къде са тези типове, капитане? Не ги виждам. Да не би вече да са се омели?

— О, не. Конете им стоят ей там под навеса, а те самите са на лов, за да си острелят някое парче месо.

— И вероятно за да хвърлят едно око на откраднатото злато, което са скрили. Много жалко, че наваля такъв сняг! Така стана невъзможно да тръгнем след тях и да ги подслушаме. Този сняг унищожи доказателствата, безусловно необходими за уличаването им в убийството.

— За мен това е кажи-речи безразлично, сър. Та нали знам, че вие сте достатъчно способни хора да извадите доказателствата и изпод най-дебелия сняг.

Блокколибата, в която ни беше въвел по време на последната размяна на реплики, служеше на него и двамата лейтенанти за жилище. Докато най-младшият офицер се зае с приготвянето на грога, капитанът посочи два примитивно сковани стола и каза:

— Сядайте, мешърз, и ми кажете откровено, нали сте Олд Шетърхенд и Винету?

Аз отговорих, като показах пушките ни, които естествено бяхме взели със себе си вътре:

— Ето прочутата Сребърна пушка на вожда на апачите, а тук виждате карабината ми „Хенри“ и мечкоубиеца. Сега знаете, надявам се, съвсем точно кои сме.

— Действително. Голяма чест е за нас да ви видим при себе си. Ние ви казваме сърдечно добре дошли и ще гледаме на всяка дума, която кажете по убийството, като на клетва.

— Благодаря, сър! Но едно такова дело трябва да се отсъди според законите на саваната, а тези закони изискват неопровержими доказателства. Вие не бива да произнасяте присъда само въз основание на това, че ни вярвате и ни се доверявате.

Винету, който никога не слагаше в уста алкохол, отказа грога, ала аз отпих глътка от горещата напитка и започнах да разказвам сега по-изчерпателно отпреди какво знаехме и мислехме за Грайндър и Слек. Още не бях изцяло свършил, когато врата се отвори и двамата споменати влязоха.

— All devils! — извика Грайндър, като ни съгледа. — Нека веднага на място ослепея, ако това не е оня мистър Бейър с неговия индианец!

— Той е действително — отговори капитанът, давайки един знак на лейтенанта. Той касаеше, както съвсем правилно предположих, арестуването на двамата престъпници. После комендантът продължи: — На вас май не ви е приятно да видите тук тези джентълмени?

— Да не ни е приятно? Дявола да ме замъкне, ако на мен нещо, що се отнася до тези мъже, е приятно или неприятно! Те хич не ме интересуват, за мен те са пълен въздух!

— Едва ли все пак! Ако знаехте защо са дошли във форт Хиллок, сигурно щяхте да бъдете по-малко равнодушни.

— Pshaw! Какво ли може да искат! Ние двамата нямаме никаква работа с тях! Дойдохме само да попитаме дали вашите хора вече са се върнали. Да се надяваме, червените нехранимайковци вече висят окачени на две хубави конопени въжета?

— Не, не са още окачени. Мистър Бейър ги доведе обратно.

— Как? Какво? Мистър Бейър? Какво общо имат мистър Бейър и неговият индианец с тая работа?

— Твърде много! Те познават истинските убийци и са ги преследвали дотук.

— Истинските убийци? Та това нали са кедо-индсманите!

— Не. Мастър Бейър, напротив, твърди, че истинските убийци се казват Слек и Грайндър.

— Слек и… all devils, ние? — избълва Грайндър шокиран.

— Да, вие!

— Ако той твърди това, то нека веднага ослепея, ако не си е изгубил акъла! Слек, говори, какво ще кажеш по въпроса?

Запитаният протегна към мен свития си юмрук и изкряска:

— Да го вземе Дявола! Какво иска тоя тип от нас? Той е един дачмън, чиято дума не чини нищо. Бог да ме направи хахо, ако не му затъкна зурлата, та цял живот да е принуден да мълчи! Ела, Грайндър! За такъв тип ние тук сме твърде добри!

— Ще останете! — обърна се заповеднически към тях капитанът.

Те понечиха въпреки заповедта да си тръгнат, ала когато отвориха вратата, видяха пред себе си лейтенанта, който пристъпи вътре с половин дузина войници. Бяха обградени и арестувани.

— Какво трябва да означава това?… Какво значи това? — кресна Грайндър, докато напразно опитваше да се отскубне.

— Това означава, че вие сте задържани за убийство с цел грабеж — отговори капитанът.

Сега последва сцена, която не е за описване. Не че двамата оказаха съпротива — за тая цел те бяха твърде страхливи. Тяхната защита се състоеше само в думи, ама що за думи бяха това! Проклятия, клетви, вричания и ругатни от такова естество, че косите ми поискаха да се изправят. Едно след друго следваха пожелания за ослепяване и обезумяване. Такива хулителства още не бях чувал през живота си. Струваше ми се, че ще се задуша в този порой на греховни изрази, и дълбоко и с облекчение си поех дъх, когато ругателите бяха най-сетне изведени навън, за да бъдат затворени и до разпита строго охранявани. Дори моят иначе толкова невъзмутим Винету стисна с пръсти по болезнен начин ръката ми и каза:

— Шарли, един червен мъж би ли се държал някога така, би ли оскърбявал по такъв начин своя небесен Маниту? Кой тук още може да твърди, че бледоликите били по-добри и по-културни от исконните деца на саваната? Ако има Див запад, то той е подивял само благодарение на белите нашественици, на които ние някога сме гледали като на божества! Хоуг!

„Хоуг“ при него беше думата за свято уверение, равнозначно на нашето „амин“.

След известно време се върнаха от погребението на убитите шестимата кавалеристи. Те носеха всичко, което още бяха намерили по джобовете. Сред нещата се намираха и бележки, от който ние узнахме точните адреси на техните близки. После бе дадена команда за обяд. Аз, от само себе си се разбира, бях поканен заедно с Винету на офицерската трапеза. Офицерска трапеза! Имаше колкото си щеш блюда. От тях на човек бе достатъчно само да си реже от еленовия бут, сложен върху парче нерендосана дъска.

После бяха свикани членовете от състава на съда, който се състоеше от офицерите и трима унтерофицери. Винету и аз присъствахме като свидетели и също индианците кедо трябваше да се явят, за да отговорят на евентуални въпроси. Когато всички тези персони се събраха, бяха доведени Грайндър и Слек. Те се явиха вързани и бяха пазени от по двама войника.

Двамата обвиняеми не изглеждаха съкрушени. Тяхното държане беше по-скоро много уверено и думите им прозвучаха направо нагло, когато заявиха, че не могат да признаят присъстващото жури. Те във всеки случай добре съзнаваха, че прясно нападалият сняг ни е отнел възможността да приведем необорими доказателства, и се перчеха с това. Тези доказателства можеха да се състоят само в намиране ограбеното злато, фактът, че бяха подарили на кедо-индсманите конете и пушките на убитите, нямаше почти никаква стойност, защото те и без убийство можеха да са стигнали до тяхно притежание, а и най-вече за това, че според обичая на саваната свидетелството на двама червенокожи не чинеше повече от нищо.

Не мога да твърдя, че капитанът в качеството си на председател водеше по много хитър начин разпита, но в случай че искам да бъда откровен, трябва да призная, че и на мен на негово място нямаше да се удаде да накарам престъпниците да признаят деянието си. Основното доказателство, което при настоящите условия можехме да приведем, беше обстоятелството, че те с умисъл не бяха подминали убитите, а така бяха нагласили ездата си, че да застигнат братята едва след настъпването на мрака. Вярно, тези следи също вече не бяха налице, ала ние можехме да се закълнем. За съжаление с това се доказваше само настигането, но не и убийството на Бърнинг.

По тези причини разпитът се състоеше само от обвинения от страна на капитана и отхвърлянето на неговите твърдения от страна на обвиняемите. Тяхната наглост се покачи до степента на присмех и предизвикателно самоувереност, а хулите им достигнаха такава нечуваност, че накрая аз вече не можах да издържа и помолих председателстващия, ако не да приключи, то поне за днес да прекъсне.

— Прекъсне? — попита с хилене Грайндър. — Това ние не можем да позволим. Ние искаме или незабавно присъда на основание непоклатими доказателства, или моменталното ни освобождаване. Нека ослепея на място, ако се съгласим на нещо средно между тези две позиции!

— Да — вметна Слек, — или ни обесете, или ни освободете! Нещо друго няма. Това, което изнасят срещу нас тоя мистър Бейър и индианецът му, е толкова смехотворно, че направо ми дожалява за тяхната глупост. На нас то хич нищичко не може да навреди, но за да докажем невинността си даже в излишък, ние искаме да им дадем един шанс да отстоят своите твърдения. Вкарайте ни тази вечер заедно с тях в някое тъмно помещение и дайте на всеки по един хубав остър нож в ръката! Ако те се съгласят на този рицарски метод на аргументация, то нека Бог ме направи хахо, ако не им втъкнем нашата невинност по такъв начин между ребрата, че утре на заранта ще е останало само вонящата им леш. Ти кандисваш ли така, Грайндър?

— С най-голямо удоволствие — отговори запитаният. — Не един и двама вече са падали под ножовете ни и за мен ще бъде истинско блаженство, ако тези така наречени джентълмени склонят на твоето предложение. За съжаление аз съм убеден, че няма да им стиска да се решат. Да лъжат, могат като разпрани, ама дали и да се бият? Pshaw!

Аз хвърлих един въпросителен поглед към Винету; той отговори утвърдително само с клепачи. Ето защо казах:

— Това е фукльовщина, повече нищо! Ако се съгласим с предложението, те веднага ще го оттеглят.

— Да го оттеглим? — разкикоти се гръмогласно Грайндър. — Двама такива прочути и опасни ножари като нас щели да отстъпят! Тая мисъл е толкова смешна, толкова тъпа, та чак не намирам думи да я окачествя.

Двамата продължиха още доста време да ни се присмиват по този начин, додето не донесох предложение при председателстващия да признае двойния дуел като Божи съд. Изразът Божи съд предизвика отново веселостта на обвиняемите, които бяха буквално горди с това, че не вярват в Бога. Те бяха напълно убедени, че ние сега само от немайкъде и привидно сме се съгласили на дуела, ала вечерта със сигурност ще офейкаме. Капитанът пък, който знаеше кои сме и следователно нямаше защо да се страхува за нас, обяви съгласието си с моето предложение и ето как бе определено, че ние четиримата, всеки въоръжен с нож, ще бъдем зарезени в една празна плевня от осем часа вечерта до осем часа сутринта, за да решим с бой въпроса за вината или невинността на обвиняемите. Докато биваха отвеждани, типовете пак ни осмяха и на излизане ни подметнаха такива обидни думи, които тук ми е невъзможно да възпроизведа. Те бяха естествено отново заключени. Цялата им крепка увереност се базираше на две обстоятелства: че бяха много грижливо претърсени, без да е била открита и следа от задигнатото злато, и че ни смятаха за плашливи новаци, на които хич през ум няма да мине довечера в осем да са още във форт Хиллок.

Когато бяха изведени, капитанът естествено не се осмели да ни даде някакъв съвет. За него изходът от дуела между Винету и Олд Шетърхенд и двама такива безделници беше несъмнен и целият гарнизон на укреплението беше запленен от това, че тук ще се разиграе едно такова изключително интересно събитие.

Ние огледахме плевнята. Тя се намираше под едно дърво и беше скована от груби дебели дъски. От външната страна на врата беше натъкмено едно дълго и тежко дървено резе. Понастоящем във вътрешността нямаше нищо друго освен малко плява, която лежеше в десния заден ъгъл.

Ние бърборихме с офицерите почти до осем часа, без специално да споменаваме дуела. Но арестантската стража неколкократно предаде, че Грайндър и Слек току подпитвали дали сме още тук. Точно в осем часа те бяха отведени при плевнята и получиха своите ножове. После ние предадохме на капитана всичките си оръжия, без ножовете, разбира се, взехме топлите си одеяла и се оставихме да ни поведат към арената на битката. Пристъпихме с капитана и лейтенантите във вътрешността на плевнята; един войник освети с треска борина. Грайндър и Слек се облягаха на задната стена с ножове в пестниците.

— Ето ги че идат! — подигра се Грайндър. — Те летят към гибелта като комарите към светлината. Защо да чакаме до утре заран? Вратата може да бъде отворена още след четвърт час, тъй като дотогава ние ще сме предали типовете на пъкъла!

Тия приказки трябваше да прозвучат много самоуверено, ала ние добре доловихме, че гласът му потреперваше. След като сметката им, че ще духнем, се бе оказала крива, настъпи страхът. Докато ние проснахме одеялата си в ъгъла вдясно, сякаш се канехме после там да се установим, капитанът разясни на самохвалковците:

— Действително е възможно работата да стане толкова бързо, както си мислите, но много вероятно с тъкмо противоположния резултат. Та вие изобщо не знаете кои са всъщност мистър Бейър и неговият индианец.

— Кои ще са! — изхили се Слек. — Хора, които имат още жълто на устата. Бог да ме направи хахо в тоя плевник, ако тия типове имат след изтичането на един час и една-едничка капка кръв във вените си!

— Я престанете най-сетне с вашите богохулства! Ако думите ви тръгнат към изпълнение, то няма да напуснете това място другояче освен единият сляп, а другият побъркан. И сега най-после трябва да узнаете с кого си имате работа. Тези джентълмени са именно Олд Шетърхенд и неговият червен приятел Винету, за които съм убеден, че ще напуснат тази плевня напълно невредими.

— Олд… Шет… Вин…! — прозвуча откъм задната стена.

От страх те не можаха дори да изрекат напълно имената и мина доста време, преди Грайндър да прибави:

— Нека веднага ослепея, ако това не е една нагла и съвсем проклета лъжа!

Тогава аз отидох при него, хванах го с дясната ръка за колана, издигнах го високо и така го запратих към стената, че всички диреци и дъски изпращяха. После се върнах, без дума да кажа, на мястото си. Но вместо мен заговори комендантът, докато Грайндър се надигаше, охкайки и проклинайки, от земята:

— Това беше най-правдивото доказателство, че съм казал истината. Такава проява на сила с една ръка може да демонстрира само Олд Шетърхенд. Сега вярвате ли, че е той?

— Да ви вземе Дявола! — изсъска тук Слек. — Това е измама, това е коварство! Защо не ни беше съобщено по-рано кои са тези люде? Те ще ни заколят тук бавно и сигурно, ще ни наръгат злодейски в тъмнилката! То е по-лошо, отколкото да сме изправени на процес пред журито. Ние искаме да се махнем оттук. Искаме още веднъж да бъдем разпитани!

— Признавате ли убийството и грабежа?

— Не, и пак не! Ние сме невинни!

Тогава Винету даде с ръка знак за мълчание и каза по своя спокоен, проникновен начин:

— Тук стои Винету, вождът на апачите, а тук стои неговият приятел и брат Олд Шетърхенд, на когото още никой враг не е съумял да противостои. Досега аз не съм изрекъл нито дума, но сега ще кажа какво ще се случи. Хората ще ни зарезят и обградят после плевнята, за да не побягнат убийците от страх през дървените стени. След това нашите ножове ще пронижат въпреки тъмнината гърлата на злодеите, защото очите ни са свикнали да пробиват мрака. Ние сме като змиите, които човек не чува, когато допълзяват. Днес бяха изговорени достатъчно безполезни приказки. Сега ще последват делата и хората няма да чуят нищо друго освен предсмъртните крясъци на убийците, които ще паднат под нашите ножове, също както те са намушкали Бърнинг със своите! Можем да започваме!

Маниерът и начинът на говорене на Винету отказа едно направо съкрушаващо въздействие върху негодяите. Те повдигнаха с треперещ тон протест — напразно. Молеха, заплашваха, проклинаха — също напразно. И дори когато факлоносецът напускаше помещението свиваха юмруци и ревяха за обезумяване и ослепяване. Едва когато вратата бе зарезена, замлъкнаха и от този момент избягваха всеки, даже най-лекия шум, за да не привлекат вниманието ни към мястото, на което се намираха.

Що се отнася до нас, ние нямахме намерение да ги намушкаме, а чрез смъртен страх да ги доведем до признание. Бяхме убедени, че ще се пазят да ни нападнат, ала въпреки това пренесохме тихо одеялата си от единия ъгъл в другия и се излегнахме после с изпънати крака така, че всеки, който приближеше да се натъкне първо на тях. После зачакахме с ножове в ръце, готови всеки миг за незабавна отбрана.

Липсваше ни, наистина, всяко мерило за точно определяне на времето, ала аз отчетох половин час и още един, без нашите изострени от тренинг уши да доловят някакъв шум. И тогава съвсем из един път стана изключително студено, толкова студено, че пронизваше чак до мозъка на костите, а късо време след това над покрива взе да се носи безпаузно едно глухо, гнетящо бучене. Само няколко минути по-късно чухме навън да се вика:

— Виждате ли огньовете на свети Елм по всички остриета и ъгли? Идва близард, близард! Спасявайте се в блокхаусите, бързо, бързо!

Близард означава най-ужасната снежна буря на запад от Мисисипи, която, идвайки винаги от север, се известява с едно съвсем рязко и силно спадане на температурата и отминава бързо, наистина, но по отношение опасността не отстъпва на страховитата вюга на високопланинска Азия. Той често бива придружен от електрически явления и въпреки зимния сезон светкавиците и гръмотевиците не са рядкост. Горко на този, когото близардът изненада на открито или в някоя нездраво уплътнена постройка! Той поваля или отнася всичко със себе си и покрива всеки предмет с еднометров снежен саван.

Виковете отвън бяха замлъкнали — пазачите бяха избягали в блокколибите. И ето че връхлетя първият пристъп на вятъра, който сякаш искаше да помете всичко от земята, всичко да изскубне от гнездото му. Над нас виеше, скрибуцаше, стенеше и ревеше, като че бяха отприщени някакви невидими водни талази, незнаещи ни бряг, ни милост. Гръмотевици тътнеха, светкавици процепваха мрака. Вътрешността на плевника се изпълни с фин, но гъст снежен прах, който орканът навяваше през пролуките. Ние треперехме от студ и тракахме зъби, макар да се бяхме затънали плътно в одеялата. Почвата се тресеше, плевнята се люлееше. Това продължи направо повече от половин час, после в беснеенето на стихията настъпиха къси интервали, в които чувахме Грайндър и Слек да пъшкат, стенах и хъхрят. Може би само от страх? Това сега не можехме да знаем. Сетне орканът събра силите си за един последен, могъщ блясък. Земята потрепери под нас, плевникът изпращя, наклони се надясно, наляво, след това задната му част се сгромоляса с трясък. И близардът сякаш се бе задоволил с това, защото сега тишината настъпи също така внезапно, както внезапно беше дошъл ураганът. Опасността беше отминала.

Наистина ли отминала? За Винету и мен — да, дали обаче и за другите? Изпод развалините на срутената половина на плевнята си проправи с мъка път една фигура и побягна със силен рев — беше Слек. От другия ъгъл се разнесоха нечленоразделни звуци, като че някой искаше да извика, но не можеше. Отвихме се от одеялата и тръгнахме нататък. Там Грайндър лежеше между разтрошените дъски под една греда, която почти му бе вгънала гърдите. Аз я вдигнах, а Винету изтегли ранения, който изпадна в безсъзнание още щом бе освободен от тежестта. Понесохме го към офицерското жилище, при чиято врата ни засрещна капитанът, тръгнал да види какви щети е причинил близардът на форта. Той се върна заедно с нас. Когато внесохме Грайндър вътре и го положихме до огъня, можахме да видим неговите наранявания. Всички изкрещяхме от ужас. Една дъска беше паднала с острия ръб напреки лицето му и беше смазала основата на носа и избила двете очи.

— Сляп, сляп, сляп! — извика капитанът, сключвайки молитвено ръце. — Как само сквернословеше, че искал веднага да ослепее! Това е Божи съд!

Аз не казах нито дума, толкова дълбоко бях потресен; Винету също стоеше безмълвен до мен. После привързахме осъдения от Висшия съдник и го сложихме на постелята на единия от лейтенантите. След това излязохме да видим последиците от оркана. Единствената вреда, която беше причинил се състоеше в съборената плевня. Сега потърсихме изчезналия Слек. Неговата следа водеше към палисадата, през която той се беше прехвърлил, и продължаваше вън към близката гора. Снегът беше дълбок до коляно. Той осветяваше така, че можехме без факли да следваме дирята. Стигнали при окрайнината на гората, ние чухме между дърветата един много особено мотолевещ човешки глас. Навлязохме в гъсталака и намерихме Слек, който беше разровил снега под едно дърво. Проснат надълго на земята, той беше наврял ръка под коренището и си тананикаше като дете:

— Прах, нъгитс… прах, нъгитс… осем пълни торбички… осем пълни торбички!

Той допусна само със сила да бъде откъснат, а после намерихме под мъха осем кожени торбички с тежина повече от фунт. Нещата се съгласуваха точно с бележките на Бърнинг; това беше златото, което им бе докарало смъртта.

Слек беше поведен към форта. Там видяхме, че косата му лепне от кръв. Когато прегледахме главата му, се установи, че той също е бил тежко ударен от срутилите се греди и дъски. Дали следствие на това се бе помрачил неговият дух, или страхът още преди туй му бе отнел разсъдъка, не можеше да се определи.

Грайндър сляп и Слек безумен! Точно така, както в своето безверие и наглост бяха искали от Бога! Който тук още отрича, че има една Всевечна справедливост, на която никой човек, дали в този или отвъдния свят, не може да убегне, нека той добре се пази да бъде доведен до прозрение от господството на тази справедливост! Божият съд е неотменим и справедлив. Всяка вина бива изкупена, рано или късно, тук или отвъд. Никой виновник не се изплъзва от възмездието.

Интересно бе, че след лошия ден отново настъпи меко време, което позволи да продължим ездата си. Грайндър и Слек като тежко болни останаха във форта. Тяхната съдба зависеше, ако не станеха жертва на раните си, от тамошните офицери, които ни изпратиха на едно доста голямо разстояние. Двамата индсмани получиха в дар конете на Грайндър и Слек. Те можеха следователно да ни придружават. Ние ги отведохме до обединената река Плат^[4], където те се сбогуваха с нас, уверявайки ни в своята вечна благодарност, задето сме ги спасили от незаслужената смърт чрез обесване…

Четири години по-късно слязох в Батон Руж от мисисипския стиймър^[5], понеже трябваше да чакам тук парахода за Натчез. На пристана седяха двама просяци, чиито окаяни, мършави фигури бяха облечени в дрипи. Лицата им ми се сториха познати. На единия липсваха двете очи, а на мястото на основата на носа имаше дълбок, широк белег. Другият ми поднесе с умоляващ жест шапката си. Когато хвърлих в нея една сребърна монета, той я прибра трескаво и замърмори:

— Прах, нъгитс… осем пълни торбички… осем пълни торбички!

Сега знаех кого имам пред себе си. Значи убийците все пак не бяха намерили своето наказание във форт Хиллок. Но тяхното сегашно положение във всеки случай беше още по-лошо и от смъртта.

Същата година случайно наминах през Маубърли в Мисури. Там се осведомих за семействата на братя Бърнинг. Ето как ми се удаде да чуя историята за убийството, и то с далеч стигащи окраски относно онова, което Винету и Олд Шетърхенд бяха съумели да извършат. Аз не казах кой съм и се задоволих само да узная, че капитанът беше изпратил на близките осемте торбички с цялото съдържание и един изчерпателен писмен доклад…