Георги Коновски
Територията (7)

7.

Трифибията беше модерен вид апарат — съчетание от движещата се по земята, върху водата и в небето машина. Тяхната побираше десет пътници и съответния екипаж…

На виртуалната карта, появила се върху екраните пред всеки пътник, маршрутът изглеждаше почти права линия до река Дунав. А после рязко завиваше на юг и след нова чупка — на изток.

Стюардесата обясни на учудената Джейн:

— Забранена зона… Там има само наши охранни части в специалните бази. И археолози, които работят в останките на номадските селища на бугрите…

Джейн се сети за предупрежденията на мистър Крейн и разбра, че е по-добре да не разпитва. Държавата е решила да затвори тая зона — значи държавата знае повече и мисли за всичко. Нямаше смисъл да спори с най-великото творение на американската политическа мисъл — държавата. Пък и известният президент (кой беше?) нали е казал: „Не питай какво прави държавата за теб, питай се какво ти да направиш за нея“… Е, някаква сдържаност беше нормална дан пред величието на държавата — гарант за демокрацията и свободата на човека…

На големия екран плавно се движеше картината, която можеше да видят, ако трифибията имаше прозорци. Красиви зелени равнини, беловърхи планини, синята змия на голямата река, виеща се нейде на изток…

Сетне за миг се появи образът на Забранената зона.

Нищо особено — пак пролетни земи, пак високи върхове, пак ширнала се красота…

И защо трябваше да е забранена?

В този момент приключението започна…

Внезапно трифибията се залюля, започна да набира височина, после се спусна надолу, понесе се вляво… вдясно… пак нагоре…

— Внимание, внимание — чу се глас — Говори капитанът на полета. Силни турбуленции по причина на неочаквана буря. Моля, затегнете коланите! Приберете всички остри и опасни предмети, наведете глави към коленете…

Джейн и Джон автоматично пипнаха коланите — затегнати бяха, после той прибра очилата си в калъфа, тя се приведе под силната му ръка, стискайки здраво очи…

Известно време трифибията се люшкаше във всички посоки, сетне настъпи потискаща тишина…

И гласът на капитана:

— Внимание… Падаме… Опитвам планиране, надявам се да успеем да намерим подходящо място за кацане…

Младите американци бяха убедени в крайния успех. Е, какво — извила се е буря, но за американската техника предели няма…

Чу се гръмкото изреваване на двигателя…

И рязък удар… После пак усещане за безтегловност… Пак удар… Пак олекотяване… Стомасите се изкачиха към гърлото, очите засмъдяха, в ушите някой натисна с огромна скала…

После времето спря…

Колко минути… или часове… стояха така свити, смачкани от напрежението, вкопчени в ръцете си — не разбраха…

Джон надигна глава…

Трифибията не мърдаше.

И хората в нея бяха застинали…

Десет пътника, стюардесата… Плюс двамата пилоти, които бавно, много бавно, влизаха в салона…

Единият провлачваше десния си крак, другият се опитваше да изчисти повръщаното от предницата на китела си…

Джон изви очи и разбра отде иде миризмата на кисело. И той, и Джейн бяха избълвали съдържанието на стомасите си върху дрехите си, че и на пода и по креслата.

Кога бяха повръщали — не помнеше…

Грабна бързо салфетки от чантата си и започна да трие…

Или поне така му се стори. Защото видя, че и Джейн автоматично се опитва да скрие следите от ужаса, но… Бавно, много бавно… Като на забавени кадри от стар филм…

Останалите пътници също се грижеха за външния си вид, пренебрегвайки напиращите въпроси… Страхът да разберат истината отлагаше всякакви питания…

Двамина от хората в салона не бързаха. Мъж и жена се бяха отпуснали, задържани само от коланите. От пръв поглед се разбираше, че чистотата е последната им грижа…

А още двама бяха отворили уста и се държаха здраво — единият за крака, другият за ръката…

Чак тогава Джон разбра защо не чува шум — просто ушите му бяха заглъхнали. Изглежда не беше само с него така, тъй като почти никой не поглеждаше към виещите от болка. Само стюардесата се придвижваше към ранените, подпирайки се върху седалките…

А след това шумът се върна…

Викове, писъци, несвързани крясъци, нечии гласове, опитващи се да говорят логично…

— Нееее… Оооох… Аааа… Мамка му… Моля, запазете спокойствие… Всички насам — напуснете бързолета… Ииии… Олеле… Майкъъъъл… Откопчайте коланите и бързо напуснете машината… Оооох… Насам, моля…

Най-после разбра — станало е нещо извънредно, нещо, невписващо се в правилата, нещо извън нормалността…

Джейн вече се надигаше, когато Джон започна да откопчава колана. Сетне двамата грабнаха пътните чанти и се запромъкваха между ранените, мъртвите и обърканите хора към вратата, незнайно как отворена напреде им…

Не бяха първи навън. Здравият пилот вече влачеше ранения си колега към близката горичка. А наоколо…

Къде изчезнаха зелените равнини, белоснежните върхове, сините потоци…

Наоколо се лееше сивота — огромна сива територия, купища от боклуци, смрад… И разбягващи се дребни космати животинки, в които американците разпознаха внезапно уголемили се познатите им от уроците по реална биология плъхове… На ръст като домашни кучета, бързи, сливащи се със средата…

А някъде далеч се виждаха рошави хълмчета, в които дори от такова разстояние различиха плъхове — великани…

И отгоре — постепенно наслагващ се мрак, над който блестяха яркочервени светкавици и се чуваха глухите тътени на гръмотевиците…