Георги Коновски
Територията (11)

11.

Разбира се, слънцето не можеше да проникне в бронираното тяло на трифибията. Но затова пък имаше множество екрани, които създаваха илюзията на прозорци. И показваха реалния свят навън…

Обаче, и на тях не се виждаше слънце. Нито някаква ярка светлинка, каквато би трябвало да залива околността — все пак, беше ранна, но пролет…

Джон с мъка различаваше сивите храсти и ниски, криви дървета наоколо. Успя да разбере какъв е хълмът, близо до който беше кацла трифибията. Странно, но това беше изкуствено образувание — под пласта земя се различаваха добре основите — просто сандъци. Метални, сиви, някои разтворени, други метнати накриво — като че малко великанче си беше играло с кубчета…

Изкуствен произход имаха и двете възвишения зад малката туфа криви дървета…

Идеята за играещото си великанче беше добра, освен ако не приемеше по-реалистичната…

Някой набързо беше стоварил тук сандъците, цилиндрите пред туфата, грамадните бали, пристегнати със здрави въжета и, въпреки това, разцъфнали се тук-там…

Като че се намираха на огромно бунище…

Но пък да кацнат така…

И никой да не ги забележи…

Майкъл влезе в кабината. Кимна, зае мястото си — по негласно споразумение дежурните през нощта седяха на мястото на втория пилот, заоглежда бавно екраните над кормилното управление…

— Няма никой — промърмори той — Като че сме на друга планета, на някаква постапокалиптична звезда…

Джон не се увличаше по измислиците на фантастиката, но нямаше как да не се съгласи. Твърде сюрреалистично изглеждаше светът навън…

— Дали е безопасно да се излиза — заразсъждава на глас Майкъл — Виж онези плъхове… И птицата!

Джон също я беше забелязал. Голям размах на крилата и… Да, тялото беше обрасло с козина, не с пера…

Птицата се спусна безшумно, заби дълг остър клюн в един от плъховете и се възнесе нейде нагоре. След малко я видяха да каца на един от клоните на широкостволото дърво, закриващо вида на планината…

— Тия животинки дишат — заяви уверено Джон — А и няма как само в този район въздухът да е отровен…

— Да — каза пилотът — обаче не забравяй за бедния мистър Смит…

Джон вече беше мислил по темата.

— Живакът го отрови, а подобни локви виждам само натам — и той посочи в посока обратна на планината — Което означава, че трябва да огледаме района в противоположната посока…

— Да огледаме? — вдигна вежди Майкъл — Аз съм готов…

— Не, не — прекъсна го Джон — Ти си нужен. Най-важното — трябва да огледаш апаратурата тук. Може да откриеш повредата, да намериш начин да излетим… А и кой ще управлява? Тиодър е още в безсъзнание, не зная как ще се чувства и после…

Майкъл кимна съгласно. Нямаше място за демонстрации на героизъм. Единият отива да разузнае, вторият брани жените и ранените…

— Ще взема Нийл — каза Джон — Няма да се бавим. Навън е така мрачно, че кой знае колко скоро ще стане тъмно. Два часа — един за отиване, един за връщане. И ни дай час толеранс — не се знае какво ще срещнем…

Но не срещнаха нищо…

Все това сиво, почти черно поле, все тия купища от смет, все тия странни плъхове, които ги наблюдаваха отдалеч, все тия абсурдни дървета и храсти…

И никъде следа от човек…

Да, зърнаха в далечината някакво скупчване на кубове, накичени с остри върхове, но бяха прекалено далеч — нямаше как да отидат и ги разгледат за отпуснатото време…

Вода не откриха. По всичко изглежда, че някога тук са текли реки — имаше ясно очертани корита, но отдавна пресъхнали, отдавна превърнати в скалисти долчинки…

По всяка вероятност някъде трябва да избиват извори — иначе как ще оцелеят живите организми. Но — не можаха да забележат нито извори, нито струпване на птици или животни…

Унило, с мирис на възкисело, потискащо…

Един свят на сивата смърт…