Георги Коновски
Територията (23)

23.

Групата, начело с Иван, се отправи вляво от посоката на изгряващото слънце. На север, както машинално отбеляза Джон…

Водеше ги нисък, пъргав, въоръжен с дългоцевна стара пушка мъж. После се движеше Иван, следваха го американците, колоната завършваше третият българин — среден на ръст, но с много широки рамена. Въпреки това, и той, както останалите му другари, стъпваше почти безшумно…

Изкачваха се все по-нагоре… Скоро поеха по тясна пътека, която с труд преодоляваше скритите в храстите рътлинки. Изглежда по нея не се минаваше често, затова беше и пообрасла с треви и човек трябваше да внимава да не се спъне в изсъхнал миналогодишен корен…

По едно време водачът спря и посочи малка ниша в храстите. Иван кимна, махна на Нийл и Ирис и ги поведе натам. Спотаиха се в засада, а останалите продължиха…

Скоро водачът посочи друга ниша и Джон, заедно с вървящия зад него българин, се вмъкна сред храстите. Отвън не се забелязваше, но отвътре беше устроено от природата и човека цяло ловджийско гнездо. Та чак имаше две струпани купчини камъни — разположени във вид на кресло. Диво, странно — но удобно. Двамата седнаха и зачакаха сигнал. Водачът им през това време изчезна някъде напред…

Минаха десетина минути, половин час…

Чу се лек писък и българинът стана, остави настрани пушката и взе скритите предварително лък и стрели. На Джон посочи две къси копия — нещо средно между асегай и ловджийско леко копие. Джон взе едното, заби го в пръстта, после премери второто, прехвана го в средата и го залюля. Да, добро беше… Стига да имаше къде да го хвърли…

В този момент на поляната се показа сърна. Джон я разпозна — беше виждал животни от тоя вид в зоопарка, а като малък дори плака над класиката „Бамби“…

И сега трябваше…

Разнесе се тих цвъркат, после още един…

Българинът пусна стрелата…

Някъде отдясно излетя още една, а третата порази животното зад плешката, когато то се опита да скочи…

Инстинктивно Джон метна копието и, без да погледне дали е улучил, посегна за второто…

Българинът сдържа ръката му…

На поляната сърната лежеше — даже не подритваше, трите стрели стърчаха от тялото й, а копието на Джон се люшкаше на около метър от главата й…

После беше малко неприятно…

Ловците окачиха сърната на един клон, разпраха я, изсипаха вътрешностите, сетне широкоплещестият я метна на врата си…

Ирис гледаше в храстите, по очите й личеше, че е плакала. Нийл се беше взрял в лицето й и нещо тихо й говореше…

Джон разбра — ловът си беше лов, но основната цел на Иван беше да поговори с двамата желаещи да останат. И бяха разговаряли…

Джон не знаеше за какво — предполагаше, разбираше и ставащото: момичето се примиряваше с крайния резултат… Бъдеще в този див край, сред тия — мирни, добри, трудолюбиви, но далечни на световната американска цивилизация, хора…

Не каза нито дума, тръгна след махналия му Иван…

Сега го чакаше подобен разговор…

Седнаха на повален от годините едър ствол на огромен дъб. Иван го погледна право в очите:

— Джон, няма да крия — и тия няколко дни, когато сте тук, на нас ни се налага да напрегнем малко сили и да спестяваме от храната си — за вас. Мястото е дивичко, нивите не дават много зърно, налага се да изпращаме търговски експедиции чак в равнината… Казвам ти го, за да оцениш предложението ми…

Джон го погледна с очакване. Няма да е шпионаж — за какво са на едно малко племе някакви сведения чак от Ню Йорк. Тогава?

— Останете с Джейн. Ще ви дадем къща, ще се включите в живота ни. От теб ще стане добър ловец, Джейн ще се грижи за децата — имат нужда от знания, трябва и езици да научат…

Това Джон не беше очаквал…

Да го поканят… Да, в малко племе, при умиращ народ — но явно за тях той беше ценност. Сам по себе си — не като представител на фирмата…

Интересно предложение…

Планината, гората, водата, въздухът, храната…

Но — никъде не видя телеекран, не зърна компютърно устройство — та ако ще и от най-старите, не чу дори шум от радио…

Отделно, че щяха да му липсват атмосферата, приятелите, средата…

Поклати глава…

— Благодарен съм ти за поканата, но… Разбери — ние имаме друг живот. Различен… А освен това имам и задължения към държавата. Не съм убеден, че ще ме посрещнат с радост, обаче трябва да се явя пред властите, длъжен съм да отида и да изчакам решението им…

— Решението? За какво?

— За мен, за Джейн… За бъдещето ни…

Иван погледна замислен в краката си…

— Знаеш, че рискувате, нали? Особено след унищожаването на трифибията…

Джон вече беше убеден:

— Нищо лошо не сме направили… Мисля, че и държавните органи ще го разберат…

Иван скептично промълви:

— Дали? Ха дано, но…