Георги Коновски
Територията (15)

15.

Всички замълчаха…

Положението беше ясно. Жените бяха свели очи и очакваха решението на мъжете. Каквото и да става — трябваше да разчитат само на тия, които — както стана ясно — имаха опит именно в подобни комплицирани ситуации.

Мисис Смит се беше замислила за нещо свое. Мъжът й беше мъртъв, животът рязко променен, бъдещето неясно. Впрочем — на тия години каква яснота…

Нели следеше с поглед Майкъл. Такъв или инакъв — но на него трябваше да разчита занапред. Още повече, че той й се харесваше — силен, умен, смел… А и тя имаше някои пороци, с които беше не съвсем приемлива като член на американското общество. Например, предпочиташе мъжете. И й беше доста трудно да симулира любов към своя пол…

Ирис просто мълчеше. Не разбираше за какво говорят, защо не отидат в най-близката база на армията, какво ги сдържа да не се обадят за помощ… Липсваха й приятелите от големия тихоокеански Сан Анджелес, липсваше й безгрижието, липсваше й спокойствието на уредения веднъж завинаги живот…

Нийл се чудеше що за идея беше тая да тръгне на екзотичното пътуване. Командировката във филиала на фирмата привърши, трябваше да си почине два дни и да хване суперсамолета за родината… А той рече да се развлече и се записа за екскурзията… Сега… Май ще трябва да остане тук. Нямаше близки и роднини в Щатите, не се беше замислял за семейно гнездо, така че… Абе, ще видим… Още едно приключение…

Майкъл разбираше каква тежест е паднала на раменете му. Все пак, той беше командир на кораба и носеше отговорност за пътниците. Вярно — корабът беше унищожен, някои пътници загинаха, не бяха вече във въздуха, но… Но усещаше товара на отговорността…

За Джон нещата бяха ясни. Джейн… Каквото и да е — но беше й дал клетва. И искаше да я изпълни. Още повече, че му беше симпатична, понякога се хващаше, че мисли за нея почти както навремето за Пиер…

За Колинз и Гарбър трудности нямаше. Авантюристи, търсачи на силни преживявания и лек живот, сега трябваше да спасяват кожата си… Сами или заедно с тия изплашени и объркани хорица — все тая. Разбираха добре, че бъдещото завръщане в цивилизования свят не им носи дивиденти и обмисляха как да оцелеят и къде да намерят новото си поприще…

Джон се изправи:

— Хайде да дремнем, че утре път ни чака…

Гарбър го погледна:

— Към планината?

Останалите закимаха, спогледаха се, доволни от спонтанното единодушие…

Само Тиодър мълчеше в унеса си и Джейн внимателно се взираше в тунела, без да смее да се завърти към разговарящите…

На другия ден тръгнаха към планината. Бавно, внимателно заобикаляйки купищата боклук, стараейки се да се прикриват в сенките им и колкото се може по-рядко да излизат на голо място…

Така и на третия ден…

А на четвъртия вечерта намериха почти цяла сграда — изглежда голям завод, сред останките от цеховете на който откриха и неголяма, двуетажна къща, с почти запазен покрив.

Заеха малка зала на долния етаж, разпалиха съчки в ръждясала печка, която при това имаше и тръби, устремени нейде нагоре. Това беше удобно — нямаше да се задимява, а и отвеждаше пушека направо към небето, почти неуловимо от космическите камери…

Пак се събраха около огъня, разтвориха хранителните кубчета внимателно — взетата от трифибията вода намаляваше, Нийл застана на пост с лъчев пистолет. Бяха вече по-уверени — имаха вече четири оръжия заедно с неочаквано излезлите тайни пистолети на Гарбър и Колинз…

Заприказваха се тихичко, започнаха отново спомените за ония вече безвъзвратно отлетели нормални дни…

И от тъмната врата, водеща нейде надолу към мазето, се разнесе полуглух глас:

— Добър вечер, дами и господа…