Георги Коновски
Територията (14)

14.

Спасените бяха замръзнали — едни от изненада, други от ужас. Постепенно се раздвижиха. Всички бяха разбрали коя беше мишената на внезапната атака…

И бавно усещаха цялата безнадеждност на ситуацията…

Те бяха осъдени…

Защо?

Джон ги погледна и каза отчетливо:

— Нека продължим пътя си. Да намерим място за пренощуване, а там ще обсъдим какво да правим. Имаме време — до вечерта са няколко часа. Ще вървим и ще мислим…

Безмълвно хората се надигнаха. Заеха мястото си в колоната, тръгнаха. Но някак си обречено, без внимателно оглеждане, без взиране в сивите хълмове, зеленикавите горички, мътното небе…

Като че вървяха по навик, просто да не стоят на едно място…

Път към ада…

Който не се отличаваше с разнообразие — потискащи цветове, тишина, мрачна неизменяемост…

Когато светлината взе да се свива до кафяво, спряха. Майкъл беше поел водачеството и внимателно избираше пътеките между купищата. Очите му зърнаха големичка група дървета, а в полумрака забеляза и пролука в тях — като своеобразен вход.

Спря, вдигна ръка, за да привлече вниманието на останалите, после тръгна към дърветата. Наистина — тунелът беше изкуствено направен, дори отдолу все още се различаваха каменни плочи. А дърветата заобикаляха голяма кръгла постройка — или по-точно, останките й.

Майкъл се вмъкна през мястото, където някога е имало френски прозорец — прескочи оцелялата дървена основа, наведе глава, за да не се блъсне в увисналия горен праг…

Вътрешността на сградата беше почти празна — ако се изключат няколкото храста, с голи клони и почти без листа. Някъде до стената шумеше вода и, когато отиде до нея, забеляза, че идва от някогашен водопровод. Изтичаше в порцеланово корито — оцеляла странно как вана…

Наведе се — водата не миришеше, опита — имаше вкус на нормална, чиста…

Прецизно провери всички възможни ъгълчета и се убеди, че наоколо няма дори плъхове… Освен, ако не бяха под земята, разбира се. А какво се криеше под циментовия под — не можеше да види и разбере…

Реши да извика останалите. По-удобно място надали щяха да намерят. Наистина, със сигурност наоколо бяха останали и други сгради, но къде да ги търси под купищата бали, контейнери, чували, просто под слягащата се смет…

Положиха ранените внимателно, после мъжете се заеха да стъкнат огън, жените раздаваха хранителни кубчета, заливаха си с водата, която носеха. Не рискуваха да пият от оцелелия водопровод…

Накрая огънят лумна, прикрит в единия ъгъл, пазен от стените и метнатите на близките зеещи дупки от прозорците одеала…

До тунела зае позиция с лъчев пистолет в ръка Джейн и впери поглед към сгъстяващия се мрак зад горичката.

Останалите се събраха около ранените. Тиодор, комуто Майкъл направи поредна инжекция, беше се унесъл пак, но мисис Смит седеше редом с Ирис и Нели, а Колинз, Харпър, Нийл се разположиха до Джон…

— Е? — попита Майкъл…

Джон изправи глава.

— Това е положението… Мисля, че всички разбирате — паднахме в забранена зона. И нарушихме някои правила. Според мен, вече сме отписани. Или очакват да измрем от средата, или…

Майкъл рязко добави:

— Или просто ще ни премахнат. Необходими жертви — за запазване на държавната тайна…

— Така е — съгласи се мрачно Джон — Няколко човека… Приемлива цена за охраната за зоната… Въпросът е — а ние какво да направим? Не мисля, че някой иска да умре… Тогава?

Нийл се обади тихо:

— А дали няма да можем да се преселим нейде в колонията Европа? В Джърмани или при хунгрите…

За пръв път чуха гласа на ранения в ръката Гарбър:

— И смятате, мистър, че с тия документи ще е трудно да ни намерят? В момента навсякъде са разпространени нашите снимки, както и всички лични данни. И да се пръснем, и да сме заедно — все едно, най-много няколко дни и ще ни идентифицират…

Колинз също се обади:

— Не бъдете толкова песимист, Гарбър! Системата може да се излъже, хора работят там, може да ги измамим…

Гарбър се изсмя глухо:

— Мистър Колинз, АЗ работя в тая система. С вас бях като наблюдател — контролирах екскурзията, следях да няма нарушения на законите… И бях по дирите на опасен човек, опитал се да обере банката на Ню Лондон…

Колинз измъкна ръка под одеалото… И насочи лъчев пистолет… Точно срещу лъчевия пистолет, който Гарбър бе опрял в гърдите му… После и двамата бавно, внимателно и под огромно напрежение свалиха оръжията…

— Няма смисъл — каза Гарбър — Сега сме в една яма, и двамата сме не преследвани престъпници, а вече отписани нещастници. И да те убия, и да ме убиеш — другият няма да живее повече от 24 часа…

— Може! Може да се спасим — подскочи Колинз…

Гарбър го погледна с интерес:

— Как? Бъди сигурен, че отгоре вече поне два спътника следят региона, всичко, което се движи, се заснема. И нашата маскировка тук надали ни скрива от системата…

Колинз се облегна:

— Зная… Но има и друго… Хората…

— Тук няма хора — възрази Майкъл — Летя за осми път по маршрута, никога не съм зървал дори намек за човешки живот в Територията…

— Бугрите… — Колинз изрече внимателно названието на изчезналото племе — Чувал съм, че някои от тях все още се укриват в планината. Мои приятели са карали контрабандно някои стоки тук. А и знам за двама, които бяха принудени да се обявят за мъртви и останат при тях…

Гарбър се замисли. После погледна Джон, погледна Майкъл, плъзна очи по другите:

— Да, и аз зная някои неща. Но — как ще ги намерим? И дали ще ни приемат? А и трябва да разберем — останем ли тук, това е завинаги…