Георги Коновски
Територията (12)

12.

Бързото съвещание в кабината ги събра петима. Джон, пилотът, Нийл, Джейн и стюардесата Нели. Останалите бяха или изпаднали в унес, или не пожелаха да се откъснат от сигурните кресла…

Ясно беше, че има само един въпрос за обсъждане: а сега? Какво да правят?

— Да изчакаме тук — предложи Нели — Със сигурност нашите военни са засекли падането и сега ни търсят…

— Възможно е — кимна Майкъл — Дори е много възможно. Но има и други фактори. Например, аз се боя от вероятността тук да има отрови, които въздействат поразяващо върху организма…

Прекъсна го Нийл:

— Майкъл, а имаш ли представа къде сме? Каква е тая сивота навън? Отровните езерца? Тия контейнери с боклуци? Ние с Джон успяхме да разгледаме поне пет от тях — няма как да се заобиколят, навред са. И, трябва да ви кажа, съвсем явно е, е това е нещо като сметище. Но на такава голяма територия? Та ние минахме поне четири километра в едната посока, а на връщане направихме малък завой…

Майкъл кимна замислен:

— Тази зона е забранена за полети. И екскурзианти не минават от тук. Изглежда има защо…

Джон решително го прекъсна:

— Майк, няма начин да не знаеш къде сме. Да, разбирам — държавна тайна, навлезли сме в забранен регион, не би трябвало изобщо да сме тук. Но — знаеш… Бурята, катастрофата… Не е твоя вината, не е и наша… Няма да ни убият заради това, я…

Погледна в очакване Майкъл и пророни, внезапно осенен:

— Или…

Майкъл кимна…

Настъпи тишина. Всички изведнъж разбраха в какъв двоен капан са попаднали. И им просветна — държавата трябва по някакъв начин да запази секретността на територията. А един човек пази тайна най-добре, когато…

— Ще тръгнем ли? — попита Джон…

И петимата едновременно кимнаха…

Останалият половин час мина в трескаво събиране и подреждане на багажа в няколкото удобни за пренасяне на гръб чанти и раници. Решиха ръцете да са свободни — хем да пренесат ранените, хем… Така, за всеки случай…

Трудно беше да решат колко вода да вземат. С храната беше по-лесно — всеки взе колкото можеше да носи кубчета концентрати. Одеалата щяха да са върху носилките на мисис Смит и мистър Колинз. Раненият в ръката Гарбър щеше да се движи пеша с другите.

Майкъл и Джон взеха лъчевите пистолети и бронираните жилетки. Те щяха да охраняват малката колона — Джон отпред, Майкъл в тила.

Разбира се, с Джон тръгна и Джейн, а той й нахлузи жилетката. Дама е, майка на бъдещите му деца, елементарното джентълменство го изискваше…

За последен път Майкъл пробва да се свърже с някого, но радиостанцията приемаше някакви разменяни съобщения, обаче не позволяваше звук да се понесе от трифибията…

Чуха дори как в някаква база военните докладват за хода на издирването, размяната на непознати за тях топоними, координати, цели…

Разбраха едно — търсят ги…

Затова решиха да се движат към планината, която се виждаше нейде от лявата страна на трифибията. Не беше близо, но пък имаше вероятност да успеят от близките хълмове да дадат сигнали с огън към спасителите…

А такива трябваше да минат — няколко пъти вече чуха как нейде встрани от тях шумно и бързо прелитаха военни машини. Дори по едно време тежко забръмча хеликоптер, но се отдалечаваше към планината. Което, впрочем, стана още един аргумент за движението в тая посока…

Джон се изправи — с известно затруднение, защото големият бидон с вода на гърба му го притискаше към земята, а няколкото съдинки, пълни с хранителни кубчета, привързани за колана, съвсем не го правеха пъргав и гъвкав. Махна с ръка към планината и си помисли, че в тоя момент са съвсем като американските пионери, започващи пресичане на Великата прерия…

Оставаше и индианци да се появят…