Георги Коновски
Територията (21)

21.

Настъпи тишина…

После Джон взе думата:

— Разбира се, благодарен съм на спасителите ни. И им съчувствам за преживяното от народа им. Обаче, в този момент няма как да им помогнем… А те могат да ни помагат. Пък са и морално задължени — все пак, ние сме господарите на света, ние имаме правата над тая земя… Е, ще кажем някоя дума за тях пред командването, ще се погрижим да им изпратим продукти, пък и по-модерни вещи от тия, дето притежават…

Но… Какво да правим натам? Трифибията беше унищожена — знаем защо. Опасно е да се появим току-така, направо в някоя база…

Майкъл завъртя глава:

— Опасно е, но ние с Тиодър сме длъжни. Освен пилоти на туристическата трифибия, ние сме членове на Националната гвардия и в случай на нужда трябва да се явим при командването на колонията Ню Париж…

— Смяташ, че ще стигнете? — учуди се Нийл — И няма да ви арестуват?

— Защо? Не сме направили нищо, катастрофирахме заради лоши метеорологични условия, при независещи от нас обстоятелства, на забранената територия попаднахме случайно… И умеем да пазим тайна…

Нийл се развълнува видимо:

— А ние? Ние сме цивилни… Освен май мистър Гарбър… Но това е друг въпрос…

Джон махна с ръка:

— Няколко американски граждани се връщат в родината… Кой може да има нещо против? Дори е похвално…

Нийл глухо се изсмя:

— Не сме млади, мистър Доу, не вярваме на романтични приказки… Държавата има свои правила — не тия, които поднася в учебниците за първи клас… И аз хич не съм убеден, че ще ни посрещнат добре… Не казвам радостни от спасението ни, казвам — поне добре…

— Тогава — каза Майкъл — Да решаваме всеки за себе си. Аз и Тиодър се връщаме. Ще помоля бугрите — да ни заведат възможно най-близо до военна база…

— И аз съм с вас — категоричен беше Гарбър — Мисля, че ценен кадър като мен няма да бъде пренебрегнат от държавните власти…

Неочаквано Колинз се изправи и вдигна ръка.

— Разчитайте на мен, пилоте… Ще има кой да носи ранения…

Погледнаха към жените. Джейн се приближи към Джон:

— А ние?

Джон беше уверен в отговора си, макар че нещо го караше да не е възторжен:

— Трябва да се прибираме в Ню Йорк. Имаме жилище, имаме работа, имаме приятели… Не мисля, че рискуваме — ние сме просто спасили се пътници. И сме достатъчно лоялни към държавата, за да разнасяме всякакви вредни и лъжливи слухове…

Мисис Смит се усмихна на младите хора.

— Джейн, ще мога ли да пътувам с вас?

Нели мълчаливо отиде до Майкъл и стисна ръката му. Само Ирис остана до Нийл… Останалите се спогледаха. Вярно — мъжът й помагаше при изкачванията, по едно време взе и не върна раницата й, предната вечер дори я зави с якето си…

— Мисля, че ние с мис Ирис ще потърсим нов път в живота — рече Нийл и небрежно я прегърна през рамо — Тук ми харесва. Чисто е, красиво, има добри хора… Хубаво място за начало на нов живот…

Другите мълчаха. После Майкъл каза:

— Това е ваше право… И — честито!

След което излезе, за да извика Иван. Той изслуша решенията на гостите и заяви готовността да приемат още двамина в селото.

— А за отвеждането ви към базата — ще решим с другите. Трябва да набележим къде ще отидем, кога ще е… Сами разбирате — трябва и малко предпазливост. Не воюваме с вашите, но и не бихме желали да се сблъскваме с тях…

Джон кимна съгласно…

Навън вече се здрачаваше. Дългите сенки плъзгаха невидими криле по сочната трева. Дърветата вече потъмняваха и заприличваха на горски великани, а гигантските клони на размахани бойни тояги. Някъде се чу странен звук — Иван им каза, че е нощна птица.

И — навред тишина…

Хорските гласове, шумът от стъпките, изпукването на някоя съчка… Всичко се сливаше в един лек, приятен, странен шум — като планински речетатив…

Този път си разпределиха жилищата поновому. Нийл с Ирис и Джон с Джейн останаха в голямата къща. Майкъл се прибра при Тиодър, който вече отваряше очи и бавно възприемаше света наоколо си. Нели се настани в съседната им стая — заедно с мисис Смит.

Колинз и Гарбър отидоха в познатите си две стаи…

И как леко се спеше в планинската тишина…