Л. Е. Модезит-младши
Войната на вярата (75)

75.

Небето в късния следобед изглеждаше сиво. Трайстин остави куфарите си до затворената врата. Силен, студен вятър шибаше клоните на норфолкските борове. Самотна голяма хелио-птица се бореше с поривите му, но накрая се предаде, плъзна се към градината и изчезна от погледала Трайстин.

Той използва ключа, получен от пилотския тръст, и отвори портите от ковано желязо. Острият скърцащ звук, който издадоха пантите, го накара да потрепери. След това взе двата си куфара и измина десетина крачки по камъните, покрити с тънък слой пръст.

Градинският чай все още се беше запазил — макар и доста одърпан — в лехата, заградена с каменна стена. Беше я изградил преди повече години, отколкото бяха изминали за самия него. Погледът му прекоси градината, проследи лъкатушещата пътечка и спря върху кедъра-бонзай, който растеше в кръгла каменна ваза. На това място пътеката се разделяше на две. Кедърът беше пораснал — прекалено много, — макар че клоните му бяха едва с двайсетина сантиметра по-дълги, откакто бе посещавал дома си за последен път.

Ала му се струваше, че симетрията бе някак нарушена. Дали някъде в градинския навес щяха да се намерят ножиците за кастрене? Сега можеше ли да подкастри дръвчето? Щеше да има време — прекалено много време да се занимава с растенията и да мисли. Беше решил да каже повече неща на Ултийна, преди да напусне Чевел Алфа, но тя бе изчезнала и никой не можа да му каже къде да я намери. Оставил ѝ бе бележка със своя адрес и няколко реда, че трябва да я помоли за нещо.

Сега се питаше дали не бе проявил прекалено лекомислие… но му се струваше, че Ултийна се бе почувствала неловко по време на разговора им на Чевел — може би защото в миналото беше признала колко я е грижа за него. Трайстин пое дълбоко дъх. Ако не успееше да я повика чрез бележката, имаше на разположение време и средства да я намери — ако тя все още се интересуваше от един пророк и излязъл в пенсия командир от флота на коалицията. Щеше да я попита за това. Засмя се. В крайна сметка сега чиновете им бяха равни — и двамата бяха командири.

Погледът му докосна матовите камъни на пътеката и усмивката изчезна от лицето му. По-рано те винаги блестяха — това беше семейна традиция, поддържана за да свикват децата с дисциплината. Но професионалните градинари, наети от пилотския тръст да се грижат за имота, не почистваха камъните по пътеките.

Трайстин не можеше да възвърне изведнъж предишния облик на градината, но в бъдеще със сигурност щеше да разполага с достатъчно време за това. Да, щеше да има много време. Може би трябваше да последва примера на майка си и да се върне в университета — да получи научна степен, след като защити докторат. Имаше да мисли за толкова много неща.

Занесе куфарите си на предната веранда. Ключът, който всъщност представляваше пластмасова карта, задейства и ключалката изщрака. Отвори вратата и остави куфарите си върху блестящите плочки на пода — вътре в къщата беше чисто, атмосферата беше безжизнена като в музей.

Забравяйки за куфарите, Трайстин отиде в кухнята. Ботушите му вдигаха глух шум. Върху кухненската маса имаше плик, затворен с пластмасов печат — едва сега Трайстин виждаше пластмаса вкъщи. Започна да рови в чекмеджетата за ножици, после отряза внимателно единия край на плика. В него имаше лист хартия, върху който бяха написани на компютър няколко реда.

17 Октем 795 година

Трайстин,

Както ти бяхме обещали, всичко ще бъде запазено до твоето завръщане.

Защото пророците винаги се завръщат. Това е нещо, което ние, консултантите, знаем със сигурност. Ала трябва да си призная — никога не съм помислял, че ще бъда баща на велика религиозна личност.

Всичко, върху което съм работил, остава в компютърната система. Използвай го и се разпореждай с него както намериш за добре. Мога да твърдя — вградените нервни чипове наистина вършат добра работа. Дните ми са преброени и ако намериш тази бележка, значи диагнозата ми е била правилно поставена. Разпоредих да почистят всички вещи в големия хол. Не те моля да ги употребяваш, тази молба би била прекалено задължаваща, а пък ти имаш нужда от нов старт — поне в спалнята си.

Наслаждавай се на градината, на мислите си, на човека, с когото ги споделяш. Обезателно си намери някого. Вярвам, че можеш да го направиш, затова и настоявам.

Има опасност писмото ми да стане прекалено дълго и сантиментално това е една от слабостите на напредналата възраст. Но аз няма да го допусна. Знаеш какво изпитвам. Гордея се с теб, винаги съм се гордял. Дано градината ти доставя същото удоволствие, каквото доставяше на мен.

Думите „С обич“ и „баща ти“ бяха написани на ръка под напечатаните изречения. Очите на Трайстин започнаха да парят; не можеше да преглътне.

Той остави плика на масата, приближи се към прозореца, издърпа щорите и го отвори. Хладният влажен въздух на късната есен взе да се промъква в къщата.

След малко Трайстин се отправи към кабинета, застана пред вратата и се вгледа в притихналия компютър, празните екрани на терминалите, редицата старинни дървени шкафчета, в които имаше стари, подвързани с хартия книги — по-древни от самите шкафчета. Известно време остана безмълвен, вперил поглед в тях, след това се обърна.

Не надникна в стаята, която едно време беше на Саля. Големият хол беше празен, както бе написал баща му. Поклати глава. Баща му винаги бе живял, държейки докрай на думата си. Трайстин можеше само да се надява, че ще последва неговия пример.

Голямото помещение изглеждаше непроменено — старата масичка с шахматната дъска все още стоеше на мястото си. Трайстин прокара пръсти по гладкото дърво. Може би то наистина бе запазено от старата Земя. Отвори още два прозореца, наслаждавайки се на влажния хладен въздух.

Звънецът забръмча.

Трайстин изчака малко, после изтича в кухнята и докосна клавиатурата на компютърния терминал върху бюрото, което беше покрито с тънък слой прах.

— Да?

— Обажда се Ултийна. Мога ли да вляза?

Трайстин преглътна неловко, после отговори:

— Разбира се. Портата е отворена.

Даже от високоговорителя гласът ѝ звучеше официално и Трайстин си помисли, че това никак не му харесва. Но от друга страна неговите думи също бяха прозвучали твърде сдържано. Тази мисъл също никак не му хареса… съвсем, съвсем никак.

Затича към пътната врата, спусна се по пътеката и завари Ултийна, вперила поглед в кедъра-бонзай.

— Трябва да го окастря — обясни той.

Тя се обърна.

— Изглеждаш толкова млад.

— Не се чувствам млад.

— Не трябваше да идвам.

Трайстин погледна към единствената жена, която винаги съумяваше да предвиди всичко. Усмихна се.

— Да, трябваше да дойдеш. Имам нужда от теб.

Тя погледна към кедъра, сякаш не беше чула думите му.

— Радвам се, че си успял да запазиш къщата и градината — гласът ѝ се носеше по-леко от слабия есенен ветрец, който довяваше до ноздрите му смесения аромат на последните за годината миниатюрни жълти рози, маргаритите и старите борове.

После Ултийна рязко се обърна към него.

— Какво каза?

— Обичам те и имам нужда от теб — повтори той и зрението му отново се замъгли.

— Никога не си… — тя поклати глава, сякаш не вярваше.

— Винаги съм го чувствал… Просто се страхувах… защото ти винаги беше толкова компетентна. Казвал съм ти го и преди, на онази орбитална станция, помниш ли? — Остави сълзите да текат по лицето му, но забеляза, че и нейните бузи бяха влажни. Трайстин се засмя глупаво. — Пък и твоят чин винаги беше по-висок от моя. Ти не ми позволи да го забравя онзи, първият път.

— Това беше глупаво. — Погледът ѝ срещна неговия.

— Беше толкова отдавна… аз бях толкова глупав. Мислех си, че не те е грижа за мен.

— Почти бях решила да не идвам — призна тя. — Ако не беше оставил бележката…

— Този път щях да те намеря — отговори ѝ Трайстин. Хвана здраво ръката ѝ, застанал до нея в здрача на късната есен.