Л. Е. Модезит-младши
Войната на вярата (17)

17.

Трайстин изпи последната глътка зелен чай от тежката пръстена чаша — тя беше зелена, здрава, направена от дядо му, който я бе подарил на внука си за десетия му рожден ден.

— А-а-ах… колко ми липсват тези неща…

— Мисля, че говорихме по този въпрос по-рано. — Елсин постави по-малката си и далеч по-фина чаша до чинията, пълна с нарязани плодове.

— Сигурно е така. Вероятно съм го споменал много пъти.

Елсин се разсмя.

— Искаш ли още чай? Здравата пухтя и сумтя по време на физическите упражнения…

— Не. По-късно. И тази сутрин ли ще работиш върху използването на ненужната зелена тиня?

— Бих могъл да го отложа. Каза, че искаш да отидеш на Скалите. Можем да отскочим дотам.

— Те изглеждат по-красиви следобед. Тази сутрин просто ще се разходя. Все още ми се ще да раздвижа крака си.

Баща му кимна.

— Щом искаш. Тогава аз ще поработя, а след като обядваме, ще изкараме скутера.

— Това ми звучи добре. — Трайстин се изправи и отиде до мивката да изплакне чашата си. — Кога ще се прибере мама? Тя е излязла още преди да се събудя.

— Спомена за някакви прослушвания. Няма да закъснее чак толкова много, но и няма да я видим скоро у дома. Тя не е от най-запалените любители на Скалите. Затова смятам, че днес ще бъде прекрасен ден да отидем дотам.

Трайстин се усмихна. В забележката на баща му относно реакцията на Нинка спрямо Скалите бе скрит мек хумор — макар че как бивш инженер по поддръжка на системите за енергийно захранване на космичните кораби би могъл да изпитва антипатия към големите височини бе друг въпрос. Но пък в майка му човек можеше да открие и още противоречия.

— Няма да се бавя много, но наистина ми се ще да поскитам наоколо, докато времето навън е хубаво.

— Постъпи както желаеш. Ще тръгнем, когато се върнеш. — Елсин блъсна назад тежкия дървен стол, изправи се, след което отнесе чашата и чинията си към старомодната мивка. Изплакна собствените си съдове и посегна към чинията на Трайстин.

— Не бива да измиваш и моята.

— О, това не ме затруднява. Иди се поразходи, а пък аз ще поработя върху зелената тиня. После ще отидем да видим Скалите. Можем да спрем в ресторанта на Хайрин там ще обядваме.

— Това ще бъде страхотно. Още ли правят онова блюдо със задушено месо и гъби?

— Последния път, когато ходих там, още го предлагаха — отговори Елсин и подреди съдовете, внимателно поставяйки зелената чаша на място, където не можеше да се сблъска с друго нещо.

— Страхотно. Човек не може да намери такава храна на Мейра. — Трайстин се изправи и погледна през прозореца към ясното зеленикаво небе. — Навън е хубаво… няма да се бавя дълго.

— Когато се прибереш, ела и ме вземи — усмихна се Елсин на сина си, ала не тръгна към кабинета си.

Трайстин се приближи до него и го прегърна.

— Няма да се бавя, но наистина ми се ще да се поразтъпча, преди да полетя за някъде.

Елсин кимна и проследи с поглед младежа, който се запъти към външната врата.

Трайстин затвори вратата след себе си и спря на малката веранда. Погледът му прелетя над стълбището и лъкатушещата пътечка, докосна градините и се спря върху кедъра-бонзай в голямата каменна саксия, при която пътеката се разделяше на две. Кедърът не изглеждаше много по-различен от деня, в който бе заминал на военна служба на Мейра или от времето, когато го беше забелязал за пръв път като дете. Ала не бе възможно да е останал съвсем същия — дървесните видове бонзай изискваха внимателно подкастряне и още много, много други грижи, само че разликите бяха съвсем неуловими.

Лек ветрец докосна лицето му и донесе смесен аромат от ниските борчета, насадени от двете страни на градината, и ранните пролетни цветя. Сезоните… така му липсваха температурните промени и смяната на листата по дърветата. Макар че ботаническата градина в подземния купол в Клайсийн го успокояваше, градините под земята не бяха същите.

Понякога си задаваше въпроса: толкова много обичаше растенията и дърветата, а защо бе приел обучението за военен пилот? Какво всъщност искаше да постигне с военната служба? Или може би беше попаднал там, защото това се очакваше от него и просто защото не бе намерил в живота онова, което искаше?

Слезе по стълбите и спря пред малкия кедър. Погледът му се плъзна по извитите миниатюрни клони, пръстите му докоснаха мъха около основата на ствола — той му се стори мъничко сух. Ясното небе не обещаваше дъжд, но това положение можеше да се промени за броени часове.

Сутрешното слънце стопли лицето на Трайстин. Той се отдалечи с бавни стъпки от къщата, следвайки пътеката, която водеше към булевард „Слънчев танц“. Оттам пое по по-тясна павирана улица, стигаща до алея „Хородиски“, която на свой ред се изкачваше по хълма. Хелио-птици прелитаха по разположените на равни разстояния един от друг клони на древните норфолкски борове, издигащи се някъде по средата на склона: те му пречеха да види къщата, построена на самото било на възвишението. Под дърветата имаше дълга десет метра тревна ивица, а между нея и пътеката се виждаха лехи с цветя, оградени от всички страни с камъни.

Млада хелио-птица, чийто вид все още не можеше да определи заради светлозелените ѝ пера на съвсем млад екземпляр, кацна на върха на един клон. Тя подскачаше и тромаво пляскаше с криле, за да ги изчисти от паяжината, протегнала се между клоните на норфолкския бор. След миг, изпълнен с нови усилия, птицата освободи крилеге си и се стрелна към върха на хълма, изгубвайки се от погледа му между дърветата.

Трайстин се усмихна и продължи разходката си.

Цветя-телефончета изпълваха лехата, дългите им зелени мустачки падаха почти до тревата, а мъничките им пурпурни цветчета разпръскваха аромат на мед и лавандула сред сутрешния въздух. Малък електрически скутер забръмча надолу по алеята. На пътническите места седеше тъмнокоса двойка. Мъжът кимна към Трайстин, жената го изгледа.

Прииска му се да отвърне на погледа ѝ, но само кимна с глава. Въобразяваше ли си или хората тук по-често спираха очи върху него?

Продължи по алея „Хородиски“ почти половин разтег; едва тогава стигна до входа за превозни средства и до двора на Академията. Отпред имаше две каменни колони, образуващи арка, през която се влизаше в учебното заведение. Трайстин погледна украсения с дърворезба отличителен знак, провъзгласяващ, че именно тук се намира Камбрианската академия.

„Знание… вяра… сила… и разбирателство“, прочете той думите, изписани върху емблемата на академията — звезда с четири лъча, — припомняйки си откъси от оригиналните „Диалози на Еко-Тек“, с които задължително трябваше да се запознае, а не с по-популярните, съкратени версии.

„Без сила знанието е безполезно. Без знание вярата е тирания. Без разбирателство човечеството е сляпо, а без всичките четири — знание, сила, вяра и разбирателство — то е обречено.“

Разбира се, помисли си той, никой не би искал да използва подобно негативно изявление публично. Затова Академията бе предпочела да изведе в девиза си тези четири думи и звездата с четири лъча — знание, вяра, сила и разбирателство.

Полираното светло дърво на емблемата изглеждаше същото, както преди десет години — тогава Трайстин бе завършил Академията — и вероятно не се различаваше от вида си, когато баща му я беше завършил. Майка му бе учила в Академията за природни науки.

Нисък, подрязан във формата на квадрат жив плет служеше като бариера, насочвайки посетителите към алеята за превозни средства или към каменната арка, която покриваше главния вход за пешеходци към учебното заведение.

Трайстин пое към него — пред входа все още спираха всички влакове, движещи се на повърхността на планетата, макар че за разлика от много свои състуденти, Трайстин живееше наблизо и пристигаше пешком дори и в най-дъждовни дни.

Главната врата беше отворена, ала той не влезе в сградата. Седна на една каменна пейка под покрив, наподобяващ пагода — на времето толкова много студенти се струпваха там, за да избягат от дъжда, докато чакаха влаковете.

Лекоатлетичните писти отдясно на сградата с учебните кабинети бяха празни, целият комплекс изглеждаше притихнал. Само едва доловимото мърморене от отворените прозорци на кабинетите показваше, че Академията е в сесия.

Докато Трайстин наблюдаваше, студент в зелено сако на дипломант бързо премина от физкултурния салон към по-стария корпус, изграден с кафяви тухли. После студентът влезе в сградата и илюзията за пълна тишина се възцари.

Трайстин се изправи и се върна към сградата на Академията, преминавайки отново край емблемата, след това в непосредствена близост до звездата с четири лъча. Разбирателство — ето кое е най-трудното и за него самия, и за повечето хора. Продължи да върви нагоре към хълма, като се надяваше да не среща повече електрически скутери.