Л. Е. Модезит-младши
Войната на вярата (66)

66.

През нощта всеки звук, всяко прошумоляване му изглеждаше десеторно по-силно, ала никой не затропа с юмруци по вратата му. Спа не толкова добре, колкото би желал. През цялото време думите и фразите, които бе запомнил, се въртяха в ума му. Опитваше се да не мисли колко несигурен бе планът му — нито пък отделяше прекомерно внимание на съмненията, че доктор Рули Джере го беше програмирал да приведе замисленото в действие.

В известен смисъл нито едното, нито другото имаше някакво значение, след като сега брат Ор беше снел съвсем безвъзвратно маската му. Имаше един-единствен шанс и трябваше да се възползва от него. Той спа и се буди, спа и се буди през цялата нощ.

Закуси рано — брат Ор никъде не се мерна, — а думите и фразите, които бе запаметил, все още се въртяха в мислите му и непрекъснато плуваха пред очите му, докато Трайстин събра сила и сглоби оръжието си.

В десет и половина паркира колата на улица, отдалечена на две пресечки от площада. Чантата от изкуствена материя бе прибрана от чуждите погледи в багажника, макар че Трайстин не беше напуснал официално странноприемница „Обещание“. След като паркира, излезе от колата и тръгна към храма. Бе пристигнал достатъчно рано, така че ако всичко се развиваше според плана — което вероятно нямаше да се случи, — той нямаше да се окаже в дъното на храма. Широките десет метра алеи позволяваха бързо движение и загатваха за големия брой облечени в бяло възвращенци, които щяха да дойдат за церемонията. От друга страна Трайстин не се различаваше по нищо от всички останали, макар че под дрехите си бе скрил необходимото му оръжие. Както на повечето мъже, и около неговия врат се люлееше кафяв шал, какъвто носеха всички оцелели и завърнали се у дома след успешно изпълнение на задачата си мисионери. За разлика от повечето той носеше златна лента, която означаваше служба във военния флот на вярващите. Бедрото все още го болеше от удара, който бе получил след спасяването на двете деца. И все още не беше сигурен дали чрез този акт бе спечелил ценно време, или пък с него бе привлякъл вниманието на възвращенците към себе си. А може би се бяха случили и двете неща.

Пред него вървеше сивокос патриарх, заобиколен от три сестри. Всичките жени имаха сложни прически от безупречни плитки, което беше напълно нормално; и трите бяха облечени в дълги, бели рокли. От лявата му страна вървяха редом две сестри, макар че те носеха дълги бели панталони и дълги сака.

Трайстин се вслушваше в разговорите, надявайки се зад слабата усмивка на лицето си, че променената му мисия ще разклати почти сляпата вяра на възвращенците. Може би нямаше да успее да го постигне, но трябваше да опита; най-малкото трябваше да изпълни задачата, поставена му от военното командване.

— … винаги са ми харесвали Прощалните увеселения, преди момчетата да поемат на бойната си мисия…

— … казвах ви, че онези момичета трябваше да учат по-дълго време в началното училище…

— … двайсетте години вече изминаха… Клайд би трябвало да се върне скоро…

— … разправят, че няма да изглежда много по-възрастен…

— … трудно е човек да има у дома си завърнал се мисионер, който не е по-възрастен от внуците на най-първата му жена…

Потокът от възвращенци, прииждащи по авенюто, се разля по целия площад. Трайстин вървеше редом с останалите, включил вградения си нервен чип на пълна чувствителност, оставяйки без внимание изгарящото бръмчене, което бе проникнало в нервната му система. Щеше да има нужда от пълния капацитет на вградения си нервен чип, дори мощността му може би щеше да се окаже недостатъчна.

Портите на храма бяха отворени широко, всичките осем масивни, огромни порти — всяка разположена срещу една от отделните Арки. До всяка порта имаше двойка униформени Божии войници, ала нито един от тях не носеше оръжия, които човек можеше да разпознае от пръв поглед. Белите им униформи бяха украсени с месинг, който блестеше като добре излъскано злато.

Трайстин се насочи към портата срещу Арката на водите, които създаваха живот, почти напълно потопил се в неспирния поток от тихи разговори.

— … Джейни казва, че ще кръсти сина си с името на някакъв древен композитор…

— … ще построи още една стая в къщата си, след като се ожени за сестра Мърджън…

— … Всички високопоставени адмирали ще бъдат тук…

— … просто хора, създадени от Бога като нас…

— … никак не ми се щеше да идваме тук, мамо…

Трайстин си наложи да се усмихне мило, вдигайки поглед към белите, бляскави стени на храма. Макар че се намираше на петдесет метра от него, усещаше мощните енергийни потоци около масивната белоснежна каменна сграда. Той се опита да обхване параметрите им с вградения си нервен чип.

— Братко Хайрис!

Трайстин се обърна. Към него се приближаваше Карсън Ор, усмихнат съвсем дружелюбно.

— Братко Ор. — Трайстин протегна ръка към него.

— Братко Хайрис… питах се дали ще ви срещна тук. Някои завърнали се мисионери, произхождащи от далечни земи на други звездни системи, смятат, че храмът е прекалено изумителен и се отказват да преминат през портите. — Ор закрачи редом с него. — Ала както вече споменах веднъж, вие сте по-различен от останалите.

— Бог ме повика тук. — Трайстин вече беше твърдо решил да действа, затова речта му трябваше да съответства на действията, които предприемаше. Бездруго нямаше никакъв избор, освен да принесе себе си в жертва на Пророка под формата на шепа въглени — поне хората щяха да сметнат така. Междувременно целта на коалицията щеше да бъде изпълнена — адмиралът щеше да бъде неутрализиран, — ако планът му успееше. Ако се провалеше, тъй или иначе щеше да бъде мъртъв.

Друг бе въпросът дали при успешен край щеше да съумее да всее достатъчно съмнения в душите на вярващите.

— Как ви повика Бог, братко Хайрис?

Трайстин използва вградения си нервен чип, за да проучи Ор, доколкото това беше възможно. Белокосият не излъчваше никакви енергии, не бе въоръжен с енергийни поразяващи оръжия. Не вярваше да носи нещо подобно на пистолет или пушка — това означаваше, че Ор или разчита портите да се погрижат за Трайстин, превръщайки го в шепа пепел, или пък имаше нещо друго наум. А може би възвращенците просто щяха да пленят Трайстин след церемонията, за да разберат как е успял да проникне в храма.

— Господ се обръща към всеки човек по различен начин, братко — опита се да спечели време Трайстин. Не желаеше да разкрива прекалено много от замисъла си, преди да влезе в храма. Съмняваше се, че възвращенците щяха да се опитат да го измъкнат оттам.

— Може би имате право, ала Бог се обръща към малцина от завърналите се след бойната си мисия. — Погледът на Ор пробяга надясно, Трайстин също обърна глава в тази посока и видя около десетина облечени в бяло мъже, застанали в края на буйния поток от богомолци.

Опита се да потисне усмивката си и това не му се стори никак трудно. Приближи към портите на храма — портите, които пулсираха с невидими сили и в които бяха инсталирани мощни системи, за чието съществуване повечето възвращенци въобще не подозираха. Той знаеше, че всичките постижения на науката в коалицията Еко-Тек, фалшивата му самоличност и дори в основата си чистите генетични кодове на възвращенец, които притежаваше, нямаше да бъдат достатъчни, за да проникне в храма. Зад бляскавите бели стени действаше защитна мрежа, която щеше да го разобличи като измамник… ако рискованият му план не се окажеше успешен.

Бе предупреден за възможността да бъде изгорен на място и превърнат в шепа пепел, но гибелта сега му изглеждаше още по-близка, много по-близка, особено като вземеше предвид, че до рамото му крачеше Ор. Ако се опиташе да се измъкне и да побегне, нямаше кой знае какви шансове — макар че оръжията не биеха прекалено много на очи върху белите униформи на Божиите войници. Но Карсън Ор вероятно бе разпределил разумно подчинените си — десетината мъже в края на шествието — и дори при максимално увеличение на силата на рефлексите Трайстин нямаше да победи в това състезание на издръжливост — не и за продължително време. Освен това фактът, че Ор го придружаваше, а помощниците му засега стояха настрана, можеше да се окаже изгоден за Трайстин.

— Аз се върнах тук — тези думи бяха достатъчни и звучаха твърде двусмислено. Ала Трайстин се потеше, въпреки вятъра, който донасяше прохлада на хората около него.

Ор го погледна за миг.

— Изглеждате разтревожен.

Трайстин определено се нуждаеше от ключа за портите на храма. Преглътна. Сега му оставаше само да се надява, че разполага с истинския механизъм, по който се извършваше обменът на данните в мрежата. В противен случай щеше да умре много по-рано, отколкото би трябвало.

— Онова, което трябва да се случи, ще се случи. — Трайстин впери поглед в Ор. — Не ми отнемайте шанса да бъда свидетел на онова, което трябва да се случи. — Надяваше се, че по отношение на риториката думите му звучат достатъчно приемливо. Ако планът му се окажеше успешен, хората щяха да си припомнят и проучват всяка дума, която бе изрекъл.

Челото на Ор се сбръчка, очите му отново се стрелнаха към неговите войници — помощници, подчинени, агенти — независимо с каква дума ги наричаше, след това погледът му пак спря върху Трайстин.

Когато приближиха портите, Трайстин се препъна и докосна стената, олюлявайки се.

— Добре ли сте, братко Хайрис?

— Мисля, че се спънах в нещо. — Трайстин спря и разтри крака си, насочвайки вградения си нервен чип към мрежата, която действаше на няколко метра пред него. Количеството данни беше огромно, той отново се олюля и изтри челото си с ръка, преди да се изправи. Коя част от ключа на фарканите трябваше да използва?

Обяснението на баща му проблясна в съзнанието на Трайстин — „Също като механизъм за обмен на данни между две машини, какъвто използвате във военната си служба“. Трайстин изпрати ключа на фарканите в мрежата.

„ДОБРЕ ДОШЪЛ ТУК, СИНЕ НА ПРОРОКА!“

Невидимият и нечут поздрав отекна в цялото му същество. Той го прие и криейки се зад долетелите до него думи, сякаш виждаше енергията, която изпращаше в отговор, изрече гласно и чрез вградения си нервен чип:

— Поздравявам душите на Вечните и се прекланям пред Откровенията на светата книга.

До него Ор преглътна мъчително, видимо разколебан.

— Струва ми се… както казах… може би, може би вие наистина не сте такъв, какъвто изглеждате. Понякога… понякога е толкова трудно човек да се убеди, че пътищата Божи са неведоми…

Трайстин пристъпи под каменната арка на портата, усещайки енергията, която се излъчваше от нея и пронизваше всяка нейна точка. Той използва ключа, даден му от фарканите, за да потисне оръжията и енергийните детектори. Мислите му следваха командните вериги и се опитваха да открият местата за проверка в комуникационната мрежа. Същевременно той продължаваше да върви напред и… да се поти.

Ор крачеше съвсем близо до него.

— Както можете да забележите — заговори Трайстин, — Бог е всесилен и никой не може да избяга от онова, което той е предначертал. — Сега не беше време да проявява предпазливост, защото тъй или иначе вече бе започнал да действа по плана си.

Трайстин почувства аномалиите в главната енергийна мрежа вследствие на серията въпроси, с които бе залял системата. Но той имаше на разположение контролния механизъм, разработен от баща му, и успяваше да отклони нетипичните явления в системата, без да бъде открит. Ръката му здраво стискаше в джоба импровизираното лазерно оръжие с малък обхват на действие. Можеше да сглоби пистолет или стандартен лазер далеч по-лесно — би могъл дори да си купи ловно оръжие, — но те нямаше да бъдат достатъчни за целта, която си бе поставил.

Крива усмивка изпълзя на лицето му, когато си припомни описанието на възложената му мисия — препоръката да се придържа към възможно най-простите средства. Едва не се разсмя на глас. Въпреки всичките високопарни приказки за необходимостта да се действа опростено, простотата в подхода не довеждаше доникъде, особено в сложните човешки общества.

Естествено, трябваше да се заплатят толкова много неща, независимо дали щеше да спечели, или да загуби, ала той щеше да се тревожи единствено, ако изпълнеше онова, което си бе наумил. Присъствието на брат Ор показваше, че не би могъл да успее, ако извършеше убийството така, както му бе възложено от коалицията — тогава нямаше да има никакъв шанс да избяга.

През последните няколко дни постепенно беше осъзнал следното: хората от командването въобще не мислеха, че е възможно Трайстин да оцелее. Офицери, които приличаха на възвращенци, в последните години създаваха неудобства на коалицията… освен ако не загинеха като герои. Е, щеше да види какво можеше да направи по този въпрос.

В следващия комплект от арки бяха вградени ултразвукови почистващи устройства, които изсмукваха праха и малки остатъчни частици нечистотии от дрехите, освен това отстраняваха всякакво допълнително повърхностно замърсяване.

Трайстин си спомняше, че в древността, по времето на Дезеретизма, вярващите, които влизали в храма, всъщност сменяли всичките си дрехи, а неомахметианците дори оставяли обувките си отвън пред своите джамии. Модерните технологии поне бяха опростили тези аспекти относно изискванията за чистотата.

— … каквото трябва да стане, ще стане… — Трайстин улови думите на Ор на субвокално ниво.

— А ще стане тъкмо онова, което повели Господ Бог — довърши той мисълта на Ор.

— Вие сте изненадващ човек — изрече Ор и бързо преглътна.

— Сигурно не се съмнявате в Бога и в святостта на храма? — попита Трайстин, когато двамата продължиха след втората арка, преминавайки в сводестото преддверие на същинския храм. Думите му бяха предназначени както за Ор, така и за звукозаписните устройства, които следяха всяка фраза, изречена в храма.

— … не се съмнявам в Неговата воля, а във вашата… — изрече Ор на субвокално ниво.

Трайстин би се съгласил с него, но според плана в този момент не трябваше да признава слабостта си; трябваше само да разпространи още много, много семена на идеята, която възнамеряваше да осъществи — а крайната му цел бе да разтърси из основи цялата вяра на възвращенците.

— Ще възтържествува Неговата воля — изрече той.

Погледът на Ор се насочи към десния портал.

— През левия портал, братко Ор. — Трайстин бе вдигнал високо глава. Така би постъпил всеки оцелял мисионер, горд, че е в състояние да поднесе благодарността си на своя Бог.

— Много завърнали се мисионери биха предпочели десния.

— Аз стоя до лявата ръка на Бога. — „Особено, когато изявленията ти ми подсказват, че си ми приготвил някакъв капан на десния портал“, помисли си Трайстин.

Преминаха през поредната завеса от невидима енергия и влязоха в същинския храм. Там белите каменни колони се възвисяваха и образуваха арка, надвиснала на повече от петдесет метра над редиците от църковни пейки с високи облегалки.

Трайстин огледа бързо вътрешността на храма и увеличи остротата на рефлексите си, за да определи къде са местата на адмиралите, епископите, архиепископите и халифите.

Веднага се добра до необходимата информация, когато погледът му обходи предната част на храма.

Той се насочи към лявата страна на централния сектор и спря до място, разположено непосредствено до широката пътека между пейките. После отстъпи крачка назад:

— След вас, братко Ор.

Ор хвърли поглед към мястото до пътеката.

— Мислех, че задържам стремежа ви да минете напред, братко Хайрис. Смятам, че на вас се полага да вървите пред мен, защото сте мисионер, завърнал се скоро след успешното изпълнение на задачата си.

Трайстин се усмихна.

— След вас, братко. Защото на вас се оказва заслужена чест и трябва да седите от дясната ми страна. Запомнете тези думи за бъдните дни. — Въпреки това не мислеше, че Ор ще приеме косвената заповед като оказана чест.

Докато приказваше, използваше вградения си нервен чип и най-сетне успя да разгадае в достатъчна степен посоките на отворените канали от мрежата, за да достигне командния център. Вече не обръщаше внимание на потта, която струеше по гърба му.

По-възрастният мъж пребледня за пръв път.

— … Господ да ме пази…

— Да, нашият Бог ще ви запази. Нима не е записано в Свещената книга, че делата на Бога са дела на всички вярващи души?

— В момента ми е трудно да определя коя душа е вярваща и коя не е — общителните нотки в гласа на Ор прозвучаха неестествено.

— Не правете погрешни предположения, че знаете кой съм аз, нито че познавате замислите на Бога — изрече тихо Трайстин, но може би не чак толкова тихо, защото една сестра от пейката пред тях се обърна да го погледне.

Шепотът на множеството заглъхна и зазвуча музика.

Трайстин не знаеше дали наистина вече е в състояние да действа, ала задържа вградения си нервен чип на вълните на „отворената“ система, готов да преустанови действието ѝ. Същевременно продължаваше да следи как работят контролните механизми, които управляваха осветлението, декоративните лазери и светлинните ефекти.

Музиката се разнасяше от органа, засилвана от инфразвукови ефекти, чрез които се предизвикваше чувство на страхопочитание.

Ор се раздвижи на мястото си, Трайстин се опита да остане неподвижен, макар че натоварването на вградения му нервен чип предизвикваше остри, парещи усещания в цялото му същество. Имаше чувството, че се намира на предела на физическите си възможности, ала не бе в състояние да предприеме каквото и да било — до него седеше Ор и вероятно знаеше, че Трайстин е шпионин на коалицията, макар и твърде странен шпионин.

Когато органът заглъхна, върху подиума в десния преден сектор на храма се изкачи фигура на мъж, облечен в бяло, чиято внушителност беше подсилена от светлинните ефекти. Той вдигна ръцете си, след това ги сне и започна да говори:

— Събрали сме се тук в името на Бога и неговия Пророк, за да ознаменуваме и почетем саможертвата и завоеванията на Неговите мисионери. Да пречистим и посветим себе си, душите и телата си на Неговото дело. Неговата воля, както и учението на Неговия Пророк няма да загинат никога, а ще звучат във всяко кътче сред безкрайните селения на Бога…

Трайстин остави биоритмите да извършат своята част от работата, очите му проследиха внимателно редицата, заета от архиепископите — те бяха седнали един до друг на пейката встрани, под подиума на Тълкувателя на Божиите откровения. Най-сетне предварителният образ, с който разполагаше Трайстин, съвпадна с едно от лицата в редицата — брат Хайрис вече бе идентифицирал архиепископ Юнкла.

— Нека се молим… О, наш вечен Отец, създател на щедрите светове и безкрайното небе, Ти, чийто дух вдъхна живот на видимите и невидими неща…

Умът на Трайстин продължаваше да разучава мрежата на охранителната система на храма. Най-после овладя начина, по който можеше да я елиминира; освен това вече умееше да управлява всички системи за контрол — някой бе проектирал охранителната система по такъв начин, че по всяко време можеше да изолира и направи напълно безполезни техниците пред пултовете за управление на горните нива. Трайстин може би щеше да се възползва от това.

Ор се раздвижи. Стоеше изправен до Трайстин, навел молитвено глава.

— … Ти си онзи, който определя всичко, което може да бъде определено… Ти знаеш всичко, което може да бъде опознато… Възнагради ни с Твоя Божествен покой.

— Амин.

След молитвата всички възвращенци седнаха и Трайстин последва техния пример.

— Тълкувателят на Божиите откровения!

Звуци от фанфари, извиращи сякаш от нищото, изпълниха храма. Инфразвукът, който не можеше да се чуе, отново се разнесе, засилвайки страхопочитанието у вярващите.

Тълкувателят на Божиите откровения се изправи; в същия миг се изправи и Трайстин. Той сложи ръка върху рамото на Ор и прошепна:

— Бъдете храбър, не заставайте на пътя ми, защото онова, което ще се случи сега, е продиктувано от Божията воля.

Ор сграбчи Трайстин, ала той се измъкна светкавично от хватката на по-възрастния мъж, подпомогнат от засилената острота на рефлексите си и повишената скорост на обмяната на веществата в своя организъм.

Като подаде команда лазерните светлини да го заобиколят, за да му придадат аура на светец, Трайстин тръгна по пътеката между пейките. Освен това изключи високоговорителя на подиума, където стоеше Тълкувателят.

— … О!… О!…

— … това не е в програмата…

Налагайки си да се държи като величествена фигура, ала не прекалено тромаво и тежко, Трайстин извървя десетте метра до основата на пространството, което според него беше олтарът, и изкачи две стъпала нагоре. Слаб шепот се разнесе сред редиците на вярващите. Той заговори, като напълно пренебрегна присъствието на Тълкувателя:

— Вие се обърнахте към Бога — Онзи, който знае всичко, което може да бъде опознато. Мислите ли, че Той не познава онези сред вас, които оскверниха волята Му? Вие се обърнахте към Бог — Създателя. Мислите ли, че ако съборят Неговия свят храм, Той няма да го построи веднага пред вашите очи? — Трайстин нямаше нищо против да използва скритите усилватели, които щяха да придадат величественост на гласа му, както и инфразвука, създаващ чувство на страхопочитание. Само се надяваше, че паметта му ще подаде всичко, което се бе опитал да запомни по-рано. Сега със закъснение се радваше, че беше прочел втори път материалите, раздадени от свещеник Мацуги, след като командир Фолсъм им бе изнесъл дългата си, остра реч… освен това се чувстваше щастлив, че го бяха принудили да вземе със себе си „Книгата на Торен“ — тя му беше необходима за подробностите, които вмъкваше в речите си.

Силен шепот изпълни храма. Трайстин използва усилвателите и гласът му зазвуча с гръмотевична мощ.

— Някога синът Божий беше предаден. Някога бе предаден и Божия Пророк, но във времето, в което живеем ние, още един пророк беше предаден… предаден от омразата, предаден от друг фалшив бог. Нашият Бог е бог на любовта. Той е стоял до нас и ни е подкрепял, докато ние следвахме пътя на омразата и разрушенията. Въпреки това Той ни е закрилял, защото е Бог на любовта. Стоял е до нас, докато ние преследвахме своите ближни…

— … ерес…

— … овладейте контролните табла…

— … невъзможно. Някой ги е овладял преди нас…

Трайстин запази невъзмутимия израз на лицето си, макар че чуваше мърморенето на свещениците. После той се обърна и посочи двама мъже, застанали зад Тълкувателя.

— Вие предадохте Пророка, сина на Бога и мъжа, който седи до дясната ръка на нашия Отец — докато приказваше, Трайстин подаде команда до контролните табла, червен лазерен лъч блесна срещу двамата мъже, освети ярко лицата им, без да ги наранява. — Но вижте! Друг ще пристигне — друг! И той ще седне до лявата ръка на нашия Отец.

За щастие управлението на контролното табло чрез подавани наум команди не беше така трудно, както следенето на всички данни в транслационен боен кораб. Но какъв щеше да бъде резултатът от действията на Трайстин, как щеше да повлияе представлението му върху вярата на възвращенците — това беше съвсем друг въпрос.

Той се обърна към адмирал-архиепископ Юнкла. Ослепителен лазерен лъч обви белокосия мъж, чието лице бе загоряло и озарено от добродушна усмивка.

— Ти си виновен, защото разпалваше омраза и лицемерие… но въпреки това Бог ще те вземе при себе си.

Отчаяните опити на персонала да повлияе по някакъв начин върху контролното табло накараха цялото тяло на Трайстин да изтръпне, ала той издържа, не допусна мрежата да приеме ничии чужди команди, освен неговите.

— … луд… луд…

— … Керсоуин и Юнкла… наведете глави…

Под прикритието на яркия лъч Трайстин извади и задейства лазерното оръжие, после вдигна ръце, насочвайки лъча към себе си, така че тялото му заблестя ослепително.

— Бог ви предложи любов, а вие я отхвърлихте. Бог ви помоли да обичате своя съсед, както обичате себе си, а вие не се подчинихте. Та как бихте могли да предадете Божието слово на своите съседи, щом ги убивате, преди да сте стигнали достатъчно близо до тях, за да можете да разговаряте? Как се осмелявате да убивате и същевременно да говорите за любов в името на вашия Бог? Въпреки това в името на Бога аз ви обичам, както обичам себе си — затова ще направя толкова за вас, колкото правя и за себе си.

Докато приказваше, Трайстин насочи малкия, сравнително широкофокусен лазер срещу Юнкла и с точност, която можеше да се постигне само с помощта на вградения нервен чип и рефлекси с усилена острота, обхвана с лазерния сноп облечената в бяло фигура, обвивайки я в поток от искри и въглени. След броени секунди древната дървена ложа, в която седеше архиепископът, лумна в пламъци.

Трайстин не си позволи да изпита никакво облекчение. Най-трудната част от плана му все още предстоеше — трябваше да представи себе си като пророк и жертва… и да избяга невредим след това.

Той се обърна към изуменото паство и продължи с речта, която си бе подготвил предварително. Подпомаган от усилвателите, гласът му имаше гръмотевична сила.

— Вие познавате Бог. Бог познава вас и всички тайни на сърцата ви. Не съдете другите, ако не желаете да бъдете съдени. Но въпреки това аз ви казвам: Той отново ще издигне своя храм за по-малко от три дни, да, макар че времето е толкова кратко. Той ме изпраща при вас, защото някой трябва да ви говори. На вас — хората, които не желаят да приказват за любов. Някой трябва да говори вместо вас. Някой трябва да даде прошка вместо вас. Някой трябва да пожертва себе си, за да изкупи вашите грехове — сега и завинаги.

Някой наистина трябваше да стори нещо — това Трайстин знаеше със сигурност, но все още продължаваше да се бори с чувството, че е пълен лицемер, докато произнасяше думите от речта си. Изричайки последната фраза, той повиши остротата на рефлексите си в максимална степен, задейства едновременно завесата от ярка, ослепителна светлина и прожекционните екрани. Остана под прикритието на ослепителната вълна светлина, насочи лазера към златистия килим, разпалвайки силен пожар — пламъците и пушека станаха невъобразими, а прожекционните екрани показваха единствено лумналия огън.

Светлината проникна навсякъде из целия храм — тя беше толкова ярка, че всички възвращенци взеха да примигват, а очите им се овлажниха. Докато примигваха и плачеха въпреки желанието си, величествена фигура, облечена в бяло, избухна в пламъци и пушек точно на стъпалата между двата подиума. Високата фигура започна да расте, обвита в златиста светлина. После тя изведнъж се преви и изчезна сред стълбове дим, оставяйки обгоряло сферично пространство след себе си и шепа сажди, които се носеха във въздуха.

Същевременно Трайстин изпълни храма с интензивни инфразвукови вълни, после се измъкна през задната врата в някакво помещение със свещенически одежди. Светлината угасна и хората в храма отново започнаха да разтъркват очите си.

Ръцете го боляха — бяха почервенели, леко обгорели, защото лазерният лъч за светлинни ефекти генерираше топлина, когато срещнеше по пътя си метал. И все пак… ако някой не беше вкарал незаконно в храма висококачествено видеозаписно устройство, богомолците-възвращенци щяха да останат с трайното впечатление, че брат Хайрис е принесъл себе си в жертва, за да изкупи греховете им. Ако имаше късмет, Ор и подчинените му нямаше да се заловят с издирването на мъртвец.

Ако имаше късмет… но Трайстин не беше сигурен, че може да разчита на късмета. Трябваше да се измъкне от храма и да избяга от Орум; освен това беше наложително да се появи тук-там, преди да си замине — трябваше да го видят хората, преди да бъде подгонен от цяла хайка отчаяни преследвачи.

Намали остротата на рефлексите си, като ги остави само една степен над нормалното ниво. Не обърна внимание на режещото главоболие, което го измъчваше и използва електронната система на храма, за да огледа района наоколо. Не се виждаше никой, макар че Трайстин долавяше усилията на техниците, които се опитваха да си възвърнат контрола над охранителната система в храма.

Затича по празния коридор, два пъти смени посоката и се насочи към стълбището, което според охранителната система се намираше някъде тук. Изкачи със скок трите стълбищни площадки, движейки се с максималната бързина, на която беше способен — трябваше да надмине очакванията за скорост, която възвращенците свързваха с възможностите на човешко същество. По-късно щеше да си плати за това, но сега му бе необходима бързина.

Потъна във вентилационната шахта, в която бяха монтирани и кабелите за електрическото захранване. Шахтата бе прокопана под площада на Арката на лечителя. Трайстин стигна дотам още преди някой да отвори външните порти на храма — охранителната система още не беше регистрирала подобен акт.

Той кимна доволно и затича по тясната пътека в шахтата. Страхуваше се, че за нещастие лесната част от плана му беше приключила. Опита се да диша дълбоко и ритмично, за да подаде колкото се може повече кислород в белите си дробове.

Шахтата извеждаше в помещението за техническа поддръжка, разположено в основата на Арката на лечителя — стаята беше празна, макар че Трайстин долавяше гласове в съседство — вероятно служители от техническия персонал.

— … просто обикновена церемония…

— … не чак толкова високо…

Трайстин се усмихна, но дори този малък жест му причини болка. Изтри обляното си в пот чело с голямата кърпа и започна да се изкачва по аварийното стълбище. Преодоля с лекота трите стълбищни площадки, счупи ключалката на вратата пред себе си и се озова на повърхността. Намираше се от задната страна на Арката, не особено отдалечена от края на площада.

С периферното си зрение забеляза няколко облечени в бяло Божии войници, изправени до една от портите, но те останаха по местата си, докато в разстояние на няколко секунди Трайстин изчезна от площада.

Отправи се с бързи крачки към колата, благодарен, че улиците и тротоарите не бяха съвсем празни, макар че долавяше усилващия се рев в пространството около храма зад гърба си.

Доколкото можеше да прецени, никой не го преследваше. В това имаше известен смисъл. Движението на хората се контролираше чрез пропускателните входно-изходни пунктове при пристигане и отпътуване от Орум, както и чрез храмовете. Малцина пришълци биха могли да избягат от системите за следене на орбиталните станции. Всеки, който успееше да се промъкне на Орум, но не посещаваше храма, скоро ставаше подозрителен — при положение, че бе толкова добър и не беше възбудил още с появата си на планетата подозренията на възвращенците. Тъй като храмовете притежаваха способността да унищожават пришълците, рано или късно установените порядки ги елиминираха — така че нямаше нужда от служби на тайна полиция. Вероятно всичко, от което се нуждаеха възвращенците, бяха неколцина проницателни служители като Ор.

Трайстин потри чело с длан, което облекчи част от натрупалото се напрежение, но му напомни, че дланите му бяха изгорели и твърде чувствителни при допир. Лазерите, предназначени за светлинни ефекти, притежаваха известна енергия — ето защо онези, които ги използваха, нямаха метални украшения по дрехите си.

Продължи да крачи напред.

След като се отдалечи на две пресечки разстояние от храма, той се пъхна в колата, използвайки вградения си нервен чип, за да открие евентуалното присъствие на експлозивно устройство — но подобно нещо просто нямаше. Запали двигателя, после се включи в спокойното движение по улицата и зави на първия ъгъл. Видя, че хората взеха да излизат на оживени групи по площада пред храма.

Насочи се по авеню „Южно царство“ към странноприемница „Обещание“, избра обходен маршрут по булевард „Лойола“ и спря зад един ресторант. Контейнерът за отпадъци на заведението се намираше недалеч, на съседната алея. Трайстин изхвърли лазера и усилвателя на напрежението в контейнера и бързо се прибра в колата.

Не се съмняваше, че възвращенците щяха да намерят оръжието, но той не желаеше да го носи със себе си — бездруго то вече бе изгоряло и изглеждаше съвсем неизползваемо. Но ако го хванеха, съществуваше минимален шанс да се объркат от факта, че Трайстин не е въоръжен. Това вероятно щеше да ги накара да го сметнат за нещо повече от непоправим глупак.

Като правило Уайстух беше град без оръжия и това можеше да му помогне.

Но можеше и да му навреди.

Той продължи да се придвижва напред, питайки се на какво ще повярва Ор — дали на очите, или на чувствата си. Боеше се, че този човек — прекалено умен, за да се подведе от видяното — щеше да продължи да наблюдава внимателно, докато всички около него щяха да останат в състояние на емоционален шок.

И все пак… Ор беше умен и заемаше достатъчно влиятелен пост в някаква високопоставена организация. Той можеше да нанася удари и сам, и чрез подчинените си.

Трайстин кимна замислено и насочи колата към странноприемница „Обещание“.